Проф. Велко Вълканов
Доклад пред Международната научна конференция, посветена на противозаконната отмяна на присъди на Народния съд, София, 1997 г.
През двайсетте години на този век в Европа се зароди движение, което по-късно щеше да предложи на света всички възможни ужаси – фашизма. Израснал върху основата на разрухата, причинена от Първата световна война, обединил усилията на най-реакционната част от буржоазията и на лумпенпролетариата, фашизмът завладя значителни части от политическата карта на Европа. Не навсякъде той приемаше една и съща форма, но навсякъде природата му оставаше неизменна – човеконенавистничество, агресивност, бруталност. В България фашизмът разкри своята природа през страшната 1923 година, когато свали законното правителство на Александър Стамболийски, уби самия Стамболийски и много от неговите министри и сложи началото на истинска война срещу българския народ. Десетки хиляди загинаха в тази необявена война срещу трудовия български народ, продължила малко повече от две десетилетия.
Потиснал собствените си народи, фашизмът насочи острието на своята същност и срещу останалите. Войната, която немският фашизъм започна срещу полския народ, неизбежно прерасна във война срещу останалите демократични нации. Втората световна война бе обаче война не на едни народи срещу други народи, а война на фашизма срещу демокрацията, война, с други думи, на човеконенавистничеството срещу хуманизма. В тази война против волята на българския народ бе въвлечена и България. На 1 март 1941 година правителството на Богдан Филов присъедини България към Тристранния пакт (оста Рим-Берлин-Токио), а малко по-късно, на 12 декември 1941 година, то обяви на Великобритания и Съединените американски щати една с нищо непредизвикана от тях война.
По време на Втората световна война фашистките управници използват нечовешки, престъпни, несъвместими с международното право форми на борба с противника. Избиваха без съд и присъда действителни или предполагаеми противници на фашисткия режим, вземаха и разстрелваха заложници, унищожаваха без военна необходимост села и градове, културни и стопански центрове. Милиони са загиналите във войната, неописуеми са преживените от хората страдания, неизчислими са материалните загуби.
Това, което ставаше навсякъде, където фашизмът установи своето господство, ставаше естествено и в България. Започналата през 1923 година война на българските фашисти срещу народа през годините на Втората световна война прие още по-жестоки и брутални форми. Бяха избити хиляди партизани и ятаци, противопоставили се на фашистките управници, десетки хиляди бяха изпратени в затвори и концлагери, стотици жилища на партизани и ятаци бяха изпепелени. На жестоки гонения бяха подложени българските евреи. Върху основата на приетите от фашисткото Народно събрание расистки закони евреите бяха подложени на изключително тежка дискриминация. Само енергичната защита от страна на българския народ можа да предотврати унищожаване на хилядите български евреи, населяващи вътрешността на страната. Българските евреи обаче от така наречените нови земи (Тракия, Македония, Беломорието) – над 11 хиляди души – бяха предадени на немскофашистките палачи, за да бъдат изпратени в лагерите, от които връщане не можеше да има.
Злодеянията на фашистите не биваше да остават ненаказани. Световната съвест, съвестта на всички останали живи след страшната война изискваше възмездие – не за да се удовлетвори чувството за мъст, а за да се предупредят всички ония, които биха дръзнали да тръгнат по пътя на фашистите. Човечеството нямаше право да позволи ужасите да се повторят.
Въпросът за наказването на военнопрестъпниците и техните сътрудници е обсъждан още преди края на войната от САЩ, СССР, Великобритания – основните сили на антифашистката коалиция, които и слагат началото на новата международна система за сигурност и правен ред. На състоялата се в Москва от 19 до 30 октомври 1943 година конференция на министрите на външните работи на СССР, Великобритания и САЩ се огласява подписана от Рузвелт, Сталин и Чърчил декларация за отговорност на хитлеристите за извършени от тях зверства. Твърдата воля да бъдат наказани военнопрестъпниците от Втората световна война намира израз и в декларацията, приета на конференцията на ръководителите на трите съюзени държави – Съветския съюз, Съединените американски щати и Великобритания, състояла се през февруари 1945 година в Крим, както и в решението на състоялата се от 17 юли до 2 август 1945 година Берлинска конференция на ръководителите на САЩ (Труман), СССР (Сталин) и Великобритания (Чърчил, а по-късно – Атли). На 8 август 1945 година между правителствата на СССР, САЩ, Съединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и временното правителство на Френската република се постига съглашение за съдебно преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на Оста. В член 6 на съглашението изрично се заявява, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”. Със съглашението се учредява и Международен военен трибунал за съдене на военнопрестъпниците за престъпления, които не са свързани с определен географски район. Приема се Уставът на Международния военен трибунал. Член 6 от устава определя престъпленията, за които ще се отговаря. Това са престъпленията против мира, военните престъпления и престъпленията против човечеството.
