Пейо Яворов за Гоце Делчев

Публикуваме избрани откъси от спомените на Пейо Яворов за Гоце Делчев. Цялото произведение може да бъде прочетено тук: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3504&Level=1

Еднъж другари го бяха упрекнали в голяма хуманност – и той беше отговорил: “Аз не мразя османците като народ; аз воювам против османската тирания като господарствена система.”

***

Гоце някога не примеси в постъпките си оня груб шовинизъм, който помрачава и най-светлото дело. “Аз разбирам света – говореше той – единствено като поле за културно съревнование на народите.”

***

На рождения султанов ден (април 89-а), както е обичай, учениците, начело с учителското тяло, отиват в конака да засвидетелствуват пред валията своите верноподанически чувства към падишаха. Един от учителите казва необходимата хвалебна реч, учениците изпяват съответствена песен и дохожда ред за викане “чок-яша” (Да живей)! И учители, и ученици, щат не щат, викат наспокъсване, само Гоце, надул устни, опрял поглед в земята, мълчи умислен. “Ти защо не викаш?” – побутва го един от надзирателите на пансиона. “Аша-а!” (Долу) – изкрещява Гоце усамотено; за велико ужасение на всички. Но тоя вик минува незабелязано и скандалът бива избягнат. “Бях се замислил, надзирателят ме смушка; рекох да извикам като другите, а пък то излезе друго” – заявява Гоце на директора си. “Кукушанчето днес беше искрено за всички ни” – говорят учениците. Ала никой не знаеше тогава, че това “кукушанче” ще бъде-докрай искрено и за цял народ.

***

Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви

***

Неделя, месец, година – и горещия мечтател отива по-далеко в своите недоволства и разочарования. Той долавя, макар пипнешком, големите противоречия в “свободния” живот на съвременните “свободни” общества и не може да ги помири с ония крайни в неопределеността си блянове за свободата, които беше изнесъл от робската страна. Гоце крие през това време социалистически книги под възглавниците, дава една мъгляво поетична смисъл на твърде категоричната социалистическа буква и се кръщава в нейно име.

***

През 94-в год. за спестяване няколко хиляди лева военното министерство беше решило да позабави един-два месеца производството на свършившите юнкери. Обаче тая мярка предизвика негодуванието на очакващите първият офицерски чин и някой измежду тях написва едно анонимно псувателно писмо до министъра. Началника на училището обещава да намери внновника, затова свиква юнкерите и ги заплашва с общо уволнение, ако не посочат оногова, когото най-много подозират. На другия ден има вече не само един, а цяла десетка заподозрени. Кой знае как тъй, Гоце не попада в тяхното число; може би за това, че той, унесен в съвсем други кроежи, остава твърде хладен към изгубените заплати. Но благородния момък се възмущава против неправдата, извършена над “подозрените” – и управлението на училището издава допълнителен приказ: “Наедно с юнкерите Х, У, Е като писачи на анонимното писмо до г-на и пр. изключва се и Георги Делчев” – две и две четири – “като социалист”.

***

Нивга Гоце не срещна невъзможността в онуй, което си поставяше като цел за осъществяване. Една блага душа предразполагаше всички, които го доближаваха. Една пламенна дума обайваше всички, които го слушаха. Една несъкрушима вяра заразяваше всички, които почваха работа заедно с него.

***

…вече хората се шегуваха, че забравя султана и мисли за себе си може би само когато спи.

***

Гоце решава да потърси с помощта на желязото и куршума услугата на богати македонски турци. Ако тиранията е насилие, революцията е насилие срещу насилието. Грабежът от галениците на тиранията за целите на революцията има едно историческо оправдание. Защото революционера не всякога може да употреби морални средства против един съвсем неморален ред на нещата. Но Гоце считаше извършените в полза на делото грабежи не като система на македонската борба, а като своеволни заслуги от отделната личност – и говореше: “В жертвата не тряба и не може да съществува степен; тя свършва, когато е нужно, и с име, и с чест… ” И добавяше усмихнат: “Ако ценим хорските мнения, как можем да бъдем спокойни – много са човешките аршини за пътно и безпътно!”

***

Прочее между турската власт и революционното съзаклятие се почваше явен двубой. В тия обстоятелства именно предстоеше на революционната чета да се покаже най-вече – да пресъздава, да ободрява, да отмъщава.

***

Прочее върховният комитет усвояваше възглед, според който македонското народно въстание преставаше да бъде средство и ставаше чисто и просто една цел. И той не можеше да разбере по-нататък отвъдненци, които тъй също бързаха, само че съвсем по други причини. Защото революционната организация бързаше, за да бъде готова при случай на едно стечение от благоприятни обстоятелства – когато би могло да се очаква с по-голяма сигурност, че изхарчването на последния патрон ще има за резултат и постигането на крайната цел. Още по-малко върховния комитет можеше да разбере Гоця, който всякога повтаряше, че робите тряба да се подигнат целокупно на въстание само когато се почувствуват свободни в душите си, само когато кървавата разправа с угнетителя бъде проявление на една сравнително по-голяма гражданска съзнателност. “Аз не искам – поясняваше Гоце – въстание с хора, които ще ме напуснат при първата несполука; аз искам революция с граждани, кадърни да понесат всичките изпитания на една дълготрайна борба, каквато поради жестоки политически условия ще бъде и нашата; – или ще водим говеда на салхана?”

