Заключение на книгата „История на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики). Кратък курс” (1938 г.)
Какво е общото заключение от историческия път, който измина болшевишката партия? Какво ни учи историята на ВКП(б)?
1.Историята на партията ни учи преди всичко, че победата на пролетарската революция, победата на диктатурата на пролетариата е невъзможна без революционна пролетарска партия, освободена от опортюнизъм, непримирима по отношение на съглашателите и капитулантите, революционна по отношение на буржоазията и нейната власт.
Историята на партията ни учи, че да се остави пролетариатът без такава партия – значи да се остави той без революционно ръководство, а да се остави той без революционно ръководство – значи да се провали делото на пролетарската революция.
Историята на партията ни учи, че такава партия не може да бъде обикновената социалдемократическа партия от западноевропейски тип, възпитана при условията на граждански мир, която се влачи в опашката на опортюнистите, мечтае за „социални реформи“ и се бои от социалната революция.
Историята на партията ни учи, че такава партия може да бъде само партията от нов тип, марксистко-ленинската партия, партията на социалната революция, способна да подготви пролетариата за решителни схватки с буржоазията и да организира победата на пролетарската революция.
Такава партия в СССР е болшевишката партия.
„В предреволюционния период, казва др. Сталин, в периода на повече или по-малко мирно развитие, когато партиите на II Интернационал бяха господстваща сила в работническото движение, а парламентарните форми на борба се считаха главни форми, – при ония условия партията нямаше и не можеше да има такова важно и решаващо значение, каквото тя придоби след това, при условията на откритите революционни схватки. Като защитава от нападки II Интернационал, Кауцки казва, че партиите на II Интернационал са инструмент на мира, а не на войната, че именно поради това те се оказаха безсилни да предприемат нещо сериозно през време на войната, в периода на революционните акции на пролетариата. Това е съвършено вярно. Но какво значи това? Това значи, че партиите на ІІ Интернационал са непригодни за революционната борба на пролетариата, че те не са бойни партии на пролетариата, които водят работниците към властта, а избирателен апарат, приспособен към парламенарните избори и парламентарната борба. С това собствено се обяснява и фактът, че в периода, когато във II Интернационал господстваха опортюнистите, главната политическа организация на пролетариата не беше партията, а парламентарната фракция. Известно е, че в действителност партията в този период беше придатък и обслужващ елемент на парламентарната фракция. Едва ли е нужно да се доказва, че при такива условия, с такава партия начело не можеше и дума да става за подготовка на пролетариата за революция.
Работата обаче се измени коренно с настъпването на новия период. Новият период е период на открити сблъсквания на класите, период на революционни акции на пролетариата, период на пролетарската революция, период на непосредствената подготовка на силите за събаряне на империализма, за завладяване властта от пролетариата. Този период поставя пред пролетариата нови задачи за престрояване цялата партийна работа по нов, по революционен начин, за възпитание на работниците в духа на революционната борба за властта, за подготовката и стягане на резервите, за съюзяване с пролетариата от съседните страни, за създаване здрави връзки с освободителното движение в колониите и зависимите страни и т.н., и т.н. Да мислиш, че тези нови задачи могат да бъдат разрешени със силите на старите социалдемократически партии, възпитани при мирните условия на парламентаризма – значи да осъдиш сам себе си на безнадеждно отчаяние, на неминуемо поражение. Да стоиш с такива задачи на плещите, имайки начело старите партии, значи да се окажеш напълно обезоръжен. Едва ли е нужно да се доказва, че пролетариатът не можеше да се примири с такова положение.
Оттук произтича необходимостта от нова партия, боева партия, революционна партия, достатъчно смела, за да поведе пролетариата на борба за властта, достатъчно опитна, за да се ориентира при сложните условия на революционното положение, и достатъчно гъвкава, за да заобиколи всички и всякакви подводни камъни по пътя към целта.
Без такава партия не може и да се мисли за събаряне на империализма, за завоюване диктатурата на пролетариата.
Такава нова партия е партията на ленинизма“ (Сталин).
2.Историята на партията ни учи по-нататък, че партията на работническата класа не може да изпълни ролята на ръководител на своята класа, не може да изпълни ролята на организатор и ръководител на пролетарската революция, ако тя не е добре усвоила прогресивната теория на работническото движение, ако тя не е усвоила марксистко-ленинската теория.
Силата на марксистко-ленинската теория се състои в това, че тя дава на партията възможност да се ориентира в положението, да разбере вътрешната връзка на обкръжаващите я събития, да предвижда хода на събитията и да има ясна представа не само за това, как и накъде се развиват събитията в сегашно време, но и за това. как и накъде те ще се развиват в бъдеще.
