Всеки, занимавал се с изследване на българската история между двете световни войни, знае, че един от ключовите въпроси за разбирането на този период, е за характера на политическото управление след 9 юни 1923 г. На този проблем е посветена и настоящата статия.
Според българската марксистка историография времето между 9 юни 1923 г. и 9 септември 1944 г. е период на фашистко управление. Широко обсъждане сред българските историци-марксисти по темата е проведено в годините 1965 – 1966 г., като материалите (общо 13 статии) са публикувани в броевете на списание „Исторически преглед” в периода 1966 – 1969 г. Участие взимат Жак Натан, Ярослав Йоцов, Илчо Димитров, Николай Генчев, Веселин Хаджиниколов и др. Общо взето, с малки изключения, водещо е мнението, че „ние имаме дълъг период на господство на фашизма, разбира се, с различни нюанси, приблизително от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г.”[1]. Под „фашизъм” историците-марксисти разбират същото, което Георги Димитров и Комунистическият интернационал дават през 1935 г. като дефиниция на това обществено явление, а именно: „открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал”[2]. Под въпрос е поставен единствено фашисткият характер на управлението на Народния блок (1931 – 1934 г.), което се оценява като „сериозен пробив във фашистката диктатура”[3].
Научната дискусия за същността на фашизма и неговите проявления се води не само в България, но и по света. Това личи и от направения от Милен Семков опит за обобщение на „дискусията в световната литература” относно феномена „фашизъм”[4]. Разграничени са голям брой школи от автори, пишещи по проблемите на фашизма и интерпретиращи това явление по най-различен начин. На научна конференция, проведена в Берген (Норвегия) през 1974 г. със съдействието на ЮНЕСКО, американският изследовател Стенли Пейн класифицира 12 основни тълкувания на фашизма: диктаторско оръдие на буржоазията, „Бонапартизъм” на двадесетия век, израз на уникален радикализъм на средните класи, последица от уникално национално историческо развитие, продукт на културен и морален упадък, изключителен феномен на политическото развитие, резултат от остри невротични или патологични импулси, продукт от възхода на аморфни маси, типична проява на тоталитаризма на двадесетия век, бунт срещу модернизацията, последица от определен етап на социално-политическото развитие (фаза в развитието), група на отричащите същестуването на фашисткия феномен[5]. Прави впечатление, че общото между тълкуванията на фашизма е отрицателна оценка, която му се поставя от различните групи изследователи. Сред българската историография, специално в периода 1944 – 1989 г., не съществува такова многообразие на мненията за същността на фашизма – както вече бе казано по-горе, водещо и безспорно е марксисткото определение на Георги Димитров и Коминтерна.
След 1989 г., отказалата се от марксизма значителна част[6] от българската историография, се разграничава от дотогавашните оценки за периода 1923 – 1944 г. Проведената на страниците на списание „Демократически преглед” дискусия „Фашизмите в България и по света” завършва с достигането на категоричния извод:
„Единодушното мнение бе, че фашизъм в България между двете световни войни няма. … С една дума, тезата, че от 1923 г. (или от 1934 г. според други) България е „фашистка държава”, е нищо повече от една овехтяла идеологическа постройка, напълно отхвърлена от съвременната история…”[7].
Трябва да се отбележи обаче, че в мнозинството си взелите участие в дискусията изследователи (Георги Марков, Владимир Мигев, Николай Поппетров, Пламен Цветков, Стойчо Грънчаров, Искра Баева, Веселин Методиев и др.) не отричат антидемократическия характер на управлението през годините между 1923 и 1944 г.. Но вместо „фашизъм” го наричат „авторитаризъм”:
„…не може да става дума за фашистко управление, тъй като фашизмът е преди всичко италиански опит за постигане на тоталитаризъм, докато в българския случай става дума по-скоро за личен режим с ограничаване на някои граждански и политически свободи”[8].
