Социализмът прокара пътя на човечеството в Космоса

На 4 октомври 1957 г. СССР успешно изстреля първия изкуствен спътник на Земята. Това беше началото на новата Космическа ера в развитието на човечеството. Епохалният полет на първия космонавт стана символ на победата на човешкия разум и на могъщата сила на социализма. От този ден до днес овладяването на космическото пространство е безспорният символ на научно-техническия прогрес. Космическите полети и технологии обединяват и съответно развиват всички върхови постижения на науката и техниката и закономерно на социалистическите държави принадлежи водещата роля в тази област.

СССР

Проекти и планове за космически полети имаше още от първата половина на 20 век и особено след края на Втората световна война. По време на войната водеща в развитието на ракетната техника беше нацистка Германия. След войната обаче всички експерти и учени бяха убедени, че първи в Космоса ще бъдат САЩ. Американците не само, че нямаха никакви разрушения които да възстановяват, но и забогатяха от войната. Още по-важно беше, че те взеха като военни трофеи всички водещи специалисти в областта на ракетостроенето (над 500 души), както и цялото оборудване, готови изделия и документация на немската ракетна промишленост. Сред тях беше ръководителят на нацистката ракетна програма, щурмбанфюрера от СС Вернер фон Браун,  който по-късно стана ръководител и на американската програма за полети до Луната.

В СССР се оказаха само няколко второстепенни немски инженери, които през 1950 година си заминаха обратно за Германия, защото техните знания и квалификация не можеха да бъдат от полза за развитието на съветската ракетна техника. Затова успешното изстрелване на първия спътник беше прието от Запада като чудо. Последваха първите полети на автоматични станции до Луната през 1959 г., като „Луна-2“ стана първият направен от човешка ръка обект, който достигна повърхността на Луната, а „Луна-3“ изпрати снимки от обратната (невидима от Земята) страна на Луната.

Триумфът беше пълен, когато на 12 април 1961 г. първият в света космонавт комунистът Юрий Гагарин обиколи Земята на борда на пилотирания космически кораб „Восток-1“. Едва след полетите на първите съветски спътници и космонавти, след като почувства заплахата от изоставане в тази изключително важна надпревара, се раздвижи и американската държава. Ако бяха чакали частният бизнес, то той успя да изпрати човек в Космоса едва през миналата година – близо 60 години след полета на Гагарин и то с ракета и кораб, финасирани изцяло от държавния бюджет и проектиран от инженери на държавната агенция (НАСА).

 В типичен американски стил полетите на пилотирани кораби до Луната, по програмата „Аполо“, бяха замислени и осъществени като чисто пропаганден спектакъл без особена научна и техническа стойност и смисъл. Създадена беше чудовищна по размери но технически примитивна ракета „Сатурн-5“, която след полетите до Луната не можеше и не беше използвана за нищо друго. Всички научни цели за изследване на Луната бяха постигнати от СССР, а по-късно и от КНР, с автоматични апарати с десет пъти по-малко разходи и без да се рискува ненужно човешки живот. Показателно е, че и САЩ продължиха космическите изследвания на други небесни тела с автоматични апарати вместо с пилотирани полети.

След програмата „Аполо“ последва прекъсване на пилотираните полети в САЩ от 1975 до 1982 г. От 1982 г до 2011 г. американските астронавти летяха на така наречената „совалка“, която се рекламираше като революция в космическите полети и трябваше да намали многократно разходите за извеждане на полезен товар на орбита около Земята. Вместо техническа революция, обаче последва най-тежкият провал на американската космическа програма. Разходите за извеждане на полезен товар не само не се намалиха, но значително се увеличиха и надминаха над 5 пъти съоветните разходи на съветските ракети. Към това трябва да се прибави и високата аварийност на „совалките“. Два кораба от общо пет бяха изцяло разрушени, като загинаха и техните екипажи – общо 14 астронавти. На 28 януари 1986 г. при излитане експлодира „Челенджър“, а на 1 февруари 2003 г. при кацане се разруши „Колумбия“. Полетите на „совалките“ бяха прекратени през 2011 г. като от 2011 до 2020 г. всички американски астронавти използваха руските пилотирани кораби „Союз“. По-добро доказателство за превъзходството на съветската космическа техника трудно може да се измисли.

