Българо-съветските отношения през призмата на документите от сборника „България в секретния архив на Сталин”
Сборникът „България в секретния архив на Сталин” (изд. 2005 г.) съдържа документи, писма, телеграми, протоколи и стенограми – общо 117 на брой – даващи информация за българо-съветските отношения в периода 1944-1953 г. Материалите са взети от разсекретения т. нар. „таен архив на Сталин”, известен днес като „архив на руския президент”. Съставителите изтъкват, че голяма част от документите в сборника се публикуват за пръв път на български език и дават възможност „да бъдат разбрани позициите и характера на българските политически и държавни дейци от този период, както и политиката на великите сили (Русия, САЩ и Великобритания) по редица въпроси, засягащи България”(с. 5). Настоящото изследване е посветено на опит за анализ на отношенията между България и СССР (и по-специално – лично на Йосиф Сталин) съобразно документите, представени в сборника. Но преди да започне непосредственият анализ на документите, необходимо е да се споменат няколко въвеждащи исторически факти.
От края на Втората световна война водещ външен фактор в обществено-икономическото развитие на България става СССР – страната победителка над хитлеристка Германия. Съветският съюз е с решаващ принос за освобождението на народа ни от господството на монархо-фашизма. Поради това, и без друго силната привързаност на българите към Русия (която се пренася и към СССР), при новия народно-демократичен режим на Отечествения фронт прераства в изключително близки и подчертано приятелски отношения между двете държави с доминиращо съветско външнополитическо влияние. Но това съвсем не означава, че България е поставена под игото на поредната империя (както твърдят мнозина историци), така както е било по османско време или по времето на „хилядолетния райх”. За някои може да звучи парадоксално, но документите от сборника „България в секретния архив на Сталин” показват, че СССР не само не е погазвал националната независимост на България (както това е правено в миналото от редица велики и не толкова велики сили) през разглеждания период 1944-1953 г., но напротив – отстоявал е националната независимост на страната ни и е помагал на новите български управляващи да отстояват националната независимост на Народна република България в отношенията с останалия свят.
Ето и някои от по-интересните документи в цитирания сборник по темата.
В документи № 4, 5 и 8 става въпрос за Народния съд в България. Първоначалната идея на трите водещи страни в Антихитлеристката коалиция – СССР, САЩ и Великобритания – съобразно с взетото от тях решение на Техеранската конференция (28 ноември – 2 декември 1943 г.) – е всички военнопрестъпници да бъдат изправени пред международен съд. Но впоследствие това решение се преразглежда и се утвърждава всяка страна сама да съди военнопрестъпниците от своята нация, а само главните виновници от хитлеристка Германия са изправени пред международния съд в Нюрнберг (20 ноември 1945 – 1 октомври 1946 г.). В „Нота относно българските военни престъпници, връчена от посланика на СССР в САЩ А. А. Громико на Държавния секретар на САЩ Е. Стетиниус” от 5 декември 1944 г. (с. 27-28) е отправено следното запитване, засягащо България:
„Понастоящем, във връзка със започването на съдебния процес срещу военните престъпници в България, българското правителство постави пред съветското правителство въпроса да му бъдат предадени задържаните лица, за да може да бъдат осъдени непосредствено в страната.
Съветското правителство не възразява на това предложение, направено от българското правителство, но то би желало да узнае и мнението на правителството на Съединените щати по този въпрос”.
Аналогично запитване СССР отправя и до Великобритания. На 15 декември Лондон, а на 18 декември – Вашингтон, в отговор на съветската нота, съобщават, че дават своето съгласие регентите, министрите и другите подсъдими, провеждали и осъществявали вътрешния и външнополитическия курс на българската държава в периода 1 януари 1941 – 9 септември 1944 г., да бъдат изправени пред народен съд в България. Това е исторически факт, който отхвърля изцяло твърденията за нелегитимния характер на Народния съд в България и дава сериозен повод за размисъл на какво основание присъдите от него постепенно биват отменяни след 1989 г.
Друг характерен момент е разговорът на К. Д. Левичкин (заместник на политическия съветник на Съюзната контролна комисия – СКК, в България) с народния съдия Шулев за хода на Народния съд (с. 36-37):
„Шулев заяви, че е дошъл, за да изясни позицията на руснаците по отношения на предстоящите присъди по делото срещу военните престъпници (става въпрос за подсъдимите регенти, царски съветници и министри по първия процес в София – бел. авт.). Той съобщи, че в съдебния състав съществуват разногласия между представителите на политическите партии по същността на предстоящите присъди. И затова би искал да знае мнението на Съветската делегация, за да се придържа към него по време на процеса.
