Лъжата и истината в сериала „Чернобил“
Тази година на 26 април се навършват 34 години от аварията в АЕЦ „В.И.Ленин“ в Чернобил. Изглеждаше, че всичко за тази авария вече е ясно, учените направиха своите анализи, причините и последствията са добре изследвани. Но през лятото на 2019 година американско-британски филмов екип реши, че трябва да разкрие някаква неизвестна досега „истина“ за тази авария. Техният филмов сериал „Чернобил“ веднага бееше обявен от пропагандата за „исторически точен“ и „чисто документален“. Самият сценарист Крейг Мазин заяви: „За мен беше важно да разкажа тази история точно“. Но когато се появиха разобличения, за безбройните и безобразни лъжи, в този филм неговите защитници обявиха, че това всъщност е „художествен“ филм и затова не е необходимо да бъде „документален“ и „исторически точен“.
Каква е била целта на създателите на този „художествен“ филм? Отново даваме думата на сценариста, който не крие какво е искал да ни внушава: “Съветската система е ужасна, престъпна и убийствена…. В СССР имаше ужасно правителство, но хората бяха и си остават чудесни“.
Няма да коментирам, защо такива чудесни хора са създали толкова ужасна система и как тази престъпна система е възпитавала чудесни хора. Ще се съобразя с една правилна мисъл, която се появява на екрана на сериала: „Истината не се влияе от правителства, идеологии и религии, въпреки че много хора не искат да я знаем“. Затова ще се опитам да покажа само част от това което авторите не сериала, под влиянието на идеологията на антикомунизма, не искат зрителите да знаят. При това няма да засягам огромния брой по-дребни измами и фалшификации в тяхното творение.
Още първия кадър на филма е откровенна лъжа. Показват ни как академик Легасов, заместник-директор на института „Курчатов“, записва на касети „предсмъртно тайно послание“, в което обвинява съветската система, че не му позволява да каже истината. След това той скрива касетите в квартирата си, за да бъдат намерени, след смъртта му, от негов приятел журналист. Вярното в тази история е, че Легасов наистина пише писмо и оставя касети, които обаче съдържат само коментари и спорове с колеги от института Курчатов по чисто технически въпроси. Но по-интересното е, че всичко, което се съдържа в „тайното послание“, го има и в писмото на Легасов, предадено лично от него на неговия приятел журналиста Губарев. Това писмо е публикувано през 1987, доста преди смъртта на академика, в съветско списание с името … „Комунист“. Записите от касетите също са публикувани, след смъртта на Легасов, във вестник „Правда“.
В следващия епизод се пренасяме на пулта за управление на Четвърти блок на Чернобилската АЕЦ. На филмовия екран преди аварията заместник-главния инженер Дятлов заплашва и обижда колегите си. След аварията настъпва паника и истерия. Всички крещят и тичат незнайно къде и защо. В реалния живот централата продължава да работи и да подава електроенергия до заповедта за пълното и спиране, но това става доста по-късно, на 26 април. Реакцията на персонала е спокойна и организирана. Изключват съседния 3 блок, включват аварийни помпи, оценяват последствията от авариията. Първи и втори блок продължават да работят. Пожарникарите успяват да загасят пожара.
В същото време във филма ни показват как жителите на града на енергетиците, Припят, се разхождат по улиците му в два часа през нощта и сред тях има дори майки с детски колички. Нещо повече, тълпа любопитни се трупат на ж.п. мост близо до централата, за да наблюдават пожара и върху тях се сипе радиоактивна пепел. Само психически болен човек може да си въобрази, че в съветско градче, в което живее персонала на атомна централа със семействата си, хората се разхождат по улиците в два часа през нощта и могат да се любуват на пожар в атомната централа. И наистина този епизод е изцяло измислен и е взет от книгата „Чернобилска молитва“ на белоруската писателка Светлана Алексеевич. В реалния живот улиците на Припят опустяват към 22 часа, а майките с детски колички се прибират много по-рано. За аварията жителите на градчето научават едва през деня.
