Препоръчваме на нашите приятели и съмишленици книгата на Ноам Чомски и Андре Влъчек „За западния тероризъм. От Хирошима до дроновете“ (С. 2017). Книгата се основава на многочасовата беседа, която авторите провеждат помежду си през юни 2012 г. Андре Влъчек е американски политически анализатор, разследващ журналист и филмов режисьор. Обиколил е повече от 140 страни. Ноам Чомски е американски професор по лингвистика в Масачузетския технологичен институт, автор е на над 150 книги и е един от най-значимите критици на САЩ в света.
В следващите редове ще представим някои от основните позиции и идеи на авторите, които са разгледани в тяхната книга.
Още в началото на своята беседа Влъчек и Чомски се обединяват около основната теза, че жертвите на западния колониализъм и неоколониализъм по целия свят след края на Втората световна война са между 50 и 55 милиона души. „Както изглежда, през този относително кратък период са станали най-много масови кланета в човешката история. Повечето от тях са били съпроводени с възвишени лозунги за свобода и демокрация. Шепа европейски нации и такива, управлявани от хора с европейско потекло, са налагали западните интереси – интересите на хората от значение – в ущърб на по-голямата част от човечеството. Избиването на милиони е било нещо допустимо, смятано за неизбежно и дори оправдано“. Наред с 50-те милиона, убити във войни, които са започнати от Запада, и/или в прозападни военни праврати и др. под. конфликти, още стотици милиони са загинали косвено, безгласно и в абсолютна мизерия (стр. 20).
Ноам Чомски специално обръща внимание на т. нар. Англосфера („издънките на Англия“ – САЩ, Канада, Австрали). Според него това са „необичайни имперски общества, тъй като не само управляват местното население, а го елиминират. Заграбват земята и селищата им, а в повечето случаи ги избиват“ (стр. 23).
По пряка или косвена вина на Запада всяка година шест милиона деца умират поради недохранване и липса на медицински грижи, които биха могли да бъдат осигурени почти без никакви разходи (стр. 21).
Някои от най-големите зверства в наши дни се вършат на територията на Конго, където през последните години са загинали между три и пет милиона души. Техните физически убийци са местни въоръжени отряди, но зад тях стоят капиталистическите корпорации. Последните се домогват до рудата колтан, която западняците използват за производството на клетъчните си телефони. Интересите на западните корпорации, заради които загиват милиони хора в Конго обаче остават невидими (стр. 25-26).
Във връзка с „невидимостта“ на престъпленията на Запада, Чомски изтъква, че „интелектуалната и нравствена колонизация е също толкова разпространена, колкото политическата и икономическата… Най-голямото постижение на йерархията и на гнета е да накараш неличностите да приемат, че положението им е нещо естествено“ (стр. 35).
Медиите имат голяма отговорност за прикриването на извършваните от Запада престъпления. Те осигуряват далеч по-малко свобода на словото от уж тоталитарните и недемократични медии в Китай и Иран. Чомски специално обяснява механизма на филтриране на информацията: „…трябва да говориш така, че да се вместиш между две реклами. Следователно имаш право на три изречения. Ако можеш в три изречения да кажеш, че Китай е тоталитарно общество – моля. Ако искаш да кажеш например, че САЩ са най-голямата терористична държава в света, няма да те спрат, обаче ще звучиш сякаш си от Нептун, защото не разполагаш със следващите пет минути, за да обясниш какво имаш предвид. Така че можеш да избираш – или да повтаряш пропагандата и стандартните доктрини, или да звучиш като лунатик“ (стр. 49). Ето защо Чомски препоръчва при така предпоставени условия да се отказва медийно участие. Продължавайки темата за западната медийна политика Чомски обръща внимание, че от нея се е учил лично Гьобелс. Той разработва плана за германската нацистка пропаганда по модела на американската търговска реклама (във връзка с това се подчертава и фактът, че немските фашисти „бяха част от една и съща обща западна култура“).
Сякаш в отговор на многобройните дребнобуржоазни опити да се приравни водената от СССР политика на тази на САЩ и съвкупния Запад, Ноам Чомски отбелязва „нещо изумително“: „Съветският съюз всъщност субсидира Източна Европа, така че накрая тя става по-богата от Русия. Съветската империя е единствената империя в историята, в която имперският център е по-беден от колониите“ (стр. 75). Влъчек го допълва, като припомня добрините на СССР и Източна Европа за света: те са начело в съпротивата срещу империализма, расизма и дискриминацията; подпомагат се борбите за свобода във Виетнам, в Африка, в Близкия изток, навсякъде; докато Западна Европа като цяло „исторически е фашистка и е показвала това, като е плячкосвала цялата планета векове наред“ (стр. 78). Влъчек намесва в беседата и нашата родна България. Наблюденията му сочат, че у нас (както и в Русия и Украйна) „…има голяма носталгия по комунизма… много хора в бившия СССР усещат празнота. Животът някак си загуби своето значение. Целите на СССР бяха възвишени и някои от тях много впечатляващи – свобода за всички бедни по света, антиколониализъм, антиимпериализъм, социална справедливост…“ (стр. 78-79). Влъчек отхвърля и обвиненията за „десетки милиони загинали по политически причини“ по времето на Сталин. Погрешно е този съветски ръководител с неговите позиции и действия да бъде изваждан от историческия контекст. „Идеята тотално да се отхвърлят съветската или другите комунистически системи единствено въз основа на масовите убийства, извършени през този период, би означавало да заклеймим като нечовешки и провеждащи геноцид конституционните монархии и многопартийните западни демокрации. Британците, белгийците, холандците, германците, французите и другите западни нации са избили несравнимо повече хора в Африка, Азия, Близкия изток и навсякъде по света, отколкото Съветският съюз през същия исторически период“ (стр. 85). Т. нар. колапс на СССР се оценява и като „колапс на демокрацията в много отношения“. Изтъква се, че „много страни по целия свят още щяха да бъдат колонии, ако не бе помощта, която техните освободителни движения получиха от Съветския съюз“ (стр. 86). Чомски допълва, че Куба има огромна роля за освобождаването на Африка.
