Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний Телец;
и човешкия Дух –обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
–Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…
И тогава –залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, –
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
„Работнически вестник“, 2 септември 1922
About the Author