Следващата сцена на филма ни пренася на съвещание на партийното и административно ръководство в Припят. Централна фигура на това съвещание е старец, от който всички се страхуват и който трябва да изобразява стар болшевик. Той призовава да се блокира града и да се изключат всички телефони защото: „централата носи името на Ленин и това ще е нашата слава“. След подобно изказване всички стават на крака и му ръкопляскат. Естествено, цялата тази абсурдна сцена е напълно измислена. Аналогията с някои актуални събития, при които се забранява излизането и влизането в някои градове, е напълно случайна. Когато сериалът се появи още нямаше епидемия от коранавирус. Факт e обаче, че в далечната 1986, при „ужасната“ съветска власт и след аварията в Чернобил, не само никакви телефони не са били изключвани, но и никой не е бил спиран да напуска Припят с лични автомобили или с обществения транспорт.
Настъпва денят 26 април 1986 и във филма ни показват разрушения реактор, над който се издига огромен стълб черен дим. Вероятно така е изглеждало по-страшно на режисьора, но атомния реактор не е резервоар с нефт, пожарът на покрива е загасен и никакъв дим над реактора не е имало и няма откъде да се появи.
Ръководителите на държаваната комисия за справяне с аварията летят към Чернобил и председателят на комисията Щербина заповядва на члена на същата комисия, академик Легасов, да му обясни как работи ядреният реактор … или ще заповяда да го изхвърлят от хеликоптера?! При това няма никакви признаци това да е някаква нескопосана шега. Не става ясно кой трябва да изпълни подобна престъпна заповед още повече, че Щербина не е командир на никого, а е само ръководител на чисто цивиилна комисия. Като оставим настрана безумната и неизпълнима заплаха, все пак Щербина е грамотен и опитен инженер. Той ръководи един от най-важните и успешни проекти в СССР – усвояването на нефтогазовите залежи в Западен Сибир, и не се нуждае от подобни елементарни обяснения. Дори учениците в СССР учеха схематично как работи ядрен реактор. Накрая Легасов, независимо че работи в института Курчатов, е химик докато в хеликоптера е пълно с ядрени физици, които са конструирали и изпитвали ядрени реактори, включително и тези в Чернобил. По спомените на Легасов разговорът с Щербина в хеликоптера е бил спокоен и делови и темата е била за опита от аварията през 1979 в американската атомна централа „Три майл айленд“. Обсъждали са, че трябва да се избегне паника, каквато е имало след онази авария, когато при неорганизираната самоевакуация на населението загиват 17 души. Хеликоптерът наближава разрушения реактор, от която бълва черен дим като от вулкан, и Щербина заповядва на летеца да прелети над разрушения реактор като го заплашва, че ако не го направи … ще го разстреля. Интересно, как си представят тези разстрели авторите на филма? Още във въздуха ли ще разстрелят пилота или все пак ще изчакат хеликоптерът да кацне? Във всеки случай, ако Щербина действително беше отправял подобни заплахи, най-вероятно незабавно биха го арестували и съдили. Изобщо, в рамките на няколко минути филмовия герой Щербина си заработва, най-малкото, снемане от поста и изключване от партията. Истинският Щербина обаче, за разлика от филмовия герой, е отговорен човек, който не отправя безумни заплахи към никого. В Чернобил той отново показва, че е ръководител с изключителни способности. Организира доставянето на всичко необходимо и взима най-правилните решения. Винаги е на първа линия, сред ликвидаторите, като получава доза от над 200 рентгена. Под негово ръководство, в невероятно кратки срокове, са извършени: евакуацита на 30 километровата зона, дезактивация, изграждане на бетнното укритие (саркофаг) около разрушения реактор и пускане отново в експлоатация на останалите три блока на АЕЦ Чернобил. По-късно той ще ръководи и ликвидирането на последствията от голямото земетресение в Армения и отново ще заслужи любовта и благодарността на пострадалите. Като истински комунист, през лятото на 1990, той пише писмо до ЦК на КПСС, в което предупреждава за катастрофалните последствия от завземането на властта в РСФСР от групата на Елцин. За съжаление, умира от инфаркт малко по-късно.
