Назъм Хикмет – “Стената на империализма”

Желязна решетка

разделя на късове слънцето.

Желязна решетка

е врязала рамка в стената.

На тая решетка

притиснал съм пламнало чело –

дели на парчета,

разкъсва на части,

прерязва ми челото

желязната

черна

решетка…

 

И в кръв се облива лицето ми –

в моята кръв…

Как бавно се стича кръвта!

През тая решетка, прерязала слънцето светло,

аз виждам света…

Там –

долу

в основите

запяват най-смелите.

 

На тая стена

комунистите биват разстрелвани

 

Там –

долу

в основите стари

на тая стена

завързват ръцете на наши другари.

За нас е издигната тая стена.

Тя стърчи и блести

като въже от черна бесилка.

Тя е остра и кърваво черна

като зъби на хищник

в месата на жертва.

Тя обвива и стиска земята за гърлото,

тя обвива света

и се влачи

като пояс на поп…

А основният –

първият камък на тая стена

е положен при първата крачка

към частната собственост.

 

Там –

долу

в основите кървави

са струпани белите кости на нашите.

Айфелова кула са станали

белите кости на нашите…

Единият край на стената достига Китай –

опира до древното дървено рало,

а другият край на стенато достига Ню Йорк,

опира до новите гръмки машини…

Всяка тухла от тая стена

е акция, вложена в банките.

И в Англия

Лорд Кързън маркира стената

със своята реч за короната…

 

Опира се тая стена

на високата кула в Париж

и на златни паметник

на Хинденбург

във Берлин.

 

Пазачът на тая стена

е Бенито със черната риза.

Той ближе с език по стената,

ботуша му плава в кръвта ни…

Издига се тая стена

като втори Балкан на Балканите…

 

За нас е издигната тая стена,

на нея запяват най-смелите.

На тая стена

комунистите биват разстрелвани.

 

Всяка педя земя

край тая стена

има своя история.

От тая стена

кръвта ни пролята събират

и вливат я – нашата кръв –

във безкръвните сухи артерии

на милионерите…

А те –

до краката на гърлите страстни

унесено слушат концерта прекрасен –

разстрела на нашите…

 

Там –

долу

в основите

свири тръба за война,

по-зловеща тръба

от оная тръба в четирнайста година.

Буржоазната паплач

се стича към нейния призив,

тъй както от слънцето сянката бяга

уплашена.

 

ОНе,

свит под черната сянка

на тежки английски дреднаути,

дипломатът,

с ръкавиците бели,

които дъхтят на барут,

генералът –

фабрикант на убити войници,

Вторият

интернационал,

философът,

обработил на всяка религия почвата,

който пише книжлета на едри банкноти,

и поетът,

който пей и въздиша за перманганат,

и химикът,

който има за продан

смъртоносни лъчи и безумия,

и незнайният воин,

на когото обкичен е черепа

със венец от куршуми, –

всички те,

всички те се събират за нова война,

под зловещото

черното знаме на тая стена…

 

За нас е издигната тая стена,

на нея запяват най-смелите.

На тая стена

комунистите биват разстрелвани.

 

ОТГОВОР

 

На тая стена…

Не!

Не плаши ни тая стена.

Великата сила е в нас.

А ние сме силни

не с попската вяра,

не с голи мечти.

Тя –

нашата сила събаря, гради…

И нашия път е нагоре…

Тя –

нашата сила е вложена

в неспирния марш на историята

и никой не може

да спре

тоя

марш!

 

Този,

който върви против нас

и иска да спори –

ще бъде съборен…

Този,

който се цели във новия ден,

ще бъде сразен

от живота.

 

Не!

Няма покой!

Има движение!

Ето –

днешния ден

се превръща във утрешен,

бъдния ден –

разрушава сегашния.

Герои сме ние на днешния ден

глашатаи на бъдния…

Гласът на реката сме ние,

реката,

която течи

и бучи

и руши…

 

Комунистът –

това е човекът,

който крачи напред и нагоре,

който влиза във крак

със историята.

Комунистът –

това е човекът-войник,

погълнал най-светлата вяра,

който блъска,

руши

и събаря

на стените устоите,

и това е човекът –

строител на дните,

творец на живота

и враг на покоя…

 

Не!

Не плаши ни тая стена –

прогнилата вече,

мухлясала

ваша

стена!

 

1925

Сподели