Съветската пилотирана космонавтика тръгна по различен път. В орбита около Земята се извеждаха космическите станции „Салют“ в които се сменяха екипажите с пилотираните кораби „Союз“, а снабдяването им се извършваше с безпилотните товарни кораби „Прогрес“.  През 1976 г. беше предложено създаването на усъвършенствана дълговременна орбитална станция, която беше наречена „Мир“. Работата по предварителния проект започва през август 1978 г., а през февруари 1979 г. – същинската работа по създаването на орбиталната станция от ново поколение. Централният модул на станцията беше изведен в околоземна орбита на 20 февруари 1986 г. През следващите години бяха добавени още шест модула.  Създадената от съветските учени и инженери космическа станция „Мир“ е най-голямото постижение на човечеството в Космоса през 20 век.

Дълговременна орбитална космическата станция „Мир“.

Към края на 90-те години на 20 век правителството на Русия взе решение да изведе от орбита и ликвидира станцията в полза на изграждането на Международната космическа станция (МКС). На 23 март 2001 г., след като надхвърли трикратно проектния си живот, станцията „Мир“ беше унищожена в южната част на Тихия океан. Общо станцията „Мир“ измина в орбита около Земята над 3 милиарда и 600 милиона километра в продължение на 5519 денонощия. На станцията работиха 104 космонавти и бяха проведени 23 хиляди космически експеримента. Изключителен успех беше създаването на система за регенериране на водата, отделяна от космонавтите, както и за производство на кислород от част от тази регенерирана вода. Тази система позволи значително да се намали броят полети на товарните кораби „Прогрес“ за снабдяване на станцията. На „Мир“ бяха поставени рекорди за непрекъснат престой на космонавти в безтегловност. Най-продължително в орбита без прекъсване – 438 дена, остана космонавтът Валери Поляков.

Изследването на Луната и планетите в СССР се извършваше изцяло с автоматични апарати и в това направление съветската наука и техника също имаше водеща роля. На Луната бяха изпратени така наречените луноходи и бяха взети и върнати на Земята проби от лунната повърхност с автоматични космически станции.

Друг забележителен успех в тази област бяха полетите на съветските автоматични космически станции „Венера“ и „Вега“ .

На 15 декември 1970 г. „Венера-7“  извърши първото меко кацане на космически апарат на друга планета.

През октомври 1975 г. „Венера-9“ и „Венера-10“ извършиха меко кацане и предадоха снимки от повърхността на Венера. За да се оцени това постижение, трябва да се знае, че условията на повърхността на Венера се оказаха изключително тежки – налягане от 90 атмосфери и температура 485 градуса. Само съветски космически апарати успяха да работят успешно при такива условия.

„Венера-13“ и „Венера-14“ извършиха успешно кацане през март 1982 г. и освен панорамни снимки от повърхността на Венера взеха проби от почвата които бяха изследвани на борда на станциите.

Автоматичните станции „Вега“ осъществиха най-сложната мисия за изследване на космически тела като първо достигнаха Венера и след това ядрото на Халеевата комета (Вега е съкращение от Венера и Галей).   Спускаемите апарати на станциите „Вега-1“ и „Вега-2 достигнаха Венера през юни 1985 г. и освен меко кацане и изследвания на повърхността на планетата пуснаха изследователски балони с апаратура на височина около 50 километра в атмосферата на планетата. Всеки от тези балони прелетя над 11 хиляди километра, преди да спре предаването на данни от тях. След Венера двете станции се насочиха и преминаха много близо до ядрото на Халеевата комета, като предадоха много снимки и данни за кометата.

Балон с апаратура подобен на използвания от станциите Вега на Венера.