Връщаме се в Припят, където във филма от небето падат мъртви птици покрай играещи навън деца. Партията обаче не иска да евакуира хората. Но неочаквано в стаята, където заседава държавната комисия, звъни червен телефон. След разговора Щербина заявява, че шведите вече знаят всичко, американците са снимали разрушения реактор от спътник, а във Франкфурт на децата забраняват да играят на улицата и затова трябва да се извърши евакуация. Споменаването на Франкфурт, който е на 1300 километра от Чернобил, трябва да внуши на зрителя представата за глобалния характер на катастрофата. Ако се върнем обаче от филмовите фантазии в реалния свят, на 26 април 1986 в Припят, който се намира само на 3 километра от мястото на аварията, няма никаква непосредствена опасност за здравето на населението. Това е мнението не на партийните ръководители, а на лекарите-специалисти по радиационна медицина. И не партийните ръководители, а именно лекарите, са против незабавната евакуация. Вятърът отнася радиоактивните частици към незаселен горски район и нивото на заразяване в Припят е само няколко десетки милирентгена (хилядни от рентгена) в час – много по-ниско от това, което изисква евакуация. Въпреки мнението на лекарите, партийното ръководство още вечерта на 26 срещу 27 април взима решение за извършване на евакуация. В Припят тя започва 30 часа след аварията и е проведена образцово – 45 хиляди души са транспортирани с 1100 автобуса за няколко часа. В крайна сметка дозите, които получават жителите на Припят са незначителни. По-късно евакуацията обхваща цялата 30 километрова зона около реактора. На всички евакуирани са осигурени временни жилища, а през 1987 на 45 километра от Припят е изграден цял нов град за енергетиците и техните семейства – Славутич. Там се настаняват евакуираните от Припят, които продължават да работят в централата. Сега, десетилетия по-късно, може да се каже, че евакуацията не само не закъснява, а обратното, извършена е доста преди да има каквато и да е реална заплаха за населението. Освен това тя обхваща много по-голям район, отколкото е било необходимо.
От 27 април 1986 хеликоптери започват да хвърлят бор, олово и доломит в разрушения реактор и във филма един от тях пада поради силната радиация. В действителност материалите се хвърлят от безопасна височина, около 200 метра, и няма летци, получили високи дози и пострадали от лъчева болест. Авария с вертолет наистина има, но много по-късно, през ноември, когато машината се удря в подемен кран, използван при строителството на бетонното укритие на реактора, и тази авария няма нищо общо с радиацията.
Време е вече да представим и ядрения физик Уляна Хомюк от Минск, която според авторите на филма трябва да е „събирателен образ“ на съветските учени. Това е изцяло измислен персонаж, за разлика от редица други действащи лица, които във филма са с истинските си имена. Та „събирателния на образ на учените“, Хомюк, се опитва да открие защо реакторът в Чернобил е разрушен, докато всемогъщото КГБ с всички сили ѝ пречи да открие истината. Не знам дали авторите на сериала осъзнават, че той ще се гледа не само от антикомунисти, но и от хора които могат да мислят. Възможно ли е учените, в лицето на Хомюк, които са проектирали, изградили и пуснали в експлоатация всички реактори в СССР, в това число и реакторите РБМК(Реактор большой мощности канальний), да не разбират каква е причината за аварията, а милиционерите от КГБ да знаят, че този реактор има конструктивни дефекти и да се опитват да скрият това от учените, създали същия реактор. Ами тогава по-добре да закрият института „Курчатов“ и КГБ да се заеме с проектирането на атомни реактори! Интересно, кой мозък е родил такъв абсурд? Ние, обикновенните хора, обаче продължаваме да смятаме, че КГБ няма как да знае за атомен реактор това, което дори учените, които са го създали, не знаят. Ако реакторът наистина е имал сериозни конструктивни дефекти, за тях могат да знаят на първо място учените и само те биха могли да крият истината. Затова единственото правдоподобно поведение на филмовите герои би било точно обратното – КГБ да се интересува от истината, а този, който се опитва да я скрие, да бъде Хомюк.
