Георги Димитров – „Главните периоди в развитието на Партията (1891 – 1944)“

Обзорният текст на Г. Димитров за главните периоди в развитието на Партията се издава и разпространява във връзка с отбелязването на 100 години от създаването на Българската комунистическа партия (1919 – 2019). Това е откъс от политическия отчет, изнесен от Георги Димитров пред V конгрес на Партията (19 декември 1948 г.). Целият текст на доклада може да намерите на адрес: http://septemvri23.com/g_dimitrov_5_kongres_1948/ .

Другари и другарки делегати!

Българската работническа партия (комунисти), която, не се съмнявам, конгресът днес единодушно отново ще преименува в Българска комунистическа партия (ръкопляскания, възгласи „Да живее!“), води своето начало далеч в миналото. Нейните основи като социалдемократическа партия бяха положени в 1891 година на конгреса в Бузлуджа. Като марксистка партия на работническата класа обаче партията се оформи под ръководството на Димитър Благоев и неговите близки съратници Георги Кирков и Гаврил Георгиев едва в 1903 г., след разцеплението с широките социалисти, т. е. след нейното очистване от социалреформисткото, общоделско крило.

Нашата партия израсна в непрестанна борба против чуждите дребнобуржоазни и буржоазни влияния за обособяването на младата още работническа класа, като класа за себе си, като самостоятелна обществена сила, със своя идеология и своя организация. От малък растящ отряд за развитие на класовото съзнание на работниците, за тяхното организиране и защита на техните жизнени интереси; от организация предимно за агитация и пропаганда на социализма, каквато тя беше в края на миналото и началото на настоящото столетие, партията постепенно израства и по време на Първата световна война през 1914-1918 г., и особено след нея, тя се превръща вече в масова политическа партия на работническата класа у нас.

Под влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция, която нашата партия и трудещите се посрещнаха с неизказана радост и въодушевление, и великите идеи на която тя възприе, партията се обяви в 1919 г. за Българска комунистическа партия и под ръководството на Болшевишката партия взе участие в основаването на Комунистическия интернационал, на който тя стана активен член до неговото саморазпускане в 1943 година.

В продължение на три десетилетия, особено след Септемврийското въстание в 1923 г., преодолявайки неболшевишките тесносоциалистически отживелици, борейки се против разните ликвидаторски – десничарски и левичарски – тенденции и групи в своята среда и в работническото движение, учейки се от Болшевишката партия и натрупвайки все по-богат собствен опит, нашата партия се разви, преобразува и идейно превъоръжи в марксистко-ленински дух. Тя се затвърди като марксистко-ленинска партия, като организиран, преден и съзнателен отряд на работническата класа, като партия от нов тип, способна да организира и поведе работническата класа на решителна борба, да организира и ръководи боевия съюз на работническата класа с останалите трудещи се слоеве от села и градове, да събори свирепата фашистка диктатура, да поеме в своите ръце съдбините на нашата страна, твърдо решена да я изведе до победата на социализма, до пълното тържество на комунизма. (Ръкопляскания.)

В своето развитие партията извървя един труден, трънист и криволичещ път, преизпълнен с героизъм и непоколебима вярност към работническата класа и трудещия се народ. Попаднала продължително време в нелегално положение, търпяла тежки поражения и понасяла огромен брой скъпи жертви, нашата партия нито за момент не е преставала да съществува и да се бори.

Партията е била винаги вярна на освободителното дело на работническата класа. През цялото свое съществуване, въпреки грешки, слабости и колебания, тя се е старала да бъде винаги всред масите, с тях да върви напред, да ги просвещава в духа на непримирима класова борба и пролетарски интернационализъм, да защитава честно и самоотвержено техните интереси, да ги води смело на борба против техните заклети врагове. В най-тежките години на монархо-фашистката диктатура и германската окупация партията смело възглави борбата против фашизма и чуждите завоеватели, организира и ръководи партизанското движение, създаде Отечествения фронт и със своето самоотвержено и правилно ръководство успя да доведе страната до победоносния 9 септември и да завоюва симпатиите и доверието на широките народни маси.

Чрез неотдавнашното сливане на участващата в Отечествения фронт социалдемократическа партия с нашата партия – сливане, извършено на базата на марксизма-ленинизма и на приемането устава и дисциплината на нашата партия – се тури окончателно край и на последните елементи на разединение в средата на работническата класа, която сега вече има една единна политическа революционна партия. (Ръкопляскания.)

Съвършено естествено закономерно явление прочее е обстоятелството, че днес нашата партия е призната като ръководна сила в управлението на държавата и в целия обществено-политически, стопански и културен живот на нашата страна.

Безспорните заслуги на нашата партия, всеобщият интерес, с който се посреща конгресът, и надеждите, които народът възлага на неговите решения, свидетелстват ясно за историческата мисия, която се пада на партията в изграждането възхода на нашата страна, полагайки основите на социалистическото общество, общество без експлоатация на човек от човека.

И не може да има, другари и другарки, никакво съмнение, че партията на българските комунисти, стоящи начело на работническата класа, опирайки се на доверието и подкрепата на трудещия се народ и оставайки винаги вярна на всепобеждаващото марксистко-ленинско учение, ще може да изпълни успешно своята историческа мисия. Гаранция за това ще бъдат и решенията на нашия сегашен конгрес.

 

ГЛАВНИТЕ ПЕРИОДИ В РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЯТА

Преди да разгледаме днешното състояние на нашата партия и нейните предстоящи задачи, правилно би било да се направи един общ критически обзор на развитието на партията от нейното основаване до днешно време. То има не само историческо, но и актуално политическо значение както за партията, така и за народа и страната ни. Необходимо е да се внесе пълна яснота по редица въпроси от нашето партийно минало.

Историята на нашата партия може да се раздели на следните няколко основни периода:

Първият период е от основаването на партията в 1891 г., до разцеплението с широките социалисти в 1903 година.

Вторият период е от оформянето на партията като марксистка партия на работническата класа в 1903 г. до Великата октомврийска социалистическа революция и превръщането на партията в Комунистическа партия в 1919 г. и нейното участие в основаването на Комунистическия интернационал.

Третият период е от 1919 г. до Септемврийското въстание в 1923 г.

Четвъртият период е от Септемврийското въстание в 1923 година до Втората световна война 1940 г.

Петият период е от Втората световна война до победата на Деветосептемврийското въстание в 1944 г.

Шестият период започва от 9 септември 1944 г. и продължава до днес.

Всички тия основни периоди в развитието на партията имат естествено своите отделни етапи.

Нека разгледаме накъсо най-характерните черти на тия периоди в развитието на партията.

 

1. Тесносоциалистическият период

На първо място, преди разглеждането на тесносоциалистическия период, трябва да отбележа, че първият период от основаването на партията в 1891 г. до 1903 г. се характеризира с усилена и упорита пропаганда на социалистическите идеи и с непрестанна борба против буржоазните и дребнобуржоазни идеолози, отричащи възможността за социалистическо движение при тогавашните още неразвити обществени отношения. Трябваше да се докаже, че и в България, при настъпилото нейно капиталистическо развитие, има почва за социализма, носител на който се явява зараждащата се работническа класа, че на тая класа принадлежи бъдещето и че тя трябва да има своя самостоятелна политическа партия. Във връзка с това все повече се разгаряше вътрешнопартийната борба между революционно-марксисткото течение начело с Димитър Благоев, от една страна, и реформисткото, общоделско течение начело с Янко Сакъзов – от друга.

В тая продължителна идейно-политическа борба победи, както е известно, революционният марксизъм над дребнобуржоазния, широкия социализъм.

Главните положителни особености на партията през нейния тесносоциалистически период се състояха в дълбоката й вярност към марксизма, към пролетарския социализъм и интернационализъм, в нейната класова непримиримост към буржоазията и реформистките й оръдия, в нейната непоколебима вяра в силите и бъдещето на работническата класа, в нейната съзнателна желязна дисциплина. Основен закон за тесните социалисти беше пълното подчинение на личния живот, личните интереси, личната воля на партиеца на интересите и волята на пролетарската партия. Тези главни особености на нашата партия в периода преди Първата световна война и непосредствено след нея осигуриха нейните големи успехи. Те й осигуриха възможността да стане организатор и ръководител на работническите борби и да изтласка общоделството от неговите основни позиции в работническото движение. Те също така й спомогнаха през време на Първата световна война да заеме мъжествено интернационалистическа позиция, да се приближи към болшевиките и след Октомврийската социалистическа революция и създаването на Комунистическия интернационал да тръгне по пътя на своята болшевизация.

През тесносоциалистическия период нашата партия очисти редовете си от общоделството, осигури самостоятелното развитие на работническата класа, като класа за себе си, водеше непримирима борба против господстващата буржоазна класа. Класа против класа – това бе девизът, линията на партията през този период. Тя застана начело на разрастващите се борби на работниците и трудещите се за осемчасов работен ден, за социално законодателство, за подобрение условията на живота и труда им, против вътрешната и външна реакционна политика на буржоазията. Тя организира и ръководи класовото синдикално движение. Тя ръководи голямата рудничарска стачка в Перник през 1906 г., както и другите стачки и борби на работническата класа през следващите години у нас. Нямаше нито една работническа стачка, която да не бе под нейно ръководство или нейното влияние.

