Правна сила, действие и юридическа техника на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен

Проект за паметник на жертвите на комунизма

АВТОР: Н. Христов

 Законите са основният източник на правото в съвременните държави. Законът е най-яркият израз на идеята за демокрация и господство на правото и същевременно най-ефикасното средство за правно регулиране на обществените отношения в съвременния свят. Само чрез абстрактни правила за поведение, насочени към индивидуално неопределен, но определяем по формалните си признаци кръг от правни субекти с трайно приложение, може да се осъществи ефикасно правотворческата дейност на държавата. По този начин се реализира и принципът на равенство на гражданите пред закона: правната норма е обобщено правило за поведение и се прилага за всяко лице, което има белезите, посочени в хипотезата й всеки път, когато се прояви определен юридически факт. По този начин се избягва субективизмът в правното регулиране. Законът като правен феномен е неотменим и характерен белег на модерната епоха, макар че закони е имало още в Древен Рим и Древна Гърция. И това е защото законът (в тесен смисъл) се приема от национален представителен орган – парламентът, който изразява волята на целия народ или на мнозинството от хората в една държава. По този начин се реализира постулатът, създаден от Русо, че свободата на народа означава да се подчинява на законите, които самият той е създал.

 Фундаменталното и основополагащо значение на закона е отчетено още в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.” В Конституцията е посочен редът за приемане на законите, както и съотношението им с други нормативни актове (вътрешни и външни). Важни въпроси относно юридическата сила, действие и формулирането на разпоредбите на законите и други нормативни актове се съдържат в Закон за нормативните актове (обн. ДВ, бр.27 от 3 април 1973). В чл. 3 от ЗНА се съдържа и определението за закон: „Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията обществени отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в един или няколко института на правото или техни подразделения.” Това определение е важно, защото определя двата най-важни белега на закона – от една страна – предметът на уредба на закона: обществени отношения, които имат значение за един или повече института на правото и се поддават на трайна уредба, а от друга страна – че е нормативен акт, т. е. че регулира  тези трайни обществени отношения по траен начин – чрез правила за поведение, насочени и прилагащи се към индивидуално неопределен кръг субекти, и то неееднократно.  В теорията като че ли е постигнат консенсус за това що е то обществено отношение. Най-общо казано това е волева, обективно съществуваща връзка между хората в рамките на обществото. 1 Не всички обществени отношения обаче могат да се регулират чрез правото. Правото регулира само тези обществени отношения, които са типични за дадени условия, повторяеми са, отличават се с масово проявление, поддават се на институционален контрол, могат да бъдат преведени на езика на правото и могат да се формализират. 2 Останалите обществени отношения не са предмет на правна уредба, те се регулират от моралните и други социални норми. Характерно за правото е, че спазването на правните норми е гарантирано чрез централизирана публична санкция, докато другите, неправни правила за поведение са гарантирани (доколкото я има) с нецентрализирана и неинституционализирана санкция.

Това кратко въведение беше необходимо, за да даде възможност да се изясни основният въпрос на нашата работа, а именно, каква е правната сила и действие на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, и по-точно, защо въпреки еднозначното наименоване на този акт, той не е закон.

Ако започнем анализа още на метатекстово равнище, ще забележим, че не е спазено основното изискване при създаване на нормативни актове – думи и изрази с утвърдено правно значение да се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове (чл. 37,ал.1 УПЗНА). Естествено, отклонение от този смисъл може да има, но то трябва да е обяснено с допълнителна разпоредба (37, ал. 2 УПЗНА). Прилагателното „престъпен” не е изрично определено в законодателството, но се използва женската форма на това прилагателно в термина „организирана престъпна група”, което е определено в параграф 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на НК. „Организирана престъпна група” е структурирано трайно сдружение на три или повече лица с цел да извършват съгласувано в страната или чужбина престъпления, които се наказват с лишаване от свобода повече от три години.  Следователно престъпен/престъпна  е нещо (сдружение, обединение на лица), което е създадено с цел да извършва престъпления. Самата идея, че  режим (което е историческо или социално-политическо явление) може да бъде престъпен, е абсурдна! Прилагателното престъпен е производно от съществителното „престъпление”, което е определено в чл. 9, ал. 1 от НК и винаги е конкретно противоправно, виновно извършено деяние на конкретно физическо лице/лица, като то винаги е определено във целия си фактически състав в НК и е скрепено със санкция. Следователно престъпник може да бъде не само физическо лице, а и престъпно-определен сбор, колектив, група от физически лица за съгласувано извършване на престъпления. Режимът обаче не е просто сбор от физически лица, той е и структурата, организацията, начина на вземане на решения с оглед упражняването на властта. Режимът е бланкетно понятие, което е, както вече казахме, обществено-политическо и историческо явление. Едно обществено и историческо явление няма как да бъде престъпно!