Но да преминем към следващия абсурден епизод във филма. Хомюк разглежда чертежите на разрушения реактор и открива, че под реактора се намира така наречения басейн-барботер, в който са е събрала няколко хиляди тона вода. Останалото в реактора гориво може да се стопи и да пробие бетона на дъното на реактора и когато попадне в тази вода да предизвика взрив. Хомюк заминава за Москва и обяснява на партийното ръководство, начело с Горбачов, че ще има взрив с мощност от 2 до 4 … мегатона и всичко живо в Европа ще загине. Оставяме настрана как взрив от 4 мегатона би могъл да изтреби цяла Европа. Парният взрив, който разрушава реактора в Чернобил, се оценява на около 20 тона тротил, а сега изведнъж 4 милиона тона? Трябва да се изпратят хора, които да източат водата, но те ще получат смъртоносни дози. Горбачов, без колебание, заповядва да изпратят хората на сигурна смърт. Трима доброволци влизат в басейна и зад тях войници с автомати, кой знае защо, заключват вратата. Когато обаче излизат след успешно изпълнената задача, тримата са наградени с бутилка водка. Единственото вярно в цялата тази филмова история е, че наистина трима доброволци влизат, за всеки случай, и източват водата от басейна под реактора. Двама от тях са живи и до днес, а третия умира 20 години по-късно и не от радиация. И в това няма нищо чудно, защото радиацията в споменатия басейн е не повече от 10 рентгена в час и е трябвало да останеш там поне едно денонощие за да пострадаш от лъчева болест. Освен това, оказва се, че никакви хиляди тонове вода не е имало под реактора, и никой не се е страхувал от взрив с мощност мегатони (милиони тонове) тротил. В Съединените щати има прекрасни учени и инженери и авторите на филма можеха да се консултират с тях. Всъщност, не е нужно повече от елементарна аритметика, за да пресметнеш, че ако от няколко хиляди тона вода и разтопен метал ще се получи взрив с мощност няколко милиона тона тротил, то от един тон вода и разтопен метал ще се получи взрив с мощност около хиляда тона тротил. Защо ни е атомна бомба? Вземете един тон вода и разтопен метал и ето ви готова бомба с мощност хиляда тона тротил! Изобщо, тази сцена на ужасите с взрива, който щял да изтреби цяла Европа, по мащабите на своя идиотизъм доста надхвърля дори стандарта на Холивуд. Тя може да се сравни само с историите за „пострадали“ от Чернобил извън 30 километровата зона (дори извън СССР) или с последната истерия заради пожар в гора до централата.
Следващият епизод е с миньори и трябва да покаже как си представят в сериала отношенията между съветската власт и работническата класа. При миньорите идва техния министър. Той пристига с луксозна кола и е млад човек облечен в скъп костюм. Охраняват го войници с автомати. Пред него са група миньори, които приличат по-скоро на банда главорези. Министърът им съобщава, че трябва да ходят в Чернобил, но не знае какво ще правят там. Миньорите се ядосани, държат се заплашително и войниците насочват автоматите си към тях. Тогава главатарят на миньорите казва на войниците: „стреляйте не ни е страх“. Съветската действителност е малко по-различна или по-точно няма нищо общо с филмовата. Министър по това време е 60 годишния Шадов. Той започва да работи още като ученик по време на войната. След това дълго време е миньор и работи под земята. Миньорите в цялата страна го познават и уважават, защото той е един от тях. Освен това Шадов е комунист и много от миньорите също са комунисти. Обръщението му към миньорите може да бъде само: „Другари трябва да се свърши еди какво си. Работата е опасна, затова комунистите напред, а аз ще ви водя“. Само така би протекла подобна среща. Всъщност, нещата са изглеждали още по-прозаично. Миньорите са призовани с повиквателни. Техният министър не ходи на срещи с тях, а отива заедно с тях в Чернобил. Във филма има и една сцена, в която миньорите се събличат голи, защото им е много горещо под реактора, където копаят. Нищо подобно не се е случвало в действителност и миньорите са работили не само със защитно облекло, но и с маски на лицето, за да се предпазят от радиоактивния прах. Дозите, които миньорите получават, са под допустимите, както и дозите, получени от другите ликвидатори на аварията.