Обобщена дефиниция на това що е „авторитаризъм”, се опитва да даде Н. Поппетров:
„Това, което отделни автори приемат като стремеж към силна власт, личен режим, дясна диктатура, системно задушаване на демокрацията и др. може да се изрази с понятията авторитаризъм (тенденция за утвърждаване на авторитарен режим) и авторитарна диктатура”[9].
Получава се един интересен парадокс – отрича се наличието на фашистка диктатура, за да се каже, че е имало … диктатура. В такъв случай, следва да се запитаме какво друго от марксисткото определение за фашизма не е възприето, а е отречено от историците-немарксисти? Според мен, един възможен отговор може да се даде, поставяйки в центъра на изследването въпроса за това чия е диктатурата, в чий интерес се осъществява тя? Според марксизма, тя е „…на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал”. Докато историците-немарксисти поставят цялата отговорност единствено и само върху водещите политически лица – Борис ІІІ, Александър Цанков, ген. Вълков – и (с малки изключения, за които ще стане дума по-долу) отказват да търсят (както правят историците-марксисти) социално-икономическите интереси на определени влиятелни части от обществото.
Пример за проучване на социалната база на деветоюнския режим в България дава Ярослав Йоцов в статията си за управлението на „Демократическия сговор“[10]. Направен е списък на акционерите, подкрепящи финансово вестник „Слово“ – печатното издание на „Народния сговор“ (това е организацията, която заедно с Военния съюз извършва държавния преврат на 9 юни 1923 г.). Вестникът е дело на създаденото на 27 октомври 1921 г. акционерно дружество „Стопанско развитие“. Акционери в него са: Българска търговска банка, Софийска търговска банка, Франко-българска банка за международна търговия, Кредитна банка, Балканска банка, Итало-българска търговска банка, Сдружение на тютюневите експортьори, Дружество „Бяло море“, Дружество „Гранитоид“, Минно дружество „Бъдеще“, Текстилно акционерно дружество „Св. Георги“ и др. Учредителното събрание на „Стопанско развитие“ АД се състои в помещението на Българската търговска банка под председателството на главния директор на банката Г. Губиделников. Представените данни са обобщени в изследването на друг историк-маркист – Михаил Димитров, за появата, развитието и идеологията на фашизма в България: „Банките подкрепяха всяка борба срещу земеделския режим“ (става въпрос за самостоятелното управление на БЗНС начело с Александър Стамболийски 1920 – 1923 г.)[11]. Но не са само банкерите, които съставляват социалната база на деветоюнския режим; заедно с тях особено голяма активност проявяват представителите на т.нар. „тютюнев капитал“. В своето изследване за стопанската история на България Жак Натан дава следната характеристика за тях:
„Особено активни в организиране настъплението си срещу работниците бяха тютюневите капиталисти. Тютюневият капитал придоби голяма сила след войната и създаде мощна монополистическа организация в лицето на „картела“ на тютюневите фабриканти и износители на тютюн“[12].
