“Казова” е текстилна фабрика в Истанбул, окупирана от работниците в средата на 2013 г. след четиримесечно неполучаване на заплати и продължителни протестни действия. Впоследствие предприятието започва да произвежда облекла, под контрола на самите работници, с активната подкрепа на Народен фронт-Турция. Средствата за производствения процес се събират чрез продажбата на стоките и благодарение на помощта на солидарни с каузата хора, които изкупуват продукцията. Печалбата се разпределя по равно между трудещите се, продължаващи съпротивата. Практически собственик няма.
Срещнахме се с един от 11-те работници, окупирали предприятието. Предаваме неговия разказ.
„Казова“ започва съществуването си през 1947 г. От 300 работници през 2000 г., до началото на 2012 г. на работа остават само 94. Основна причина за това са влошаващите се условия на труд – нарастващият работен ден (12-часов, 7дни в седмицата) и постоянно закъсняващите и намаляващи се заплати (от около 2000 на 1750 турски лири, без заплащане на извънредния труд). Към този момент работниците напускат един по един, вместо да се опитат да защитят правата си.
Големите проблеми започват, когато собственикът преустановява плащането на заплати изобщо от края на септември 2012 г. След четиримесечен период без възнаграждение, в края на януари 2013 г., на работниците е разяснено, че ще си получат парите, след като предприятието бъде продадедно. След това са пуснати в едноседмичен неплатен отпуск. Завръщането от него е повече от шокиращо – от фабриката липсват около 100 000 броя готова продукция, както и някои машини. Впоследствие става ясно, че са откраднати от собственика.
Работниците намират само адвоката на своя шеф, който им съобщава, че няма пари за техните заплати. Предлагат им се само чекове, които щели да получат покритие, след продажбата на фирмата. Работниците категорично отказват това предложение и настояват да си получат изработеното възнаграждение. Те заявяват: „Оставаме тук, няма да напуснем!”. Решителността им обаче отшумява заедно с първоначалния шок от станалото. До вечерта всички се разотиват.
На сутринта заварват фабриката заключена и не успяват да влязат. След това всяка сутрин, в продължение на 15 дни те отиват до предприятието и стоят до вечерта, но резултат няма. Тогава работниците правят опит да потърсят адвокатска защита. Тя обаче се оказва твърде скъпа за тях – адвокатите искат 600 лири от хора, които не са получавали заплати от 4 месеца.
В този момент много от работниците се отчайват от тежката ситуация и се отказват от продължаването на борбата. Тогава останалите 28-30 човека търсят помощ от Асоциацията на прогресивните адвокати (част от революционното движение в Турция). Те искат само 100 лири, за да открият делото в съда. Адвокатите ги съветват да отстояват правата си заедно с други работници на площад „Таксим” или пред домовете на шефовете с плакати. Така и правят – на 17 февруари 2013 г. те провеждат първата си демонстрация, в която се включват само 4 човека. Работниците от „Казова” се присъединяват към протестиращите текстилни работници от „Хай текстил“, които стачкуват на площада в продължение на 550 дни. От тогава този протест започва да се провежда всяка събота.
След големите сблъсъци на 1 май в Истанбул, достъпът до площад „Таксим” е ограничен. На 4 май редовният протест на текстилните работници, подкрепени от студенти, е нападнат от полицията, която използва водни оръжия за разпръскване на демонстрантите.
Междувременно, от 28 април започва палатков протест пред фабриката. През деня палатките се пазят от жените работнички, през нощта – от мъжете. Но колкото повече време минава, толкова повече хора се отказват от борбата за справедливост и съпротивата продължават само 11 човека. Много от отказалите се се страхуват да продължат заради натиска от полицията, други успяват да си намерят нова работа.
На 15 май 2013 г. работниците организират първия опит за окупация на фабриката. но когато отиват до сградата, тя е обградена от полиция. Стачкуващите подозират, че в редиците им има предател. Едва по-късно разбират, че полицията е узнала намеренията им, чрез подслушване на телефоните им.
Неуспешният опит за окупация действа демобилизиращо на работниците. Всички са на път да се откажат от съпротивата и да напуснат палатките. Тогава започва бунтът в защита на Гези парк. На 30 май се присъединяват към протеста в парка и са атакувани от полицията заедно с всички останали. На демонстрациите в Гези виждат как 15-16 годишни деца се отбраняват срещу полицията и не се предават.
Това дава нова сила и увереност на работниците да продължат. След полицейските нападения над протеста в парка работниците от „Казова” вече не се страхуват от полицията. Оставят телефоните си настрана и решават да окупират фабриката на 28 юни.
Окупацията е започната от 7 мъже и 4 жени. Провесват плакати от прозорците на фабриката и така всички разбират, че тя вече е под работнически контрол. Срещу тези 11 човека идват над 200 въоръжени полицаи.
В този момент собственикът, когото работниците не са виждали близо половин година, се появява и обвинява окупиращите в кражба на имуществото му. Те отговарят, че нищо не крадат, защото всичко си е на мястото. „Ние сме тук, за да работим”, казват те. Протестиращите в Гези парк разбират за затрудненото положение на работниците и 500-600 човека отиват около фабриката, за да подпомогнат окупацията. След тази мощна подкрепа полицията се отдръпва и дълго не се решава на нова акция срещу окупацията.