Ръководителите, организаторите, подбудителите и помощниците, участвали в съставянето или в осъществяването на общия план или заговора, насочен към извършването на всяко от горепосочените престъпления, носят отговорност за всички действия, извършени от всякакви лица с оглед осъществяването на такъв план.
Международният военен трибунал започва своята работа в Нюрнберг на 20 ноември 1945 година и приключва на 1 октомври 1946 година, постановявайки присъда, с която бяха осъдени на смърт чрез обесване Гьоринг, Рибентроп, Кайтел, Калтенбрунер, Розенберг, Франк, Фрик, Щрайхер, Заукел, Йодъл, Зайс-Инкварт, Борман. Както е известно, Гьоринг, за да избегне екзекуцията, се самоуби в килията си. Присъдата на Борман бе задочна.
Съдебното преследване на военнопрестъпниците и техните сътрудници бе осъществено във всички страни, станали жертва на фашизма. Съответни трибунали бяха създадени в СССР, Франция, Италия, Норвегия, Белгия, Дания, Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия, Гърция, Югославия и т. н. Наказанията навсякъде бяха сурови, но справедливи.
Трибунал за съдене на военнопрестъпниците и техните сътрудници под името Народен съд бе създаден и в България.
Народният съд в България бе учреден с издадената на основание член 47 от Конституцията Наредба закон за съдене от Народен съд на отговорните за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (ДВ, бр. 219 от 6 октомври 1944 г., изм. и доп. ДВ, бр. 261 от 24 ноември 1944 г., изм. ДВ, бр. 9 от 12 януари 1945 г.).
Член 2 от Наредбата закон определя лицата, които ще отговарят пред Народния съд. Това са:
1. Лицата, които след 1 януари 1941 година са изложили сигурността на държавата или са поставили народните интереси в опасност било като са сключили международни договори с воюващи държави, било като са взели решение да обявят война и да водят война.
2. Ръководните лица, които след 22 юни 1941 година са заповядали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики, и с това са усложнили международното положение на България.
3. Ръководните лица, които във връзка с обявяването и воденето на войната с Англия и Северноамериканските съединени щати не са изпълнили своето служебно задължение, като не са взели надлежни и своевременни мерки за предпазване на народа и държавата от морално и материално увреждане.
4. Лицата, които след 1 януари 1941 година в старите предели на страната, в Македония, Тракия или другаде са използвали своите връзки с властта или с воюващите държави, или служебното си положение, за да набавят за себе си или за другиго противозаконна имотна облага.
5. Лицата, които са били в служба на Германия или на съюзниците й и при нейното упражняване дейно и съществено са допринесли за провеждането политиката на тия държави във вреда интересите на българския народ.
6. Лицата, които през същото време са изпращали наши войски в Югославия и Гърция, за да преследват народноосвободителните войски на тези страни, както и ония ръководни военни лица, които със своите действия или бездействия са станали причина да се поставят в опасност нашите войски.
7. Лицата, които в страната или извън нея във връзка с водената след 1 януари 1941 година от правителствата външна политика са заповядали, поощрили или извършили убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири или изтезания.
8. Лицата, които доброволно са служили и предавали на полицията, жандармерията и войската такива сведения, които са се отнасяли до безопасността или важни интереси на партизаните или другите борци за народните свободи.
9. Следователи, прокурори и съдии, които при предварителното или съдебното дирене или с издадените присъди са проявили явно пристрастие и грубо престараване с цел да подкрепят провежданите над народа терор, безправие и насилие.
10. Лицата, които в страната или извън нея от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли дейно и съществено за извършването или провеждането на горните деяния, както и за гоненията срещу евреите.