Банковият и тютюневият капитал застават в основата на появилия се в България т. нар. „финансов капитал“. Последният е резултат от срастването на банковия и индустриалния капитал, и според марксистите е характерен за епохата на империализма (т. е. „монополистически стадий на капитализма“, възникнал в края на 19 век[13]). Жак Натан счита, че в България финансовият капитал се формира в хода на Първата световна война, а периодът между двете световни войни е „период на господството у нас на финансовия капитал“[14] [15]. Според марксистката историография, финансовият капитал, макар и икономически господстващ, в първите години след Първата световна война остава без политически представители. Т. нар. „стари буржоазни партии“, заради двете национални катастрофи, са загубили доверието на огромната част от народа. Не можейки да се протиповопостави чрез избори на набиращите популярност БЗНС и БКП, и, чувствайки застрашена икономическата си власт, финансовият капитал „тръгна по пътя на фашизма“[16]. За разлика от изборната борба, средствата, с които си служи деветоюнският режим, са открито терористични. Тяхното активно прилагане се признават дори от такива видни историци-немарксисти като Пламен Цветков и Стойчо Грънчаров. Дори те потвърждават, че след 9 юни 1923 г. властта прибягва до „извънсъдебен терор и насилие“, до отвличания и убивания на интелектуалци „чиято единствена вина сякаш е да симпатизират на комунистите като „жертви“ на репресии“ и въобще до силови методи, които „нерядко се доближават до варварството“[17]. Също така, широко се прилага антидемократичното законодателство и по-специално – прословутият Закон за защита на държавата (ЗЗД). В хода на своите изследвания на студентския антифашистки печат от периода 1927 – 1930 г. нерядко съм попадал на ето такива съобщения в изследваните от мен вестници и по-специално вестник „Студентска трибуна“. Ето какво може да се прочете например в бр. 6 от 18 януари 1930 г.:
„Цензурата над любимия на народното студентство вестник тази година става още по-цинична. Резултати: вместо седмичник вестникът стана триседмичник. Това не може да не радва нашите врагове: целта им отчасти е постигната. Актуалните и жизнени за студентството въпроси не могат навреме да се осветлят или пък стигат след две седмици до читателите. Факти много. Ето най-пресния: брой 5 от 20 декември се изпраща в комендантство веднага след отпечатването му. От комендантството бива изпратен в Дирекцията на полицията, от където го изпращат на прокурора при Софийския окръжен съд. Едва на 27 декември прокурорът (след като се опита да инкриминира броя по чл. 19 от ЗЗД[18]) освободи вестника. Сега вече предстои едно пътешествие по обратен ред. Чак на 2 януари, значи 6 дена след като прокурорът е освободил вестника, Дирекцията на полицията разрешава пускането му в продажба. А понеже студентството беше във ваканция, то вестникът се продаде едва след 15 януари: 25 дена след излизането му”.
А ето какво пише в следващия брой 7:
„Бр.6 на вестника ни е инкриминиран по чл. 6[19] и чл. 19 от ЗЗД, и редакторът му Никола Алексиев е откаран в мрачните килии на централния затвор.
Стига терор! Стига цензура! Спрете конфискациите над трудовия печат!”[20].
Паралелно с преследването на студентите – противници на деветоюнския режим, същият този банков капитал, който стои в основата на преврата през 1923 г., активно подкрепя студентската националистическа (според левите студенти – направо фашистка) организация БНСС (Български национален студентски съюз). На 23 декември 1928 г. БНСС учредява „Комитет на приятелите на студентите“. В този комитет, редом с изтъкнати политици, адвокати, журналисти и преподаватели, се срещат имената на Марко Рясков (директор на Кредитна банка), Теохар Папазов (директор на Ипотекарна банка), Георги Губиделников (директор на Търговска банка), Илия Палазов (директор на Съюза на популярните банки)[21].
В съвременната българска немарксистка историография подобни данни като горепосочените не се привеждат. В най-добрия случай те се споменават като нещо случайно. Например в статията на Румяна Първанова за Демократическия сговор и неговото управление съвсем между другото се казва, че в създадената след 9 юни управляваща партия „Демократически сговор“ членуват лица, вложили капитали в търговията, банките, индустрията[22]. Но от това твърдение не може да стане ясно каква е ролята на тези търговци, банкери и индустриалци – определяща или не.