Чл.1 от закона декларира:

 Чл. 1. (1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.

(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

Тази формулировка е меко казано неподходяща за закон. Мисля, че и на най-добрия юрист ще му бъде невъзможно да открие тук правило за поведение. Констатират се някакви исторически събития, които нямат каквато и да е сила и действие, защото не са обществени отношения, които да се поддават на регулиране, а исторически факти, при това със съмнителна научна стойност, като наред с тях има и откровени лъжи. Правото няма и никога не може да има за цел да казва какво се е случило в миналото, това е цел на историята, археологията и др. науки. Правото регулира обществени отношения в настоящето и за бъдещето. То може да преуреди обществени отношения в миналото само по изключение, като признава за релевантни факти, случили се преди влизането му в сила и пораждащи правни последици, или обратно, като признава за ирелевантни факти, които в миналото са имали правно значение, или най-накрая, като променя последиците на юридически факти, проявили се преди влизането му в сила. Никога обаче правото не урежда исторически факти, като признава или не признава определени техни (при това неюридически!) качества. Правото не констатира исторически факти, защото те са извън неговия предмет на регулиране – а и те въобще не могат да се регулират. Тази разпоредба е и противоконституционна, защото Конституцията обявява, гарантира и защитава свободата на мисълта и словото на всички граждани в Република България (чл. 37, ал. 1 и 39, ал. 1). Това означава, че всеки български гражданин има право свободно да определи и да изразява мнението си за исторически събития и личности, включително и за комунистическия режим. Тази разпоредба в частност и целият „закон” са брутален опит за налагане на определена историческа гледна точка за официална, правилна и ползваща се със задължителната сила и авторитет на закона. Това е нарушение и на разпоредбата на Конституцията, с която се забранява обявяването на идеология за държавна (чл. 11, ал. 2). По същество тази разпоредба е точно това – опит за налагане на едно конкретно виждане за миналото за официално и скрепено със силата и санкцията на закон. Такива прояви са тежък рецидив на идеологизацията и индоктринирането от близкото минало, и по-точно на чл. 1, ал. 1 от Конституцията на Народна република България от 1971 г. Дори да оставим настрана всичко това, дори като исторически факт констатацията, че „БКП…идва на власт на 9 септември 1944г.” е сама по себе си невярна. В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. наистина е извършен военен преврат от части на Шопския партизански отряд и военни, привлечени от ПК „Звено“, но вследствие на него на власт идва правителство на антифашистката коалиция, създадена през 1942 г., наречена Отечествен фронт, чиято главна програмна цел е приобщаване на страната към силите на Антихитлеристката коалиция, изгонване на хитлеристките войски от страната, а непосредствена цел на коалицията е създаване на правителство на ОФ, което да изведе страната от надвисналата национална катастрофа. Освен БРП (к) в коалицията влизат и представители на БРСДП, БЗНС-Пладне, ПК „Звено“, леви демократи и независими интелектуалци. В правителството на ОФ, дошло на власт на 9 септември 1944 г., се включват 4 представители на БРП (к), 4 представители на ПК „Звено“, 4 – на БЗНС, 2 представители на БРСДП и 2 независими. Не трябва да се забравя, че освен в центъра, на места властта е завзета непосредствено чрез народни въстания – така още преди 09.09 в 20 града (например Варна) и 172 села идват на власт местни комитети на ОФ. Така че твърдението, че на 09.09.1944 г. на власт идва БРП (к) е невярно – на 09.09.1944 г. идва на власт коалиционно правителство на ОФ, в което влизат комунисти. Твърдението, че БРП идва на власт с помощта на чужда военна сила, е опит за „легализиране“ на тезата на част от съвременната историография за „неправомерното“ и „вероломно“ обявената от СССР война на Царство България, след като Царство България обявило война „само“ на САЩ и Великобритания, а спрямо СССР не само не изпратило войски, но и през цялата война поддържало дипломатически контакти. Забравя се простият факт, че СССР, Великобритания и САЩ са съюзници в Антхитлеристката коалиция, а едно от основните положения на Декларацията на Обединените нации от 01.01.1942 г. е, че всяко правителство, участващо в Антихитлеристката коалиция, се задължава да употребява всички усилия –военни, икономически – против членовете на Тристранния пакт и техните съюзници, с които това правителство се намира във война. Това накратко означава, че войната против Великобритания и САЩ е война и против СССР и съюзническо задължение на СССР е да обяви война на България, която е част от Тристранния пакт. Една от главните цели на правителството на ОФ е именно сключването на примирие със съюзниците от Антихитлеристката коалиция. ОФ обединява цялата легална и нелегална (в лицето на БКП) опозиция срещу включването и участието на България в Тристранния пакт. Именно идването на власт на правителството на ОФ е реална основа за започване на преговори със  съюзниците от Антихитлеристката коалиция в лицето на легитимно правителство с представители на антифашистката съпротива във България. От друга страна, твърдението, че „БКП (…)  идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България (…)“ е невярно и защото правителството на ОФ идва вследствие изцяло на вътрешен преврат, извършен от бойни групи, части на Шопския партизански отряд и военни, привлечени от ПК „Звено“. „Законът“ оставя впечатлението, че правителството на ОФ (не на БРП) идва с помощта на части на Червената армия, което не е вярно! Интересно е да се отбележи, че съветското настъпление срещу България започва на 8 септември в 09.20 мин, а на 09 септември военните действия са спрени след молба на правителството на ОФ. Първите военни части на Червената армия минават през София на 15 септември и то след молба на правителството на ОФ  с цел защита от евентуално германско настъпление. Това, че според „закона“ идването на власт на правителство, чиято задача е скъсване с нацистка Германия и присъединяване към Антихитлеристката коалиция е престъпно поведение, аз ще оставя без коментар. Флагрантна лъжа е твърдението, че идването на власт е в нарушение на действащата тогава Търновска конституция. Без подробно да коментирам, ще спомена само, че Народното събрание след преврата на 19.05.1934 г. е разпуснато, като едва през 1938 г. са проведени избори за парламент като параван за режима, разделението на властите е де факто ликвидирано, въведена е цензура върху печата, силно ограничени са редица конституционни права на цели категории население, като се приема антиеврейско законодателство по германски модел (най-известният закон от поредицата антиеврейски мерки е Законът за защита на нацията), а назанченият през 1943 г. регентски съвет също е противоконституционен, защото е избран от Обикновено, не от Велико народно събрание и един от членовете му – принц Кирил – е неизбираем според Търновската конституция. И накрая – една любопитна подробност е да се спомене, че на 7 август 1944 г. легалната опозиция, сред която са и 4 представители на ОФ, излиза с декларация, в която наред с другите искания настоява за ново правителство, което да възстанови правата и свободите на българските граждани според Търновската конституция. Така че правителството на ОФ идва на фона на отдавна погазена и превърната във фиктивна Търновска конституция. Фасадният парламентаризъм на фона на антиеврейско законодателство и брутална със своята жестокост разправа със съпротивителното движение (далеч извън рамките на законността) не превръщат Търновската конституция в действаща.

