Женският въпрос в България

Българският народ изпитва всички негативни последици от това, че родината му е подчинена на неолиберализма.

У нас неолиберализмът извади в максимална степен капитала извън контрола на държавата. Пазарната свобода и печалбата за собствениците на капитала е висша ценност в нашето общество, а не човекът. Все повече хора са лишени от достъп до образование, здравеопазване и труд. Зад клишето за „свободния избор“ се крие жестока експлоатация и нарастващо неравенство, чиято жертва стават жени, мъже и деца.

Такъв е съвременният контекст, който формира борбата на жените в България. Трябва да признаем, че днес, повече отвсякога, е трудно наемните работници да осъзнаят своята класова принадлежност и причината за своите страдания. Това се дължи до голяма степен на реставрацията на капитализма през 1989 г. вследствие ревизионистичната политика, водена от  средата на 50-те години от БКП. Прекъснати са синдикалните и политическите традиции на борбеност сред работническата класа, което довежда до пълна апатия на пролетариата спрямо условията около него. В такава обстановка реставрацията на капитализма се оказа особено пагубна за българския народ, който бе загубил защитните си механизми за справяне с буржоазията – синдикални, политически и особено идеологически. Разбира се, тези процеси се отразяват и върху борбата на жените за равноправие.

Ще обърна внимание на някои аспекти от женския въпрос в исторически план, за да разберем контекста на съвремието.

Вначалото на 20 век България е монархия, с предимно селско население. Положението на бедната маса жени, а също и на децата, е изключително тежко. Ето няколко примера от трудовото законодателство в този период:

  • „Всеки собственик на фабрично заведение, занаятчийска работилница, мина, кариера или друго индустриално предприятие, в което работят жени от каквото и да било възраст и деца по-малки от 15 годишна възраст, е длъжен всяка година да подава деклараця за това.“
  • „Жените родилки не могат да бъдат заставени да работят освен един месец след раждането. През течение на родилния месец те се считат в отпуск без заплата и не губят мястото си в заведение.“
  • „Деца от двата пола, които не са навършили 12 годишна възраст не могат да бъдат употребявани като работници във фабрични заведения. В някои случаи могат да бъдат използвани деца навършили 10 години.“
  • „Жените и децата имат право на еднодневна почивка през седмицата.“
  • „Жената не може да се занимава с търговия без изричното или мълчаливо съгласие на мъжа си.“
  • „Съпругът може да прекратява еднолично трудовия договор на жена си, ако е сключен без негово съгласие.“

Като резултат от организираната социална и класова борба на пролетариата и антифашистката съпротива по време на Втората световна война, на 9 септември 1944 година чрез революция, страната поема по нов социалистически път на развитие. По време на социализма жените получават много права и започват да участват равноправно в политическия и обществен живот.

Още през октомври 1944 година е приет закон за „изравняване на правата на мъжете и жените във всички области на стопанския, държавния, културния и обществено-политическия живот.“ Той гласи, че лицата от двата пола се ползват с равни права във всички области, с изключение на военната повинност.

През 1947 година жените в България получават равно избирателно право. Вече могат не само да избират, но и да бъдат избирани.

Въведена е специална защита и грижа на жената майка, с възможност за тригодишно обезпечено майчинство.

След края на социалистическия период в България през 1989 година държавата намалява своята социална роля и я изпълнява все по-неефективно.

Това позволява на капиталистите, в качеството си на работодатели, да упражняват икономическа принуда върху наемните работници. Често пъти предопределят напълно лични решения на жената, като например това дали да стане майка. Много жени отлагат забременяването си или крият факта, че са бременни, защото се страхуват да не изгубят работното си място. Материалната несигурност, от друга страна, кара бъдещетите майки да работят до последните месеци от бременността си. Или да не използват полагащото им се пълно майчинство, за да се върнат по-скоро на работа.

В България майчинството се заплаща шест седмици преди раждането на детето, като майката получава 90% от работното си възнаграждение (за 410 дни). През втората година майчинството е в размер на 83% от минималната работна заплата.