Във филма се появява съветска бабушка, за да разкрие на зрителите „историческата истина“. „Ти не си първия който идва тук с оръжие“, заявява тя на войника, дошъл да я евакуира. С оръжие били идвали „царистите“ и болшевиките и всички те искали да изгонят нейното семейство? После дошъл Сталин, с неговия „голодомор“, и всички в семейството измрели, но бабушката останала жива и не избягала. Най-голямото населено място в района, преди изграждането на атомната централа, е градчето Чернобил, което е пристанище на река Припят. В началото на 20 век то е заселено предомно с евреи и при царизма има погроми. Болшевиките никого не са се опитвали да гонят, точно обратното – Чернобил е бил район, подкрепящ болшевиките. В градчето се е базирала болшевишка речна флотилия и съветската власт в района оцелява дори в условията на пълно обкръжение. Изобщо този район е много слабо заселен, поминъка на населението е риболов, дърводобив и речен транспорт и няма данни за някакъв масов глад. Единствените, които са имали намерение да изтребят еврейското население в района, са нацистите по време на войната.
Но да се върнем към април 1986. Тези, които са отказали евакуация, не са били насилствено евакуирани и много от тях са живи и здрави и днес, въпреки изминалите 34 години и преклонната им възраст. В градчето Чернобил, което е в 30 километровата зона, през 2011 година е имало над 500 жители. Смъртността сред тях не е по-висока отколкото сред останалото население от същата възрастова група в страната.
Превъзходството на западната техника във филма трябва да демонстрира един немски робот, боядисан в ярък жълт цвят. Той идва, за да замени един мръсен и сив съветски робот, разработен на базата на Лунохода, който във филма се поврежда от радиацията като символ на безсилието на съветската техника. Проблемът е, че красивият, жълт немски робот също излиза от строя, но само защото “съветските власти не информирали немците каква е радиацията, при която ще тябва да действа”. Истината в този епизод на филма е като във вица: „не били компютри, а компоти“. Наистина е доставен немски робот и той наистина излиза бързо от строя, но за разлика от него съветските роботи действат успешно в зоните с най-силна радиация.
Роботите обаче не са могли да изистят от радиоактивни отпадъци покрива на сградата до разрушения реактор. Това е трябвало да извършат хора и във филма е показано едно тичане, спъване и падане на хора по покрива без конкретна цел и без подходящ инструмент. В съветската действителност всичко е ставало по-различно. Разчистването на покрива е планирано като военна операция. Първо е направена аерофотоснимка с най-големи подробности, а след това – радиационно разузнаване с роботи. На базата на тези данни са правени планове по сектори и маршрути до целите. След това всеки ликвидатор е инструктиран индивидуално за своята задача, уточнен е маршрутът, по който трябва да се движи, какво трябва да изхвърли, с какъв инструмент ще работи, какво ще е защитното му облекло и каква е максимално допустимата доза, след която трябва да се прибира. 3882 ликвидатори очистват покрива и нито един от тях не получава над допустимата доза. Все пак има хора, които получават много над допустимите дози, но това не са ликвидаторите, а партийните ръководителите като Щербина, генерали като Тараканов и Пикалов, учените от института „Курчатов“, които са 700 души и с месеци работят на реактора. Сред тях например е Константин Чечеров, който събира доза от 1500 рентгена, разбира се за по-дълъг период от 3 години. Той умира 30 годни след аварията. Академик Асмолов, който също получава солидна доза в Чернобил, е жив и до днес и през 2019, коментирайки американо-британския сериал, заявява: „Аз съм на 73 години сега и няма да умра от радиация. Не обичам филми на ужасите, но гледах сериала само заради внука ми, за да знае истината“.