Народният съд действаше в няколко десетки съдебни състава, от които 4 върховни (13-членни) и 64 обикновени (5-членни). Обвинението се поддържа от народни обвинители (юристи), назначени от Министерския съвет, в съдебните състави влизат съдии (юристи) и съдебни заседатели (народни съдии), назначени от министъра на правосъдието. От четирите върховни състава два разглеждат делата на главните военнопрестъпници. Първи състав на Народния съд разглежда делата срещу регентите, министър-председателите и министри от последните пет военновременни кабинета (от 11 февруари 1941 година до 8 септември 1944 година), както и дворцови съветници (общо 51 души). Втори състав на Народния съд разглежда делата срещу народните представители от правителственото мнозинство от XXV Обикновено народно събрание (общо 129 души). Другите състави разглеждат дела срещу висши военни, виновници за преследването на евреите, автори на тежки стопански престъпления. Общо в цялата страна функционират 135 съдебни състава на Народния съд, пред които са изправени да отговарят 11 122-ма подсъдими.
Делата на Народния съд се разглеждат по процедурата, предвидена в Наредбата закон. Тя е значително опростена, но предлага целия необходим минимум от гаранции за едно справедливо правосъдие. Подсъдимите имат избрани от тях защитници – по двама адвокати, могат да представят и оспорват доказателства, да правят възражения.
Народните съдилища приключват своята работа през април 1945 година. Най-тежкото наказание – смърт, е наложено на 2730 души. Това число трябва все пак да се намали, доколкото нерядко едно и също лице е било осъдено на смърт от два и дори три различни съдебни състава. Немалка част от подсъдимите са осъдени задочно, поради което смъртната им присъда не е била изпълнена. Присъдите на ония от осъдените на смърт, които са били на фронта, са преразгледани, в резултат на което повечето от тях са получили по-леки наказания. Най-после някои от осъдените на смърт са били помилвани от регентите. Осъдени на доживотен затвор са 1035 души, а останалите – на различни години затвор. Много са и оправдани – 1516 души. Присъдите са окончателни, те не подлежат на обжалване или на одобрение. Необходимо е да се подчертае, че осъдените на лишаване от свобода по-късно биват многократно и масово помилвани. През 1964 година всички (освен осъдените на смърт и на доживотен затвор) са били амнистирани. Но дори и осъдените на доживотен затвор не прекарват в затвора повече от 15 години.
Народният съд нямаше и не можеше, разбира се, да има правната си основа в действащата дотогава правна система. Причината е повече от очевидна – престъпленията, които той трябваше да разглежда, излизаха далеч извън заварената правна система. По заварения правен ред много от деянията, за които трябваше да се отговаря, изобщо не бяха престъпления. В този смисъл са и мотивите към внесения на 8 януари 1992 година от депутати от СДС законопроект за обявяване недействителността на Наредбата закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Без да се стесняват от собствения си политически цинизъм, депутатите изрично пишат: „Наредбата закон установява наказателна отговорност за деяния, извършени през времето от 1 януари 1941 година до 9 септември 1944 година, които деяния не съставляват престъпления по действащото през този период законодателство.” Тезата на господата означава, че в никоя страна фашистите нямаше да могат да бъдат наказателно преследвани, защото те навсякъде облякоха своята престъпна дейност във формални законодателни актове. Пример в тази насока ни предлага българският Закон за защита на държавата – един от най-зловещите закони в нашата история. Приет още през 1924 година, този закон по-късно бива многократно изменян и допълван, като всеки път неговите санкции се разширяват и увеличават. С измененията през 1941 година бе предвидено смъртно наказание и за най-дребни престъпления, доколкото можеха да бъдат окачествени като застрашаващи монархофашисткия режим. С изменението през 1943 година бе премахната възможността смъртната присъда на младите пълнолетни да бъде заменяна с 15 години затвор, фашисткото законодателство не само че не преследваше деянията, които законодателството на всяка демократична държава смята за престъпления, но и всячески ги насърчаваше – за всяка партизанска глава министърът на финансите отпускаше по 50 хиляди лева. За тях партизаните, които се бореха заедно със съюзените народи против световната чума – фашизма, бяха разбойници, подлежащи на изтребление. Не можеше да има никакво съмнение, че една такава правна система не би била в състояние да обслужи целите на едно действително правосъдие спрямо фашистките военнопрестъпници. Завареното на 9 септември 1944 година право бе всъщност не право, а антиправо, доколкото противоречеше на основни, всеобщо признати морални принципи, ония принципи, без които нито една правна система не може да се смята за легитимна.