У нас фондът, от който се изплаща майчинството, служи и за изплащане на болничните на осигурените работници. Поради недостиг на средства във фонда, за увеличаване на майчинството не може и да се мисли. За поредна година то е замразено на 380 лева.

И малкото останали социални придобивки, свързани с майчинството, са все още „нереформирани“ („недемократизирани“) остатъци от социалистическата държавна уредба. Те са със затихващи функции и на фона на цитираните данни не е странно защо България е №1 в Европа по отрицателен прираст (-6,5 промила). Все по-малко жени предприемат стъпки за създаване на семейство, тъй като социалната несигурност ги тласка в посока да не отглеждат деца, например: невъзможността за запазване на работното място при бременност, по-ниското възнаграждение и все по-орязаните възможности за достъпни детски градини, позволяващи на майката да се върне на пазара на труда. Това довежда и до икономическа зависимост на жените от съпрузи и роднини от мъжки пол – феномен, отдавна забравен в българското общество.

По отношение на образованието – 60% от жените на възраст между  30-40 години са без висше образование. Официално няма пречка за следването в университет. Но приватизацията в образованието и увеличението всяка година на студентските такси го прави финансово недостъпно. За това ние питаме – „Само богатите ли имат право да учат?“

Като последица от липсата на професионална квалификация и недостатъчното работни места в страната, много жени продават работната си сила срещу минимално заплащане. За това и работодателите предпочитат женската работна ръка. Делът на безработните жени е 40%, а на мъжете – 60%.

Като последица се появява феноменът на феминизираните професии, например шивашката индустрия, медицинските услуги, училищното образование и други. В тези сфери дерегулациите на пазара на труда удрят най-жестоко и водят до неравностойна социална позиция на жената.

Основен съвременен проблем в сферата на труда е разликата в заплащането между половете за една и съща професия. Дори при модерните и високоплатени професии във финансовата сфера и информационно комуникационните технологии мъжете взимат по-високи заплати от жените. По данни на Евростат за 2018 годнина, разликата в заплащането между половете в нашата страна е 14.4% в полза на мъжете и остава малко под средноевропейското ниво от 16.2%. България обаче е една от седемте страни от ЕС, в които неравенството в заплащането между половете е отбелязало ръст през последните 10 години.

Причината за това е неравенството в частния и промишлен сектор, но най-вече в публичния. С 20.6% България е на второ място в ЕС след Обединеното кралство по този показател. Това се дължи на здравеопазването, което спада към публичния сектор и където мъжете получават с 30.2% повече. Държавата обаче частично се е отказала от инструментите си за контрол върху заплащането в него.

Не случайно напрежението в здравния сектор, мизерните условия на труд, ниското заплащане и злоупотребите с клинични пътеки станаха повод медицинските сестри да излязат на улицата на 1 март 2019 година и да кажат „Не на страха!“

Здравните работници наричат системата здравеопасна, а своя труд –  робство в бяла престилка. Причините да се работи буквално до припадък и смърт на работното място са няколко. От една страна, е ниското заплащане. От друга страна, недостигът на медицински персонал. Няма как да се запълват дупки, освен с извънредни дежурства. Много медицински специалисти завършват своето образование и специализация в България, но не остават да практикуват професията в страната. Заминават да работят в чужбина, поради лошите условия на труд у нас.

Заплащането на медицинските специалисти е изключително ниско. Месечните възнаграждения трябва да бъдат 950 лева – 475 евро, но такива заплати се плащат само в броени столични болници, които са предимно частни. Извън столицата месечното заплащане е средно между 600-700 лева, 300-350 евро. Много обещания се дадоха, че заплатите в сектора ще се увеличат, но така и нищо не беше изпълнено.

Важно е да обърнем внимание и на нощният труд на медицинските специалисти. Дължината на смените зависи от болницата. Има редовни смени, както има и 12-часови. Нощните смени са особено нископлатени. Имаше организирани протести за повишаване на ставките на нощния труд, но нищо не се промени. В момента общата часова ставка за нощна работа в България е 25 стотинки или около 12,5 цента. В същото време една медицинска сестра е сама на смяна и отговаря за 30.

