По радиото някой
шумно спори.
С кого?
Не знам.
А може би с народа.
Говори си и нека си говори,
нали затуй му плащат хората.
Никола Вапцаров, „Селска хроника“, 1940
„България се оказва страната с най-егоцентричната антикомунистическа опозиция в света, която вторачена в своите дребнособственически интереси е готова да разруши изключително значими системи…
…антикомунистическите демократи в България взривяват всичко, което им напомня на предишната система“.
Професор Васил Проданов, „Теория на българския преход“, 2012 г.
Вече сме 2021 година. Оркестърът на антикомунизма засвири и запя тържествено, за да ни утеши преди предстоящата мрачна и сива зима. В крайна сметка, ако цените ще се повишават, а животът за мнозинството хора ще става все по-скъп, трябва някой да ни утеши. И да ни просвети. Само с истината.
Оркестърът свири и пее фалшиво, както преди.
Но първо, музиката е поръчана. Второ, всичко се прави за нашата свобода.
Свободата тук е дума ключова. Разбира се, оркестърът получава поръчки за неговата и тяхната /на поръчителите/ свобода. Майсторството е именно в това да убедят нас, мнозинството хора, че всичко се прави за нашата свобода.
Уважаеми читателю, ние трябва да сме настроени оптимистично и да го чуем. Съставът на оркестъра е многолик и пъстър. Това са съвременни писатели, банкери-финансисти, кинаджии, евродепутати, антитоталитаристи и журналисти разни – все професии важни и престижни. Те значи владеят по няколко езика чужди, обикалят, работят и живеят от двете страни на Атлантика. Както каза един шоумен и политик – това са хора, достойни да бъдат поне министри. Видяли са какво ли не. Те жертваха от собственото си ценно време, за да ни разкрият истина една. И не е случайно значи, че тяхното свободомислещо и отговорно творчество нараства ли, нараства. Тьй както нараства благородното чуство, което ги води.
Да не губим време. Защото ще ни се наложи повече да работим. За да си платим новите, по-справедливи сметки за ток, хляб и олио.
По радиото за войната
Звучи Българското национално радио. Датата е 1 септември 2021 година и слушателите трябва да чуят истината за Втората световна война. Трябва да я чуят, ако искат да бъдат свободни. Преди 82 години хитлеристка Германия напада Полша.
В студиото е журналистка, за която България е щастлива демократична държава, член на Европейския съюз и НАТО и съюзник на Съединените щати. През годините тя е загрижена за жертвите на Холокоста и на тази основа формално осъжда нацизма. Загрижена е също така, да няма носталгия по социализма.
На телефона пък е депутат от някогашния Съюза на демократичните сили /СДС/, вещ антитоталитарист, който притежава сумати длъжности и почести в Съвета на Европа. Обича да се храни и облича по европейски. Но човекът има и патриотичен дълг. Той донася в тъмната ни родината един светъл ден – Европейския ден в памет на жертвите на тоталитарните режими.
Така. Благодарение на извънредната си начетеност и изследователски талант Ирина и Лъчезар стигат светкавично бързо до обяснението за войната:
„С този съюз се започва една война, довела до това, че са убити около 80 млн. души в целия свят“.
Те имат предвид, че хитлеристка Германия и комунистическият Съветския съюз се обединяват с цел насилствена подялба на света. Ето защо избухнала Втората световна война. Правят го, защото са диктаторски и тоталитарни по природа, с идеологически различия на повърхността, но еднакво престъпни. Ето ги виновните! Фашизмът и комунизмът са едно и също нещо!
Вероятно, ако си повторите 3 пъти по ред фразата „Фашизмът и комунизмът са тоталитарни близнаци!“, прането ви вкъщи ще изсъхне по-бързо.
Изумително разкритие! Разкритие, направено от истински, автентични антикомунисти, каквито са честните и безпристрастни изследователи.
Сега вече можем да спим спокойно.
Защото за най-голямото избиване в човешката история над мирно население– това на славяните в Съветска Русия е виновна … самата Съветска Русия. Понеже тя е била „съюзник“ с Германия, през юни 1941 година е поканила германските войски да я окупират и ги е помолила да избият колкото се може повече от собственото й население. После пък, по невнимание се е сбила с Германия и така чак до 1945 година, когато Червената армия превзема Берлин. Но дори и прогонвайки немците от окупираните от нея европейски държави и освобождавайки оцелелите евреи от нацистките лагери на смъртта, Москва пак е лоша, престъпна, демонична. Прогонвайки японците от окупираните от тях Китай и Корея, Москва пак е лоша, престъпна, демонична. Някаква досадна подробност смее да твърди, че СССР е бил даже в официална Антифашистка коалиция със САЩ и Великобритания за да разгроми хитлеристка Германия, фашистка Италия и Япония.