Само партия, която е усвоила марксистко-ленинскате теория, може да се движи самоуверено напред и да води работническата класа напред.
И наопаки, партията, която не е усвоила марксистко-ленинската теория, е принудена да се лута пипнешком, тя губи увереност в своите действия и е неспособна да води работническата класа напред.
Може някои да мислят, че за да се усвои марксистко-ленинската теория, достатъчно е да заучим добросъвестно отделни изводи и положения от съчиненията на Маркс–Енгелс–Ленин, да се научим на място да ги цитираме и с това да се успокоим, вярвайки, че заучените изводи и положения са приложими към всички условия, към всеки конкретен случай в живота. Но такова отношение към марксистко-ленинската теория е съвършено погрешно. Марксистко-ленинската теория не може да се разглежда като сбор от догми, като катехизис, като символ на вярата, а самите марксисти да се превръщат в буквоеди и зубрачи. Марксистко-ленинската теория е наука за развитие на обществото, наука за работническото движение, наука за пролетарската революция, наука за изграждане на комунистическо общество. Тя като наука не стои и не може да стои на едно място – тя се развива и усъвършенства. Разбира се, че в своето развитие тя не може да не се обогатява с нов опит, с нови знания, а отделни нейни положения и изводи не могат да не се изменят с течение на времето, не могат да не се заменят с нови изводи и положения, съответстващи на новите исторически условия.
Да се усвои марксистко-ленинската теория, съвсем не значи да заучим всички нейни формули и изводи, да се държим за всяка буква на тези формули и изводи. За да се усвои марксистко-ленинската теория, нужно е преди всичко да се научим да отличаваме нейната буква от нейната същност.
Да се усвои марксистко-ленинската теория – значи да усвоим същността на тази теория и да се научим да се ползваме от тази теория за решаване практическите въпроси на революционното движение при различните условия на класовата борба на пролетариата.
Да се усвои марксистко-ленинската теория – значи да умеем да обогатяваме тази теория с новия опит на революционното движение, да умеем да я обогатяваме с нови положения и изводи, да умеем да я развиваме и движим напред, като не се колебаем, изхождайки от същността на теорията, да заменим някои нейни вече остарели положения и изводи с нови положения и изводи, съответстващи на новите исторически условия.
Марксистко-ленинската теория не е догма, а ръководство за действие.
Преди втората руска революция (февруари 1917 г.) марксистите от всички страни изхождаха от това, че парламентарната демократическа република е най-целесъобразната форма за политическа организация на обществото в преходния период от капитализма към социализма. Наистина, през 70-те години Маркс изтъкваше, че не парламентарната република, а политическата организация от типа на Парижката комуна е най-целесъобразната форма на диктатурата на пролетариата. Но, за съжаление, това Марксово указание не получи по-нататъшно развитие в трудовете на Маркс и биде предадено на забрава. Освен това, авторитетното заявление на Енгелс в неговата критика на Ерфуртската програма от 1891 г., че „демократическата република… е… специфична форма на диктатурата на пролетариата“, не оставяше съмнение, че марксистите продължават да смятат демократическата република за политическа форма на диктатурата на пролетариата. По-късно това Енгелсово положение стана ръководещо начало за всички марксисти, в това число и за Ленин. Обаче руската революция от 1905 г., и особено революцията през февруари 1917 г., изтъкна нова форма за политическа организация на обществото – съветите на работническите и селски депутати. Основавайки се на опита на двете революции в Русия, Ленин, като изхождаше от теорията на марксизма, дойде до заключение, че най-добрата политическа форма на диктатурата на пролетариата не е парламентарната демократическа република, а съветската република. На това основание Ленин през април 1917 г., при прехода от буржоазната революция към социалистическата, издигна лозунга за образуване на съветска република като най-добрата политическа форма на диктатурата на пролетариата. Опортюнистите от всички страни се държаха за парламентарната република, като обвиняваха Ленин в отстъпничество от марксизма, в разрушение на демокрацията. Но истински марксист, усвоил напълно теорията на марксизма, беше, разбира се, Ленин, а не опортюнистите, тъй като Ленин движеше напред Марксовата теория, като я обогатяваше с нов опит, а опортюнистите я дърпаха назад, като превръщаха едно от нейните положения в догма.
Какво би станало с партията, с нашата революция, с марксизма, ако Ленин безсилно бе отпуснал ръце пред буквата на марксизма и не бе се решил да замени едно от старите положения на марксизма, формулирано от Енгелс, с новото положение за републиката на съветите, което отговаря на новите исторически условия? Партията щеше да блуждае в мрака, съветите щяха да бъдат дезорганизирани, ние не бихме имали съветска власт. Марксовата теория би претърпяла сериозна загуба. Пролетариатът би загубил, спечелили биха враговете на пролетариата.
