Желязна решетка
разделя на късове слънцето.
Желязна решетка
е врязала рамка в стената.
На тая решетка
притиснал съм пламнало чело –
дели на парчета,
разкъсва на части,
прерязва ми челото
желязната
черна
решетка…
И в кръв се облива лицето ми –
в моята кръв…
Как бавно се стича кръвта!
През тая решетка, прерязала слънцето светло,
аз виждам света…
Там –
долу
в основите
запяват най-смелите.
На тая стена
комунистите биват разстрелвани
Там –
долу
в основите стари
на тая стена
завързват ръцете на наши другари.
За нас е издигната тая стена.
Тя стърчи и блести
като въже от черна бесилка.
Тя е остра и кърваво черна
като зъби на хищник
в месата на жертва.
Тя обвива и стиска земята за гърлото,
тя обвива света
и се влачи
като пояс на поп…
А основният –
първият камък на тая стена
е положен при първата крачка
към частната собственост.
Там –
долу
в основите кървави
са струпани белите кости на нашите.
Айфелова кула са станали
белите кости на нашите…
Единият край на стената достига Китай –
опира до древното дървено рало,
а другият край на стенато достига Ню Йорк,
опира до новите гръмки машини…
Всяка тухла от тая стена
е акция, вложена в банките.
И в Англия
Лорд Кързън маркира стената
със своята реч за короната…
Опира се тая стена
на високата кула в Париж
и на златни паметник
на Хинденбург
във Берлин.
Пазачът на тая стена
е Бенито със черната риза.
Той ближе с език по стената,
ботуша му плава в кръвта ни…
Издига се тая стена
като втори Балкан на Балканите…
За нас е издигната тая стена,
на нея запяват най-смелите.
На тая стена
комунистите биват разстрелвани.
Всяка педя земя
край тая стена
има своя история.
От тая стена
кръвта ни пролята събират
и вливат я – нашата кръв –
във безкръвните сухи артерии
на милионерите…
А те –
до краката на гърлите страстни
унесено слушат концерта прекрасен –
разстрела на нашите…
Там –
долу
в основите
свири тръба за война,
по-зловеща тръба
от оная тръба в четирнайста година.
Буржоазната паплач
се стича към нейния призив,
тъй както от слънцето сянката бяга
уплашена.
ОНе,
свит под черната сянка
на тежки английски дреднаути,
дипломатът,
с ръкавиците бели,
които дъхтят на барут,
генералът –
фабрикант на убити войници,
Вторият
интернационал,
философът,
обработил на всяка религия почвата,
който пише книжлета на едри банкноти,
и поетът,
който пей и въздиша за перманганат,
и химикът,
който има за продан
смъртоносни лъчи и безумия,
и незнайният воин,
на когото обкичен е черепа
със венец от куршуми, –
всички те,
всички те се събират за нова война,
под зловещото
черното знаме на тая стена…
За нас е издигната тая стена,
на нея запяват най-смелите.
На тая стена
комунистите биват разстрелвани.
ОТГОВОР
На тая стена…
Не!
Не плаши ни тая стена.
Великата сила е в нас.
А ние сме силни
не с попската вяра,
не с голи мечти.
Тя –
нашата сила събаря, гради…
И нашия път е нагоре…
Тя –
нашата сила е вложена
в неспирния марш на историята
и никой не може
да спре
тоя
марш!
Този,
който върви против нас
и иска да спори –
ще бъде съборен…
Този,
който се цели във новия ден,
ще бъде сразен
от живота.
Не!
Няма покой!
Има движение!
Ето –
днешния ден
се превръща във утрешен,
бъдния ден –
разрушава сегашния.
Герои сме ние на днешния ден
глашатаи на бъдния…
Гласът на реката сме ние,
реката,
която течи
и бучи
и руши…
Комунистът –
това е човекът,
който крачи напред и нагоре,
който влиза във крак
със историята.
Комунистът –
това е човекът-войник,
погълнал най-светлата вяра,
който блъска,
руши
и събаря
на стените устоите,
и това е човекът –
строител на дните,
творец на живота
и враг на покоя…
Не!
Не плаши ни тая стена –
прогнилата вече,
мухлясала
ваша
стена!
1925
About the Author