Крайната дата – 10 ноември 1989 г. – също е спорна, защото след това поне още няколко месеца продължава да се прилага чл. 1, ал. 1 КНРБ 1971 г. и да управлява БКП.

По–нататък , в чл. 2 от „Закона” са посочени 10 действия на ръководните дейци на БКП в ал. 1, и 11 действия (с цялата условност на това понятие) на комунистическия режим, които са основание чл. 3 да обяви комунистическия режим (ал. 1) и „БКП и други организации, изповядващи нейната идеология” за престъпни. Наред с казаното дотук, недостатък от техническа гледна точка е използването на бланкетни понятия и изрази, като „традиционни ценности на  европейската цивилизация”, „безпрецедентна разправа”,”упадък на държавата”,”рушенето на морални ценности” и др. Това са все понятия, които нямат правно значение, но в същото време са експресивни и емоционално заредени. Вярно е, че  разпоредбите на нормативните актове се формулират на общоупотребимия български език (чл. 36, ал. 1, УПЗНА), но това не означава, че законите трябва да се изпълват с изрази повече с литературна и емоционална, отколкото с правна стойност. При това изразите тук не са нито кратки, нито точни, а още по-малко ясни. Кои са например „традиционните ценности на европейската цивилизация”? Какво е ценност? Какво е „европейска цивилизация”? Как се рушат морални ценности? Никой друг закон не си служи с толкова неопределени по своето съдържание понятия и изрази.

Ако всичко казано дотук възмущава, то чл. 2, ал. 2, т. 6 от „Закона” направо фрапира със съдържанието си: „(БКП) подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет.”

