24 май: Тъжни мисли за културната деградация през българския преход към капитализъм

Проф., д.ф.н., Васил Проданов – преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които «Познание и ценности», «Насилието в модерната епоха», «Биоетика», «Биосоциални ценности» и др.

Дата 24.05.2013

Тази сутрин по БиТиВи няколко чаровни дечица със светнали очички казваха сихотворения и песнички, посветени на 24 май. Но две от тях бяха облечени с фанелки, на които се мъдреха не българските букви, а английски надписи. Станало бе случайно, но бе ужасно символично за това, което става с българската култура и с младото поколение.

Преди няколко месеца бях в комисия за изпит на кандидат-докторанти в БАН. Яви се 37-годишна учителка от Софийско училище, била известно време заместник-директор дори. По време на изпита, между другото, я попитахме коя империя е била по-рано – Византийската или Римската. Тя не знаеше, но се занимаваше с образование на млади хора. Един от безбройните примери, с които се сблъсквам като преподавател, на рухващо равнище на нашето образование и култура, раждащи всекидневно и всекичасно «калинки», които стават активисти в партии и претендират да ни управляват. С всеки такъв случай ставам все по-тъжен и гневен. Но какво от това?

Днес е 24 май и всички, които сме ангажирани с култура, наука, образование, трябва да сме радостни. Но тъжната истина е, че днешният български периферен капитализъм е смъртоносен за науката, културата и образованието. Той ги смачка, унижи, периферизира, маргинализира. Някога в теориите за социализма се казваше, че той започва с културна революция. В една теория на реставрацията на капитализма можем да кажем, че тя се съпровожда с културна контрареволюция.

Най-голямата сграда, изградена по времето на социализма в българската столица, е Националния дворец на културата. В нея е въплътен духът на времето на преход за няколко десетилетия от едно селско, традиционно общество с нискообразовано население към градска култура с рязко подобряване на образованието, науката и културата. Този дух е въплътен в стотиците културни домове из българските селища, които са най-големите сгради в центъра на тези населени места. Дори архитектурно социализмът бе поставил в центъра на всичко културата. Сега най-големите сгради при днешния периферен и пауперизирал милиони българи капитализъм са на моловете и на банките, нямащи нищо общо с духовността и ценностите, насочващи всичко към пазара и примитивното потребление. Големи части от НДК и от много читалища са превърнати в бит пазар, а голямата част от читалищата у нас или са затворени, или превърнати в руини.

Важна функция на културата при социализма е възпитателната, от нея се очаква да формира ценности, не да носи печалба. Нормативно изискване към социалистическия реализъм е присъствието на позитивен герой във всяко произведение, задаващ позитивни модели на поведение, за „всенародно естетическо възпитание”. Това е неотделимо от най-важната функция на културата – да развива духовност и моралност, да интегрира и формира новите поколения. Затова и социологическите изследвания на образците на поведение на младите поколения през 70-те години, при поставянето на въпроса какви биха искали да станат, на кого да приличат, показват че младежите искат да стават космонавти, учени, писатели, лекари, културни дейци и пр. Това са елитите, чието поведение се възприема като задаващо тон на поведението.

Сега е точно обратното – културата е тотално комодифицирана и маркетизирана, тя е инструмент за печалба, не за формиране на ценности. Възпитателната функция не съществува. В публичното пространство доминират имена на престъпници и фигури на политици, държащи се като Бай Ганьо, Дочоолу и Гочоолу, както и всякакви чалга звезди, старлетки и моделки. Положителният герой е изчезнал като нормативно изискване. Затова и непрекъснато продуцира феномени от типа на Азис и Черната Златка. Чалгизацията и опростачването, разрушаването на духовните устои на цялото общество се превръщат в ключова функция на маркетизираната култура, а думи като „всестранно развита личност” изглеждат утопии и идеологеми от една съвсем друга епоха. Социологическите изследвания сочат, че основните образци, въздействащи върху младото поколение със своето поведение, са на първо място фигури на престъпници и политици и след това на фолк звезди, старлетки и тем подобни. Едва 7-8 % , според различни изследвания, откриват в научните и истински културни елити днес някакъв образец за себе си.

След прехвърлянето от селата към градовете на няколко милиона хора за четвърт век, в края на 70-те години на ХХ век, когато по различни начини са удовлетворени базисни потребности на индивида, липсва безработица, масово функционират основни потребителски фондове, ниските цени на културните продукти ги прави достъпни за всеки в масов мащаб и това води до рязко увеличаване на потреблението на различни културни продукти. За това допринася не само нарастващата парична маса на населението, но и увеличаващото се свободно време. Типичен в това отношение е случаят с едно от първите социологически изследвания у нас през 60-те години, описано в книгата на Минчо Семов „Потенциалната миграция”, което показва, че младите хора имат потребност преди всичко от културна среда и това е причината за бягството им от селото към града. Това служи като основание за ускоряване на строежа на културни домове по селата с цел задържане на младите хора там. Културата е важна предпоставка в поведението на различните поколения.

