В епохата на обединена съпротива на народите срещу американския политически, военен и културен глобализъм, нуждите на идеологическата борба изискват да се познава и изучава делото на онези герои от различните краища на света, дръзнали да се опълчат на САЩ и техните грабителски домогвания. Такъв герой безспорно е никарагуанският национален водач Аугусто Сесар Сандино (1895 – 1934 г.), наречен от френския писател Анри Барбюс – Генерал на свободните хора.
Никарагуа – малка, бедна държава в Централна Америка, но за смета на това със стратегическо местоположение, намираща се между Тихия океан и Карибско море, близо 300 години е под испанско колониално иго (1522 – 1821 г.). Веднъж освободила се от испанско робство, младата република се оказва под ръководството на местната компрадорска буржоазия, обвързана със САЩ. Североамериканските монополи, възползвайки се от слугинажа на местните национални предатели, систематично задушават с грабителската си политика независимостта на Никарагуа. Опитът на президента Селая (1893 – 1909 г.) да проведе демократични реформи и да ограничи влиянието на североамериканските монополи, завършва с въоръжена намеса и с разполагане на окупационна морска пехота (1912 – 1933 г.). Народът на Никарагуа никога не приема тази военна агресия и повежда дългогодишна националноосвободителна борба, в която най-висока точка достига под ръководството на работническо-селския водач Аугусто Сесар Сандино (1927 – 1934 г.).
Сандино произхожда от обикновено селско семейство. Бедността и безработицата в Никарагуа го принуждават да работи като пазач и механик в североамерикански корпорации, разположени на територията на Хондурас и Мексико (1921 – 1926 г.). По време на престоя си в Мексико Сандино се включва в класовата борба на мексиканските работници срещу грабителския режим на североамериканските корпорации. В Мексико Сандино се запознава и с резултатите от Руската социалистическа революция (1917 г.), които го вдъхновяват да започне въоръжена борба и за освобождението на своята родина. През 1926 г. Сандино се завръща в Никарагуа и влага неголемите си спестявания в закупуването на оръжие. Със своята „простота на работник и сърце на патриот“ Сандино успява да обедини около себе си 29 миньори от Сан Албино, с които тръгва от село на село, приканвайки за незабавно прогонване на чуждестранните североамерикански интервенти. През следващите 7 години (1927 – 1934 г.) Сандино успява да организира никарагуанските работници и селяни в истинска националноосвободителна армия, която се прочува по целия свят с успеха си срещу местните компрадори и техните вашингтонски господари. Благодарение на книгата на аржентинския писател Грегорио Селсер – „Сандино, Генералът на свободните хора“ (1954 г.), днес може да се научи повече за идеите на този забележителен никарагуански революционер. Настоящата статия има за цел да запознае читателите с някои от най-значимите позиции на Аугусто Сесар Сандино.
Малко след като започва въоръжената борба срещу чуждестранните окупатори, Сандино разпространява своя първи манинфест. В него той заявява:
„Виждайки, че Съединените щати единствено по правото на грубата сила искат да ни лишат от нашата Родина и нашата Свобода, реших да приема тяхното безчестно предизвикателство, целящо да унищожи нашия суверенитет, и да поема отговорност пред историята за делата си“.
Впоследствие Сандино разпространява под една или друга форма още редица свои послания и позиции, които са все така категорични. В едно интервю той обещава, че няма да спре своите действия, „докато не изрина нашествениците от моята родина. Моето намерение е с достойнство и гордост да отхвърля убийците на слабите народи, наложили се над страната ми… Никарагуа не трябва да бъде собственост на империалисти и предатели, и аз ще се боря против тях, докато бие сърцето ми“.
Сандино се гордее със своя произход на „прост работник“. Неговата професия е механик и „с чук в ръката съм си изкарвал хляба през целия живот до 33-годишна възраст, на колкото съм сега“. Сандино произлиза от „недрата на угнетените, които са душата и нервите на моята раса, които живееха онеправдани и зависими от безсрамните наемни убийци, допринесли за извършаването на престъпното предателство…“. Сандино не се притеснява, че „големците ще кажат, че съм много малък за делото с което съм се нагърбил. Но моята незначителност се компенсира от гордото ми сърце на патриот и аз се заклевам пред родината и пред историята, че моят меч ще защитава националната чест и ще бъде закрила за угнетените“.
Сандино не крие презрението си към североамериканските окупатори, нарича ги „паплач от морфинисти“. Той им се заканва със „съкрушаване на тяхното величие“, което „ще разтърси Капитолия във Вашингтон“. Никарагуа не трябва да се превръща в „бащиния на империалистите и предателите“.
Сандино призовава за обединение на народите от Латинска Америка срещу „колонизаторската и разяждаща“ политика на САЩ. Той определя янките или „русите зверове“, както още ги нарича, за „най-лошите врагове на нашите народи“. Същевременно Сандино предупреждава, че „янките добре са ни изучили“ и „използват ниската ни култура и лекомислените ни характери, за да ни накарат да се заплашваме взаимно, когато това е изгодно за техните интереси“. Янките може да идват в Латинска Америка само „като гости“, но в никакъв случай не и „като господари и владетели“, както са постъпвали досега.
През 1930 г. Сандино се среща с перуанския писател Сесар Фалкон, пред когото също заявява своята непримиримост срещу военната агресия на САЩ. Той се кълне, че няма да напусне планините, „докато в Никарагуа остане и един-единствен гринго“. Сандино вижда в своето дело – дело на никарагуанския народ, дело на Америка, дело на всички угнетени народи.
В послание до държавните ръководители на Америка Сандино отново призовава към обединение на 90 милиона латиноамериканци срещу САЩ. За него империализмът на янките е най-бруталният враг, който заплашва „националната чест и свободата на нашите народи“.
Сандино отхвърля обвинения, че неговата освободителна армия е разбойническа. Той изтъква, че „истинските законни разбойници се намират в бърлогата на Белия дом във Вашингтон, откъдето се направляват грабежите и убийствата на нашата Латинска Америка“.
Сандино подчертава, че борбата, която води, е за мир, че „най-висшият дълг за всеки истински никарагуанец е да осигури мира в Никарагуа, но мирът на достойните, не мирът на робите“.
Националноосвободителното движение на Сандино успява да прогони североамериканските окупатори от Никарагуа през 1933 г. Войските на „русите зверове“ от САЩ са принудени да се евакуират. За съжаление, националните предатели и компрадори начело с агента на Вашигтон – ген. Сомоса, успяват по вероломен начин да заловят и разстрелят Сандино на 21 февруари 1934 г. Смята се, че последните думи на Сандино, преди да бъде убит, са: „Аз не съм направил нищо друго, освен да се боря за свободата на Никарагуа“.
Генералът на свободните хора остава завинаги в паметта на своя народ и дори към момента след десетилетия на кървави класови и националноосвободителни борби сандинистите продължават да са на власт в Никарагуа.
Подвигът на Сандино живее и в народните песни. В тях се разказва как „са дошли янките и ни тъпчат“ и как „нашият вожд Сандино се възпротиви“ срещу „самозабравилия се гринго“. В друга песен (особено прочута) се пее, че „с гордост зашитаваме нашата родина – по въздух, земя и вода“ и че „в Никарагуа, господа – мишката гони котката“.
Примерът на Сандино и неговата националноосвободителна армия показват на света още преди век, че окупационните войски на САЩ не са непобедими и че при добра организация и идейна яснота янките могат да бъдат прогонени от всяка една точка на света.
Автор: Б-23
About the Author