Партията възпитаваше трудещите се в духа на пролетарския интернационализъм. Тя взе инициативата и най-активно участва в изграждането на Балканската федерация на социалистическите партии и в провеждане на нейната ползотворна дейност, работейки с всички сили за укрепване солидарността на българските трудещи се с трудещите се от другите балкански страни и от целия свят.

Тесносоциалистическата непримиримост към реформизма и реформистите в различните техни разновидности, обстоятелството, че тесните социалисти не търпяха да съжителстват с буржоазните агенти в работническото движение, тяхната героична борба в защита на жизнените интереси и правата на работническата класа – всичко това ги правеше своеобразно революционно-марксическо течение в международното работническо движение и във II Интернационал, което от всички други леви социалдемократически течения най-много се приближаваше до болшевиките.

Но оттук, другари и другарки, никак не следваше, че тесният социализъм нямаше съществени различия по основните въпроси с болшевизма.

Много опасно бе съществуващото тогава в партията схващане, че теснячеството било болшевизъм на българска почва и че то трябва само да се приспособи към новата международна обстановка.

Трябва още тук да подчертая, че именно това погрешно схващане на партията и особено на партийното ръководство начело с Димитър Благоев задържа партията дълго време на позициите на стария марксизъм и й попречи да възприеме своевременно новото в марксизма, което внесе гениалният Ленин, изхождайки от новите условия, създадени в епохата на империализма като най-висша фаза на капитализма. Това допринесе много за забавянето на болшевизацията на партията, както и за погрешната позиция на партийното ръководство по време на Владайските събития и особено при военно-фашисткия деветоюнски преврат.

Вярно е, че тесният социализъм, особено със своята класова непримиримост, с борбата си против българския меншевизъм, със своята строга желязна партийна дисциплина, бе течение близко на болшевизма. Не по-малко вярно е обаче, че теснячеството се различаваше от болшевизма, от ленинизма по редица основни, принципиални и тактически въпроси.

В какво се заключаваха главните различия между теснячеството и болшевизма?

Тесният социализъм не поставяше пролетарската диктатура като основен въпрос на пролетарската революция. Тоя въпрос липсваше в програмата на нашата партия. Не осъзнавайки още новата фаза на капитализма като негова последна фаза, като навечерие на пролетарската революция, тя не поставяше конкретно въпроса за властта, за въоръженото въстание като средство за събаряне на буржоазната класа от властта.

Тесният социализъм не стоеше напълно на ленински позиции по въпроса за ролята на партията като боеви авангард на работническата класа в революцията, в борбата за власт, макар че в изграждането на партията и в нейната организация и дисциплина да се доближаваше твърде много до ленинското учение за партията. Партията още не гледаше на себе си като на такава висша форма на организация на българската работническа класа, която да ръководи всички други организации на трудещите се, да осъществи най-тясна връзка с масите и по този начин да си осигури успешно революционно действие.

Тесният социализъм не беше свободен от известно преклонение пред стихийността в работническото движение. Той се намираше под влиянието на социалдемократическото схващане за автоматичното действие на обективните обществени закони. Той схващаше своята задача предимно в това – да води агитация и пропаганда за обяснение и разяснение на обективно действащите закони на общественото развитие, да организира и просвещава работниците и трудещите се в социалистически дух, да издига класовото съзнание на работниците, да ръководи техните всекидневни борби с оглед на неизбежната социалистическа революция, която ще настъпи в резултат на съзряващите обективни условия. Партията не разглеждаше себе си като такава активна сила, която е призвана не само да организира и просвещава трудещите се и да води техните всекидневни борби, не само да обяснява събитията, но и да участва в създаването и направляването на революционните събития, да бъде ръководещ фактор в подготовката, организирането и развитието на пролетарската революция. Оттук се явяваха изоставяне и пасивност на партията в моменти на остри класови битки, сектантско откъсване от вдигналите се на борба маси.

Тесният социализъм възвеждаше в догма редица марксистки положения, поради което партията изпадаше в сектантство и затрудняваше връзките си с широките маси на трудещите се. Така например, провеждайки линията на непримирима борба против буржоазията като класа, правилно противопоставяйки се на безразборните изборни коалиции с буржоазните партии и на „градивната“ законодателна работа в буржоазния парламент, партията издигна самостоятелното действие в догма, отричаше въобще каквото и да било споразумение с други обществени и политически групи при всички условия и по такъв начин фактически се самоизолираше. Нашата партия беше чужда на ленинското учение за революционните компромиси, без каквито нито една революционна партия не може успешно да се бори и върви напред.

Не разбирайки ролята на селяните като съюзници на работническата класа в борбата срещу капитализма, по въпроса за отношението към селяните партията стоеше не на ленински, а на плехановски позиции. Тя привличаше селяните под своето знаме само дотолкова, доколкото те преминават на позициите на пролетариата. А както е известно, Ленин допълни и разви Марксовото учение за отношението на пролетариата към селяните. Ленин издигна и разви идеята за боевия съюз на работниците и селяните в борбата против царизма и буржоазията, при което работническата класа привлича към себе си, печели като свои съюзници селяните още в качеството им на дребни стокопроизводители, преди те да са дорасли до възприемане на социализма. Ленин обоснова възможността да се използват съществуващите у широките селски маси революционни възможности както в буржоазнодемократическата, така и в социалистическата революция.

Нашата партия правилно и успешно се бореше против реформистите, които искаха да превърнат партията на работническата класа в една разводнена дребнобуржоазна партия, да я направят по този начин оръдие на буржоазната класа, да лишат работническата класа от нейната самостоятелност. Но нашата партия не разбираше, че селяните като дребни стокопроизводители, подложени на експлоатация и разорение от монополистическия крупен и спекулантски капитал, крият в себе си значителни революционни възможности, че те са естествен съюзник на работническата класа в нейната освободителна борба; че, собствено, без съюза на работниците със селяните, без осъществяване ръководството на работническата класа в този съюз не е възможно събарянето на капиталистическото господство, не е възможна победата на пролетариата.

Тесният социализъм доктринерски определяше селяните-стокопроизводители само като консервативен елемент. Той не си даваше сметка, че господството на монополите носи все по-голямо угнетяване и разорение на основните селски маси, прави ги все по-недоволни и революционно настроени. Това неразбиране на революционните възможности на селячеството като съюзник на работническата класа в революцията представлява едно от най-характерните отличия на тесния социализъм от ленинизма. Поради това не е никак случайно, че партията в 1900 г., през време на селските бунтове, пренебрегна революционните способности на селяните в борбата против капитализма, които естествено могат да бъдат разгънати и осъществени успешно само под ръководството на работническата класа и нейния боеви авангард. Никак не е случайно също така, че нашата партия от онова време нямаше своя революционна аграрна програма. Трябва ясно да се подчертае, че нито по един от въпросите, разработени и внесени от Ленин в съкровищницата на марксизма като негово продължение и приложение в епохата на империализма, тесният социализъм не стоеше на ленински позиции. Затова той не можа да извлече за себе си необходимите поуки от първата руска революция в 1905 г. и както в оценката на революцията, така и в изводите от нея не отиде по-далеч от Кауцки. Той беше съвсем чужд на обоснованите от Ленин още в „Двете тактики“ нови съществени моменти от марксистката теория на пролетарската революция – за ръководната роля на работническата класа в буржоазнодемократическата революция, за прерастването на буржоазнодемократическата революция в социалистическа революция, за въоръженото въстание. Поради това нашата партия, макар и да пропагандираше неуморно идеята за социалистическата революция, макар да сочеше тази революция като единствен спасителен изход за трудещите се, нямаше ясна представа по основните въпроси на тази революция. Тя не поставяше пред себе си за разработка въпросите за конкретните пътища, по които може да се осъществи революцията у нас, в България, за нейните главни движещи сили, за нейния характер, за нейните особености, за ролята на работническата класа и партията в нея. Тя не поставяше въпроса за съюзниците на работническата класа.

Това показва, че нашата партия, въпреки своите огромни революционни заслуги пред трудещите се в нашата страна, още не беше болшевишка, марксистко-ленинска партия, партия от нов тип – „достатъчно смела, за да поведе пролетариата на борба за власт, достатъчно опитна, за да се ориентира в сложните условия на революционната обстановка, и достатъчно гъвкава, за да заобиколи всички и всякакви подводни камъни по пътя към целта“, както казва др. Сталин.

В периода до Първата световна война, когато на пръв план стоеше задачата за организирането и класосъзнаването на работническата класа, недостатъците и слабостите на тесния социализъм не се чувстваха още практически. Но когато избухна Първата световна война и постави на дневен ред като практическа задача и у нас събарянето на капитализма, те изпъкнаха с всичката си сила и се почувстваха съвършено определено.

През време на Първата световна война, особено след Октомврийската социалистическа революция, партията проведе широка разяснителна и агитационна дейност сред войниците на фронта и в тила, задачата на която беше да се подготвят войниците „да последват примера на своите руски братя“, т. е. на революцията. Но в решителния момент, когато войниците на фронта обърнаха щиковете против виновниците за войната, вдигнаха се и потеглиха към София, т. е. последваха на дело примера на руските братя, партията не се оказа на висотата на своята задача да организира и възглави въстанието на войниците, да го разпространи широко в страната, като привлече в него работниците и селяните, да му даде насока, да го превърне в народно въстание срещу монархията – главната агентура на немския империализъм – и срещу властващата капиталистическа класа, която използваше войната за грабеж и забогатяване. Лозунгът за мир и за народна демократична република, ако бе издигнат тогава от партията, щеше да обедини без съмнение огромната маса на трудещите се от градовете и селата. А единодействието между нашата партия и Земеделския съюз би осигурило успеха на въстанието. Едно победоносно народно въстание в името на народната република през 1918 г. можеше да измени общата насока на развитието на страната и Балканите в интерес на огромното мнозинство от нашия народ.