Аз (К. Д. Левичкин – бел. авт.) отговорих на Шулев, че този въпрос не е в компетенциите на Съюзната контролна комисия. Съдебните органи разполагат с всичко необходимо, за да вземат справедливо решение по делото срещу престъпниците. Съдиите притежават конкретен материал за действията на престъпниците, знаят размера на техните престъпления пред българския народ и обединените нации, познават настроенията на българския народ. А и нали съдебните органи са народни. Това е напълно достатъчно, за да се избегнат грешки в решението на съда”.
СССР отказва да се меси в работата на българския народен съд. Оценка за работата на Народния съд, макар и неофициална, обаче е дадена от политическия сътрудник на СКК Розов. Той отбелязва, че съдът е осъдил само върхушката на българския фашизъм, докато основните фашистки кадри са останали почти недокоснати (с. 49).
***
Документ № 7 представлява част от разговора на Й. В. Сталин с ръководителя на делегацията на Югославия А. Хебранг, засягащ териториалните й проблеми и отношенията й с България, от 9 януари 1945 г. (с. 33-35). Един от големите митове за българската външна политика от този период е за това как Сталин, СССР и техният „съветски агент” Г. Димитров са искали да предадат Македония и дори цяла България на Югославия. Документираният разговор на Сталин с А. Хебранг обаче показва една съвсем друга реалност:
„След това Хебранг каза, че би искал да информира др. Сталин за отношенията с България. По думите на Хебранг нещата вървят извънредно тежко и вина за това имат българите. Югославският проект на договора за федерация (който наистина предвиждал фактическо поглъщане на България – бел. авт.) бил отклонен от българите.
Др. Сталин отговори, че е чел проекто-договора и този проект не става. България и Югославия – това са две държави, които биха могли да влязат в конфедерация, с перспектива за тяхното по-нататъшно пълно обединение, основано на принципа на дуализма. В предложения сега югославски договор за федерация, по който България би получила равни права с отделните югославски народи – сърби, хървати, македонци и словенци – българите виждат желание да бъдат погълнати. Трябва да има стремеж към пълно обединение – това ще бъде епоха в историята на Европа (този въпрос – за бъдещето на нациите – Сталин е разработил в произведението си „Ленинизмът и националният въпрос” – бел. авт.). Но към това трябва да се върви поетапно, да се започне със съюз, с договор за взаимопомощ, а след това да се върви постепенно към обединение. Това трябва да бъде постоянен съюз, а не временен. Това е свободен органичен съюз, който ще се състои от две държави, свободно обединени в конфедерация. Не трябва да се създава впечатлението, че е налице желание българите да бъдат асимилирани”.
Оказва се, че и по този толкова щекотлив въпрос Сталин е отстоявал националната независимост на България. Защото антикомунистическата пропаганда е едно, а документите и фактите са нещо съвсем друго.
Разговорът с А. Хебранг разкрива и каква роля е играел Г. Димитров в тези преговори. Дали наистина е бил „национален предател”, може да се види от думите на югославския представител:
„Предлагайки първия проект на „договор за федерация”, югославското правителство смяташе, че той трябва да бъде подписан на 31 декември 1944 г., а на 1 януари 1945 г. – да бъде обявен официално. Бе предвидено всичко до най-малки подробности: определени бяха залите, в които да се проведат тържествата, набелязани бяха ораторите и т.н. Но югославският проект бе отклонен и българските другари съобщиха, че са били разубедени от телеграма, изпратена от др. Димитров от Москва, който предлага да се сключи „договор за дружба и взаимопомощ”. Югославското ръководство сметна това за неправилно и в началото на януари предложи друг проект на „договор за федерация”.
Др. Сталин подчерта още веднъж, че към обединение трябва да се върви постепенно и е много добре, че българите са склонни за сключване на съюз, те ще се решат и на създаване на двуединна държава. Добре би било първоначално да се сключи „договор за дружба и взаимопомощ” за период от 20 или 10 години. Сега в основата на обединението трябва да стои приемането на принципа на дуализма, създавайки двуединна държава от типа на Австро-Унгария, като при това могат да се избегнат многобройните отрицателни черти, които имаше старата Австро-Унгария.
Защото ако се обърне остро посоката, българите могат да се хвърлят в ръцете на Америка и Англия, и даже на Турция. Трябва да се подготви официално обединение на принципа на дуализма”.
Излиза, че не Димитров и Сталин са ратували за поглъщане и асимилация на българския народ, а точно обратното – Г. Димитров и Й. Сталин са с решителен принос да се пресекат национал-шовинистичните титови амбиции спрямо България.