От гледна точка на потреблението на културни продукти 70-те и 80-те години са златен век за българската култура и това в някакъв смисъл в най-адекватна форма може да ни предаде „духа на времето”.

Нека да видим мащабите на потребление на културни продукти у нас в края на 70-те и началото на 80-те години като процент от БВП, сравнени със сегашната ситуация.

  • През 1976 г. в страната е имало над 3579 кина с повече от 114 645 100 зрители, 52 драматични и куклени театъра с 6 080 000 посетители, 5 068 000 души са посетили различни музикални концерти, имало е 10 407 библиотеки с повече от 62 373 тома и 3 438 133 читатели, 204 музеи и художествени галерии с 15 495 000 посетители, издадени са били 3589 заглавия на книги с тираж от 55 млн., съществували са 17 574 самодейни колектива с 438 523 участници в художествената самодейност. За сравнение ще отбележа, че 34 години по-късно, през 2010 г. в условията на катастрофално разрушена България в резултат на прехода към периферен неолиберален капитализъм, тиражът на издадените книги е 8,051 млн., т.е. близо 7 пъти по-малко, отколкото по времето на Людмила Живкова. През 2010 г. театрите в България са били посетени от 1,677 млн. зрители, което е близо 4 пъти по-малко, отколкото 34 години преди това. България се е сринала катастрофално назад по основни показатели на културата.
  • Според социологически изследвания през 1978 г., културата и изкуството заемат основно място в свободното време на децата и юношите – децата от 6 до 10 години отделят за индивидуални занимания с изкуство 17.1 % от свободното си време, юношите между 11 и 14 години – по 21-1 %, а тези от 15 до 19 години – 30.3 %; тези от 20 до 29 години посвещават на изкуството 37 % от свободното си време. Днес това вече не съществува – чалгата, наркотиците, детската престъпност заместват културата и поколението, което идва, е все по-неграмотно и несоциализирано.
  • През 1983 г. България, по брой на периодични издания – вестници и списания . на човек от населението, е на едно от първите места в света. Еднократният тираж на вестниците е 7 милиона, а на списанията 4.5 млн., което е много пъти повече, отколкото днес. Има непрекъснато нарастване на основните фондове и броя на заетите лица в културата и изкуството. Създадена е гигантска система от читалища в голямата част от българските села и градове – техният брой през 1989 г. достига 4269, а броят на библиотеките е 9347; книжният фонд в библиотеките нараства между 1960 и 1990 г. пет пъти и стига 109 млн. 487 хиляди книги.. В периода между 1960 и 1989 г. националният доход нараства 5 пъти, но разходите за култура – 10 пъти. На консумирането и производството на култура, на естетическото възпитание се гледа като на всенародно дело. Затова се създава огромна система на художествена самодейност, в която през 1989 г. са включени 20 793 колектива, кръжоци и клубове и 449 267 участници. Броят на филмите, които произвежда българската киноиндустрия, нараства от 187 през 1960 г. на 520 през 1989 г. като 46 от тях са пълнометражни и 364 – късо и среднометражни. Броят на кината нараства от 1515 в 1960 г. на 3081 в 1989 г., броят на театрите – от 46 – на 70.

Промените след 1989 г. са силно деструктивни за българската култура. Голяма част от бившите знаменитости на българската култура мизерстват и недоволстват за това, че държавата не се грижи за тях. Променя се статусът на различните слоеве на културната интелигенция в новите условия. Протича процес на маргинализиране на част от интелигенцията, която е свързана с традиционния тип изпълнителски изкуства, които имаха силно държавно финансиране, изчезване на едни и поява на нови интелектуалци и звезди. Във всяка от тях има едно малцинство, което успява да се задържи с ангажименти и да се включи в новата пазарна ситуация, докато останалите се борят да се задържат на щатна заплата или са излезли изобщо от професията.