Главната причина, поради която нашата партия не застана начело на въстаналите войнишки маси през есента на 1918 г., лежи в нейното доктринерство, в неболшевишките разбирания, методи и отживелици на тесния социализъм.

Нямайки ленинско разбиране за своеобразието на революционния процес в разните страни, за съотношението и органическата връзка между борбата за демокрация и борбата за социализъм, нашата партия считаше, че в настъпилата епоха на социална революция лозунгът за народна република, като не специфично социалистически лозунг, не може да бъде издигнат от една марксическа партия.

Нямайки ленинско разбиране за боевия съюз на работниците със селяните, тя считаше, че щом войнишките маси, състоящи се предимно от селяни, не са готови още да се борят за съветска власт, те не са способни за никаква истинска революционна борба. Тъкмо поради това свое доктринерско схващане на марксизма нашата партия не пое ръководството на войнишкото въстание, не предприе нищо за неговото превръщане в общонародно въстание, вследствие на което то остана изолирано, без надеждно ръководство и биде потушено.

И така, тесният социализъм бе революционно-марксистко течение, но не болшевизъм на българска почва. Дълга борба бе необходима за болшевизацията на партията, за да стане тя партия от нов тип, марксистко-ленинска партия, каквато тя с чувство на законна гордост се явява днес на своя сегашен конгрес. (Бурни ръкопляскания.)

2. Нашата партия в Комунистическия интернационал и началото на нейната болшевизация

Нашата партия посрещна, както е известно, единодушно, с възторг и голямо въодушевление Великата октомврийска социалистическа революция. Тя възприе нейните лозунги. Тя мобилизира трудещите се у нас за защита на младата Съветска социалистическа република.

Във времето на гражданската война, империалистическата интервенция и жестокия глад в Поволжието нашата партия разгърна една забележителна политическа и помощна кампания. Паметни ще останат в нашата история месеците, когато нашите трудещи се селяни с необикновен ентусиазъм и готовност за жертви даваха значителни количества храни за съветските братя и когато работническата класа със своята борба начело с партията разложи намиращата се на българска територия 20-хилядна Врангелова армия и възпрепятства тя да бъде използвана от чърчиловци във военната интервенция против съветската страна.

На своя конгрес в 1919 г. нашата партия се обяви за Комунистическа партия. Партията като цяло, за разлика от партиите в много други страни, влезе в Комунистическия интернационал. Нещо повече. Тя взе участие в създаването му под ръководството на Болшевишката партия и безсмъртния Ленин. Тя прие нова програмна декларация – възприе пролетарската революция не вече като цел на неопределеното бъдеще, а като близка задача, обективните условия за която са вече узрели и разрешението на която зависи от подготовката на субективния фактор на революцията, т. е. главно от готовността и способността на самата партия да бъде организатор и вожд на революцията. На конгреса си в 1921 година партията възприе принципите за диктатурата на пролетариата във формата на съветска власт като основен въпрос на пролетарската революция. В резолюцията по селския въпрос партията провъзгласи като необходимо условие за победата на революцията съюза между работниците и селяните под ръководството на работническата класа. Възприемането на тия програмни положения, които тя популяризира широко чрез издаването на български основните работи на Ленин, се съпровождаше с активното участие на партията в работите на Комунистическия интернационал.

Партията възприе по принцип и методите на нелегалната борба, тяхното съчетание с широкото използване на всички легални възможности за борба и революционна пропаганда, каквито представляваха парламентът и общинските и окръжни съвети.

Партията положи началото на своя военна организация, разгърна значителна пропагандистка и организационна работа сред войниците и пристъпи към въоръжаването на масите. Тя стоеше начело на бурните борби на трудещите се след катастрофалната война, на големите движения за амнистия, против скъпотията, против използването на България като база за интервенция срещу Съветска Русия, за признаването на Съветска Русия.

Едновременно с това партията проведе една масова борба за превръщането на общините от оръдие на потисничество, ограбване и експлоатация в органи, служещи на интересите на трудещите се маси. Редица важни градски общински съвети и някои селски общински съвети се намираха под ръководството на Комунистическата партия. Така в 1920 г. ние имахме 22 градски и 65 селски комунистически съвети. Тяхната народна стопанска и културна политика в полза на работническата класа и другите трудещи се слоеве на населението срещна естествено ожесточената съпротива на буржоазията и нейната централна власт. В историята на нашата страна ще остане паметна продължителната и крайно ожесточена борба за осъществяването и укрепването на така наричаните тогава комуни.

Разбира се, без завладяването от пролетариата на държавната политическа власт начело с партията тия комуни не можеха дълго да съществуват и те бяха последователно разбити от буржоазията.

Но борбата за завладяването на общините от трудещите се под ръководството на партията допринесе много за сплотяването на масите в борбата против експлоататорите и грабителите на плодовете на народния труд и още повече увеличи доверието на тия маси към партията.

Борбите за непосредствените нужди на трудещите се нашата партия изобщо свързваше с подготовката на решителните боеве за победата на революцията. Когато пък бяха ангажирани важни интереси на трудещите се или политическите права и свободи на последните бяха сериозно застрашени, партията не се поколеба да прибегне и към организирането на обща политическа стачка, какъвто беше случаят например в 1919-1920 година по време на транспортната стачка, и към големи акции на масите, като отиде и на сътрудничество със земеделското правителство в 1922 г. срещу надигащата се реакция и фашизъм. Така партията сплоти нови огромни маси от градовете и селата.

Но участвайки и в Комунистическия интернационал, имайки сериозни и значителни успехи в своето израстване като ръководителка на класовите борби на трудещите се в условията на революционната обстановка непосредствено след войната, партията все още не осъзнаваше и партийното ръководство не съумя да посочи и сега конкретно коренното отличие на теснячеството от болшевизма, да извади от това всички необходими поуки за партията и да възглави борбата за преодоляване на отрицателните отживелици на теснячеството и за превъоръжаване на партията с марксистко-ленинското учение.

Партията наистина натрупваше свой собствен революционен опит, но в нея продължаваха да преобладават още легалистките пропагандистки навици, схващането на марксизма по-скоро като една доктрина, отколкото като ръководство за революционно действие.

Това показа особено ярко позицията на партийното ръководство на 9 юни 1923 г., когато в него надделя тъкмо тесносоциалистическото доктринерско схващане на революционния процес. Обявеният от партийното ръководство злополучен „неутралитет“ се оправдаваше с чужди на действителността и революционния марксизъм мъртви доктринерски съображения. Партийното ръководство поддържаше тезата, че тъй като земеделското правителство се компрометирало с управлението си, народните маси не щели да се вдигнат да го защитят от фашисткия преврат. От друга страна, тъй като селяните не били готови още да се борят за работническо-селско правителство, те не щели да последват призива на Комунистическата партия за въстание против фашизма. Партийното ръководство очевидно недооценяваше огромния авторитет на Комунистическата партия сред масите, който тя си беше завоювала със своята борба. То подценяваше ненавистта на масите към фашизма и банкерско-милитаристичната олигархия, предизвикана от представителите на двореца и буржоазно-монархическите клики, и разпалвана от самата Комунистическа партия. Ако Комунистическата партия беше последвала примера на Болшевишката партия по време на корниловския опит за преврат (септември 1917 г.), ако тя беше се съединила със здравите сили на Земеделския съюз и бе се обявила решително против фашистките съзаклятници, фашисткият преврат без всяко съмнение щеше да бъде смазан.

Тъкмо поради надмощието на неболшевишките тесносоциалистически схващания за революцията в партийното ръководство на 9 юни и в последвалите дни на 1923 г. партията претърпя морално-политическо поражение; беше пропусната извънредно благоприятната ситуация за пълното разгромяване на монархо-фашистките сили още в самото начало на тяхното настъпление, за извоюване на сериозни позиции в борбата против капитализма и за социализма.

Тесният социализъм, прочее, като идейно политическо въоръжение на работническата класа у нас не издържа проверката на историята при новите условия на следвоенната криза на капитализма и непосредствената борба за властта. Това въоръжение се оказа явно недостатъчно и непригодно да осигури пролетарската победа у нас.

Трябваше нашата партия да осъзнае това, да види в светлината на своя собствен революционен опит отличието на теснячеството от болшевизма и да преустрои цялата своя политическа и организационна дейност в духа на марксизма-ленинизма, решително преодолявайки наслоилите се в нея отрицателни социалдемократически схващания, навици и методи от миналото. Трябваше здравите марксистки тесносоциалистически традиции, добродетели и опит да се претопят, както съм казвал и друг път, в болшевишкия котел.

Нашата партия беше вече тръгнала по този път, обаче очистването й от отрицателните отживелици на миналото и нейната болшевизация трябваше да протича в тежките условия на подполието и белия терор, които се създадоха след потушаването на Септемврийското въстание, под непрекъснатия и жесток обстрел на врага.