***
Документ № 11 (с. 52-53) представлява съобщение за проведен разговор (5 май 1945 г.) на К. Д. Левичкин с члена на ръководството на БЗНС А. Обов относно положението в земеделската партия. Обов разчита на съветска подкрепа, но такава му е отказана:
„Обов ме попита няколко пъти дали те (Обов и другите) ще получат нашата подкрепа в борбата им с Гемето (Г. М. Димитров – бел. авт.) и неговите привърженици. Отговорих, че този въпрос не влиза в компетенциите на Съюзната контролна комисия и че това е вътрешнопартиен въпрос на земеделската партия.
Попитах Обов защо поставя въпроса за нашата подкрепа. Дали това не е плод на неувереност от страна на подписалите призива за свикване на конференция в успешното решаване на всички въпроси, които ще бъдат поставени на тази конференция? Обов отговори, че те са напълно уверени, че хората на Гемето не са подкрепяни от земеделската маса и не държат в свои ръце нито вестниците, нито радиото.
Обов допълни още, че свикването на конференцията е предшествано от голяма организационна подготовка, че техните хора са подредени така, че на конференцията да не попадне нито един поддръжник на Гемето. И че за тях нашата подкрепа в борбата им срещу геметовци би имала много силен ефект.
Повторих, че това представлява вътрешнопартиен въпрос на Земеделския съюз”.
Очевидна е принципността на съветския представител, който решително отказва да се меси във вътрешнопартийни въпроси.
При разговора на К. Д. Левичкин с регента Т. Павлов (4 юни 1945 г.) относно развитието на правителствената криза (док. 13, с.55-60) Т. Павлов споделя идеята си Н. Петков и другите двама министри-земеделци – Бумбаров и Павлов – да бъдат извадени от правителството на ОФ. СССР в лицето на Й. Сталин обаче отново проявява далновидност, съветвайки българските комунисти да се въздържат от прибързани и непремерени ходове, които биха имали отрицателни последици за България, както във вътрешен, така и във външен план. В бележка под линия към документ №13 е цитирано писмо на Г. Димитров от Москва до Тр. Костов в София (11 юли 1945 г.), в което се казва:
„ „Нашият голям приятел” (има се предвид Сталин – бел. авт.) се отнася отрицателно към реконструкция на кабинета в този момент. Счита за преждевременно изваждането от кабинета на Петков и неговите другари. Обръща сериозно внимание на това, че все още не е направено необходимото за тяхното разобличаване в страната и зад граница, на основание на конкретните факти. Счита, че няма доказателства, че зад Обов стои преобладаващото мнозинство от Земеделския съюз. Той е убеден, че в сегашните условия отстраняването на Петков и неговите съпартийци ще има за ОФ обратен резултат и ще ги представи в чужбина като мъченици и борци за свобода. Настойчиво съветва нашата партия да прояви голяма въздържаност и търпимост…” (с. 60).
За да се неутрализира грубото вмешателство от страна на САЩ и Великобритания във вътрешните работи на България (през август 1945 г. тези две велики сили искат ново правителство с участие на представители на опозицията и искат промени в избирателния закон, иначе няма да признаят изборите и няма да сключат мир), съветските представители в СКК изтъкват, че те не могат да се месят във вътрешния живот на страната:
„Нека народът сам да определи своята съдба на изборите” (док. 19, с. 75)
Така СССР успява да отстои националната независимост на България, макар че неофициално се критикуват и българските власти за това, че в избирателния закон са допуснали моменти, даващи повод на САЩ и Великобритания да правят опити за вмешателство чрез оказване на натиск срещу ОФ. Тази критика личи от информационната записка до В. Молотов, изпратена от А. Лавришчев на 29 август 1945 г.:
„…членове 53 и 105 според мен са тези, които дават право на англичаните и американците да коментират недемократичния характер на новия избирателен закон на България. Аз мисля, че българите не са постъпили правилно, включвайки тези членове в избирателния закон, тъй като избирателният закон по принцип не би трябвало да урежда междупартийни отношения на партийни блокове и коалиции. Струва ми се, че чл. 53, предвиждащ издигане на обща листа на кандидатите на Отечествения фронт и ограничаващ участието в изборите на влизащите в Отечествения фронт партии, и член 105, предвиждащ касиране на депутати в случай на отказването им от програмата на ОФ или на която и да е партия, би следвало да бъдат изключени от избирателния закон”(с. 75).