Основните проблеми произтичат от това, че болниците са търговски дружества, а здравето на хората е стока. Частните болници също ползват публично финансиране, вместо да се самоиздържат.

Поради търговският характер на болниците, заплатите на персонала зависят от броя на пациентите, които се лекуват по различни клинични пътеки. Това означава, че колкото повече хора се разболяват, толкова по-голяма ще е печалбата на търговското дружество Това е единственият начин болницата да получи финансиране от Националната здравноосигурителна каса. От ръководството на болницата зависи как се преразпределят парите, получени от клиничните пътеки – за възнаграждения, за доставки, за сметки, за покриване на задлъжнялостта на болницата. Правилата и наредбите за това как да се харчат и разпределят публичните пари не са много ясни и често има нарушения. Контролът върху това как се харчат публичните пари е почти нулев. В този контекст пациентите са превърнати в клиенти – те не се лекуват като болни хора, които се нуждаят от помощ и грижи. Частните клиники и болници се появяват навсякъде – управлението на частна болница или медицински център в момента е един от най-печелившите бизнеси в България, защото такива болници получават и публични пари от НЗОК. Едно е ясно: докато болниците са принудени да работят на печалба, ще има кражби, корупция и злоупотреба с публични пари.

Година по-късно стихийното недоволство е трансформирано в организирана синдикална борба. Днес медицинските сестри гордо заявяват:

„След тази една година придобихме опит. В началото ни питаха: „Кои сти вие?“ и ни наричаха „крещящи жени“. Вече не е така. Създадохме своя Асоциация на медицинските сестри, както и Синдикат на българските медицински специалисти. Не сме демонстрираща тълпа, а гилдия със свои официално регистрирани организации. Димитрова

През декември 2019 година беше създаден нов синдикат – Синдикат на българските медицински специалисти. Той вече има структури в цялата страна – в градове като София, Сливен, Хасково, Варна и други. В някои болници има много минимални увеличения, но това далеч не е достатъчно. Представители на синдиката имаха срещи с премиера Бойко Борисов, с министъра на здравеопазването Кирил Ананиев, но всичко, което получиха от тях, бяха обещания. Никакви конкретни мерки не се предприеха за подобряване на работното положение на медицинските сестри. Днес протестите продължават.

Медицинските специалисти не са сами в своята борба. Пример за солидарност в България между борещите се жени е подкрепата между медицинските сестри и майките на децата с увреждания. Последните издигат лозунг: „Системата ни убива“. През последните години полагат усилия гледането на деца и възрастни хора да бъдат социализирани по начин, по който да освободи жената от двойната й натовареност като на прислужница и работничка едновременно. Главното им искане е социалното министерство да приеме новия предложен от тях Закон за личната помощ. Този закон заобикаля НПО-та. Парите отиват директно при човека с увреждания, в неговия асистент.

Двете групи на медицинските сестри и на майките на децата с увреждания  в момента са слели усилията си и настояват за качествени промени в законите за здравеопазването и социалните грижи от своя палатковия лагер, разположен от няколко дни под прозорците на министерството. За нас остава изборът да ги подкрепим и да разпространяваме тяхната справедлива борба.

На 5 март пет от медицинските сестри отидоха в Народното събрание, за да участват в заседание на Здравната комисия, и след като заседанието приключи без да взима под внимание исканията на медицинските специалисти, петте сестри отказаха да напуснат сградата. Те останаха повече от 24 часа в Народното събрание, окупирайки заседателната зала. Срещу тях бяха изпратени психолози и полиция. Към 8 часа сутринта медицинските сестри бяха щурмувани от НСО, бяха влачени и животът на една от тях беше застрашен, защото служители на НСО, в опитите си да я хванат, почти я събориха от прозореца на сградата. Сестрите обаче удържаха до вечерта, когато бяха изведени от стотина полицая. Тяхната смелост и отношението на службата за сигурност предизвикаха вълна на възмущение в цялото общество. Петте медицински специалисти се превърнаха в символ на борещите се жени.

Изводите са ясни. Само участието на жените в политически организирана борба е пътят към икономическото и социално освобождение!

Сподели