Ако един обикновен гражданин не знае какво е суверенитет, това е простимо, но когато законодателят не знае (което се вижда от съдържанието на разпоредбата), това е, най-малкото, повод за тревога. Суверенитетът е конституционно понятие, което не е определено от Конституцията, но се използва от нея (в чл. 9, ал. 1 от Конституцията – „Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост.”) в смисъл на уникално качество на държавната власт, а именно нейното върховенство, трайност и независимост. Суверенитетът е трайна и неотменима характеристика на всяка една държава, и съществува заедно със и докато има държава. Ако има загуба на суверенитет, има загуба на държавността. Когато суверенитетът престане да съществува, престава да съществува и самата държава. „Практическа загуба на суверенитет” означава практическа загуба на държавността и на държавата България като част от политическата карта на Света! Единственото разумно обяснение на тази разпоредба е, че понятието „суверенитет” е използвано  в неюридическия си смисъл. Което е недопустимо за закон. Неопределеност внася и изразът „чужда държава”. Коя е тази чужда държава,  от „закона” не става ясно.

Чл.3 обявява комунистическия режим като престъпен. Вече изяснихме, че режимът е обществено-политическо и историческо явление, което няма как да бъде престъпно, просто защото престъплението е винаги конкретно деяние на конкретно физическо лице, а колкото и престъпления да са извършили представителите на един режим, престъпници са те като физически и наказателноотговорни лица, а не режимът като явление.  Ал. 2 на чл. 3 заслужава по-сериозно внимание. В нея БКП и „други организации, основаващи се на нейната идеология” са обявени за престъпни. Казах, че разпоредбата заслужава внимание, защото принципно е възможно някаква организация, общност от хора да са престъпни (както видяхме, че е положението с „организирана престъпна група” по параграф 1, т. 20 на допълнителните разпоредби на НК). За престъпни са обявени НСГРП и организациите „СС” и „Гестапо” с решението на Нюрнбергския трибунал след Втората световна война. На това основание членовете на посочените организации са съдени пред обикновените наказателни съдилища във ФРГ дълги години след Втората световна война и са носели наказателна отговорност само на това основание (на основание членството си в посочените организации). Именно такава е целта на института на престъпната група или сдружение – да се носи наказателна отговорност само на основание членуването в това престъпно формирование, дори да няма други извършени престъпни деяния от съответното лице. Такъв е случаят с нормата на 321а от НК. Въпросът е дали обявяването на БКП и „други организации, основаващи се на нейната идеология” за престъпни влече за членовете им подобни правни последици, както последиците на 321а, НК и решенията на Нюрнбергския трибунал. Отговорът категорично е не! Първо, наказателната отговорност винаги е точно определена, т. е. наказателноотговорните лица са изрично определени чрез свои абстрактни белези физически лица. Тук, не само че няма точно определяне, но има разширяване кръга на наказателноотговорните лица, чрез посочването на неопределеното „други организации, основаващи се на нейната идеология”, което е недопустимо! И  пак има историческа неточност – идеологията на БКП се определя като комунистическа от марксистко-ленински тип. БКП е била обявена за ръководна сила в държавата  и обществото с чл. 1, ал. 1 от Конституцията от 1971 г. По този начин други организации, основаващи се на комунистическата идеология НЯМА. Освен, разбира се, ако не говорим за организациите, провеждащи комунистическото възпитание сред младежите: ДПО „Септемврийче” и „Чавдарче”, и ДКМС. Едва ли подобен извод е целта на законодателя, защото членството в тези организации е било задължително или почти задължително. Нека се върнем на юридическата страна. Вторият аргумент срщу носене на наказателна отговорност от членове на БКП и „други организации, основаващи се на нейната идеология” е, че престъплението винаги е санкционирано с наказание. Връзката между престъпление и наказание е корелативна и без едното не може да има другото. Санкция за членство в БКП няма нито в ЗОКРБП, нито в НК. Това поведение не е и противоправно – напротив, по времето на комунистическия режим дори е било насърчавано. А наказателна отговорност с обратна сила няма – чл. 5, ал. 3 от Конституцията, чл. 2, ал. 1 от НК! Това ни води до извода, че и втората алинея на чл. 3 няма правно действие и е лишена от каквато и да е правна сила.