Като изучаваха предимпериалистическия капитализъм, Енгелс и Маркс дойдоха до заключението, че социалистическата революция не може да победи в една отделно взета страна, че тя може да победи само при едновременен удар във всички или в повечето от цивилизованите страни. Това беше в средата на XIX век. Това заключение после стана ръководещо начало за всички марксисти. Обаче в началото на XX век предимпериалистическият капитализъм прерасна в империалистически капитализъм, възходящият капитализъм се превърна в умиращ капитализъм.
На основание изучаването на империалистическия капитализъм Ленин, като изхождаше от Марксовата теория, дойде до заключението, че старата формула на Енгелс и Маркс вече не отговаря на новите исторически условия, че социалистическата революция може напълно да победи в една отделно взета страна. Опортюнистите от всички страни се държаха за старата формула на Енгелс и Маркс, като обвиняваха Ленин в отстъпничество от марксизма. Но истински марксист, усвоил напълно теорията на марксизма, беше, разбира се, Ленин, а не опортюнистите, тъй като Ленин движеше Марксовата теория напред, обогатявайки я с нов опит, а опортюнистите я дърпаха назад, превръщаха я в мумия.
Какво би станало с партията, с нашата революция, с марксизма, ако Ленин бе отпуснал безсилно ръце пред буквата на марксизма, ако у него нямаше теоретическо мъжество да отхвърли един от старите изводи на марксизма, като го замени с нов извод за възможността на социалистическата победа в една отделно взета страна, който отговаря на новите исторически условия? Партията щеше да блуждае в мъгла, пролетарската революция би се лишила от ръководство, Марксовата теория би започнала да упада. Пролетариатът би изгубил, спечелили биха враговете на пролетариата.
Опортюнизмът не всякога отхвърля открито Марксовата теория или отделни нейни положения и изводи. Понякога опортюнизмът се проявява в опити да се задържи по-нататъшното развитие на марксизма, а следователно – и развитието на революционното движение на пролетариата, като се крие зад отделни, вече остарели за времето положения на марксизма и като ги превръща в догма. Без преувеличение може да се каже, че след смъртта на Енгелс най-великият теоретик – Ленин, а след Ленин – Сталин и други ученици на Ленин бяха единствените марксисти, които движеха напред Марксовата теория и я обогатяваха с новия опит при новите условия на класовата борба на пролетариата.
Тъкмо поради това, че Ленин и ленинци движеха напред Марксовата теория, ленинизмът се явява по-нататъшно развитие на марксизма, той е марксизъм при новите условия на класовата борба на пролетариата, марксизъм в епохата на империализма и пролетарските революции, марксизъм в епохата на победата на социализма върху една шеста част от земята.
Болшевишката партия не би могла да победи през октомври 1917 г., ако нейните ръководещи кадри не бяха усвоили напълно теорията на марксизма, ако не бяха се научили да гледат на тази теория като на ръководство за действие, ако не бяха се научили да движат напред Марксовата теория, като я обогатяват с новия опит на класовата борба на пролетариата.
Като критикуваше немските марксисти в Америка, които бяха поели ръководството на американското работническо движение, Енгелс пишеше:
„Немците не съумяха да направят от своята теория лост, който би турил в движение американските маси. Те в повечето случаи сами не разбират тези теория и се отнасят към нея доктринерски и догматически, като смятат, че трябва да я изучат наизуст – и това е вече достатъчно за всички случаи в живота. За тях това е догма, а не ръководство за действие“ .
Като критикуваше Каменев и някои стари болшевики, които през април 1917 г. не искаха да се откажат от старата формула за революционната демократическа диктатура на пролетариата и селяните тогава, когато революционното движение бе отишло напред и налагаше да се премине към социалистическа революция – Ленин пишеше:
„Нашето учение не е догма, а ръководство за действие – така говореха винаги Маркс и Енгелс и справедливо се подиграваха със зубренето и папагалското повтаряне на „формули“, които в най-добрия случай могат само да набележат общите задачи, необходимо изменяващите се от конкретните икономически и политически условия при всеки особен етап на историческия процес … Необходимо е да се проникнем от тази безспорна истина, че марксистът трябва да държи сметка за живия живот, за точните факти на действителността, а не да се държи за теорията на вчерашния ден …“.
3.Историята на партията ни учи по-нататък, че без разбиването на дребнобуржоазните партии, които действат в редовете на работническата класа, които тласкат изостаналите слоеве от работническата класа в прегръдките на буржоазията и които по такъв начин разбиват единството на работническата класа, не е възможна победата на пролетарската революция.