Глупости! – за нашите интелигенти това няма значение. Събитието въобще не се е случвало. Съветските народи дават милиони жертви, за да бъде световно победен нацизма – това няма значение. Тези факти са стари и безинтересни.
Ех, уважаеми читателю! Ако утре с теб се простреляме сами в крака, за това ще е виновен кой? Ще са виновни само Москва, Съветска Русия, Сталин и комунизма.
И никой друг.
Книга с предизвестен край
Вестник „168 часа“ на 23 август 2018 година ни обдари със светла вест. Точно на 23 август…не знам дали сте внимавали досега – това е светлият Европейския ден в памет на жертвите на тоталитарните режими.
Това е същият ден, както вече чухме от радио БНР, който приравнява комунистите с фашистите. Приравнява ги по време на Втората световна война, приравнява ги и днес.
Вестник „168 часа“
Писателката Теодора Димова: Комунистите са примитиви, затова са били изверги
От интервюто разбираме, че Димова като съвременен български писател подготвя нов литературен роман. Той е свързан със събитията в България станали на и след 9 септември 1944 година. Романът тогава още не е готов. Но писателката се произнася толкова категорично по темата кои са лошите и кои добрите герои, сякаш…
Случвало ли ти се е някога, да разбереш финала на една книга без да си я прочел?
Е, госпожа Димова с това интервю ни спестява четене на собствената си книга. Може би тя знае, че хората днес имат малко време за четене – и затова помага с този предизвестен край.
Може би знае, че книгите са скъпи за джоба на трудовия българин. И ни помага, като не си купим нейното произведение.
Може би знае, че благодарение на социализма /и комунистите/ книгите на баща й – Димитър Димов са излезнали в изключително големи тиражи. И са в учебниците по литература. И са прочути като класически произведения на българската литература. Образци на изкуството със световно значение.
Самият писател неслучайно става председател на Съюза на българските писатели пак тогава – при „извергите комунисти“.
Така или иначе има вероятност да сме чели романа „Тютюн“ или „Осъдени души“. Може дори и двата да сме чели. Има вероятност да сме разбрали нещо от тези книги. И сравнявайки постигнатото от Димов с внушенията на Димова от интервюто да ни се стори, че последната е решила да робува на оригинално бездарие…
Но дали тази горестна служба на антикомунистическата мода е безкористна? Дали оркестърът действа без поръчка на музиката? Да видим.
За Теодора Димова добрите герои са тези, „избити от комунистите“ – „българите, които са възпитавани във възрожденски дух“. Това са тези, които „са се развивали и напредвали в своята област, работили са честно и усилено, станали са заможни – в предприемачеството, търговията, услугите, в науката, във всички области на обществения живот“. След като това са добрите, за комунистите остава единствено незаетото място на лошите герои – те били примитиви и изверги.
Госпожа Димова пропуска в интервюто да определи какви са фашистите в България.
Може би защото ги смята за част от добрите герои?
В крайна сметка госпожата твърди, че ние днес не познаваме правилната истина. И тя като писател ще ни просвети в истината със своята книга. България била свободна преди попадането й в съветската зона и ако не било съветското влияние, страната ни щяла да се развие бурно икономически и духовно. Така, както се е развивала преди идването на комунистите на власт.
Продължението на тази мисъл /това, което пропуска да ни каже госпожа Димова/ е, че фашизирането и включването на България на страната на нацистка Германия при това положение е нещо съвсем добро и правилно.
Но въпреки, че бяга от темата за нацификацията на България, тя прави на пръв поглед странно твърдение. За Димова:
„Денацификацията на Германия продължи две десетилетия, а тук декомунизацията не се състоя изобщо“.
Звучи ли ти познато? Оплакването, че антикомунизмът не е постигнал нужните резултати и трябва следователно да продължи с нови темпове и размах.
И това:
„Тоталитарната идеология тотално разврати българския дух“.
Има се предвид комунистическата идеология и периода на социализъм /1944-1989 година/.
Същевременно писателката в други интервюта дава да се разбере, че познава книгите на своя баща Димитър Димов.
Спомняш ли си романа „Тютюн“ уважаеми читателю?
В него Борис Морев, Барутчиев, Спиридонов, царски министри, шефове на полицията и други са сред станалите заможни. Или това са предприемачите и техните служители, те са същият елит, на който Теодора Димова днес се възхищава. По него тя горещо скърби.
Само, че в „Тютюн“ Димитър Димов вижда тези герои като лошите. Те са измамници, убийци и хора, продаващи своята родина заради бизнес интереси на хитлеристка Германия. Така е в „Тютюн“. Тези герои вършат престъпление, след престъпление в името на нарастването на капиталите си. Те вкарват България във война на страната на нацистка Германия. Те експлоатират безмилостно българските работниците и селяните. Те потушават в кръв техните стачки за по-добри заплати. Те цензурират пресата. Те арестуват и избиват комунистите и техните роднини безмилостно.