За Народния съд бе необходима друга, нова правна основа. Такава основа предлагаше създаваното тогава ново международно наказателно право, чийто най-съществен израз бе Уставът на Международния военен трибунал. Този устав също нямаше нищо общо със заварената немскофашистка наказателноправна и процесуалноправна система. Нима нацистката върхушка, причинила на човечеството толкова много страдания, можеше да бъде съдена въз основа на действащите по време на Третия райх нацистки закони? Тя можеше да бъде съдена единствено въз основа на по-висшия правен ред, чийто източник са международната правна съвест, световният морал, всечовешката представа за добро и зло. Уставът на Международния военен трибунал, върху чиято основа той осъществи своята правосъдна дейност, потвърди, че избраната у нас форма на наказателно преследване на фашистките военнопрестъпници и техните сътрудници е правилна. Народният съд в България и Международният военен трибунал са напълно еднотипни, доколкото имат една и съща международноправна основа.
За България повелите на новото международно наказателно право намериха израз в предварително мирно съглашение, подписано на 28 октомври 1944 година между СССР, САЩ и Великобритания, от една страна, и България, от друга. Съглашението изрично задължи България да „сътрудничи за задържането на лицата, обвинени във военни престъпления, и за тяхното задържане” (вж. т. 6). По-късно тази клауза бе възпроизведена и преутвърдена от сключения с България Парижки мирен договор от 1947 година. Съгласно член 5 от този договор „България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене:
а) на лицата, обвинени в извършването на военни престъпления или на престъпления против мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействали за тяхното извършване;
б) на поданиците на съюзените и сдружените сили, обвинявани в нарушаване на законите на своята страна чрез измяна или сътрудничество с неприятеля през време на войната.”
Както разбираме, България в някаква степен изпреварва съответните международноправни актове, в частност предварителното мирно съглашение от 28 октомври 1944 година, пряко възлагащо й задължението да осигури съдебното преследване на „своите” военнопрестъпници. Това е естествено. България активно участва в преговорите по сключването на предварителното мирно съглашение, нейното правителство следователно е точно осведомено за предявяваните към него безусловни искания, между които е и искането за съдене на военнопрестъпниците. То има предвид и общите декларации на съюзените народи, които предвиждат наказателно преследване на всички военнопрестъпници, където и да се намират те. Ръководено от собственото си разбиране, че фашистките дейци трябва да бъдат наказани (в този смисъл е и програмната му декларация от 17 септември 1944 година), правителството се самозадължава да осъществи наказателното преследване на всички виновни във фашистките изстъпления лица. По-късно чрез посочените по-горе международноправни актове самозадължението на България преминава в перфектно международноправно задължение, от което тя не можеше вече да се отклони.
Неизбежно следствие на възникващото по онова време международно наказателно право, Народният съд отразяваше и волята на огромната част от българския народ, познал всички зверства на фашизма. Наредбата закон за Народния съд бе приета от правителството, в което бяха представени най-масовите политически партии по онова време – БРП(к) (чрез Добри Терпешев, Антон Югов, д-р Минчо Нейчев, д-р Рачо Ангелов), БЗНС (чрез Никола Петков, Ангел Държански, Асен Павлов, Борис Бумбаров), БРСДП (чрез Димитър Нейков и Григор Чешмеджиев), „Звено” (чрез Кимон Георгиев, Дамян Велчев, проф. Петко Стайнов, Ст. Чолаков). В правителството участваха и двама изтъкнати независими интелектуалци – проф. Петко Стоянов и Димо Казасов. Наредбата закон имаше подкрепата и на регентския съвет, в който освен комуниста Тодор Павлов участваха и независимите демократи проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски. Народният съд бе следователно съд не на една партия спрямо друга партия, а съд наистина на народа спрямо отделни лица, извършили срещу него най-тежки престъпления.
