/Из резолюцията на Московското съвещание на ЦК на БКП от септември 1925г.
„По дейността на БКП след 9 юни 1923 година” /
Колкото повече режимът на Цанков се разлагаше в своята социална и политическа основа, колкото повече недоволството от него растеше всред масите и обхващаше дори и част от буржоазните среди, толкова повече военната лига усилваше своите терористически методи и правеше живота непоносим. Но с ненадмината жестокост се нахвърляше тя особено срещу Комунистическата партия (КП), в която виждаше най-страшния враг на своята власт. Обаче, не можейки да я затрие непосредствено – партията беше „изчезнала” от повърхността на живота, – тя в умопомрачение от безсилието си обяви кръстоносен поход срещу всички недоволни, в които виждаше скрити комунисти, бунтовници и конспиратори. Хиляди народни учители, държавни служащи, железничари и др. бяха изхвърлени на улицата по искане на властта. Правителството обяви гладен бойкот на всички съчувственици на КП. Но и това бе малко: към преследванията чрез глад то прибави и физическо насилие. За тая цел то развърза ръцете на всички органи на властта и на всички силни на деня. Всеки от тях можеше да арестува, бие, изтезава, убива подозрените в конспирация, без да е длъжен да дава някому сметка за това. Под тоя режим ежедневно с хиляди работници, селяни и служащи из цялата страна минаваха през ръцете на озверелите полицаи и правителствени бандити. В същото време беше задушен всеки глас на протест. Политическите права и свободи на трудещите се бяха потъпкани. Никакви събрания, никакви сдружения, никаква преса, никакви протести. Всеки опит на протест беше заплашен с убийство. Даже и опозиционната буржоазна преса, доколкото беше недоволна от терористическия режим на генералите, нямаше смелост да изнесе страшните факти и да ги осъди даже в най-мека форма.
А Комунистическата партия да бъде унищожена – не можеше. Работила повече от 30 години, тя бе пуснала дълбоки корени в средата на народните маси. Да се изкоренят те, значеше да реже здравото народно тяло. Управляващата невменяема шайка не се поколеба да върши това.
Сред тоя ад комунистическите дейци по нареждане от партията вършеха делото на разложение силите на капитала и реакцията, и на събиране силите на масите, като геройски понасяха нечовешките изтезания и самоотвержено умираха на своите борчески постове. Масата обаче, неподчинена на организационна дисциплина, реагира по своему: започна се бягство в горите, започна се четническо движение, зачестиха случаите на отмъщение на правителствените изверги за извършените от тях злодеяния. Белият терор отгоре неизбежно предизвика стихиен терор отдолу, който от своя страна още повече вбеси правителството. Така последното стигна до шпицкомандите, т.е. до редовната война срещу народните маси.
В началото на текущата година вътрешното положение на страната биде изострено до крайност. Но и Комунистическата партия се намери в критическо положение. Всяко масово движение беше задушено. Терорът, който косеше нейните редове, заплашваше да я откъсне от масите и задуши. Лоши предвестници бяха убийствата на Вълчо Иванов, Т.Страшимиров и Х.Стоянов, в отговор на които партията се оказа безсилна да организира масови протестни движения. При такива условия се появи опасност от разстройство на дисциплината в самата партия и от появяване на ултралевичарски увлечения даже и в партийните редове. Партията систематически се е противопоставяла на увлечението от четите, четническите нападения и терористическите актове. И в последния брой на нелегалния „Работнически вестник”, напечатан, когато белият терор беше в най-голямата си сила (началото на март 1925г.), ЦК полемизираше с разни „фалшиви комунисти” и „дърдорковци”, и без колебание посочваше дълга на Комунистическата партия: „Членовете на партията трябва да заработят между масите във фабриките, работилниците, селата и пр., да застанат начело и да ги увлекат в големите борби за хляб, живот и пр. Иначе партията ще се изроди в секта. Сред масите, чрез масите, с масите и за масите. Всичко друго е щураво революционерство, анархизъм, дезертьорство и дори предателство”. В декларацията си от същото време ЦК заявяваше, че партията се бори за отмяна на изключителните закони, за възстановяване на всички възможности за легална дейност, за пълна амнистия и пр. Но правителството преднамерено задушаваше трезвия глас на партията, спъваше нейните отчаяни усилия да не допусне борбата на масите да се замести от борбата на отделни самоотвержени групи и лица, потресени от дъното на душата си от злодеянията на властващата шайка и решени да се самопожертват, но да отмъстят. Последваха т.нар. „разкрития на конспирацията”, по поръка на правителството бяха изфабрикувани фалшиви коминтерновски и съветски документи, започна се дива погромаджийска хайка срещу комунистите и нова, по-силна, бяла терористическа вълна заля цялата страна. Правителството явно готвеше повторение на септемврийската касапница. В този момент бе извършен атентатът в „Св.Неделя”…
Този атентат, както и атентатът срещу цар Борис, не е дело на БКП, но партията не може да осъди авторите на атентата, които, с риск на собствения си живот, вдигнаха ръка против ненадминатия бял терор, твърдо убедени, че по този начин услужват на трудещия се народ. Отговорността за този атентат, както и за всички други актове на отмъщения отдолу, пада изключително върху царуващия в страната варварски режим. Партията търси да разбере политическия смисъл на това необикновено събитие, да го прецени правилно и да направи съответните изводи за себе си.
Ако атентатът е акт на отчаяние, то КП счита, че революционери, които споделят революционните перспективи, разкривани от Коминтерна, и стоят твърдо на неговото становище за революционната борба, никога не могат и не бива да изпадат в отчаяние. Ако с него се е целяло с един удар да се премахне източникът на злото, то тая мисъл съдържа и едно двойно, доказано от историята на революционните движения заблуждение: първо, злото, което души един народ, не се премахва с отстраняването на няколко лица, колкото и видна роля да играят те; докато силите, които го крепят, са налице, на убитите лица винаги се намират заместници. Второ, ударът, нанесен от едно лице или една група, колкото и силен да е той, никога не може да свърши делото на масата. КП е свободна от двете тия заблуждения. Стояща твърдо на гледището, че само чрез борбата на масите може да се смени един противонароден режим, тя никога не се е отдавала на илюзиите от ефектните индивидуални действия. Като авангард на революционното движение, когато види, че се е отдалечила от народните маси, че е загубила връзката си с главните боеви сили, които стоят далеч от бойното поле, тя не се решава даже и да даде авангарден бой; тя предпочита да отстъпи, отколкото да се изложи на сигурно поражение. Именно в това положение се намираше БКП в навечерието на софийския атентат: тя бе започнала отстъпление към главните сили, възстановяване връзките си с масите, въвличане на масите в борбата в името на техните насъщни всекидневни интереси. Атентатът обаче попречи за извършването на този труден маньовър: правителството намери в него великолепен предлог, за да нанесе на партията един нов, твърде тежък удар.
По „БКП в резолюции и решения на конференциите и пленумите на ЦК”,
т.ІІІ (1924-1944г.),София 1954г., стр.54-57
About the Author