Историята на нашата партия е история на борбата и разбиването на дребнобуржоазните партии: есерите, меншевиките, анархистите, националистите. Без разгромяването на тия партии и без тяхното изгонване из редовете на работническата класа би било невъзможно да се осъществи единството на работническата класа, а без единството на работническата класа – би било невъзможно да се достигне до победата на пролетарската революция.
Без разбиването на тези партии, които отначало бяха за запазването на капитализма, а после, след Октомврийската революция – за възстановяването на капитализма, не би било възможно да се запази диктатурата на пролетариата, да се победи чуждестранната военна интервенция и да се построи социализмът.
Не трябва да се смята случайност, че всички дребнобуржоазни партии – есери, меншевики, анархисти, националисти, – които, за да заблудят народа, се наричаха „революционни“ и „социалистически“ партии, станаха контра-революционни партии още преди Октомврийската социалистическа революция, а впоследствие се превърнаха в агенти на чуждестранните буржоазни шпионски служби, в банда от шпиони, вредители, диверсанти, убийци и изменници на родината.
„Единството на пролетариата в епохата на социалната революция – казваше Ленин – може да бъде осъществено само от най-крайната революционна партия на марксизма, само чрез безпощадна борба против всички останали партии“.
4.Историята на партията ни учи по-нататък, че без непримирима борба с опортюнистите в своите собствени редове, без разбиването на капитулантите в своята собствена среда партията на работническата класа не може да запази единството и дисциплината в своите редове, не може да изпълни своята роля на организатор и ръководител на пролетарската революция, не може да изпълни своята роля на строител на новото, социалистическо общество.
Историята на развитието на вътрешния живот на нашата партия е история на борбата и разбиването на опортюнистическите групи в партията – на „икономистите“, меншевиките, троцкистите, бухаринците и националуклонистите.
Историята на партията ни учи, че всички тези капитулантски групи бяха в действителност агенти на меншевизма вътре в нашата партия, негова опашка, негово продължение. Те, подобно на меншевизма, изпълняваха ролята на проводници на буржоазното влияние в работническата класа и в партията. Затова борбата за ликвидиране на тези групи в партията беше продължение на борбата за ликвидиране на меншевизма.
Без разбиване на „икономистите“ и меншевиките ние не бихме могли да изградим партията и да поведем работническата класа към пролетарската революция.
Без разбиване на троцкистите и бухаринците ние не бихме могли да подготвим необходимите условия за построяването на социализма.
Без разбиване на националуклонистите от всички сортове ние не бихме могли да възпитаме народа в духа на интернационализма, ние не бихме могли да защитим знамето на великата дружба на народите на СССР, не бихме могли да построим Съюза на съветските социалистически републики.
Може някому да се струва, че болшевиките твърде много време отделяха за борбата с опортюнистическите елементи в партията, че те надценяваха тяхното значение. Но това е сьвършено невярно. Не може да се търпи опортюнизмът в нашата среда, както не може да се търпи язва в здрав организъм. Партията е ръководен отред на работническата класа, нейна предна крепост, неин боеви щаб. Не може да се допусне в ръководещия щаб на работническата класа да седят хора малодушни, опортюнисти, капитуланти и предатели. Да водиш борба на смърт с буржоазията, държейки в своя собствен щаб, в своята собствена крепост капитуланти и предатели – това значи да изпаднеш в положението на хора, обстрелвани и от фронта, и от тила. Не е трудно да се разбере, че такава борба може да се завърши само с поражение. Най-лесно крепостите се превземат извътре. За да се удържи победа, нужно е преди всичко да се очисти партията на работническата класа, нейният ръководен щаб, нейната предна крепост – от капитулантите, дезертьорите, стачкоизменниците, предателите…
Не трябва да се смята случайност, че троцкистите, бухаринците и националуклонистите в борбата си с Ленин и с партията свършиха така, както свършиха партиите на меншевиките и есерите – станаха агенти на фашистките шпионски служби, станаха шпиони, вредители, убийци, диверсанти и изменници на родината.
„Държейки в своите редове реформисти, меншевики – казваше Ленин, – ние не можем да победим в пролетарската революция, не можем да я защитим. От принципиално гледище това е очевидно. Това бе потвърдено нагледно от опита на Русия и Унгария. В Русия много пъти имаше трудни моменти, когато съветският режим сигурно би бил съборен, ако меншевиките, реформистите и дребнобуржоазните демократи бяха оставени вътре в нашата партия…”.