Чл. 4 затваря спиралата на законодателното пустословие. Чл. 4 обявява всички действия на лица, насочени към съпротива през посочения период, за справедливи, морално оправдани и достойни за почит. На законодателя не са непознати случаи на преоценка на определени деяния, включително престъпления, с обратна сила. Такива са законите за амнистия, където по същество се дава обратно обществено-политическо окачествяване на прояви, третирани по време на тяхното извършване като престъпления. 3  Амнистията се дава със акт на Народното събрание и по-точно със закон. Това поражда въпроът дали разпоредбата на чл.4 не е по същество амнистия за всички, оказали съпротива на комунистическия режим. Отговорът е категорично не! Амнистията се дава със отделен закон със специален предмет – Закон за амнистията. Но може би по-важният аргумент е, че амнистията не е просто преоценка на определено поведение. Това е преоценка с важни правни последици: тя или въобще заличава престъпния характер на определен вид деяния, или само освобождава от последиците на осъждането за определени престъпления. 4 Такива последици чл. 4 няма. Всъщност, чл.4 няма никакви правни последици. Неговите последици са, че на действия, насочени към съпротива срещу комунистическия режим се дава определена нравствена оценка. Правно-техническите средства, чрез което това е направено са оценъчните изрази: прилагателното „справедлив” и прилагателните „морално оправдани”и „достойни за почит”. Законодателят обаче не може да раздава морални оценки. Негова цел е да регулира обществени отношения, които са типични за дадени условия, повторяеми са, отличават се с масово проявление и се поддават се на институционален контрол. Раздаването на морални оценки безспорно не може да има такова значение. Последиците на чл. 4 могат да се проявят, в най-добрия случай, на плоскостта на моралните норми. Такива норми обаче не се създават от държавата, още по-малко със закон. Те се създават неинституционализирано и нецентрализирано от обществото в рамките на определен, обикновено дълъг период от време.

И след всичко казано дотук, нека направим заключение и обобщение.

Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен е приет от Народното събрание на 26 април 2000 г. По съществото си това не е закон, въпреки наименованието му и процедурата, по която е приет. Това е видно от съдържанието на закона: той не съдържа въобще правни норми – нито техниката на закона, нито начина на формулиране на разпоредбите или използваните изрази са законови. Не са спазвани изискванията на ЗНА и УПЗНА при използване на стилистичните изразни средства – използвани са множество бланкетни и недостатъчно ясни изрази, което противоречи на нормата на 36, ал. 1 от УПЗНА, думи и изрази с утвърдено правно значение се използват в различен от утвърдения им смисъл-противоречие с  чл. 37, УПЗНА. „Законът” изобилства от думи, натоварени с експресивност, но нямащи никакво правно значение. Предметът на закона не са обществени отношения, а само констатиране на исторически факти и раздаване на морални оценки.

Стремежът към политическа целесъобразност и правенето на политика на всяка цена доведоха до този „закон”. Тенденцията за отрицание на комунистическия режим е общоевропейска. Израз на това са Пражката декларация за европейската съвест и комунизма от 2008 г.; Резолюция 1481/2006 за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими, приетата на 25 януари 2006 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа; Резолюцията на Европейския парламент от 2 април 2009 г. „Европейската съвест и тоталитаризма“; Резолюцията на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа от 3 юли 2009 г. „Ново обединение на разделена Европа“. Последните 3 акта са подкрепени и от Народното събрание на Република България с решение от 22.07.2009г. 5 Народното събрание може да изрази и да приеме декларации и обръщения, които нямат нормативен характер. Актът, който отговаря по форма и съдържание на текста на закона, е декларация на Народното събрание. Декларациите на Народното събрание на Република България са неюридически актове, които изразяват позицията на този орган по определени важни въпроси. В този смисъл декларацията би била напълно подходящ и небудещ възражения (поне юридически) начин да се изрази позицията по отношение на комунистическия режим, БКП и жертвите на комунизма. Мисля, че това не е направено по чисто конюктурни причини: първо, декларациите имат сила само по време на легислатурата на приелото я Народно събрание и второ, закон – това е дума, заредена с авторитет, основен източник на правото, който е задължителен за всички граждани, ЮЛ, държавни органи, учреждения и др. Обявяването със закон на комунизма за престъпен е силен аргумент в политическата борба, основание за евентуално ограничаване на правата на български граждани, защото „България се управлява точно според Конституцията и законите”(чл. 4, ал. 1, изр. 2 Конституция на Република България).

 Но ЗОКРБП е и симптом. Той е  симптом на законодателното пустословие, реваншизма и тоталитаризма над Истината. Дамгосването и слагането на клеймото „престъпник” на този, с когото не си съгласен, категоричните присъди над миналото от позицията на морален авторитет и властимащ вкарва само ненужно разделение в обществото. Но то е и злоупотреба с авторитета и силата на закона, институциите и държавата като цяло за тясно политически и партийни цели.

Бележки:

1.Таджер,В. „Гражданско право на НРБ, обща част, дял.I”,с.320-321

2.Колев,Т. „Теория на правото”, издателство „Сиела”,стр.103

3.Ненов,Ив. „Наказателно право, обща част, книга втора” ,издателство „Софи-Р”, 1992г., с.324

4.Ненов,Ив. Цит.съч.

5.http://www.parliament.bg/bg/desision/ID/13326

Сподели