Накрая, когато коментираме надпреварата между СССР и САЩ в Космоса, би трябвало да споменем програмата за така наречените „Звездни войни“, която трябваше да защити САЩ от съветските стратегически ракети. Въпреки значителните разходи, този проект се оказа пълен провал и остана само на хартия.

И проектът „Аполо“, и „совалката“, и „Звездни войни“ демонстрираха главния недостатък на капиталистическия модел за изследване на Космоса. Въпреки огромните средства, осигурявани от държавния бюджет, те се изразходваха крайно неефективно за осигуряване на максимални печалби на частните компании, изпълняващи държавните поръчки.

В СССР финансирането се насочваше за решаване на най-важните задачи по най-ефективния и технически обоснован начин. Затова социализмът осигури пълното превъзходство на съветската държава в Космоса.

За съжаление реставрацията на капитализма в СССР в края на 20 век нанесе най-тежък удар именно в тази водеща област на човешкия прогрес. Всички перспективни програми или са напълно спрени, или едва дишат, останали без финансиране. Не е трудно да си представим в какво състояние би се оказало изследването и използването на Космоса, ако го нямаше СССР през 20 век. Става дума не само за вече съществуващите системи за космическа навигация, телекомуникация, изследване ресурсите на Земята, новите технологии и материали, но и за такива изключително важни направления като космическата енергетика и защита на Земята от сблъсък с друго небесно тяло.

Китайска народна република

През 21 век надеждите за ускоряване изследванията на Космоса са свързани главно с космическите програми на Китайската народна република. Началото на китайската космическа програма е през далечната 1956 г., когато новата социалистическа държава получава от СССР технология и документация на съветски ракети, а китайски студенти заминават да се обучават в съветски университети в областта на ракетната техника.

През 1970 г. беше успешно изстрелян първият китайски спътник с китайска ракета носител. Така Китай стана петата държава в света която може да изстрелва спътници със собствени ракети. Още през 1976 г. Китай успя да изведе в орбита тежък спътник (2500 кг.) с възвръщаема на Земята капсула. Така Китай стана третата страна в света, която може да връща полезен товар от орбита на Земята. На тази основа започна подготовката на космонавти за полет на човек в Космоса. През 1980 г. прототип на кораба за един космонавт извърши успешен полет без човек на борда. Но в края на 1980 г. китайската програма за полети на човек в Космоса беше отложена. Това решение напълно отговаря на духа на китайската програма, която не преследва пропагандни цели, а е добре обмислен дългосрочен план за най-ефективно изследване и използване на Космоса. Всяка нова стъпка в този план е неразделна част от общата стратегия и подготвя условията за следващата стъпка.

В областта на пилотираната космонавтика беше разработен изпитан и вече извърши редица успешни полети космическият кораб „Шънджоу“. Работата по неговото създаване започва през 1992 г. под името „Проект921-1“. Първите четири непилотирани полета се извършват през 1999, 2001 и 2002 г. Последвани са от пилотиран полет на „Шънджоу–5“ на 15 октомври 2003 г. с първия китайски космонавт Ян Ливей на борда.

След успешните полети на „Шънджоу–6“ и „Шънджоу–7“ с екипажи от 2-ма и 3-ма космонавти съответно, през септември 2011 г. в орбита беше изведена първата временна и експериментална китайска пилотирана космическа станция „Тянгун-1“.  Със станцията успешно се скачиха „Шънджоу-9“ и „Шънджоу-10“ с по трима космонавти на борда съответно през 2012 и 2013 година.

През септември 2016 г. в орбита беше изстреляна втората временна китайска космическа станция „Тянгун-2“, с която се скачи пилотираният кораб „Шънджоу-11“ с двама космонавти на борда. Те прекараха 32 дена на станцията преди да се завърнат на Земята.

Модел на пилотирания кораб „Шънджоу“ и станцията „Тянгун-2“

През 2021 г. се предвижда да бъде изведен в орбита базовият модул на дълговременна постоянна космическа станция „Тиенхе-1“, до която през 2021 и 2022 г. ще бъдат извършени още 10 полета, в това число: на още два постоянни модула на станцията, 4 автоматични товарни и 4 пилотирани кораба. Така, след СССР, Китай ще стане единствената страна в света със собствена дълговременна пилотирана космическа станция.