Когато пък се признава, че фашисти са субсидирани от банковия, индустриалния или някой друг вид капитал, то става въпрос за маргинали политически субекти, без сериозно обществено влияние. За такива може да се прочете в книгата на Гергана Величкова, посветена на пропагандата на фашизма в България[23]. За 3 от 4-те фашистки организации, които представя, Гергана Величкова привежда данни, че са били финансирани от големи частни български предприятия и банки. Така за Българския народен съюз „Кубрат“ се споменава, че получава финансова подкрепа от тютюневото акционерно дружество „Ориент табако“ (чийто поддиректор Борис Сирманов е и председател на съюза), от Банка за народен кредит, от българското застрахователно акционерно дружество „Звезда“, от Итало-българската търговска банка, Франко-белгийската банка, Балканска банка и др.[24] Съюзът „Българска родна защита“ получава материална подкрепа от сливенските текстилни фабриканти братя Маринкеви, Тютюневата кооперация „Асенова крепост“, Съюза на габровските промишленици, собственикът на шоколадовата фабрика в Своге Велизар Пеев, търговецът Никола Стоименов – притежател на химическа фабрика и на магазини за бои „Коста Дабо“ в София, търговско акционерно дружество „Устрем“ и др. „Чрез дарения, обяви, реклами те подпомагат излизането на в. „Родна защита“ и дейността на Върховното управление, а в замяна на това съюзът води ксенофобска пропаганда и призовава българите да купуват само български стоки“[25]. Същите Велизар Пеев, Никола Стоименов, както и собственикът на хотел „Юнион палас“ – Йордан Калпакчиев, финансират дейността на Националната задруга за политическо възраждане и дори биват включени в централното ръководство на тази иначе маргинална фашистка партия[26].
Изследванията на Румяна Първанова и на Гергана Величкова са едни от малкото плахи опити да се покаже социалната база на фашистките организации в България. Защо това е така? Защо се премълчава активната подкрепа на множество банкери, търговци и индустриалци за деветоюнския режим и за по-малките фашистки организации? Едно от възможните обяснения е нежеланието на съвременната немарксистка историография да покаже в лоша светлина дейността на частния банков, търговски и индустриален капитал в България. Все пак, на всички е известно, че той, след едно продължително прекъсване в периода 1944 – 1989 г., днес отново е заел водещи икономически позиции и влага огромни средства в т. нар. PR („пиар“, връзки с обществеността), който има за цел именно създаването, измислянето на един негов положителен образ в обществото. Същото важи и за чуждестранните западни инвеститори (и стоящите зад тях западни посолства), чиито предшественици също играят немалка роля в установяването и запазването на диктаторския режим в периода 1923 – 1944 г. (но това е тема на друго изследване).
За зависимостта на историографията от водещите икономически фактори обръща внимание и немският историк Йоахим Петцолд в своето изследване на фашизма в Германия. Той обвинява историците в тогавашната ФРГ, че се занимават с „оневиняване на монополистичния капитал“. Йоахим Петцолд изтъква, че „със стария изпитан метод да се насочва погледът главно към Хитлер и цялото внимание да се съсредоточава върху мъртвия фашистки фюрер, се правят опити да се забулят в мрака на историята онези обществени сили, които носят отговорност за установяването на фашистка диктатура и разпалването на Втората световна война, преди всичко на монополистичния капитал, едрите земевладелци, офицерският корпус и висшите държавни служители. Но преди всичко да се потули по този начин неразделната връзка между фашизма и монополистичния капитал … Постоянното занимаване с нацисткия фюрер – улеснено от нагаждания изцяло към неговата персона филмов материал от периода на нацизма – продължава да се смята за едно от най-ефикасните средства за освобождаване на финансовия капитал от отговорността за фашизма и войната“[27].
Може би е време и в България да се направи едно или поредица от по-задълбочени изследвания за това какво се крие зад историческите лица „на повърхността“, доколко те са самостоятелни в решенията и действията си, и доколко те са зависими от (не) толкова очевидни икономически фактори. Такива изследвания според мен са необходими и биха били полезни, макар и с риск някой от днешните наследници на тези икономически сили да не остане очарован от крайния резултат на едни подобни исторически търсения за периода 1923 – 1944 година.
Автор: Б-23
[1] Жак Натан. Заключения и изводи по основните въпроси на дискусията за фашизма в България. – Исторически преглед, 1969, № 1, с. 103.
[2] Георги Димитров. Борбата за единен фронт против фашизма и войната. София, 1949, с. 12.
[3] Жак Натан. Заключения и изводи по основните въпроси на дискусията за фашизма в България. – Исторически преглед, 1969, № 1, с. 112.