Ген-полк. Бирюзов, който е начело на СКК в България, също има тежък разговор (29 октомври 1945 г.) с американския журналист М. Етридж (док. 27, с. 88-95), изпратен лично от президента на САЩ Х.Труман да провери дали в страната наистина липсват условия за провеждането на демократични избори. Поразителна е арогантността на Етридж, който настоява пред Бирюзов СКК да наложи отделяне на МВР от контрола на БКП (тогава БРП), опозицията да бъде върната в ОФ, да бъде включена в състава на правителството и др. под. Бирюзов обаче е категоричен:
„Съюзната контролна комисия, в частност Съветската страна, се придържа строго и се ръководи от Споразумението за примирие, и изобщо не се намесва във вътрешната борба на партиите, както и във вътрешната политика на правителството, защото Съветският съюз се отнася с голямо уважение към суверенитета на всяка страна. СКК няма никакво право да оказва каквото и да било въздействие върху една партия или правителство. Не съм упълномощен за това от нашето правителство. Ето защо, не мога да предприема каквито и да било стъпки в тази посока…” (с. 91).
Етридж обаче продължава да вменява на СССР действия, които самите западни съюзници се опитват да извършват, а именно – да се месят във вътрешно-политическия живот на България. Според Етридж „такова въздействие тук вече осъществява наличието на Червената армия и Вашето присъствие”(с. 91). Но и сега ген-полк. Бирюзов не остава длъжен:
„Присъствието на Червената армия се обяснява с исторически фактори, т.е. отминалата война с фашистите. Тук ние обезпечаваме фланга на нашите войски, разположени в Германия. Не критикуваме Англия, която не воюва с Гърция, при все това обаче има свои войски в Гърция. Така че тази размяна на обиди няма да доведе доникъде…
Ние не сме участвали в създаването на ново правителство. Каквото си беше то, такова си остана. С това правителство съюзниците сключиха споразумението за примирие. Очевидно съюзниците считаха възможен разговора с това правителство. Не разполагате с никакви факти, за да ни упреквате в някакво въздействие от наша страна…” (с. 91-92).
М. Етридж не спира да нахалства и когато отива на посещение в Москва през ноември 1945 г. На 13 ноември Етридж се среща с А. Вишински, излагайки и пред него позицията на САЩ по българския въпрос. Съветският дипломат обаче изтъква, че българското правителство по своя състав е толкова представително, колкото и правителствата в другите демократични страни, че отговорността за бойкот на изборите (нарочени за 18 ноември 1945 г.) ще падне върху опозицията и че всеки опит за ново отлагане на изборите (те вече веднъж са били отложени от август за ноември 1945 г.) би било груба намеса от страна на Запада (с. 101).
В крайна сметка изборите се провеждат на определената дата и са спечелени със съкрушителен резултат от Отечествения фронт.
Същевременно, на Първата сесия на министрите на външните работи, проведена в Лондон на 11 септември – 2 октомври 1945 г., делегацията на СССР отново се застъпва за България – посочени са големите заслуги на правителствата на България, Румъния и Унгария, „установили ред и спокойствие в тези страни, каквито не е имало до сформирането на демократичните правителства в тях”(с. 95). Лично В. Молотов в своите официални изказвания, а и в неофициални разговори с представителите на другите делегации подчертава, че въпросът за признаването на правителствата на България и Румъния, като че ли се основава на тяхното (на САЩ) недружелюбно отношение към Съветския съюз (с. 95). Трябва да се признае, че в това твърдение на Молотов е имало огромна доза истина.
Въпросът с първите следвоенни парламентарни избори в България е окончателно решен (на международно ниво) по време на конференцията в Москва на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания, проведена на 16-25 декември 1945 г. За оповестяване и разясняване решенията на това съвещание, Сталин и Молотов канят на среща българската делегация в състав – министър-председателят Кимон Георгиев, министрите Петко Стайнов и Антон Югов, и посланикът в СССР – Димитър Михалчев (док. 32, 33 и 34, с. 107-126). Сталин им изяснява съветската позиция:
„…Ние сведохме въпроса до следното: отхвърли се напълно настояването на американците за някакво неутрализиране на вътрешното министерство (има се предвид настояването на САЩ МВР да не е ръководено от комунист – бел. авт.); от наша страна се поддържаше, че това искане е израз на грубо вмешателство във вътрешните работи на една свободна и суверенна страна. Когато се обсъждаше въпросът за допускане на двама представители на опозицията в днешното правителство (има се предвид първият ОФ-кабинет, съставен на 9 септември 1944 г., начело с К. Георгиев – бел. авт.), ние решително отхвърлихме искането за реконструкция на сегашното правителство. Разбирателството сведохме до следното: ако трябва да влязат двама души в кабинета, това ще стане, като се попълни сегашното правителство с две посочени от опозицията лица. Ние повдигнахме въпрос за качествата на тези лица, за тяхната годност лоялно да сътрудничат с правителството. В разговор с представителите на Америка и Англия ние казахме, че има лоялна и нелоялна опозиция, има опозиция и опозиция. Ние поискахме да се отбележи изрично и решението на тримата (външни министри – бел. авт.), че двете лица, които ще влязат в кабинета на К. Георгиев, трябва да бъдат годни за лоялно сътрудничество. Англичани и американци възразяваха срещу това, но то беше включено в комюникето. След като бяха оборени техните аргументи, нито Бърнс, нито Бевин поддържаха, че изборите в България не са били свободни или не изразяват волята на мнозинството на българския народ. В тази точка тримата министри на външните работи тръгваха от една обща предпоставка, съвсем благоприятна за днешното политическо положение в България…” (с. 116-117).