Забележителни са успехите на социалистически Китай и в използването на автоматични апарати за изследване на Луната и планетите. След мекото кацане и изследване на Луната от луноходи, през 2020 г. автоматичната станция „Чане-5“ успешно взе проби от Луната и ги достави на Земята. Така КНР стана третата държава, след САЩ и СССР, която успява да вземе проби от Луната и втората, освен СССР, която прави това с автоматична станция.

Автоматичната междупланетна станция „Тиенуен-1“ на 24 февруари тази година достигна и успешно влезе в орбита на Марс. През май се предвижда тя да извърши меко кацане на повърхността на планетата и да проведе изследвания. Заслужава да се отбележи и завършването през 2020 г. на разгръщането от КНР на глобална навигационна система „Бейду-3“.  Подобни системи освен Китай днес притежават само Русия (ГЛОНАСС) и САЩ (GPS).

КНР крачи решително към превръщането си във водеща космическа държава. Успехите на китайската космическа програма вече предизвикаха нова надпревара със САЩ в Космоса, което отново ще ускори космическите изследвания и развитието на технологиите през 21 век – век, през който благодарение на социализма Китай уверено се превръща в най-мощната държава, както на Земята, така и в Космоса.

Корейска народна демократична република

КНДР е третата социалистическа държава която успя самостоятелно да разработи собствени ракети-носители, с които изведе изкуствени спътници на Земята.

На 31 август 1998 г. с ракетата „Пектусан“ беше успешно изстрелян в орбита първият спътник „Кванменсон-1“. Това стана в период, когато повечето средства за пропаганда в света ежегодно обявяваха неизбежната предстояща гибел на социалистическа Корея. Вместо гибел обаче последва изстрелване на спътник и КНДР влезе в елитния клуб на космическите държави.

На 5 април 2009 г. с ракетата „Унха-2“ беше изведен в орбита спътникът „Кванменсон-2“. На 13 април 2012 г. последва неуспешно изстрелване на спътника „Кванменсон-3“ с ракетата „Унха-3“.

Опитът беше повторен на 13 декември 2012 г. и този път „Унха-3“ успешно изведе „Кванменсон-3-2“ на така наречената хелиосинхронна орбита. Това е орбита, която дава възможност спътникът да прелита над всяка точка на земната повърхност в приблизително едно и също време с едно и също осветяване от слънцето.  Подобни постоянни условия на осветяване са много подходящи за спътници за наблюдение на земната повърхност. Интересното е, че „Кванменсон-3-2“ беше първият северокорейски спътник който беше „забелязан“ и „признат“ от САЩ и че той изпревари с повече от един месец първото успешно изстрелване на южнокорейски спътник с ракетата „Наро-1“ на 30 януари 2013 г. Трябва обаче да се отбележи, че северокорейската ракета „Унха“ е изцяло разработена и произведена в КНДР, докато южнокорейската „Наро“ използва първата степен на руската ракета „Ангара“.  Символично е, че рекламираната като силно развита държава Южна Корея, дори с помощта на Русия не успя да изпревари със собствена космическа ракета социалистическа Корея.

На 7 февруари 2016 г. „Унха-3“ отново изведе успешно в орбита спътника „Кванменсон-4“ Този спътник също е на хелиоцентрична орбита и се смята, че е два пъти по-тежък и с по-съвършено оборудване от „Кванменсон-3“.

Плановете на КНДР за следващите 5 години включват извеждане на телекомуникационен спътник на геосинхронна орбита и полет на автоматична станция към Луната.

Ракетата „Унха-3“непосредствено след старта.

Народна република България

Космическите изследвания в България на практика започват от създадената (1969) Група по физика на космоса при Президиума на БАН, прераснала (1974) в Централна лаборатория за космически изследвания и преобразувана (1987) в Институт за космически изследвания.  Народна република България е единствената държава от членовете на международната програма „Интеркосмос“, която е изпратила 2-ма космонавти на околоземна орбита.

