На 11 декември 2025 г. българското правителство обяви, че подава оставка. Това се случи, след две огромни за мащабите на България демонстрации на 1 и 10 декември, обхванали всички големи градове. Правителството официално се състоеше от ГЕРБ, ИТН и БСП, а за да получи мнозинство в парламента правителството беше подкрепяно от ДПС-НН, начело с Делян Пеевски, смятан за един от най-влиятелните хора в България. Това правителство водеше последователна политика на слугинаж на ЕС, НАТО и САЩ (както почти винаги през последните 35 години) и направи всичко възможно да вкара страната в еврозоната, което се очаква на 1 януари 2026 г.
Във вътрешен план поддържаше основната линия от последните 35 години, следваща интересите на едрия компрадорски и международен капитал за сметка на работниците. В същото време продължи тенденцията на предишни правителства за отделяне на големи средства за полицията и армията, като по този начин се застрахова от бъдещи протести и бунтове. Непроменена остана и линията на конфронтация с Русия и военна подкрепа на Украйна. Безсъмнено от гледна точка на комунистическите и антиимпериалистически сили правителството на Росен Желязков беше непосредствен противник.
Първоначалният повод за протестите беше готвеният бюджет за 2026 г., който се предполага, че ще бъде първият бюджет в евро. Парадоксалното е, че първоначалните критики към бюджета бяха от дясно, т.е., че бюджетът е твърде „левичарски“. В него се предвиждаха неща като увеличаването на данък дивидент и на максималния осигурителен праг. Против бюджета веднага застанаха т.нар. „работодателски организации“ (нещо като „синдикати“ на капиталистите), които дори бойкотираха и не участваха в традиционния за България „тристранен съвет“ (който се провежда преди приемането на бюджета, между представители на работниците, работодателите и държавата). Опозиционните партии, най-вече най-проевропейската и най-проамериканската коалиция (Продължаваме промяната – Демократична България), започнаха активна кампания за борба против бюджета.
Започна масирана кампания за насърчаване на участие в готвения за 1 декември протест против бюджета. В основната си част големите телевизии правеха реклама на това събитие. Всички хора, медии и организации, свързани с фондациите на Джордж Сорос, Демократическата партия на САЩ, Европейския съюз и американското посолство се активизираха в подкрепа на този протест. Това резонира с наличието на различни обективни социални проблеми, които направиха хората доста склонни да излязат масово на протест против властта. В месеците, в които се очаква приемането на еврото, инфлацията придобива огромни размери. Цените рязко се увеличават всеки ден. Сред народа има масово неудовлетворение от това, което представлява животът в страната.
Размерът на демонстрацията на 1 декември изненада дори нейните организатори. Сумарно във всички градове протестираха над 100 хиляди души, нещо което в България рядко се вижда. В протестите се включиха много млади хора, към които всъщност беше насочено посланието. За съжаление се проявиха и редица недостатъци на българския социален и политически живот от последните години, като проблема с нивото на политическа култура и грамотност. Основните лозунги не излизаха от искането за оставка на правителството и лични нападки към водещи политически представители. От официалната сцена на протеста говореха само представители на либералната проамериканска опозиция и дори някои полуфашистки персонажи. От сцената открито се призоваваше за забрана на комунистическата идеология („лустрация“ по техни думи), преследване срещу „агентите на Русия“ и „майданизиране“ на България“. Въпреки, че в протеста се включиха различни хора, включително противници на империализма, на евроинтеграцията и въвеждането на еврото, основният тон на демонстрацията в София остана според вкуса на десните и антикомунистически сили. Парадоксално – дясното проамериканско и про-ЕС правителство беше критикувано от дясната проамериканска и про-ЕС опозиция, че не е в достатъчна степен привърженик на това, което в България се нарича „евроатлантизъм“ и че не подпомага в достатъчна степен режима в Украйна. Стигна се дори до провокации и сцени с насилие. Остана спорен въпрос кой е провокирал, платил и организирал тези безредици, като различните сили се обвиняват взаимно в това.
Извън столицата София, където реакцията няма толкова силни позиции, положението беше малко по-различно. На места можеха да се видят разумни искания и дори такива против влизането на страната ни в еврозоната. За съжаление обаче, България е твърде централизирана в политическо отношение и главен отзвук има случващото се в центъра на столицата, където най-голяма сила имат проимпериалистическите сили.
Основните организатори на демонстрацията от либералната прозападна опозиция се опияниха от успеха на демонстрацията и промениха своето искане от такова за изтегляне на бюджета за 2026 г. на оставка на правителството. Насрочи се втори протест за 10 декември 2026 г.
За комунистическите, революционните и антиимпериалистическите сили възникна въпроса как да реагират на тези събития. Очевидно на тези демонстрации присъства огромно количество обикновени хора, които не трябваше да бъдат оставени в ръцете на либералната и крайната десници, които водеха тези протести. За подкрепа на правителството и дума не можеше да става, поради неговия дълбоко антинароден характер. Някои, като партия „Възраждане“ например (която има сериозна заслуга в борбата на българския народ против влизането в еврозоната, критикува изпращането на оръжия на Украйна и колониалното положение на България) призоваха своите последователи да се включат в антиправителствените протести, подчертавайки антинародния характер на правителството. Други, като например Движение „23 септември“ се опита да използва множеството за разпространяване на необходимостта докрай да се води борба против приемането на еврото в България и против империалистическата зависимост на страната. Преди втория протест на 10 декември имаше напрежение и заплахи (основно в интернет), които призоваваха за недопускане на противници на НАТО и ЕС на демонстрацията.
В крайна сметка вторият протест на 10 декември събра не по-малко хора от първия. Положението в София беше подобно – разнороден състав на протеста, но сцената беше държана от разнообразни реакционни сили. Неофашистки групи донесоха огромен плакат с надпис „Тук не е Москва“, със задраскано руското знаме и буквата Ζ. Антиимпериалистическите сили присъстваха със свой блок на протеста. Отново в другите градове на места се срещаха призиви за запазването на националната валута.
В деня след вторите демонстрации правителството реши да подаде оставка. Някои обявиха това за „победа на народа“, други виждат различни задкулисни игри между водещите политически фактори. Има достатъчно основания тези събития да бъдат разглеждани както като народен бунт против политическия елит, така и като опит за „цветна революция“ и „майдан“ – елементи и от двете присъстваха по българските площади. Оставката на правителството в този момент от друга страна означава, че никой няма да поеме политическата отговорност за огромната инфлация, която очакваме във връзка с приемането на еврото от 1 януари 2026 г. От друга страна това оставя възможности за антиимпериалистическите сили да положат всички необходими усилия да попречат на влизането в еврозоната, което е най-важната борба на българския народ през последните години.
При всички положения доверието в съществуващата система е сериозно разклатено и има търсене на алтернативи. Всичко е въпрос на достатъчно добра организация, за да се приближим към необходимите преобразувания, които да изкарат българския народ от капиталистическата система и колониалната зависимост от империалистическите сили.
About the Author