С категоричната си позиция СССР успява да осигури признание от страна на Англия и САЩ за първите следвоенни парламентарни избори в България, не допуска вмешателство по отношение на ключовия пост на министър на вътрешните работи и поставя условие пред българската опозиция за определяне на двама свои представители за новото ОФ-правителство, което те не са в състояние да изпълнят, а именно – лоялност. Във връзка с това Сталин дава интересен пример как той разбира лоялността на опозицията по принцип:
„…В разговора си с Бърнс и Бевин ние изтъкнахме, че има лоялна и нелоялна опозиция. Вие помните, когато Рузвелт би в изборите своя противник, тоя последният му отправи една телеграма, в която го поздравява с победата и му обещава своята поддръжка. Ето това се казва лоялна опозиция. Вашата опозиция – обърна се към нас генералисимус Сталин – бойкотира изборите и с това тя се показа нелоялна. Затуй трябва да се вземат такива хора, които да се държат лоялно към отечественофронтовското правителство (с. 125).
Сталин успокоява българските представители и по въпроса относно негативните последици от един отказ на опозицията да изпълни условието за лоялност и да излъчи двама свои представители за новото ОФ-правителство:
„Защо толкова много се тревожите за това (дали ще бъде признато за легитимно новото правителство на ОФ – бел. авт.)? Ако опозицията не пожелае да влезе, може да не ви признаят веднага. Но срока за изготвянето на мирния договор е кратък. След два-три месеца ще ви признаят. Нас (СССР – бел. авт.) 12 години не ни признаваха и все пак преживяхме” (с. 118).
Най-интересното и най-значимото изказване на Сталин обаче е направено по време на вечерята, която той и Молотов дават на българската правителствена делегация след приключването на деловите разговори. Тогава Сталин произнася реч в чест на „това поколение и за тази интелигенция, която извърши поврата в България, откъсна България от хитлеровата политика” (с. 120). Сталин подчертава, че отношенията между двете страни вече могат да се градят на качествено нова, взаимна, приятелска основа, освободена от имперските домогвания на царска Русия и на интересите на империалистическите сили (особено Германия), към които се е прикачвала в миналото България:
„България има мъжеството да ликвидира своето погрешно политическо минало и го ликвидира съвсем решително, стопроцентно. Тя постъпи правилно, както постъпихме и ние преди десетина година, когато се справихме с ония, които дебнеха момента, за да продадат нашата страна на немци, японци и т. н.
Прочее, за тези доблестни български дейци, които поведоха България по новия път и за това поколение у нас, което също извърши поврат и се явява истински приятел на славянството, да вдигнем чаша!” (с. 121-122).
Тостът на съветския ръководител идва в потвърждение на външнополитическата концепция на СССР за възможността и необходимостта от равноправни отношения между големите и малките нации в света. Сталин развива тази концепция в известната си реч на обеда в чест на финландската правителствена делегация от 7 април 1948 г. (на 6 април в Москва е сключен Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между Финландия и СССР):
„…Има равноправни и неравноправни договори. Съветско-финландският договор е равноправен договор понеже той е сключен на основата на пълно равноправие на страните.
Мнозина не вярват, че може да има равноправни отношения между една голяма и една малка нация. Но ние, съветските хора, смятаме, че такива отношения могат и трябва да съществуват. Съветските хора смятаме, че всяка нация – все едно дали е голяма или малка – има свои качествени особености, своя специфичност, която принадлежи само на нея и каквато у други нации няма. Тези особености са онзи принос, която внася всяка нация в общата съкровищница на световната култура и я допълня, обогатява я. В този смисъл всички нации – малки и големи – се намират в еднакво положение и всяка нация е равноправна на която и да било друга нация.
Затова съветските хора смятат, че Финландия, макар и да е малка страна, встъпва в този договор като равноправна страна по отношение на Съветския съюз” (Сталин – „Писма, беседи, изказвания. 1946-1952 г.”, С. 1952 г., с. 69).