През април 1979 г. Георги Иванов става първият български гражданин който напуска пределите на родната ни планета. Мисията на съветския космически кораб „Союз-33“ е да достави екипажа от двама космонавти до орбиталната станция „Салют-6“. Преди това, на 14 март 1979 г., със станцията „Салют-6“ се скачва автоматичният товарен космически кораб „Прогрес-5“. На борда си, освен целия останал товар, той носи и българската научна апаратура „Спектър-15“, „Дъга“, „Средец“ и „Витал“. С нея се планира да се проведат общо 27 научни експеримента. „Союз-33“ излита успешно на 10 април 1979 г.  Поради повреда в двигателя корабът не успява да се скачи със станцията и се налага аварийно завръщане на Земята. Спускането започва по балистична крива, а екипажът е подложен вместо на нормалното претоварване от 4 – 6 единици на 8 – 10 единици и то в рамките на малко повече от две минути.  Тук е мястото да кажем, че митовете, според които командирът Рукавишников припаднал, а Георги Иванов е спасил полета с намеса в управлението, са нелепи. По време на навлизането в атмосферата няма нищо за управляване – спускаемата капсула се движи по своята траектория, на определена височина сработват парашутите, които забавят спускането и приземяването е меко след задействане на спирачните ракетни двигатели на капсулата. Освен това претоварването, което Иванов и Рукавишников преживяват, е по-различно от това, което изпитват пилотите-изтребители по време на активно маневриране. Двамата космонавти са легнали на дъното на капсулата и са с гръб по посоката на падане. Претоварването при тях действа по посока „гръб – гърди”. При изтребителните пилоти претоварването е най-вече „глава – таз” и то е изключително опасно, защото води до загуба на съзнание поради оттичане на кръвта от мозъка. Заради аварийното спускане не е било ясно къде ще се приземи спускаемата капсула, но се оказва, че тя каца почти там, където я очакват – на около 320 км югоизточно от град Джезказган в Казахската ССР. Спускаемата капсула на „Союз-33“, която връща екипажа успешно от орбита, е предадена на България и първоначално стои в Руския културно-информационен център в София, след което е преместена в Ловеч (където е роден Георги Иванов) и накрая е предадена на Музея на авиацията в Крумово, където може да бъде видяна и днес.

Спускаемата капсула на „Союз-33“ в музея в Крумово

Александър Александров е вторият български космонавт, летял на борда на съветския космически кораб „Союз ТМ-5“ (излитане) заедно с командира на полета Анатолий Яковлевич Соловьов и бординженерa Виктор Петрович Савиних, на станция „Мир“ и се завръща със „Союз ТМ-4“. Мисията продължава от 7 до 17 юни 1988 г.

След допълнително споразумение между България и СССР се подготвя изпращането на втори български космонавт. През юни 1988 г. Александър Александров става вторият българин, излетял в Космоса. По време на полета извършва 59 успешни научни експеримента, включително изпитание на български храни за космонавти.

„Интеркосмос-България-1300“ е единственият български изкуствен спътник. Създаден е и лети в рамките на космическата програма „Интеркосмос“

Построен е в България по разработка на Централната лаборатория за космически изследвания (БАН). Тежи 1500 кг. Разполага с 11 научни инструмента за изследвания и измервания на лъчения и заредени частици, които са изцяло проектирани и изработени в България. Захранването се осъществява посредством 2 слънчеви панела, които генерират 2 kW мощност. Апаратът е изстрелян на 7 август 1981 г. в орбита 825 х 906 км с наклон 81,2° със съветската ракета „Восток-2М“ от космодрума Плесецк.

Към 2020 г. спътникът е все още в орбита. Актуалното му местоположение може да се наблюдава на http://stuffin.space/?intldes=1981-075A

Ръцете на борците със „символите на комунизма“ у нас са къси, за да достигнат до спътника „България-1300“, който е космически паметник и символ на постиженията на социалистическа България.

Спътникът „Интеркосмос България-1300“

Л. Костадинов

Сподели