Влъчек и Чомски се спират и на съвременното развитие на Китайската народна република. Те я сравнят с Индия, страна със сравнително сходен исторически път на развитие, с тази разлика, че там не управлява комунистическа партия и не се извършва социалистическа революция. Чомски отбелязва как за разлика от КНР в капиталистическа Индия (включително и по негови лични наблюдения) бедността и мизерията са „толкова оголени и крещящи“, че водят до смъртта на 100 милиона души. Същевременно при посещението си в Пекин той никъде не открива „онази мизерия и бедност, която веднага шокира, когато отидеш в страни от Третия свят или дори в центъра на Бостън. Предполагам, че я има някъде, но аз не я видях“ (стр. 99). Въпреки, че Китай е изтръгнал стотици милиони хора от лапите на бедността, а капитализмът в Индия е довел до смъртта на десетки милиони, западната пропаганда непрекъснато възхвалява Индия и заклеймява Китай. Влъчек е категоричен: „Никой не може да ме убеди, че Китай е капиталистическа държава“ (стр. 100).
Засягайки в беседата си случващото се в Латинска Америка, Чомски обръща внимание на събитията в Хондурас след извършения през 2009 г. военен преврат. Там се извършват убийства на борци за човешки права, на профсъюзни активисти и въобще „насилието е излязло извън контрол“. Но тъй като диктатурата се подкрепя от САЩ (икономически инвестиции, военна база), зверствата стават „приемливи“.
Чомски и Влъчек се спират и на друг важен съюзник на САЩ – Саудитска Арабия. Нейната външна подкрепа за „най-екстремните форми на радикален ислям“ също минава за „приемлива“ поради стратегическото й партньорство с Вашингтон.
В книгата се разглеждат и някои „меки“ форми за налагане на западното (и по специално на САЩ) влияние по света. Един такъв метод е отливът и приливът на инвестиции. Където се формират независими от Запада режими, има „отлив“, а където се налагат приятелски на Запада режими, има „прилив“ на инвестиции. Чомски обяснява, че става дума за нещо като „двойна колегия избиратели“: „От една страна, собствените си народи, но също и националната и международна общност на инвеститорите, която провежда светкавичен референдум за политиките на правителството и ако не харесва тези политики, ги спъва чрез валутни спекулации, движение на капитали и други мерки. А втората избирателна колегия, международната инвеститорска общност, обикновено надделява над населението. Невинаги, но това е могъща сила“ (стр. 151).
Друга форма за налагане на американско влияние са наркотиците. След Втората световна война, за да установи контрол над Италия и Франция, и за да съкруши силното работническо движение в тези две страни, САЩ възражда мафията, която получава в отплата правото на контрол върху производството и разпространението на хероин. Днес САЩ прилагат тази „Френска връзка“ по целия свят: „Където има преврат, интервенция, веднага след това влизат наркотиците и за това има основателна причина. Ако да кажем, ЦРУ сваля от власт правителството и подкопава дейността на синдикатите, на първо място то се нуждае от човешки ресурс и след това от черни пари, които не могат да се проследят. Когато тези условия се съчетаят правилно, системата работи добре. Подобни примери се срещат по целия свят“ (стр. 157).
Беседата на Чомски и Влъчек не завършва с обичайния за подобни книги оптимизъм. Да, те говорят за „залез на американското могъщество“, за „острови на съпротивата“ (Латинска Америка, Китай, Иран), които носят надежда на човечеството, но, както и подхожда на един голям мислител, Чомски избягва категоричните позитивни изводи за бъдещето, а прогнозира два алтернативни и взаимно изключващи се пътя за разрешаване на противоречията, стоящи пред света: „Протичат едновременно две тенденции. Външният наблюдател, изучаващ света, би казал, че първата е към самоубийство, като скачането от скала. Но другата е към нарастване на съпротивата и бележи известни успехи. През последните 30-40 години настъпиха промени и то доста значителни. Въпросът е коя от тези две тенденции ще надделее?“ (стр. 178).
Б23