***
През 1946 г. на дневен ред се поставя въпросът за сключването на мирните договори, в това число и между България и страните от Антихитлеристката коалиция. Във връзка с това интерес предизвиква документ № 36 – „Решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) за утвърждаване проектите на директиви за мирни договори с България и Унгария на съвещанието на заместниците в Съвета на министрите на външните работи в Лондон” от 21 март 1946 г. (с. 131-137). В директивите относно България има няколко особено важни точки, като например точка 3 – „За границите на България”:
„а) да се възрази на американското предложение за неголеми корекции на българо-югославската граница в района на Цариброд и Македония, тъй като нито България, нито Югославия повдигат тези въпроси (очевидна провокация на САЩ, чрез която се цели да се всее раздор между двете славянски страни – бел. авт.).
б) да не се разглежда в Мирния договор положението с българо-румънската граница, тъй като по отношение на тази граница няма спорове. В краен случай да се съгласи в Мирния договор да се потвърди принадлежността на Южна Добруджа към България (очевидно западните съюзници на СССР опитват да използват и въпроса за Южна Добруджа като повод за раздор между две от страните, тръгнали по пътя на народната демокрация – България и Румъния – бел. авт.).
в) останалите граници на България да не се споменават, тъй като те не подлежат на изменение (по този начин се пресичат евентуални претенции на Турция и особено на Гърция към български земи – бел. авт.).
Точка 4 е „За свободно пристанище на България”, т. е. за излаз на страната ни на Бяло море. По този въпрос в директивата се посочва да се поиска българско участие в разглеждането на този важен въпрос:
„При разглеждане на американското предложение за предоставяне на България на специално свободно пристанище и транзитни привилегии за българските търговци при преминаването им през Солун, Кавала и Дедеагач, да се настоява да бъдат поканени български представители, за да се изслуша мнението и на българското правителство по този въпрос” (с. 133).
Точка 5 – „Репарации”. Тук става въпрос за следното:
„а) при разглеждане на въпроса за репарациите на България, съветската делегация трябва да се постарае да намали размера на репарациите на българската страна, създавайки за нея най-благоприятни условия за изплащане.
Съветската делегация трябва да има предвид, че общата сума на репарациите на България не трябва да надвишава 45 милиона американски долара, в пари или в натура. От общата сума на репарациите, делът за Югославия трябва да бъде две трети, а за Гърция – една трета” (с.133).
Въпросът за репарациите по-късно е разяснен от Сталин в негов разговор с Г. Димитров:
„Принципът на репарациите е признат в условието на примирието. България се е задължила да плати известни репарации. На Парижката конференция трябва да се каже, че България трябва да плати репарации, но тъй като тя е взела активно участие в борбата за освобождение на Югославия и Гърция, репарациите трябва да се намалят, както на Италия. Общата сума едва ли ще бъде по-голяма от 45 милиона долара, от които две трети ще трябва да се отделят за Югославия и една трета за Гърция. След като стане това, Югославия ще заяви, че се отказва от всякакви репарации от страна на България, тъй като е уредила самостоятелно с нея всички свои въпроси. Така Гърция ще остане само с 15-20 милиона долара, които при това ще бъдат платени в течение на 6-7 години” (док. 37, с. 140) – по въпроса за репарациите нещата не се развиват съвсем по план, защото сумата, която е определена България да плати на Гърция, е 45 млн. долара. Но това пак е нищо в сравнение с първоначалните искания от страна на Гърция (подтиквана от западните империалистически сили) за репарации в размер на 700 млн. долара (!)… И тук отново решаваща е намесата на СССР.
И, не на последно място, в директивите на ВКП(б) има и специална точка (осма) – „За суверенитета”:
„Да се възрази срещу включване в Договора на текстове за възстановяване на суверенитета, мотивирайки се с това, че със самия факт на сключване на Мирния договор, суверенитетът на България се възстановява. Ако американците и англичаните се позовават на това, че такава точка вече е приета по договора с Италия, да се заяви нашето съгласие точката за суверенитета да отпадне от всички договори” (с. 134) – вероятно точката за суверенитета е изрично упомената, за да не може една подобна формалност в мирния договор да се използва от западните империалистически страни за фактическо нарушаване на суверенитета на държавата, в случая на България.
Директивите на ВКП(б) относно преговорите за мирните договори са един важен аргумент в спора дали СССР е отстоявал националната независимост на България или не.
