Людмил Стоянов – “Чума”

Когато момчетата храбри на Труман

в Корея затънаха в кървав въртоп,

господин президентът – на странности сноб –

извика нервиран:

– О, дайте ми чума!

Холера и тифус ми трябват сега!

Двутонните бомби – не бива, не може:

те сриват заводи и фабрики, боже! –

а все си е читава – жълтата сган!

Но вижте картинка: народът натръшкан

от чумни бацили – изопнат лежи.

И колко на сметка! Със паяци, с въшки –

кореец един ще остане ли жив?

И наша тогава ще бъде Корея,

корейското слънце свободно ще грее!

 

И речено-сторено.

В сивия свод

бръмчат самолети.

Не дъжд благодатен –

пакети с бацили летят над земята,

с молци, що опасват човешки живот.

Холера и чума, любовно отгледани,

на линкори светли в Корея доведени…

Не са се полагали толкова грижи

за бедния негър, за брата ни ближен,

тъй както за тая невидима гад –

подарък от Труман, от „Новия свят“.

 

Но чумата де е – в тия жалки бактерии

или там – в благоденстваща Америка?

 

Не е ли – да видим – тя в Белия дом,

по халат, с очила, като мрачен фантом?

 

Не е ли в Конгреса, не е ли в Сената,

в триетажните шии на господата?

 

Не е ли в банкерския триумвират,

в търговската сметка и борсов разврат?

 

Не е ли тя в кабинета комфортен

на шефа-редактор, от виски изпортен?

 

Не плъзва ли мигом с печатния шрифт

до всеки шпионин, до всеки шериф?

 

Не е ли „свой човек“ тя напокон

в Генералния щаб, в Пентагон?

 

Днес знаят народите от всички простори –

не е в бацилите въпроса, а в хората.

 

Известно е кой се задавя във военна истерика –

че ЧУМА е днес синоним на тази АМЕРИКА.

 

1952 г.

Сподели