 

3. Септемврийското въстание в 1923 г. – преломен момент в болшевизацията на партията

Ние считаме антифашисткото народно въстание през септември 1923 г., организирано и възглавено от Българската комунистическа партия, като преломен момент в развитието на партията от теснячеството към болшевизма.

Това, което Комунистическата партия не съумя да постигне по време на кризата, предизвикана от фашисткия преврат, тя се опита да го осъществи по-късно, когато фашисткото правителство хвърли страната в една нова криза, която доведе до Септемврийското въоръжено въстание. Здравото марксическо ядро през август 1923 г., подпомогнато от Коминтерна, одържа връх в ръководството на партията и наложи една коренна промяна в нейната стратегия и тактика. Партията скъса своята дотогавашна изолация, взе решителен курс за сплотяване на всички антифашистки сили в един блок на трудещите се от градовете и селата и пристъпи към всестранна подготовка на масите за борба срещу монархо-фашистката диктатура, включително и до въоръжено въстание в името на работническо-селско правителство.

Провеждайки тоя нов курс, партията сключи съглашение за съвместна борба със Земеделския съюз, опита се да се споразумее с ръководството на Македонската организация, протегна ръка за съвместна борба и на Социалдемократическата партия, чиито вождове я бяха обвързали за колесницата на цанковщината. В сътрудничество със Земеделския съюз тя застана начело на Септемврийското народно въоръжено въстание в 1923 г.

Разбира се, условията, при които стана Септемврийското въоръжено въстание в 1923 г., не бяха вече така благоприятни, както юнските условия. Инициативата беше преминала в ръцете на врага. Но и през септември победата на въстанието беше обективно възможна, реална. Всичко зависеше от енергията, настойчивата смелост и единодушието на Комунистическата партия, на въстаналите маси. Но обстоятелството, че деветоюнската тактика не беше осъзната окончателно като погрешна и вредна тактика във всичките звена на партията отгоре до долу, че партията не беше още действително болшевишка партия, както и друг път съм изтъквал, й попречи правилно да организира, да ръководи и да осигури успеха на Септемврийското въстание в 1923 г.

При това септемврийските събития показаха, че в една немалка част от ръководителите на партията в центъра и по места курсът на решителна, непримирима борба срещу фашизма или съвсем не беше възприет, или беше възприет само на думи, без убеждение и воля за борба, без желание за действителна подготовка на партията за такава борба. На това именно се дължеше обстоятелството, че тия събития свариха редица партийни организации неподготвени за въстание. По време на въстанието много партийни ръководители по места не се решиха или се оказаха негодни да предприемат каквато и да било акция срещу фашистката власт.

В това именно се състояха главните причини за поражението на въстанието.

Има обаче поражения, които допринасят много за бъдещата победа на освободителното дело на работническата класа. Такъв бе и случаят с поражението на Септемврийското въстание от 1923 година.

Обстоятелството, че партията застана начело на въстанието, че биде турен край на деветоюнското капитулантство и възприет твърд курс на решителна борба срещу фашистката диктатура, беше от решаващо значение за бъдещето на партията и на революционното движение у нас.

Септемврийското въстание издълба такава дълбока кървава бразда между народните маси и фашистката буржоазия, която с нищо вече не можеше да бъде запълнена. През целия последвал период фашизмът никога не успя да укрепи своите позиции и да си създаде широка социална база. От друга страна, самоотвержената борба и последователната и неуморна работа на Комунистическата партия за изграждане на единния антифашистки фронт сближиха тясно партията с народните маси, укрепиха връзките й с тях и създадоха предпоставките за издигането на партията като действителен вожд на трудещите се от градовете и селата в борбата за демокрация и социализъм.

Това бяха големи завоевания, които легнаха здраво в революционния арсенал на нашата партия.

Кървавият урок, който даде на партията Септемврийското въстание, потикна решително напред процеса на нейното болшевизиране. За това спомогна и откритото признаване на деветоюнската грешка от вожда на партията Димитър Благоев и неговото безрезервно одобряване на Септемврийското въстание.

В същото време обаче поражението и тежките жертви, понесени от партията и масите, подхраниха ликвидаторството, дясно и ляво течение в нея. Едното и другото течение се обявиха против Септемврийското въстание и се обединиха в един безпринципен блок за борба срещу септемврийското ръководство на партията. Крайната цел на тоя блок беше фактическата ликвидация на Комунистическата партия.

Група бивши комунистически дейци начело с Никола Сакаров и Иван Клинчаров обявиха партията за „ликвидирана“ и туриха основите на едно опортюнистическо недоносче – „Независима трудова партия“. Работниците посрещнаха тая предателска „партия“ с дълбоко възмущение, а ЦК изключи ликвидаторите от партията. Тоя случай сигнализира опасността, която заплашваше партията след поражението на Септемврийското въстание и срещу която опасност трябваше да се води най-решителна борба.

Важен момент в развитието на партията след септемврийското поражение и след обявяването на партията вън от законите от фашисткото правителство беше Витошката нелегална конференция, състояла се през април 1924 г. с участието на делегати от повечето окръзи.

Витошката конференция се солидаризира с оценката на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал по събитията и тактиката на партията през разглеждания период. Тя призна, че на 9 юни партията е допуснала сериозни слабости в прилагането тактиката на единния фронт и че на 9 юни тя извърши съдбоносна грешка.

Конференцията намира за правилно „ориентировката на партията към въоръжено въстание, възприета в началото на август, но осъжда упорито поддържаната от мнозинството на ЦК и Партийния съвет преди и след Септември деветоюнска тактика. Оправдаването на погрешната позиция от страна на ЦК попречи твърде много за съзнателната ориентировка на партията към въоръжено въстание“ – подчерта Витошката конференция.

Конференцията намира за правилно, че партията „застана начело на въстанието“, започнато от народните маси, и „определи неговата цел – работническо-селско правителство“, и при „страшно трудни условия“ тя се опита „да го организира, обедини и разшири“. С това партията доказа, че е „способна да премине от революционна пропаганда и агитация към революционно действие“, че е „истинска комунистическа партия“, която достойно ще изпълни поставената си задача: да подготви и поведе трудещите се към ново въоръжено въстание за установяване на работническо-селско правителство.

Значението на Витошката конференция се състои в това, че в един от най-трудните моменти от живота на партията тя можа да сплоти здравите партийни сили около септемврийското ядро в ЦК, да ги постави на септемврийската линия на партията, одобрена и утвърдена от Коминтерна. Но мобилизирайки масите за провеждане на правилния партиен курс, удряйки по десния уклон, тя не привлече достатъчно сериозно вниманието на партията върху опасността от леви отклонения, срещу които също трябваше да се води решителна борба.

Положението през периода, който последва поражението на Септемврийското въстание, забраняването на Комунистическата партия и класовите работнически организации се характеризира със следните факти.

Първо. Страната стоеше пред перспективата на нови борби за събаряне на фашисткото правителство и за създаване на работническо-селско правителство. Резултатите от парламентарните избори през ноември 1923 г. потвърждаваха тая оценка на партийното ръководство, която съвпадаше с оценката на Коминтерна. Те показаха, че опозицията срещу фашисткото правителство, представлявана от Комунистическата партия и Земеделския съюз, беше твърде силна. Това даваше да се заключи, че възмущението на народните маси бе голямо и че те бяха разположени да продължат борбата за събаряне на фашисткото правителство.

Второ. Фактът, че комунистите и земеделците участваха в изборите с общи листи, показа, че те се бяха поучили от опита на миналото и бяха възприели тактиката на единния фронт. Съвместната борба на Комунистическата партия и Земеделския съюз беше от решаващо значение за победата в изборите.

Трето. Фашистката диктатура затрудняваше силно масовата легална борба на партията. В същото време перспективата за нова въоръжена борба накара партията да насочи вниманието си главно към военната подготовка на масите.

На тая почва, подхранвана от белия терор на фашисткото правителство, се роди опасността от ултралевичарски уклон в партията и преди всичко в нейната военна организация, която в отговор на правителствения терор пристъпи към организиране на чети и на отделни терористически актове.

Между това към края на 1924 и началото на 1925 г. положението се беше вече променило. Международното и вътрешно положение на фашизма във връзка с настъпилата временна и частична стабилизация на капитализма в Европа временно се позакрепи. Изгледи за ново въоръжено въстание вече липсваха. През март 1925 г. Задграничното представителство на партията подложи на нова оценка вътрешното и международно положение на страната и предложи да бъде снет курсът на партията към въоръжено въстание. Новият курс, препоръчан от него, курсът на изграждане масови организации и на разгръщане масовите борби на работниците и селяните за удовлетворение на техните насъщни нужди, трябваше да предотврати неизбежната опасност от един гибелен за партията и революционното движение ултралевичарски уклон. Ръководството на партията в страната обаче не се оказа в състояние тогава да се противопостави своевременно и решително срещу ултралевичарския уклон, да снеме практически курса на въоръжено въстание и пристъпи към преустройство на цялата дейност на партията с оглед на новосъздаденото положение.

Фашисткото правителство продължаваше с още по-голяма ярост терористическия курс и като се възползва от актовете на отчаяние, предприети от ръководството на военната организация на партията и достигнали връхната си точка с атентата в Софийската катедрала, то пристъпи към масово изтребление на активните комунисти, на работническите и селски дейци.