Същевременно, през юни 1946 г., Сталин има среща с ръководителите на БКП – Г.Димитров, В.Коларов и Тр.Костов (док. 37, с. 137-142). Пред тях ръководителят на ВКП(б) отправя другарска критика за начина, по който участват в държавното управление на България, в това число и във външната политика на страната. Сталин призовава за повече смелост, твърдост и решителност в отношенията с опозицията и със стоящите (неофициално) зад гърба й англо-американски империалистически сили:
„…Международното положение не може да бъде спънка. В течение на 10-15 години не ще бъде възможна никаква война. Англо-американците правят само аларми, стараят се да сплашат, когото могат. Но нашите нерви са здрави. Нужна е „видержка”. … Да се прави трезва преценка на международното положение, това значи преди всичко да се елиминират алармите на англо-американците. А вие (българските комунисти – бел. авт.) водите рачешка политика: поради страх от международни усложнения, само отстъпвате назад. Ние никога не сме ви препоръчвали подобна политика.
– След изборите (за 26 ОНС – от 18 ноември 1945 г. – бел. авт.) вие не съумяхте да използвате своето положение и своята сила, за да укрепите вашите позиции. Останахте почти със същите портфейли, както по-рано: оставихте военното министерство, министър-председателското място и външното министерство на звенарите. Нямате още и заместник-министър. Вие забравяте, че преговори – това значи борба, коалиция – това значи също борба, а не постоянни отстъпки.
– Вие, старите, повлияхте на партията за много голяма отстъпчивост (очевидно персонална критика на действията на Г. Димитров и В. Коларов – бел. авт.). Вие орязахте крилете на младите – те действаха по-смело. Трябва да се действа по-решително. На англо-американците, на опозицията и на десните звенари трябва да покажете зъбите си. Иначе ще ви се качат на главата” (с. 137-138).
И още един съвет-критика отправя Сталин към ръководителите на БКП:
„Трябва да се прави безстрашен марксически анализ на положението, а не да се замазва, както правите често вие” (с. 139).
Впоследствие Сталин засяга няколко основни външнополитически въпроса, касаещи непосредствено България – за границата с Гърция, за контрола над река Дунав и за икономическата помощ от Запад.
По въпроса за българо-гръцката граница Сталин подкрепя стремежа на България за излаз на Бяло море, но се съмнява, че той може да се извоюва по дипломатически път в този момент. Макар да припомня факта, че СССР и САЩ не приемат за справедлив Ньойския диктат, по който през 1919 г. на България е отнета Беломорска Тракия:
„По въпроса за българо-гръцката граница ние заявихме в Париж: „Ние и американците не сме участвали в установяването на тази граница и не я приемаме за справедлива”. Вие ще искате териториален излаз на Бяло море, но сега да се разчита на получаването на такъв излаз, е трудно. Такива искания могат да реализират само със сила. Трябва във всеки случай да се подготвите за бъдещето” (с. 141).
Относно река Дунав СССР отстоява правото на Дунавските страни (вкл. и България) да контролират тази важна транспортна артерия:
„По въпроса за контрол над Дунава американците на много пъти повдигаха въпрос на конференциите за „отворени врати” на Дунава. Ние всеки път отхвърляхме това искане. Ние казвахме: „не можем да отваряме врати в чужди домове”. Контролът над Дунава трябва да се предаде на дунавските страни. На англо-американските параходи не може да се откаже свободно минаване по Дунава, но работата трябва така да се нареди, че да няма какво да возят” (с. 141).
Сталин съветва да не се отказва икономическа помощ от западните страни – в този момент нито СССР може да помага в пълен обем, нито помощта от Запад може да е с толкова фатални последици (имайки предвид користните цели на всякакъв вид „помощ”, идващ от империалистическите страни):
„Първите три години ние не ще можем да удовлетворим всички искания за сурови материали и машини на нашите приятели. Преди това не е изгодно за вас да се отказвате от търговски споразумения с други страни. Няма какво да се боите от това. Нима сте толкова слаби, че да се боите от пристигането на някой и друг американски параход в Бургас?” (с.141).
Пред Димитров, Коларов и Тр. Костов Сталин развива и въпроса за Комунистическия интернационал, съществуването на който е прекратено през 1943 г. За страни като България това вече не е чисто партиен въпрос, защото БКП се е превърнала във водеща политическа сила и участието й в Интернационала би се използвало от империалистическите сили, за да се внушава, че страната се ръководи отвън и че има грубо вмешателство във вътрешните дела на една суверенна държава. За да пресече подобни манипулативни твърдения, а и с оглед на това, че Интернационалът в стария му вид вече не носи необходимата полза за комунистите в отделните страни, Сталин, още през май 1943 г., в отговор на въпрос на главния кореспондент на английската агенция „Ройтерс”, аргументира разпускането на Комунистическия интернационал по следния начин:
„Разпускането на Комунистическия интернационал е правилно и своевременно, тъй като облекчава организирането на общия натиск на всички свободолюбиви нации против общия враг – хитлеризма.