***

Гоцевите сръчност и бързина в работа и в движение поразяваха всички около него. И турци го бяха кръстили “канатлъ’ шейтан” – хвъркатия дявол, а другари му бяха натрапили псевдонима “Ахил”.

***

Новата Гоцева обиколка из Македония беше цяла редица триумфални посрещания. Македонския народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия свой учител, приятел и син. Отблизко и далече тълпи хора отиваха при него и търсеха упованието, търсеха истината, търсеха всичко. И като продължаваше или допълняше миналогодишната си работа – ревизия на комитети пр – Гоце правеше, дето обстоятелствата позволяваха, общи народни събрания, пред които държеше своите двучасови проповеди. Той откриваше пред народа своите надежди и опасения, своите възторзи и разочарования, своите най-интимни чувства като истински революционер, а не като един обикновен бунтовник. И всички го разбираха, и всички се въодушевяваха и всички заставаха на постовете си с несъкрушима вяра в своето дело.

***

Ту сам, ту с двама-трима, ту с 10- 20 или 50- 60 души, Гоце влазяше из градове и села, ходеше всред зима по гори и планини – при ежедневни опасности, всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен.

***

В началото на октомври [1901 г.] Гоце беше вече оттатък Вардара – за първи път. Сега в тоя край на всяка стъпка между гръкомани и куцовласи той проявяваше всичкото обаяние на едно искрено слово и всичката привлекателност на една светла душа. Защото и гръкомани, и куцовласи го посрещнаха като желан гостенин и го изпращаха като роден брат. Изчезваха национални вражди пред неговата убедителна проповед в името на самоуправна Македония. Изчезнаха и племенни ненависти пред неговите възторжени пророчества за една конфедеративна република на Балканския полуостров…

***

Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел “Батенберг”, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина и че туй му стига…

Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони – и опнати до колене орехави чешири в пристегнати опинци – очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносино кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.

Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот…

***

Гоце излагаше своя план за по-нататъшно действие.

– Ний имаме зад себе си – говореше той. – примера с арменците, а пред себе си – изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просякът, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия.

– И практически съображения – учеше той – ни налагат борбата с най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.

– Ний тряба да почнем – смяташе той – с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел.

– Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпимо понататък… И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.

– Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.

Тъй проповядваше Гоце, защото само любовта към народа го ръководеше на всяка стъпка в бурния негов живот. Той искаше свобода за македонското население, а не за македонската земя. Гоце не можеше да изложи на сеч десетки хиляди души, когато отказваше смъртна присъда дори и за доказани турски шпиони. А той викаше шпионите при себе си, отваряше думи за братство и длъжности, за величието на общото дело – и те се разкайваха най-искрено и плачеха, както е плакал Йуда при кръста Исусов. И много савеловци бяха станали отлични работници на организацията.

Тъй учеше Гоце, защото беше роден сякаш тъкмо за борбата, на която принадлежеше и тялом, и духом. Като характер за тая борба той личеше от най-ранна възраст. Че в това отношение, каквото можеше да се каже за тридесетгодишния мъж, можеше да се каже и за двадесетгодишния юноша, и за петнадесетгодишния хлапак. Гоце имаше несъкрушима вяра в своите сили и търсеше същата вяра у другарите си, за да свали върху по-малко плещи революционното дело и да остави върху народа нищожната тежест на едно нищожно съдействие. И по тоя начин той искаше да жертвува себе си за народа, а не да жертвува народа за някакви свои опити.

Тъй смяташе Гоце, защото не беше човек на празната декламация, а на мъжката работа, в която се забрави дотам, че умря целомъдрен – бихме казали, ако искаме да си послужим с неуместната шега на един приятел. Той пъдеше кореспондентите на разни вестници, когато се явяваха при него, като им казваше: “Ще бъдете много наивни, ако вярвате на думите ни, гледайте делата ни.” И Гоце искаше да създаде дела, които биха говорили сами за себе си, които биха налагали разрешението на македонския въпрос. А не такива, които биха умиротворили Македония за четвърт или половин век и за които би могло да се получи даже орден от султана.

В своята любов към хората Гоце беше истински човек; в своята самонадеяност – истински борец; в своето ясновидство – истински пророк…

***

[4 май 1903 г.] Почти едновременно с Гоце биват убити още шестима, в това число и Гущанов. Останалите живи влазят в една плевня, отдето след цял ден сражение се измъкват незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.

– Петнадесет часа – спомня си г. Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата…
Защото осиротяваше цял народ.

***

[Откъс от „Хайдушки копнения“ на Яворов – http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=14428&Level=2 ]

Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име…

Сподели