Докато реалните съветски учени са на първа линия сред ликвидаторите, в сериала „сборния образ на учените“, Хомюк, в нито един кадър не попада край реактора и не контактува с други учени или ликвидатори. Нейната роля се изчерпва с разобличаване на партията, системата и КГБ. Тя се появява в библиотеката на университета „Ломоносов“, където иска да чете „секретни документи“. Някакъв служител на КГБ дава разрешение на Хомюк какво да чете. Можете ли да си представите тази сцена? Пристига член на държавната комисия за аварията в Чернобил. В тази комисия са такива учени, за които няма нищо секретно в атомната област. Всъщност те самите пишат секретните материали и по-скоро те могат да дават разрешение какво да четат някакви служители на КГБ. Както вече споменахме, цветът на института „Курчатов“—700 водещи учени—в продължение на месеци са в Чернобил. Да беше отишла при тях Хомюк и да поговори с колегите си, вместо да търси секретни материали в библиотеката на МГУ „Ломоносов“, където секретни материали изобщо няма!
Най-интересното е обаче, че „секретния материал“, който „открива“ Хомюк, е всъщност писмо, изпратено още през януари 1984 (две години и три месеца преди аварията) от института „Курчатов“ до всички централи с реактори РБМК, включително и до Чернобилската. В това писмо, в което няма нищо секретно, институтът, на базата на опита от експлоатацията на реакторите от този тип, информира персонала на атомните централи за някои опасни режими на работа на реакторите и дава указания как те да бъдат избягвани. Експлоатацията на всяко техническо изделие показва някои проблеми, които трябва да се имат предвид. Частните компании имат интерес да прикриват проблемите, за да продават своите продукти независимо от риска от катастрофи и жертви. Съвсем пресен е примера с компанията Боинг и нейните най-нови самолети 738 Max. В СССР няма частни фирми и всички имат интерес да открият проблемите, за да няма аварии и жертви. Затова са изпратени тези писма и точно тези указания са били нарушени от персонала на централата в Чернобил.
В последната серия започва съд над виновците за аварията. Хомюк настоява Легасов да каже „истината“. Всъщност, в реалния живот Легасов многократно и открито казва всичко, което мисли. Авторите на филма обаче знаят някаква друга, неизвестна досега, „истина“ за аварията в Чернобил и я приписват на Легасов. А тази „истина“ е, че по вина на комунистическата власт, реакторите РБМК са „бомби“, които неизбежно ще избухнат и всички те трябва да бъдат спрени и демонтирани. По думите на филмовия Легасов: „Всички наши реактори са построени на лъжа и от лъжа се взривяват. Ние сме единствената страна, която строи водо-графитни реактори“. Имало е наистина един човек, който се е опитвал да докаже пред съда, че проблемът е в конструкцията на този тип реактори—това е осъденият като главен виновник за аварията Анатолий Дятлов. Не може да не направи впечатление трогателното единодушие в оценката на причините за аварията в Чернобил между главния виновник Дятлов и авторите на американо-британския сериал. Вероятно това не е случайно.
Фактите обаче са красноречиви. Към 2020 г. в експлоатация са 10 реактора РБМК-1000, от същия тип като този в Чернобил — на Ленинградската, Курската и Смоленската АЕЦ. Повечето от тях работят вече по 30-40 години, сроковете им на експлоатация се удължават и, слава богу, никой от тях не се взривява. В самия Чернобил, след като беше изградено укритие за претърпелия авария блок, бяха отново въведени в експлоатация останалите три блока и последният от тях беше спрян окончателно през 2000 година. В Литва един реактор РБМК на АЕЦ „Игналина“ работи и след приемането на страната в ЕС до 2009 година. Тук дори не споменавам успешната експлоатация, в продължение на няколко десетилетия, на много близките по конструкция на РБМК военни водо-графитни реактори за производство на оръжеен плутоний.
Във филма Щербина и Легасов занимават съда с филмовата „истина“ за съветските реактори. В реалния живот те изобщо не са участвали в процеса и не са имали работа там. В съдебните заседания са участвали само обвиняемите, адвокати, съдии и експерти … Разследвани са били действията на персонала на централата, спазването на инструкциите, коментирани са били показанията на приборите. Трябвало е да се изясни дали става дума за небрежност или за диверсия. В крайна сметка била е призната за доказана само небрежност и затова е бил осъден заместник-главният инженер Дятлов на 10 години затвор. Освободен е след 4 години, като за него се е застъпил известният дисидент академик Сахаров. Мотивът му не е, че Дятлов е невинен, а защото е изкарал остра лъчева болест. След освобождението му, Дятлов се лекува в Мюнхен, пише писмо до МАГАТЕ и книга, в която обвинява за аварията конструктора на реакторите РБМК, академик Александров.