[4] Милен Семков. Фашизмът. София, 1989, 7-28.
[5] Пак там, с. 22.
[6] Мнозина историци и други български учени остават на марксистки позиции и след 1989 г.
[7] Дискусия: фашизмите в България и по света. – Демократически преглед. 1996, № 4-5, 368-369.
[8] Пак там.
[9] Николай Поппетров. Авторитаризъм – фашизъм (към модела на политическото развитие на България – 1918 – 1944 г.). – Исторически преглед, 1997, № 2, с. 28.
[10] Ярослав Йоцов. Управлението на „Демократическия сговор”. – Исторически преглед, 1948 – 1949, № 1, 13-58.
[11] Михаил Димитров. Поява, развитие и идеология на фашизма в България. София, 1947, с. 35.
[12] Жак Натан. Стопанска история на България. София, 1957, 442-443.
[13] Владимир Ленин. Империализмът като най-висок стадий на капитализма. София, 1950, с. 88.
[14] Жак Натан. Васил Коларов за икономическото развитие на България. София, 1951, с. 85.
[15] Макар и рядко, сред българските историци-немарксисти също се поставя въпроса за финансовия капитал в България. Така Людмил Спасов в своята книга „Проблеми на новата българска история. България 1919 – 1944 г.“ (Пловдив, 2003 г.) споменава, че Българска генерална банка, Балканска банка, Кредитна банка, Българска търговска банка както и акционерните банки с чужд капитал – Итало-българска търговска банка, Франко-белгийска банка, Пражка кредитна банка и др. – след Първата световна война „…започват да играят решаваща роля в стопанския живот на страната. Те се превръщат в центрове на възникналия в резултат на срастването на банковия с индустриалния капитал финансов капитал. С тяхно участие са формирани 7 големи финансови групи. Първата е на Балканска банка с 25 индустриални предприятия, Българска генерална банка с 19 предприятия, Итало-българска банка с 16 предприятия и пр.“ (с. 13-14). Л. Спасов обаче не засяга проблема дали (и ако да – какво) финансовият капитал има участие в политическия живот на България между двете световни войни.
[16] Димитър Косев. Септемврийското въстание в 1923 година. София, 1954, с. 33.
[17] Дискусия: фашизмите в България и по света. – Демократически преглед. 1996, № 4-5, 374-375.
[18] Чл. 19 от ЗЗД гласи: „Който по предвидения в чл. 6 от тоя закон начин проповядва, оправдава, одобрява или възхвалява създаването на споменати в чл. 1 организации, групи или техни поделения, или пък оправдава, одобрява или възхвалява извършването на някои от посочените в чл. чл. 2, 3, 4, 6, 8, 9, 11, 12, 13, 14 16 и 18 деяние, се наказва със строг тъмничен затвор от 3 до 10 години и с глоба от 20 000 до 300 000 лева” (виж Българската държавност в актове и документи. София, 1981, с. 310).
[19] Чл. 6 от ЗЗД гласи: „Който устно, писмено или чрез печатни произведения върши пропаганда или агитация за промяна на политическия или икономически строй на държавата чрез престъпление, насилие или терористически действия, се наказва: със строг тъмничен затвора не по-малко от 5 години и глоба от 50.000 до 500.000 лева, а във военно време – със смърт” (виж Българската държавност в актове и документи. София, 1981, 307-308).
[20] Студентска трибуна, бр. 7 от 18 март 1930, с. 1.
[21] Студентска борба, бр. 8 от 31 декември 1928, с. 3.
[22] Румяна Първанова. Демократическият сговор и неговото управление (1923 – 1931). – Исторически преглед, 1994-1995, № 3, с. 24.
[23] Гергана Величкова. Пропаганда на фашизма в България 1922 – 1934. София, 2002.
[24] Пак там, с. 161.
[25] Пак там, с. 204.
[26] Пак там, с. 259.
[27] Йоахим Петцолд – „Фашизмът – престъпен режим“. София, 1986, с.9-10.