Терорът във връзка с атентата в Софийската катедрала на 16 април 1925 г. нанесе на партията, както е известно, извънредно тежък удар. Нейното ръководство беше разстроено. Голямата част от останалите живи след Септемврийското въстание кадри на партията бяха избити, натикани по затворите или принудени да емигрират. Условията за нелегална работа станаха изключително тежки. А в тези условия партията трябваше да осигури ръководството на борбите на трудещите се, да продължи борбата против фашизма. Заедно с това тя трябваше да извлече за себе си всички поуки от пораженията през 1923 и 1925 година, да разкрие техните главни причини, да сплоти партийните кадри и всички членове на партията върху болшевишка основа. Понесла тежки поражения, значително обезкръвена, лишена от най-добрите свои ръководни кадри, партията преживяваше особено труден период от своето развитие.

За пръв път въпросът за миналото на партията и за нейното болшевизиране беше поставен и разискван от Московското съвещание през 1925 г., свикано по инициатива на Задграничното представителство на партията със съгласието на ИККИ, на което участваха оцелелите членове на ЦК и емигриралите по време на събитията през 1923-1925 г. партийни дейци. Но дадената от Съвещанието оценка, че партията е съумяла „постепенно и безболезнено, без тежки вътрешни кризиси, да мине от епохата на органическото развитие на капитализма към тая на неговото крушение, да усвои и се приспособи към особеностите на революционната епоха“, тая оценка бе пресилена, тя не отговаряше напълно на действителността. Опитът показа, че преходът на партията от „епохата на органическото развитие на капитализма към тая на неговото крушение“ беше труден, колеблив, съпроводен с тежки грешки като тая по време на Владайското войнишко въстание в 1918 година, като деветоюнската грешка в 1923 г. и ултралевичарската грешка на ръководството на военната организация от 16 април 1925 година.

Усвояването на характерните черти на революционната епоха беше изобщо една сериозна и трудна задача, а още по-трудно беше да се разберат специфичните особености на революционната епоха на Балканите, гдето бе поставена да работи нашата партия. Правилно отбеляза Съвещанието, че затова беше нужно усвояването на марксизма-ленинизма като ръководство за действие, като се изучава опитът на руската революция и своя собствен революционен опит. Чрез здрава самокритика партията трябва „да се превъзпита по такъв начин, че да бъде в състояние да се ориентира при всяка историческа обстановка и държейки сметка за конкретните условия, да ръководи правилно борбата на масите по пътя на международната революция.“

Виенското разширено заседание на ЦК през 1926 г. не отиде по-далеч от Московското съвещание по въпроса за болшевизацията на партията. Наистина то изтъкна специално задачата за „идейното сплотяване на партийните маси около знамето на партията и Комунистическия интернационал и на основата на ленинизма“. Съвършено правилно бе също така, че Московското съвещание и разширеното заседание на ЦК във Виена подчертаха огромното значение за болшевизацията на партията, което има изучаването на нейния собствен опит в светлината на ленинизма. Но неправилно бе гдето разширеното заседание на ЦК, както и Московското съвещание схващаха болшевизацията като един „процес на органическо развитие“, а не като борба за преодоляване на неболшевишките традиции от тесносоциалистическия период.

След Витошката конференция, която сплоти Комунистическата партия на линията на Септемврийското въстание, Втората партийна конференция, състояла се в Берлин в края на декември 1927 г. и началото на януари 1928 г., подхвърли на обстойно обсъждане дейността на партията след 1923 г., нейната тактика, както и нейните достижения, извършените грешки и преживените поражения. На Втората конференция трябваше да се води ожесточена борба против десните и леви отклонения.

Още на Московското съвещание се бяха появили съществени разногласия по оценката на извършените от партията грешки. Защитниците на деветоюнското капитулантство и привържениците на ултралевичарския уклон, проявен в априлските събития, фактически се бяха обединили в борбата срещу септемврийското ръководство на партията. Представителите на септемврийския курс трябваше да водят борба на два фронта. След обстойно дебатиране на всички въпроси както десничарите, така и левичарите бяха свили своите знамена и формално се бяха присъединили към предложените от партийното ръководство резолюции.

Но след съвещанието разногласията избухнаха с нова сила. Десните опортюнисти и левите сектанти се обединиха в безпринципен блок за борба срещу септемврийското ръководство на партията, което се прояви на Втората партийна конференция.

Тежкото организационно състояние на партията направи представителството на партийните организации на конференцията твърде малобройно и в голяма степен случайно. Освен това образуването на една скрита ултралевичарска сектантска фракция в партията беше твърде напреднало и тая фракция, съставена от няколко дребнобуржоазни интелигентски елементи, се опита да създаде изкуствено, чрез подмолна агитация едно фракционно мнозинство, за да наложи своите сектантски установки и заграби ръководството на партията.

В течение на продължителните и ожесточени дебати деветоюнството и дясното ликвидаторство бяха напълно и окончателно разобличени и разоръжени. Но ултралевичарската сектантска фракция, насърчавана от троцкистки и левичарски елементи в някои други комунистически партии, макар и да гласува за предложените от септемврийското ръководство резолюции, не се разоръжи, а веднага след конференцията продължи и усили своята фракционна работа.

Конференцията направи сериозен опит да даде анализ и обща оценка на миналото на партията. Тя посочи онова, което сближаваше тесния социализъм с болшевизма и което помогна на партията да мине към болшевизма. Тя посочи също така редица въпроси, по които тесният социализъм се отличаваше от болшевиките – което спъваше нейната болшевизация. Но и Втората партийна конференция, въпреки направената значителна стъпка напред, не отиде докрай, не определи ясно коренното отличие на теснячеството от ленинизма по основните въпроси на революцията. И Втората конференция продължаваше да счита болшевизацията на партията като приспособяване на революционното теснячество към новите условия, а не като решителна борба за преодоляване на социалдемократическите отживелици в партията и нейното болшевишко (марксистко-ленинско) превъоръжаване. Изтъквайки, че през следвоенния период партията се „развиваше и действаше изобщо като революционна партия на българския пролетариат“, Втората партийна конференция заявяваше, че тя преминавала последователно „от методите на агитацията и пропагандата и методите на икономическата борба за предвоенния период към методите на масовото революционно действие, приспособяваща се към нуждите и изискванията на революционната епоха“. Наистина конференцията подчерта, че това развитие „не върви по права линия, а се извършва със зигзаги и колебания“, че болшевизирането на партията става чрез „борба на тласкащите я напред болшевишки тенденции и дърпащите я назад социалдемократически остатъци“, но заедно с това тя едностранчиво заявяваше, „че революционното теснячество със септемврийството се сляха в два основни непоклатими корена на партията като болшевишка партия на българския пролетариат“.

Втората партийна конференция характеризира Септемврийското въстание като „пълно отрицание на деветоюнската тактика“, като дълбок прелом в нейното развитие, който положи основите за „окончателното и безвъзвратно скъсване със социалдемократизма и деветоюнщината“, като най-решителна крачка по пътя към болшевизацията на партията.

В оценката на тесносоциалистическия период Втората партийна конференция, без да отъждествява теснячеството с болшевизма, все пак изтъкваше преди всичко онова, което сближаваше теснячеството с болшевизма, а не напълно сочеше онова, което го отличаваше от болшевизма.

Правейки преглед на тоя период, трябва да кажа и от тази трибуна, както нееднократно съм заявявал, че за съжаление ние, най-близките съратници на Д. Благоев, след неговата смърт не съумяхме своевременно да направим необходимата марксистко-ленинска цялостна преоценка на всички ценности на революционното минало на партията и българския пролетариат, за да може, използвайки до дъно положителния, големия капитал на революционното движение, да се преодолеят по-бързо и окончателно неболшевишките остатъци от тесносоциалистическия период.

Това обстоятелство, наред с тежкото нелегално положение на партията, бе използвано от разни ултралевичарски и случайни елементи, за да проникнат в ръководството на нашата партия и даже да вземат временно връх в нейното ръководство.

 

4. Борбата против лявото сектантство в партията и неговото преодоляване

Злоупотребявайки с авторитета на Комунистическия интернационал, представяйки се вътре в страната като най-добри тълкуватели на неговите решения, използвайки, както казах, тежките условия на подполието, в което се намираше партията, а също така подпомогнати от прикрити враждебни елементи в апарата на ИККИ и в други комунистически партии по онова време, левите сектанти Искров, Георги Ламбрев, Илия Василев (Бойко) успяха да организират по фракционен начин пленум на ЦК през лятото на 1929 г. и да се настанят фактически в партийното ръководство. Под маската на болшевизация на партията левите сектанти всъщност провеждаха антиболшевишки курс. Те издигнаха лозунга за „изкореняване на теснячеството“, въобще поведоха подла борба против старите, верни на партията кадри, против нейното революционно минало, тикаха партията по пътя на пагубната за нея изолация от масите. Не малко за това съдействаше и пасивността на стари, авторитетни в миналото партийни дейци вътре в страната, които бяха се отдръпнали по това време от активна работа в партията.