Днес, половин век след събитията, довели до създаването на Народния съд, една преценка не на неговата същност, а на неговата дейност по отделни дела изглежда неизбежна. Освободени от пристрастията на времето, ние във всички случаи ще останем с оценката, че Народният съд бе неизбежен и оправдан. Невъзможно бе да не се потърси отговорност от хора, извършили най-тежки престъпления срещу мира и човечеството. Невъзможно бе и търсената в случая отговорност да се осъществи чрез заварените правни инструменти. Извършените злодеяния бяха толкова големи, че старите правни форми бяха неспособни да ги обхванат и преодолеят. Много правни догми трябваше да рухнат и те рухнаха. Рухна например догмата за давността. Днес едва ли ще се намери правна система, която да не се придържа към тезата, че няма давност за престъпленията против мира и човечеството. На това именно основание и днес продължава търсенето и привличането към отговорност на лица, уличени в извършването на такива престъпления преди повече от половин век.
Заедно с това ние не можем да не си дадем сметка, че едва ли всяка постановена от Народния съд присъда е напълно оправдана от фактическите обстоятелства. Онова време бе време на големи страдания и силни, стресови емоции, поради което ставаше възможно и не особено тежкото престъпление да изглежда като непростимо. Напълно възможно е народните съдии да са се поддали на мълчаливия, но изключително силен натиск на присъстващите в съдебната зала множество черни забрадки – на майките, съпругите, сестрите на загиналите антифашисти. Напълно възможно е следователно някои подсъдими да са несправедливо или не съвсем справедливо осъдени. Възможно е. Народният съд е дело човешко и като всяко дело човешко той е свързан с възможността за грешки. Но всичко това не бива да означава, че трябва днес да отречем тотално Народния съд като институция и като съдебна практика. Недопустимо е присъдите на Народния съд да се отменят групово, а подсъдимите да се оправдават колективно. Това би било истинска реабилитация на фашизма и следователно огромна опасност за обществото, защото от реабилитацията на фашизма до реставрацията му крачката е само една. Ние не бива да допуснем тази крачка да бъде направена.
Ние сме съгласни, че трябва да е възможна ревизията на всяка постановена от Народния съд присъда. Сега една такава ревизия е юридически невъзможна, доколкото прегледът по реда на надзора за присъдите на Народния съд трябва да се смята за напълно изключен. В Централния съвет на БАС проблемът бе сериозно обсъден и ние стигнахме до заключението, че би било оправдано да се приеме нарочен закон за допускане на преглед по реда на надзора на постановените от Народния съд присъди. Присъди на Народния съд обаче трябва да могат да бъдат отменяни само ако се установи, че присъдата е необоснована, т. е. че тя не се подкрепя от фактическите данни по делото, с други думи, когато се установи, че подсъдимият е невинен. Не бива да се дава възможност за отмяна на присъди на Народния съд на процесуални основания, защото това означава да прилагаме с обратна дата една процедура, която е напълно несъвместима с процедура та на един извънреден и специален съд, какъвто бе Народният съд. Докато не бъде приет такъв нарочен закон за преглед по реда на надзора на постановените от Народния съд присъди, тези присъди трябва да са неприкосновени. Ние категорично осъждаме решенията на Върховния съд, с които бяха отменени присъди на Народния съд. Ние намираме тези решения не само за грубо нарушение на действащия правен ред, но и оскърбление, гавра с паметта на хилядите жертви на фашизма. Българските антифашисти смятат за позорен факта, че България е единствената страна в света, чиито съдии дръзнаха да оневинят фашистките военнопрестъпници. Като обявяваме тези решения за юридически нищожни актове, ние призоваваме всички антифашисти, цялата прогресивна общественост у нас и в чужбина за съответна солидарност. Както е невъзможна отмяната на присъдите на Нюрнбергския международен военен трибунал, така трябва да е невъзможна отмяната на присъдите на Народния съд в България. Всички трябва да се проникнем от съзнанието, че защитавайки днес от посегателства присъдите на Народния съд в България, ние защитаваме от посегателства и присъдите на Международния военен трибунал в Нюрнберг. Фронтът срещу фашизма е единен и неделим. Само единни ние можем да спрем неговото възраждане.