Първоначално работниците възнамеряват да продадат машините и с парите да си възвърнат дължимите заплати. Полицията обаче не им позволява: „Можете да стоите вътре, но не можете да изнасяте”. Това е поредно голямо разочарование за стачкуващите и двама от тях започват гладна стачка.
Полицията увещава работниците да се откажат от адвокатите си, тъй като били „терористи“. „Не знаете с какво се занимават тези хора, заради тях и вие ще загазите”. Но работниците отговаряли: „Адвокатите ни не искат нищо от нас, те ни помагат без да искат нищо в замяна и ако нещо ни направите, те ще ни защитят”.
Подкрепата за окупацията нараства – все повече вестници, списания и други медии отразяват случващото се. Дори NTV – националната телевизия, която по време на сблъсъците в Гези парк не излъчи дори един кадър, прави репортаж. Това окуражава работниците и те решават да продължат съпротивата.
Нарастващият интерес към окупацията логично поставя въпроса за започване на производството, под управление на самите работници. Тук обаче се появява проблемът с липсата на машините, откраднати от собственика. Тогава поддръжниците на окупацията, в знак на подкрепа, започват да изкупуват продукция, която е недовършена или бракувана – блузи без зашити ръкави, дрехи с дефекти и др. Чрез тази кампания се събират достатъчно пари, за да се закупи мотор за машините, дори се поправя електричеството. И така производството започва през август 2013 г.
Случаят „Казова” става все по-известен, постоянно идват работници и други хора, които искат да видят първата фабрика под работнически контрол в Турция. Окупиращите допускат всеки, който желае да влезе във фабриката. „Всеки път, когато губим надежда, хората отвън ни дават сили да продължим”, споделят работниците.
На 29 октомври те организират модно ревю с новопроизведените модели – входът е безплатен, а манекените са доброволци. В тази нощ работниците продават всичко произведено до последната тениска. Спечелените пари са 13 000 турски лири – това са и първите пари, които работниците занасят на семействата си от повече от година.
Известността, която получава фабриката, допринася за нейния успех. Националните отбори по футбол на Куба и на Страната на баските поръчват направата на екипите за приятелския мач помежду си именно на „Казова“.
Междувременно собственикът успява да продаде фабриката за 12 000 000 турски лири, но така и не изплаща задължението си към работниците. Новият собственик поискал окупиращите да се изнесат и дори предложил да плати няколко наема за ново място.
В този момент държавата също започнала да търси дължимото от „Казова”. Адвокатите на работниците ги предупреждават, че държавата има право да конфискува машините и чак след дълги и сложни процедури, след години, да изплати дължимото на трудилите се. Затова работниците приели предложението на новия собственик и изнесли всичко.
Тогава те наели помещение, което ползват за магазин и където продават своите стоки. Машините обаче се оказват под съдебен запор и не могат да бъдат използвани. Делото е насрочено за 1 юни 2014 г. Съдът ще присъди машините на работниците, или на собственика. При втория вариант той ще трябва да плати на работниците дължимите суми. С тези пари те ще могат да закупят нови машини, с които да продължат производството. И в двете ситуации работниците ще спечелят.
Единственият лош вариант за тях е безкрайното протакане на делото, каквато е и целта на собственика, за да могат да се откажат от борбата си. Настъпват трудни времена за работниците – не могат да произвеждат, а без производство скоро няма да могат да си плащат наемите.
За да закрепят положението си те възнамеряват да изтеглят безлихвен заем от баски работнически кооператив и с парите да закупят нови машини. С това те си поставят няколко цели. Първо, всеки един от 11-те работещи в окупираната фабрика да получава по 3100 турски лири на месец (това е официалният праг на бедността в Турция за 4-членно семейство). Следваща цел е участниците в кооператива да получават по 4000 турски лири месечно. Признават, че тези пари не са много, но им осигуряват независимост и спокойствие за работното място. В частните фабрики заплатите са около 1000 турски лири на месец.
Искат да работят сплотено като колектив. Имат мечти – надяват се като се развие производството да привлекат повече работници и така да помогнат на други свои колеги. Създали са работническа каса, парите от която ползват за общи цели.
Споделят, че се надяват да разширят числеността на работещите във фабриката. Основен принцип на кооператива е равнопоставеност на участниците при разпределяне на печалбите, но не и при взимането на решения – по-голяма тежест ще има думата на 11-те работници, започнали окупацията.
Текстилните работници от “Казова“ поддържат връзка и с други фабрики под работнически контрол, като например Вио.ме (в Гърция). Двете предприятия обсъждат възможността да разменят произведени материали и да ги продават в собствените си фабрики.
Работещите в „Казова“ признават, че в началото са имали за цел просто да получат заработените от тях суми. Сега обаче те ясно осъзнават класовия характер на конфликта, в който се намират. За тях сега тази форма на управление на фабриката – без собственик – е не необходимост, наложена от външни фактори, а съзнателен избор.
Съпротивата на текстилните работници от Истанбул е пример за всички потиснати и експлоатирани трудещи се по света. Тяхната упоритост и убеденост в своята правота показват, че възможен и друг свят – без собственици и шефове. И всичко това въпреки полицейското насилие и отпора на частника. „Казова“ днес е знаме на репресираните и унижените, на безгласните и безправните. „Казова“ е символ на борбата за освобождение на труда от капитала.