По този повод ще цитирам мнението на И.Никитчук, един от видните специалисти в атомния отрасъл на СССР и Руската федерация. Той, на 25 април 2012 година, пред Държавната дума заявява: „Какво се случи на 26 април 1986? Беше ли това авария, предизвикана от конструктивни недостатъци на реактора или от небрежност на персонала, или по нечия зла воля? Аз, като човек работил в атомния отрасъл почти 30 години, както и много от моите колеги, виждам в това престъпен умисъл и съм склонен да считам станалото за диверсия по следните сериозни причини:
1. Конструкцията на реактора беше надеждно отработена и този тип реактори се експлоатират и до днес.
2. Не мога да си представя, в съветско време, някой да разреши експерименти на работещ ядрен обект без най-сериозно съгласуване с конструкторите и учените.
Това, което стана, отговаря на логиката на събитията от това време по дискредитация на съветската власт и КПСС. … Главното, което предизвиква обосновани подозрения, е организацията на експеримента. Неговото провеждане не е било съгласувано нито с главния конструктор, нито с научния ръководител. … По програмата на експеримента са били изключени всички системи за автоматична защита. Неприятностите започват, когато са се опитали да повишат мощността на заглушения реактор чрез недопустимо изваждане на прътите, регулиращи тази мощност, което е провокирало неконтролирана верижна реакция. При изключени системи за защита това е довело до разрушаване на реактора
По-ясно трудно може да се каже. В Чернобил решават да правят, несъгласуван с учените, експеримент по аварийно охлаждане на реактор. Експериментът се провежда при плановото спиране на реактора на Четвърти блок. При заглушаването на реактора, поради грешка на оператора, мощността пада бързо до 30 мегавата, а експериментът е трябвало да се проведе при 700 мегавата. Реакторът попада в така наречената „йодна яма“ – явление добре известно и изучено. Персоналът просто е трябвало напълно да спре реактора и абсолютно нищо не би се случило. Вместо това решават да увеличат мощността, което е много опасно при тези условия, защото трябва да се извадят почти всички регулиращи пръти от активната зона – и затова е забранено от инструкциите за експлоатация. За да могат да извършат това нарушение, изключват системите за аварийна защита, които им „пречат“. Трябва да се подчертае, че абсолютно никакви последствия не би имало за персонала, ако не бяха провели въпросния експеримент. Нито са очаквали премии за провеждането на експеримента, нито е имало опасност някой да бъде наказан, ако не го направят. Не е имало никаква причина експериментът да се проведе на всяка цена и да се нарушават правилата за безопасност. Нещо повече, той би могъл да бъде проведен и на турбогенератор извън атомна централа.
Всеки сам може да прецени дали в случая с Чернобилската авария става дума за престъпна небрежност или диверсия, но във всеки случай отговорността за тази авария, както и за много други катастрофи в СССР през онзи период, е изцяло върху тези, които тогава разрушаваха социализма под лозунгите за „гласност“ и „преустройство“. Затова няма нищо чудно, че виновниците за аварията и борците срещу „комунизма“ единодушно обвиняват съветската власт и КГБ.
Голямото антисъветското шоу завършва по подходящ начин – на черен екран се появява следния текст: „Никога няма да узнаем истинската човешка цена на Чернобил. Повечето оценки варират от 4 хиляди до 93 хиляди умрели“. Кой и как е правил тези оценки авторите не сериала не казват. За да попълня техните знания по този въпрос, ще цитирам някои по-различни оценки на нелошо информирани по тази тема хора с имената им.