„Ако нашата партия – казва др. Сталин – сполучи да укрепи вътрешното си единство и здраво да сплоти своите редове, – това се дължи преди всичко на обстоятелството, че тя навреме съумя да се очисти от мръсотиите на опортюнизма, съумя да изгони из партията ликвидаторите, меншевиките. Развитието и укрепването на пролетарските партии става чрез тяхното очистване от опортюнистите и реформистите, от социалимпериалистите и социалшовинистите, социалпатриотите и социалпацифистите. Партията укрепва, като се очиства от опортюнистическите елементи“.
5.Историята на партията ни учи по-нататък, че партията не може да изпълни своята роля като ръководител на работническата класа, ако тя се увлече и възгордее от успехите си, ако престане да забелязва недостатъците на своята работа, ако се плаши да признае своите грешки, ако се бои своевременно, открито и честно да ги изправи.
Партията е непобедима, ако тя не се бои от критика и самокритика, ако тя не замазва грешките и недостатъците на своята работа, ако тя учи и възпитава кадрите да черпят урок от грешките си, ако умее своевременно да изправя своите грешки.
Партията загива, ако тя скрива своите грешки, замазва болните въпроси, прикрива своите недостатъци с фалшиво парадно благополучие, не търпи критика и самокритика и, проникната от чувството на самодоволство и влюбена в себе си, почива на лаврите си.
„Отношението на политическата партия към своите грешки – казва Ленин – е един от най-важните и най-верни критерии да се съди доколко партията е сериозна и доколко тя изпълнява на дело задълженията си към своята класа и към трудещите се маси. Открито да се признае грешката, да се разкрият нейните причини, да се проанализират условията, които са я породили, внимателно да се обсъдят средствата за изправяне на грешката – ето това е признак на сериозна партия, ето това е изпълняване на своите задължения, ето това е възпитаване и обучаване на класата, а после и на масата.
И по-нататък:
„Всички революционни партии, които са загивали досега, са загивали поради това, че са се самозабравяли, и не са умеели да видят в какво е тяхната сила и са се боели да говорят за своите слабости. А ние не ще загинем, защото не се боим да говорим за своите слабости, и ще се научим да преодоляваме своите слабости“(Ленин).
6.Най-после, историята на партията ни учи, че без широки връзки с масите, без постоянно укрепване на тези връзки, без умение, да се вслушва в гласа на масите и да разбира техните наболели нужди, без готовност не само да учи масите, но и да се учи от масите – партията на работническата класа не може да бъде действително масова партия, способна да води след себе си милиони работници и трудещи се.
Партията е непобедима, ако умее, както казва Ленин, „да се свърже, да се сближи, ако искате, да се слее до известна степен с най-широката маса трудещи се, на първо място с пролетарската, но така също и с непролетарската трудеща се маса“.
Партията загива, ако тя се затвори в своята тясно-партийна черупка, ако се откъсне от масите, ако се покрие с бюрократически прах.
„Може да се признае за правило – казва др. Сталин, – че докато болшевиките пазят връзката си с широките маси на народа, те ще бъдат непобедими. И, напротив, стига болшевиките да се откъснат от масите и да изгубят връзка с тях, стига да се покрият с бюрократическа ръжда, за да се лишат те от всякаква сила и да се превърнат в нищо.
Според гръцката митология, древните гърци имали един знаменит герой – Антей, който, както разказва митологията, бил син на Посейдон – бога на морето, и на Гея – богиня на земята. Той чувствал особена привързаност към своята майка, която го е родила, откърмила и възпитала. Нямало такъв герой, когото той, Антей, не би победил. Той се смятал за непобедим герой. В какво се състояла неговата сила? Тя се състояла в това, че всеки път, когато в борбата с противника изпадал в трудно положение, той се допирал до земята, до своята майка, която го родила и отхранила – и получавал нова сила. Но той имал и свое слабо място – а именно опасността да бъде по някакъв начин отделен от земята. Враговете държали сметка за тази негова слабост и го дебнели. И ето че се намерил враг, който се възползвал от тази негова слабост и го победил. Той бил Херкулес. Но как го победил той? Той го отделил от земята, вдигнал го във въздуха, отнел му възможността да се допре до земята и по този начин го задушил във въздуха.
Аз мисля, че болшевиките напомнят героя на гръцката митология – Антей. Те, подобно на Антей, са силни поради това, че държат връзка със своята майка, с масите, които са ги породили, изхранили и възпитали. И докато те държат връзка със своята майка, с народа, те имат всички шансове да останат непобедими.
Тук е ключът за непобедимостта на болшевишкото ръководство“ (Сталин).
Тези са главните поуки от историческия път, изминат от болшевишката партия.