Левосектантската фракция се превърна в главно препятствие за болшевизацията на партията. В момента, когато фашистката диктатура наред с терористическите действия против нашата партия се стараеше и отвътре да я разложи, да я обезглави, да разстрои нейното ръководство, тя намери в лицето на главните ръководители на левосектантската фракция свои най-добри съюзници. Нещо повече, както показаха разкритията, извършени впоследствие в Съветския съюз по отношение на чуждите враждебни агентури в Болшевишката партия и други комунистически партии, някои от тия ръководители на левосектантската фракция са били на служба непосредствено на подобни агентури.

Но въпреки временното надмощие на левосектантската фракция, партията имаше достатъчно здрави сили за ръководене борбите на трудещите се по места в настъпилия подем на работническото движение. Стагнацията, която беше обхванала движението на работниците и трудещите се след жестоките поражения в 1923 и 1925 година, постепенно се изживяваше. През 1927 г. се образува Работническата партия като легална организация на работническата класа. Бяха възобновени работническите професионални организации. Работническата партия, действайки под ръководството на нелегалната компартия, съумя в късо време да спечели голям авторитет сред масите. Налице бяха признаците на нов революционен подем на масите. През този период се развиха сериозни стачни борби, бяха завоювани крупни успехи в изборите, широко се използваха легалните възможности. Партията растеше и продължаваше смело да върви напред. Няма никакво съмнение обаче, че успехите на партията щяха да бъдат много по-големи, ако не беше зловредното влияние на левосектантската фракция. Така например на II пленум „левите“ сектанти, вместо да насочат вниманието си към възглавяване от партията новия борчески подем на масите, се впуснаха в схоластични сектантски умувания около миналото на партията и съчиниха километрични резолюции, които никой работник не би могъл да дочете докрай. Също така по вина на левосектантската фракция нашата партия не можа да осигури разрастването и успешното завършване на извършения сериозен пробив във фронта на фашистката диктатура през лятото на 1931 г., както и при преврата на 19 май 1934 г.

Левосектантският курс, който беше всъщност един троцкистки курс, нямаше нищо общо с линията на Коминтерна, той беше враждебен на нея.

Първо. Вместо трезва оценка на положението въз основа на един конкретен марксистки анализ на действащите сили повтаряха се общите формули на ленинско-сталинската стратегия и тактика и механически се пренасяха установките на другите комунистически партии, без оглед на конкретните условия у нас. Успехите, които партията отбеляза въпреки левосектантското ръководство, левите сектанти ги приписваха на себе си и обявиха, че партията стояла непосредствено пред задачата за установяването на пролетарска диктатура в България.

Второ. Сериозната и упорита работа сред работниците и селяните за популяризиране на партийните лозунги, за подготвяне на борбата, за мобилизиране на масите бяха заменени с „революционни“ фрази, с бомбастични апели за „революционни“ акции. Типичен за левосектантския курс беше издигнатият от левите сектанти лозунг за „всеобщо, открито, повсеместно настъпление“, за „завладяване на улиците“, за „завземане на земята“ и други подобни „революционни“ словоизлияния. Лозунгът за политическа стачка беше тъй компрометиран от левите сектанти, че Профинтернът трябваше да се изкаже изрично против неговото издигане в България.

Трето. Действителното ръководство, основано върху съзнателното възприемане от партийното членство и членството на масовите организации на решенията и директивите на партията, биде заменено с механическо, грубо командване. Отношението на левосектантското ръководство към създадената от нашата партия легална Работническа партия беше неправилно и изключително вредно. Макар че в Работническата партия бяха обединени голям брой работнически кадри с масов опит и макар че влиянието на Комунистическата партия в масите се проявяваше чрез нея, нейните кадри бяха третирани като кадри от втори ранг. След преврата на 19 май 1934 г., когато Работническата партия и другите масови организации бяха забранени, левосектантското ръководство не организира никакъв отпор, а побърза да обяви Работническата партия за „самоликвидирана“.

Четвърто. Под прикритието на една фалшива „болшевизация“ тесносоциалистическият период на партията бе обявен за „меншевишки“ и „противоболшевишки“. Маскирайки се със защитата на Септемврийското въстание, популяризираше се на дело троцкистката „критика“ на Септемврийското въстание и се обяви война на септемврийските кадри на партията. Левосектантското ръководство даже саботира международната антифашистка кампания във връзка с Лайпцигския процес.

Пето. Като овладяха временно, с помощта на своите троцкистки събратя отвън, вътрешното ръководство на партията и се идентифицираха с партията, левите сектанти се конституираха в тайна троцкистка фракция в партията. Маскирайки се с ленинизъм и служейки си двулично с авторитета на Коминтерна, те разрушаваха основите на партията и компрометираха революционното движение.

Трябва с благодарност да се отбележи, че борбата на партията за преодоляване лявото сектантство беше сериозно подпомогната от Комунистическия интернационал и от неговата ръководеща Болшевишка партия, особено във връзка с втория пленум на ЦК, вредните решения на който бяха отхвърлени от ИККИ.

Много важна за нашата партия бе резолюцията на Политсекретариата на ИККИ от август 1930 г. В нея са засегнати основните въпроси на комунистическото движение в България. Тя послужи като солидна основа за сплотяване на здравите кадри на партията върху основата на една истинска марксистко-ленинска политика.

Резолюцията посочи ясно революционно-марксисткото в тесносоциалистическия период, от който партията не трябва да се отказва, трябва да стане негов „съзнателен носител и задълбочител“.

Същевременно обаче резолюцията на Политсекретариата точно посочваше отличието на теснячеството от ленинизма по основните въпроси на пролетарската революция. Тя посочи Септемврийското въстание като решителен прелом в болшевизацията на партията, като начало на болшевишка кристализация в средата на старите и нови партийни кадри, която кристализация се спъваше от недостатъчно последователната идейна борба на партийното ръководство против остатъците на неболшевишките традиции и против детската болест – левичарството.

Резолюцията призова партията да преодолее окончателно ония остатъци от тесносоциалистическия период, които я спъваха в прехода от ролята на агитатор и пропагандист на революцията към позицията на организатор и вожд на масите в борбата за властта, да се сплоти на обща платформа за борба както против всички прояви на опортюнизма, опашкарството и пасивността като главна опасност, така също и против лявото сектантство.

Политсекретариатът на ИККИ призова партията към решителна борба срещу груповщината и възникналата опасност от фракционно разложение на партията.

Процесът за сплотяване на партията върху изработената от Коминтерна платформа беше спънат от левите сектанти, които приеха резолюцията на думи, а скриха от партията и от Коминтерна своето несъгласие с нея и пристъпиха към нейното ревизиране в левосектантски дух.

Партията беше изправена отново пред сериозна опасност за своето съществуване и развитие. За нейното спасение беше необходимо да се напрегнат всички сили, за да се ликвидира левосектантският курс, да се изтръгне ръководството на партията от ръцете на левосектантите и да се направи решителен поврат от революционната фразеология към действително болшевишка масова работа и борба. Само бързото преодоляване на сектантските извращения във всички области на партийната дейност можеше да помогне на партията да възстанови връзките си с масите и да я направи способна да изгради единния народен антифашистки фронт за събаряне на военно-фашистката диктатура.

Въпреки големите трудности, предизвикани от условията на нелегалността и фашисткия терор, нашата партия при помощта на Комунистическия интернационал успешно можа да се справи и с тая важна задача. (Ръкопляскания.)

 

5. Новият, болшевишкият курс на партията

VII конгрес на Комунистическия интернационал извърши поврат в линията на комунистическите партии, като постави за основна задача на близкия период борбата срещу фашизма като най-голяма опасност за работническата класа и трудещите се, за мира и свободата на народите. За спирането на фашисткото настъпление и разгрома на фашизма е необходимо сплотяването на работническата класа и на тая основа създаването на мощен народен антифашистки фронт. Осъществяването на единния фронт изисква от комунистите преодоляване на самодоволното сектантство в своите собствени редове, превърнало се във вкоренен порок. Като надценяваше степента на революционизирането на масите и подценяваше борбите в защита на непосредствените интереси и правата на трудещите се, сектантството в Коминтерна подхранваше пасивност пред настъплението на фашизма. Като заменяваше масовата политика с отвлечената пропаганда и с доктринерство, като шаблонизираше лозунгите и тактиката за всички страни и не държеше сметка за конкретните особености във всяка отделна страна, сектантството забавяше растежа на комунистическите партии, затрудняваше разгръщането на истинска масова борба, спъваше завоюването на широките трудещи се маси от комунистическите партии. Но заедно с това комунистическите партии трябва да бъдат бдителни и по отношение на дясната опасност, която при широкото приложение на единния фронт ще се засиля и ще се проявява в установка на стихийност и автоматизъм, понижаване ролята на партията, колебание в момент на решително действие.

Такава беше основната установка на VII конгрес на Комунистическия интернационал.

Решенията на VII конгрес на Коминтерна оказаха решаващо влияние за провеждане поврата и в нашата партия, за нейната окончателна болшевизация. Още резолюцията на Коминтерна срещу левосектантското ръководство във връзка със събитията на 19 май 1934 г. постави рязко въпроса за смяната на самозваното левосектантско ръководство, ръководство, което беше абсолютно неспособно да проведе поврата в партията. Тая смяна биде окончателно извършена в началото на 1935 г.