В „Тютюн“ има и положителни герои. Кои са те? Това са хората на труда – селяни и работници, интелигенти, които искат да свалят тази „възрожденска“, както се изказва Димова, власт. Затова в „Тютюн“ естествена и логична развръзка на тази борба за изстрадалия народ идва на 9 септември 1944 година. Млади момчета и момичета с желание се включват в последвалата война срещу нацистка Германия, когато български войни се сражават на страната на СССР. В романа сред добрите са Павел Морев /братът на предприемача Борис Морев/ и Лила, Шишко, Спасуна, Динко и други. Все изстрадали хора, които стачкуват, вярват в комунизма, сражават се и правят 9 септември желан и възможен.
И тук идва интересният момент за предназначението на културата.
Димитър Димов по всички критерии на неговата дъщеря Теодора Димова е част от тоталитарната система, „развратила“ българския дух.
Защото той е застанал на страната на бедните, изстрадалите, на комунистите – на всички тези, които се борят в България да има социализъм, подобен на този в СССР.
Теодора Димова от своя страна защитава богатите и ги изкарва невинни жертви на същите тези промени. Тя не вижда никаква престъпна същност в техните цели и действия, просто ги портретира като образовани и работливи, като истински родолюбци, пострадали от злодеянията на извергите-комунисти.
Защо така? Кое мотивира възхищение на Теодора Димова пред заможните, богатите, класата на капиталистите?
Дали тя, като писателка-антикомунистка не е на служба на днешната богата класа в България? Защото именно те – днешните предприемачи, бизнесмени и далавераджии могат и имат интерес да финансират издаването на книгите й, например.
И понеже днес финансовите интереси, свързани с България, се разпростират в институции и извън страната, случайно ли е, че творчеството на Димова е оценено от чуждестранни банки, имащи филиали в България? Като ВаnkAustria – Австрийската банка, например. Оперираща тук под наименованието „Уникредит Булбанк“. Банката дава на госпожата стипендия, за да продължи да пише.
Сравнението между изкуството на Димитър Димов и Теодора Димова, потвърждава един ясен принцип.
А той е, че изкуството и културата винаги служат на определен класов интерес.
Служат или в интерес на класата на работниците /угнетените/ или
в интерес на класата на капиталистите /угнетителите/.
В България днес строго преобладава изкуството и културата, които са в интерес на класата на капиталистите. Понеже тази класа владее днес всички области на живота, тя грижливо иска да отгледа свои образци в културата. И в тези образци се възхваляват добрите за тях герои – и преди, и сега. Затова тези книги се финансират и издават от тях. Идеята е обаче, не просто те да си ги четат. А да увлекат нас, огромното мнозинство от народа, по уж светлия пример на героите им.
По този повод нека си послужим тук с един цитат.
Той е доста популярен в Интернет:
“Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си.”
Цитатът е от „Тютюн“ на Димитър Димов.
Добрите герои при него успяват да премахнат това положение. Те свалят властта на богатите и на мафията.
Димов е писателят, който симпатизира и служи с изкуството си на класата на угнетените /работниците и селяните/.
„Примитивите и извергите“ създават на Димов условия за творчество. Те издават книгите му. Те правят игрални филми като филма на Никола Корабов „Тютюн“. Те играят пиесите му в театрите. Те правят творчеството му достояние на трудовия ни народ. Те съдействат за известността на писателя по света.
Те знаят, че Димов е от писателите, които помага и изгражда българската народна култура.
Защо народна култура? Защото комунистите тогава са защитници на интересите на работническата /угнетената/ класа. И развиват народна култура, от която да се ползва огромното мнозинство от българския народ.
Ужас!! Какъв примитивизъм, каква извергщина, ще се провикне тук госпожа Димова.
Да, тя е права. За класата, която тя защитава днес, това е извергщина. И примитивизъм.
Но не и за теб, не и за мен, читателю. Ние не принадлежим към тази, нейната класа. Ние принадлежим на онази, другата класа. Към класата, която в „Тютюн“ извърши революционна промяна.
И така. Има книги с предизвестен край. Те обикновено не се четат.
Но в живота и развитието на обществото нищо не е с предизвестен край. Постоянно протича борба на враждебни по интереси си класи. Затова има революции и контрареволюции. Тези събития не са само в миналото.
Има и книги, които показват този живот, борбата на класите в него. Те не са с предизвестен край. Но в тях е възможно да победи революцията.
Такива книги обикновено се четат.
И обикновено те са по-запомнящи се. Те са литературни образци с непреходно значение.
