Когато момчетата храбри на Труман
в Корея затънаха в кървав въртоп,
господин президентът – на странности сноб –
извика нервиран:
– О, дайте ми чума!
Холера и тифус ми трябват сега!
Двутонните бомби – не бива, не може:
те сриват заводи и фабрики, боже! –
а все си е читава – жълтата сган!
Но вижте картинка: народът натръшкан
от чумни бацили – изопнат лежи.
И колко на сметка! Със паяци, с въшки –
кореец един ще остане ли жив?
И наша тогава ще бъде Корея,
корейското слънце свободно ще грее!
И речено-сторено.
В сивия свод
бръмчат самолети.
Не дъжд благодатен –
пакети с бацили летят над земята,
с молци, що опасват човешки живот.
Холера и чума, любовно отгледани,
на линкори светли в Корея доведени…
Не са се полагали толкова грижи
за бедния негър, за брата ни ближен,
тъй както за тая невидима гад –
подарък от Труман, от „Новия свят“.
Но чумата де е – в тия жалки бактерии
или там – в благоденстваща Америка?
Не е ли – да видим – тя в Белия дом,
по халат, с очила, като мрачен фантом?
Не е ли в Конгреса, не е ли в Сената,
в триетажните шии на господата?
Не е ли в банкерския триумвират,
в търговската сметка и борсов разврат?
Не е ли тя в кабинета комфортен
на шефа-редактор, от виски изпортен?
Не плъзва ли мигом с печатния шрифт
до всеки шпионин, до всеки шериф?
Не е ли „свой човек“ тя напокон
в Генералния щаб, в Пентагон?
Днес знаят народите от всички простори –
не е в бацилите въпроса, а в хората.
Известно е кой се задавя във военна истерика –
че ЧУМА е днес синоним на тази АМЕРИКА.
1952 г.