С отвореното си писмо от 1 октомври 1935 г. новото партийно ръководство, основавайки се на резолюцията на Коминтерна от 1934 г., изложи сбито и ясно същината на левоопортюнистическия сектантски курс през последните няколко години, когато „в ръководството на партията бяха взели връх временно дребнобуржоазни елементи – доктринери, сектанти и фракционери, които й наложиха левоопортюнистическия сектантски курс“. Основавайки се на решенията на VII конгрес на Коминтерна, отвореното писмо посочва като основни задачи на партията: изграждането на единния народен антифашистки фронт и организацията на работническата класа при всестранното укрепване на партията.

Правилна и последователна разработка на новия, болшевишки курс на партията в светлината на решенията на VII конгрес на Коминтерна представляват решенията на VI пленум на партията, състоял се през февруари 1936 г. Тая разработка се заключаваше в следното:

Първо. Като основна задача на момента пленумът на ЦК изтъква изграждането на широк народен антифашистки фронт от всички нефашистки организации за борба в името на следните основни политически искания: възстановяването на Търновската конституция – в онзи момент, избори за Народно събрание по стария избирателен закон, отменяването на всички противоконституционни наредби, разтурянето на всички фашистки организации. На тоя фронт и в името на тия искания предстои да се обединят и сплотят всички здрави народни сили.

Едновременно с това партията предложи на всички организации на трудещите се съвместна борба за удовлетворяване насъщните нужди на последните. Партията заявяваше, че е готова да окаже подкрепа на едно правителство на народния антифашистки фронт за провеждане на посочената платформа, макар и да счита, че коренно подобрение в положението на масите и най-пълна и последователна защита на народните свободи, на мира и независимостта на страната може да даде само едно съветско правителство в България.

Второ. Пленумът одобри напълно смяната на левосектантското ръководство и поверяването ръководството на партията на убедени и проверени привърженици на новия, болшевишки курс на партията. Едновременно с това той изтъкна необходимостта да се задълбочи критиката на левосектантския курс, за да се разбере от партийните членове неговият антиленински, троцкистки характер, да се проведе дълбока и систематическа разяснителна работа за съзнателно възприемане не на думи само, а на дело новия курс на партията.

Трето. Пленумът изработи подробна директива за сплотяване и въвличане в практическата работа на всички верни на партията кадри, стари и млади, за истинско и съзнателно обединение на партията на марксистко-ленински основи и около нейния Централен комитет.

Благодарение на тоя нов, болшевишки курс бързо се възстановяваха връзките на партията с масите и се усилваше нейната роля в политическия живот на страната.

Макар и трудно, но народният антифашистки фронт се изграждаше въпреки съпротивата и саботажа на десните водачи на другите нефашистки партии. На изборите – парламентарни и общински – народният антифашистки фронт и преди всичко партията се проявиха като голяма политическа сила.

Главният враг вътре в страната, срещу когото народният антифашистки фронт водеше борба – това бяха носителите на фашизма – правителството на цар Борис и така нареченото социално движение на Цанков. А главният враг отвън, който заплашваше мира и националната независимост на България – това бяха фашистките държави, хитлеристка Германия и фашистка Италия. Срещу тая двойна опасност народният антифашистки фронт мобилизираше масите на борба за мир срещу подпалвачите на войната и техните български агенти, за защита на националната независимост на България, за приятелски отношения с всички съседни страни, за колективна сигурност и обща отбрана на всички големи и малки демократични държави, които водят политика на мир и демокрация, против войната и фашизма.

Трескавата подготовка на хитлеристка Германия за нова световна война, хитлеристката агресия в Австрия и Чехословакия и усилията на германските империалисти при съдействието на българския монархо-фашизъм да подчинят България и я включат в своето „жизнено пространство“, а след това избухването на световната война вследствие германското нападение над Полша направиха въвличането на Балканите и на България във войната една непосредствена опасност. Партията правилно считаше, че Съветският съюз остава единствена мощна опора за запазване мира на Балканите и независимостта на балканските народи.

Изхождайки от това, партията поставя като решаваща задача на външната политика на България сключването на пакт за дружба и взаимна помощ със Съветския съюз. Ако обаче България, с цел да бъде вкарана във войната, се намери пред опасност да бъде нападната или бъде нападната от която и да е от двете воюващи страни, то българският народ ще се бори с всички сили за защита на своята свобода и независимост, като търси опора в Съветския съюз.

При тия условия партията насочи своите усилия към обединението на всички демократични сили за защита на мира и независимостта на страната, свободите и насъщните нужди на масите против войната, реакцията и капиталистическия грабеж.

Предложението на съветското правителство чрез неговия пратеник Соболев през декември 1940 г. до българското правителство за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ между Съветския съюз и България потвърди правилното становище на партията за ориентация на България към Съветския съюз и засили нейните позиции сред народа. Тя стана център на едно могъщо всенародно движение за сключване на дружествен пакт със Съветския съюз. Вън от това движение останаха само открито капиталистическите и реакционни елементи от двата лагера – германофилския и англофилския, – които се обединяваха в своята ненавист към Съветския съюз и болшевизма.

Седмият пленум на партията, състоял се през януари 1941 г., мина под знака на борбата против вмъкването на България във войната. Партията си даваше сметка, че фашисткото правителство на цар Борис, отхвърляйки съветското предложение, прикачва окончателно България към хитлеристка Германия – обстоятелство, което не можеше да не засили и приближаващата се опасност от въвличането на България във войната. Тя разгъна още по-енергична агитация сред масите в полза на пакта със Съветския съюз и за ненамесата във войната.

В резултат на тая работа на много места изникнаха вълнения сред мобилизираните български войски по границата, неподчиняване на офицерските заповеди. Издигнаха се лозунгите за връщане по домовете, против намесата на България във войната на страната на хитлеристка Германия. За хитлеристките окупатори и техните български агенти стана ясно, че България далеч не представлява сигурен тил, че тяхната престъпна политика не може да разчита на подкрепата на българския народ.

Подлото нападение над Съветския съюз от страна на хитлеристка Германия на 22 юни 1941 г. измени из основи международната обстановка. Започната като война между империалистически лагери, Втората световна война се превърна в една война на свободолюбивите народи начело със Съветския съюз срещу хитлеристката агресия. Още от самото начало нашата партия взе решителна позиция срещу немско-фашисткия блок и неговата българска агентура.

На 22 юни 1941 г. ЦК на партията излезе с позив към българския народ, в който ясно се определяха позициите:

„Историята не познава – се казва в позива – по-разбойническа, по-империалистическа и контрареволюционна война от тая, която фашизмът поде против СССР. И обратно, няма по-справедлива и по-прогресивна война от тая, която съветският народ води против фашисткото нашествие и от изхода на която ще зависят съдбините на всички народи. Такава справедлива война не може да няма симпатиите и да нe бъде подкрепяна от всичко честно и прогресивно в света … Пред българския народ, който в огромното си болшинство храни безкрайна любов към братския съветски народ и свързва с него всичките свои надежди за по-добро бъдеще … стои колосалната задача да не допусне по никакъв начин използването на своята земя и своята войска за разбойническите цели на германския фашизъм …

Бъдете бдителни и се противопоставяйте всячески и най-енергично срещу мерките, които правителството ще предприеме, за да ни вкара във войната или да постави нашата страна в услуга на фашистките разбойници! Нито едно зърно българска пшеница, нито късче български хляб на германските фашисти и обирачи! Нито един българин в тяхна услуга!“

Още в тоя позив ЦК характеризира хитлеристкото нападение срещу СССР като „безумна авантюра“, в която „Хитлер неминуемо ще си счупи главата“.

На 24 юни 1941 г. Политбюро на партията взе курс за подготовка на българския народ за въоръжена борба против хитлеристките окупатори и техните български агенти. Организира се специална военна комисия за провеждането на тая подготовка. Пристъпи се към организирането на въоръжени боеви групи за диверсионни и саботажнически действия със задача да се разстройват немските комуникации, да се унищожават предприятия и складове, обслужващи хитлеристите. Организира се саботиране на производството от работниците, в резултат на което в редица важни предприятия то бе намалено до 40-50 на сто, укриване селскостопанското производство от селяните. Издигна се лозунгът да се извършват нападения над немските части и бази, и въобще да се създаде в страната една обстановка на пълна несигурност за немците и тяхната българска агентура, за разстройство и парализиране на техните военни усилия. Едновременно с това партията се ориентира към засилване на своята работа в армията, издигайки лозунга: „Нито един войник на Източния фронт!“ Сред войниците от окупационния корпус в Югославия се издигаше лозунгът за побратимяване с югославските партизани и преминаване на тяхна страна. Още през 1941 г. изникнаха първите партизански чети: в Разложко, Баташко, Карловско и източното Средногорие, Севлиевско, Габровско и други места.

Цялата тази героична борба беше свързана с много жертви и много страдания: десетки борци увисваха на бесилките или бяха разстреляни, разнасяха се по села и градове отрязани глави на партизани, затворите и концлагерите бяха препълнени. Но въпреки свирепия терор борбата непрестанно се разрастваше. И колкото повече се увеличаваха германските неуспехи на Източния фронт в резултат на победите на Съветската армия, колкото по-ясна ставаше перспективата за неизбежното поражение на хитлеристка Германия, толкова повече се създаваха условия за сплотяване на всички здрави, родолюбиви сили на народа в един Отечествен фронт, основите на който бяха положени по инициативата на нашата партия в средата на 1942 г. с публикуването на неговата програма.