Професор Алисън от Оксфорд обръща внимание на абсурдния характер на така наречената „безпрагова“ теория за опасността от радиация. Според тази теория всяка, дори незначителна, доза радиация може да има опасни последствия за човека и околната среда. За нито едно друго въздействие върху човека това не е вярно. Натрупаният опит, в това число от пострадалите в Хирошима и Нагасаки, показва, че радиационното въздействие не се различава от другите (химични, биологични и т.н.) Има праг, под който няма вредно въздействие, и този праг е с около един порядък по-нисък от дозите, които предизвикват лъчева болест. Тоест ако развитието на лъчева болест изисква едникратна доза от 200 рентгена, то облъчване под 20 рентгена е напълно безопасно. Радиационното облъчване, според Алисън, е подобно на действието на химични и биологични вещества или на слънчевото облъчване. Малките дози не само са безвредни, но и могат да бъдат полезни за хората и природата. Нещо повече живите организми се възстановяват от радиационните увреждания дори по-лесно отколкото от химически или биологични увреждания.
Същото потвърждава и Сергей Гашак, един от учените, които наблюдават силно замърсените с радиация райони, непосредствено до централата. Така наречената „червена гора“, 4 квадратни километра иглолистна гора, непосредственно до централата, в която дърветата получиха дози от около 2000 рентггена и която се смяташе за безвъзвратно загубена, отново е зелена и се е възстановила напълно. Популацията на животни в 30 километровата зона е нараснала многократно. Птиците си правят гнезда върху саркофага на разрушения реактор. Разбира се, картината не е била такава в първите месеци след аварията. Крави и коне, изоставени на остров на 6 километра от централата, са получили смъртоносни дози и са умрели от лъчева болест,. Но още следващото поколение животни се е оказало изненадващо нормално и здраво. Изследователи са маркирали животни в силно замърсените райони и се убедили, че те живеят толкова дълго колкото и в незамърсените.
Накрая ще завърша с доктора на физико-математическите науки, професор Рафаел Арутюнян: „Каква картина наблюдаваме 30 години след аварията в Чернобил? В руския национален радиационен регистър са регистрирани 638 хиляди души имащи някаква връзка с Чернобил. Данните са абсолютно точни и конкретни, с имена, дати, получени дози и не могат да бъдат оспорвани. От регистрираните 187 хиляди са ликвидатори. Остра лъчева болест беше открита при 134 души – персонал на централата и пожарникари. От тях 28 души починаха в първите месеци след аварията и още 20 души, по различни причини, в следващите десетилетия. С други думи 106 души, които са се намирали в непосредствена близост до мястото на аварията и са пострадали от остра лъчева болест, успешно бяха излекувани и от тях 86 души са живи и до днес. Сред ликвидаторите има регистрирани 122 случая на левкимия, което с 37 случая надвишава средната заболеваемост за страната. Няма увеличение на заболеваемостта от нито едно друго онкологично заболяване. Нещо повече, общата смъртност сред ликвидаторите е по-ниска от средната за същите възрастови групи в страната. Сред тези, които са били деца по време на аварията, има 993 случая на рак на щитовидната жлеза, което надхвърля с 99 случая средното равнище в страната. За щастие това заболяване се лекува успешно и от този рак има починали само 3 деца. Други негативни въздействия от радиоактивното замърсяване в резултат на Чернобилската авария върху здравето на населението няма“. Професор Арутюнян накрая прави едно много важно заключение: „Едиственното което смятам, че е важно да отбележа – ние трябва подробно да изучим … защо допуснахме така да наплашим себе си с Чернобил без никакви реални причини за това?“
Мисля си, че отговорът на този въпрос е очевиден. Съчетанието на две обществени патологии – антикомунизъм и радиофобия – роди и разпространи апокалиптични представи с определени политически цели, които нямат нищо общо с реалните рискове за здравето на хората. За обществото цената на тези лъжи се оказа много висока.
Днес отново наблюдаваме същото явление. Политически лица, сред които шефката на Народното събрание Караянчева, евродепутата Джамбазки и бившия министър Ненков, се упражняват публично на тема как съветските комунисти в миналото лъгали за Чернобил, а днес китайските комунисти лъжат за коронавируса. Отново в обществото се насажда „шок и ужас“ с определени политически цели и цената отново ще бъде много висока.