Оставена на пазарните взаимодействия, интелигенцията открива, че много от произведенията, които по-рано са носили печалба и са били масово консумирани, сега губят потребителя си. Издаването на българска литература, което някога е било печеливша индустрия, днес се превръща в мъчение. Има нова пазарна ситуация в културата, която избутва в страни голяма част от предходната художествена интелигенция. Една част от нея продължава да гравитира край политици и политически сили, дори да демонстрира често пъти крайности в политизацията или преклонението пред властово силните на деня, но като цяло нейният статус е радикално променен. Тя мечтае за държавата и нейната подкрепа, каквито ги е познавала по-рано, недоволства от пренебрежението към културата, възмущава се от падналия вкус на потребителя и е омаломощена от сблъсъка на културата между държавата и пазара. Държавата повече няма средства, а няма и много желание да се занимава с културата, а пазарът отхвърля голяма част от досегашните културни продукти. През 1990 г. все още има останали от времето на социализма 2174 кина, през 2003 г. те са едва 149, през 2010 – 42, а останалите са приватизирани и използвани за съвсем други цели. От 1990 до 2008 г. са закрити над 1200 читалища, което е над една четвърт от всички тях. Библиотеките в страната са намалели с около една трета и пари за книги в тях няма.

Културата е маркетизирана, т.е. оставена да оцелява главно в пазарни взаимодействия, което има след себе си две основни следствия. Първо, пазарно оцеляващата култура губи предходните си естетически характеристики и в нея доминира пошлостта, вулгарността, примитивизмът, ставащ популярен като чалга културата. Ако силна доминация на културата преди това е било формирането на определени ценности, издигане на човека от непосредственото му битие в някаква духовна сфера, то сега силна е обратната доминанта – на принизяване на културата до най-ниския вкус, до най-долните страсти.

Второто основно следствие е свързано с възможността да се консумира стойностна култура. Цените на книгите, кинопрожекциите, културните продукти скачат между пет и 10 пъти, съотнесено с работната заплата, т.е. купуването на културни продукти става нещо много по-скъпо за българина. Намалява относителният дял на дела от отпусканите от държавата средства за култура – през 2011 г. това е 0.55 % от БВП. През 1989 г. у нас са произведени 520 филма, през 2010 г. – 144; от тях през 1989 г. пълнометражните филми са били 46, а през 2010 г. – 21 . Театрите в България са имали през 1989 г. 5.410 млн. посещения, а през 2010 г. – само 1.677 млн..

Общият тираж на вестниците за 1989 г. е 895.2 млн., през 2008 г. – 357.2 млн., през 2010 – 340, 08 млн.; през 2000 г. са излизали 545 вестника, а през 2010 г. са паднали на 359, но следва да се има предвид, че и при намалелия тираж, водещи са така нар. “жълти вестници” с безбройните измислици и вулгарност в тях, принизяващи и опростачващи българина.

През 1989 г. общият тираж на издадените книги е 58 млн., през 2000 г. – 8.051 млн., през 2010 г. са се срутили на – 2.709 млн., т.е. 30 пъти по-малко, отколкото по времето на социализма и средно поне десет пъти всяка книга е по-скъпа, съпоставима с доходите на хората; т.е. българите са се превърнали в една некупуваща книги и нечетяща, и поради това, все по-обезкултурявана, опростачена и затова по-несвободна и манипулирана нация. България е между страните с най-висок ДДС върху книгите, което увеличава неправомерно тяхната цена и ги превръща в лукс за едно бедно общество. В Скандинавия годишно на един човек се издават 1.8 книги, в Русия – 1.9, а у нас по-малко от половин книга. Изданията за секс, мода и клюки са над 120 през 2011 г., а за детско-юношеска литература, свързана с възпитанието на младото поколение – само едно. В открито писмо на Асоциация “Българска книга” през 2011 г. до премиера на България се казва, че над 50 % от младите хора в България са номинално или функционално неграмотни, с което се нареждаме на предпоследно място в Европейския съюз. Българинът купува 0.56 книги годишно, а европеецът – 11. От 2008 г. в 90 % от библиотеките не е постъпила нито една книга. През последните 20 години училищните библиотеки са намалели наполовина, а в останалите почти не влизат нови книги.

Основната характеристика на културата в България днес е не да възпитава, а да се продава в едно общество, в което кандидатстудентите по журналистика разсъждават на тема «всичко за продан». «Златният Орфей» е заменен с «Биг Брадър». Идеята за «всенародно естетическо възпитание» изглежда нелепа на фона на чалгата, фолк-звездите, старлетките, Азис и Митьо Пищова, Черната Златка и «тризначките», както и множество политически превъплъщения на Бай Ганьо, Данко Хаирсъзина, Дочоолу, Гочоолу, триумфиращи в публичното пространство. Извършена е културна контрареволюция. «Духът на времето» от 70-те години на социализма е заменен с «духа на времето» от второто десетилетие на ХХІ век на един периферен, крайно корумпиран и катастрофален за милиони хора капитализъм.

Сподели