В програмата на Отечествения фронт ясно и категорично се заявяваше, че хитлеристкият план за господство над света ще свърши неизбежно с разгрома на хитлеристка Германия и че политиката на царборисовото правителство, което превърна България във васал на Хитлер, е противонародна политика, която води страната към катастрофа. Поради това върховен дълг на българския народ, на неговата армия и патриотична интелигенция е да се сплоти в могъщ Отечествен фронт за спасяването на България.

Програмата искаше да се скъса незабавно разбойническият съюз на България с хитлеристка Германия, да се изгонят германските завоеватели от българска земя; да се запазят народното богатство и народният труд от чужди посегателства; да се разтурят и обезвредят фашистките организации; да се възстановят, разширят и затвърдят политическите права на широките трудещи се маси; да се изтръгне армията от ръцете на фашистко-монархическата клика; да се преустрои тя в народна армия, за да се присъединят материалните и морални усилия на нашия народ към усилията на другите народи под ръководството на Съветския съюз за окончателния разгром на германските империалисти. Програмата зовеше да се сплотят всички антифашистки сили в Отечествения фронт и да се създаде правителство на Отечествения фронт, за да се осигури политическото и икономическо развитие на нашата страна като освободена и независима страна, в неразривна връзка преди всичко с великия Съветски съюз и в сътрудничество с другите свободолюбиви народи.

Партията преценяваше, че в борбата за премахване на фашизма у нас като в главен възел са завързани всички най-насъщни въпроси на живота и бъдещето на трудещите се, на цялата нация и че без разгромяването на фашисткия режим страната не може да бъде изтръгната от хитлеристкия лагер и да бъде спасена от катастрофа и разруха, от връщане с десетки години назад. Колкото по-очевиден ставаше позорният и неизбежен край на хитлеристка Германия, толкова по-ясно фашисткият режим у нас, свързан на живот и смърт с робовладелческата политика на Хитлер, изпъкваше в съзнанието на най-широките слоеве от населението като главна опасност, която час по-скоро трябва да бъде премахната. Освобождението на страната от оковите на фашизма израстваше от цялата международна и вътрешна обстановка като централна задача на работническата класа, на трудещите се от града и селото, на всички действително демократични и патриотични сили на нашия народ.

Такава беше практическата общонационална демократическа платформа на нашата партия през време на войната за освобождение на страната от фашизма и германската окупация. Тя намери широк отзвук, сплоти грамадното мнозинство от народа под знамето на Отечествения фронт, стана общонародно дело.

Партията считаше осъществяването на тая програма като неизбежен и решаващ етап за по-нататъшното развитие на нашата страна по пътя на дълбоките политически, стопански и социални преобразования.

С тая боева програма партията напрегна всичките си сили за бързото изграждане на действителния Отечествен фронт като общонародно движение и за широко разрастване на съпротивителното движение, за превръщането му в масово народно движение.

Вече през втората половина на 1942 г. общата активност на масите в борбата против хитлеристките окупатори и техните български оръдия значително порасна. На редица места малките по численост партизански чети се превърнаха в организирани отряди, които намираха широка подкрепа у народа. Паметни ще останат героичните боеве през зимата на 1942-1943 г. на партизанските отряди в Средногорието, срещу които безуспешно беше хвърлена 20-хилядна армия и полиция. През март-април 1943 г. по решение на ЦК страната беше разделена на 12 въстанически оперативни зони с общо военно ръководство. Нападенията на партизанските отряди срещу немците и органите на фашистката власт по села и градове биваха придружавани обикновено с широка политическа работа сред населението. И колкото повече търпяха поражение хитлеристките орди на Източния фронт, особено след Сталинградския разгром, толкова повече се засилваше борбата на партизаните и толкова по-широки народни маси увличаше партизанското движение из всички краища на страната.

В края на 1943 и началото на 1944 г. една стохилядна армия и жандармерия под фашистко ръководство участваше в борбата против партизанското движение. И ако на Хитлер и цар Борис не се удаде да изпратят нито един български воин на Източния фронт, то беше главно за това, че главните сили на българската армия бяха ангажирани в борбата против партизаните у нас и в Югославия.

Това беше действително героичен период, който постави на изпитание нашата партия и българския народ. Може смело да се каже, че партията, подпомогната най-активно от Работническия младежки съюз, въпреки огромните жертви, свирепия терор и опортюнистическите колебания и свиването на някои партийци, издържа с чест това изпитание. Периодът на съпротивителното движение ще остане записан със златни букви в историята на нашата партия и нашия народ, които заслужено може да се гордеят с десетките хиляди героични партизани и партизанки и техните помагачи, които партията съумя да организира и вдигне на въоръжена борба против немските окупатори и българските фашисти. (Продължителни ръкопляскания.)

Растящият размах на партизанското движение, улесняван от победоносното настъпление на Съветската армия, и неуспехът на фашистите да се справят с него повдигнаха духа на народа и затвърдяваха вярата му в крайната победа; те окуражаваха и активизираха съюзническите среди от Отечествения фронт.

Отечественият фронт се изграждаше в хода на борбата както за насъщните нужди на трудещите се, така и против ограбването на България и нейното поробване от немско-фашистките империалисти. Неговият мотор беше нашата партия. В неговата дейност се въвличаха и други нефашистки партии и организации.

През 1944 г. тежките непоправими поражения на немските пълчища по всички фронтове, мълниеносното настъпление на съветските войски към Германия, капитулацията на фашистка Италия, приближаването на Третия украински фронт към границите на България ускориха разгрома на хитлеристка Германия. Сред немската агентура у нас и властващата монархо-фашистка клика настъпи пълно объркване и разложение. Опитът й да удави в кръв партизанското движение се провали. Провали се също така нейният опит да разцепи Отечествения фронт. За да предотврати назряващото народно въстание, тя се обърна чрез правителството на Багрянов и впоследствие чрез правителството на Муравиев–Гичев към англо-американския щаб с предложение за безусловна капитулация, надявайки се при една англо-американска окупация да си осигури безнаказаност за своите престъпления и да запази разклатените основи на монархо-капиталистическия режим в България.

Но тоя план се разби с гръмотевичното настъпление на съветските войски и с бдителността на нашата партия.

На 26 август 1944 г. Централният комитет на партията се обърна към всички организации, ръководства и членове на партията с историческото окръжно № 4, в което постави задачата за незабавно събаряне чрез въоръжено въстание на фашисткото регентство и правителството на Багрянов и образуване на правителство на Отечествения фронт. В това окръжно между другото се казваше:

„За България удари дванадесетият час!

Съдбата на България днес зависи изключително от народа и патриотичното войнство. Всяко по-нататъшно оставане на власт даже с един ден натрапеното регентство и прогерманското правителство на Багрянов, всяко по-нататъшно продължаване съюза с германците означава гибел и разгром на нашата родина.

Пред партията, пред Отечествения фронт, пред целия български народ и армия повелително се поставя задачата с всички сили да се вдигнат на смела и решителна въоръжена борба.

Отечественият фронт е единствената политическа сила, която може и трябва с незабавни, смели и решителни действия да спаси страната.“

Същия ден Главният щаб на народната въстаническа армия заповяда:

„Да се предприемат повсеместни настъпателни акции и се пристъпи към създаване на места властта на Отечествения фронт. Главните удари да се насочват към центровете, особено там, където може да се разчита на подкрепата на отделни войскови части.“

С пълно съзнание за своята историческа мисия начело на пролетариата партията използва всичкия опит на своето боево минало, всички уроци от своите победи и поражения, разгърна всички свои сили, ангажира своя огромен авторитет, опирайки се на решаващата помощ на славната Съветска армия, за да вдигне сплотения в Отечествения фронт български народ на смела въоръжена борба за събаряне на най-опасния, най-злостния крепител на капитализма и реакцията у нас – монархо-фашистката диктатура.

И когато на 7 септември съветските войски навлязоха в територията на България, въоръженото въстание бeшe вече в своя разгар. Общата стачка на рудничарите в Перник, стачката на софийските трамвайджии и демонстрациите на трудещите се софийски граждани, общата стачка в Пловдив и Габрово, разбиването на затворите в Плевен, Варна и Сливен бяха съпроводени със завземането от партизанските отряди на редица градове и села. Под непреодолимия натиск на съветските войски германските пълчища набързо напуснаха страната. Българските войници отказваха да изпълняват заповедите на реакционните офицери и преминаваха на страната на партизаните.

Победата на въстанието бе осигурена. На 9 септември под мощния удар на обединените народни маси, подпомогнати от въстаническите отряди и от революционните войници и командири, ненавистната монархо-фашистка диктатура бе съборена и се образува първото народно правителство на България, правителството на Отечествения фронт. (Продължителни ръкопляскания.)

Но говорейки за победата на Деветосептемврийското народно въстание, ние трябва още веднъж да подчертаем, че най-голямата заслуга в победата на Деветосептемврийското въстание, в освобождението на нашата родина от немско-фашисткото иго се пада на братската героична Съветска армия и на нейния гениален вожд – генералисимус Сталин, за което партията, работническата класа и целият наш трудещ се народ ще запазят чувството на вечна признателност. (Продължителни ръкопляскания.)

Г. Димитров. Съчинения. Т. 14. София, 1955, с. 219 – 271.