Предателят с кръвта ти се угойвал,
кога си на бесилката висял,
а в зимната фъртуна се откройвал
плачът на цял народ осиротял.
Плачът на милиони твои братя:
че нямат край ни робство, ни тегло,
а ти си ги оставил сред борбата…
Но истината бе ли то?
А кой тогаз след две, след три години
на смъртен бой поведе мирен роб?
И мост на свободата за да мине –
построил бе черешовия топ?
Мина се време и бащите наши
издигнаха ти паметник напет.
Във дни тържествени безчет търгаши
се пъчеха със твоя уж завет.
А масите ревяха ядно –
пак гладни и гнетени бяха те
и жалеха, че ти отдавна падна…
Но истината то ли бе?
А кой тогаз с безумен героизъм
отпред заста и пръв се повали,
от паметта ни и до днес не слиза.
Не беше ли, не беше ли там ти?
Когато днеска е светът разтресен
издъно, млатен от суров пестник,
и са на крак и честен, и нечестен:
и всеки тука или там войник?
Ний пак държим онези бурни струни
на твойто дело мощно и свето
и помним, че те няма помежду ни.
Но истината е ли то?
А кой, а кой в борбата ни окриля,
а кой безстрашен мре и все е жив?
А кой народната насочва сила
към друг живот, безстрашен и щастлив?
Атанас Манчев, 1943 г.
ЗА АВТОРА: Атанас Манчев (1921-1944) е български революционен поет. Участник в Работническия младежки съюз и в Българския общ народен студентски съюз. Един от ръководителите на партизанските отряди „Народен юмрук“ и „Васил Левски“. Загива при сражение с фашистката полиция на 21 май 1944 г. в град Айтос.
About the Author