Разпускането на Комунистическия интернационал е правилно, тъй като:
а) То разобличава лъжата на хитлеровци, че „Москва” уж възнамерява да се вмесва в живота на другите държави и да ги „болшевизира”. Отсега на тази лъжа се слага край.
б) То разобличава клеветата на противниците на комунизма в работническото движение, че комунистическите партии в различните страни действат не в интерес на своя народ, а по заповед отвън. Отсега на тази клевета също се слага край.
в) То улеснява работата на патриотите в свободолюбивите страни по обединяването на прогресивните сили на своята страна, независимо от тяхната партийност и религиозни убеждения, в единен националноосвободителен лагер – за разгръщане борбата против фашизма.
г) То улеснява работата на патриотите във всички страни за обединението на всички свободолюбиви народи в единен международен лагер за борба против заплахата от световно господство на хитлеризма, като разчиства по такъв начин пътя за организирането в бъдеще съдружеството на народите въз основа на тяхното равноправие.
Аз мисля, че всички тези обстоятелства, взети заедно, ще доведат до по-нататъшно укрепване единния фронт на съюзниците и на другите обединени нации в борбата им за победа над хитлеристката тирания.
Аз считам, че разпускането на Комунистическия интернационал е напълно своевременно, тъй като именно сега, когато фашисткият звяр напряга последните си сили – необходимо е да се организира общ натиск на свободолюбивите страни, за да се доубие звярът и да се избавят народите от фашисткия гнет” (виж Сталин – „За Великата отечествена война на Съветския съюз”, С. 1951 г., с. 84-85).
След края на войната, когато народите са се избавили от фашисткия гнет, Сталин остава на мнение, че и в новата обстановка Комунистическият интернационал не би бил полезен. Той подробно разяснява на българските ръководители какво има предвид:
„Ние никога няма да възстановим стария тип интернационал. Той беше създаден по примера на Маркс, който очакваше, че във всички страни ще има едновременно революция. А това не съответства днес на нашата идеология: революции не могат да станат едновременно във всички страни, в разните страни революциите ще съзряват в разно време и ще стават по разному. Революции ще стават в отделните държави. Значи, не е нужен такъв единен щаб, който да организира революциите. Когато Маркс мислеше, че революциите ще станат едновременно поне в най-важните страни, имаше оправдание създаването на такъв щаб. Но сега ние нямаме нужда от такъв щаб – поне засега не е нужен, а по-нататък ще видим. Старият тип Коминтерн влияеше зле във възпитателно отношение: за всичко партиите чакаха нареждане и директиви. А директивите бяха обикновено повече или по-малко погрешни. Ние развързахме ръцете на комунистическите партии, когато ликвидирахме Коминтерна. Хората започнаха да мислят със собствените си глави. Ако не беше ликвидиран Коминтернът, не биха съществували онези национални герои на революцията, които излезнаха на сцената през време на войната. Ние даже се бояхме да произнасяме думата „национален”. Да се възстанови Коминтерна, който да задължава националните компартии да действат така или иначе, не е нужно – във всеки случай на дадения стадий не е нужно. Но за връзка, за взаимна информация, координация, за съвет преди да се отиде на бой, за размяна на опит – такъв орган ни е нужен. Той няма да свързва националните компартии в такава степен, но всяка партия ще има възможност да размени опит, да се набележат общите линии на борбата срещу враговете вътре в работническата класа и пр. Решения могат да се взимат само при единодушие, не решение, а съгласие. Може, следователно, да се създаде едно международно списание във Франция с редакционна колегия от представители на различните компартии, което списание да осветлява международните въпроси от наша гледна точка. Вътре в редакцията на това списание може да се създаде информационно бюро, което да служи за взаимна информация, за размяна на опит и за обсъждане на някои общи въпроси. Такъв орган и такова бюро могат да съществуват и на Балканите като регионални” (с. 141-142) – така Сталин аргументира защо (поне на този етап) би било вредно възстановяването на Комунистическия интернационал като единна световна комунистическа партия с център Москва; необходим е нов тип координация на комунистическите партии на регионален принцип, преди всичко за обмен на информация и опит. Такъв тип координация се създава през септември 1947 г. под името „Информационно бюро на някои комунистически партии” (известно още като Коминформбюро) с участието на 9 европейски комунистически партии – от СССР, България, Унгария, Италия, Полша, Румъния, Франция, Югославия и Чехословакия.
***
Във връзка с подготовката на изборите за Велико народно събрание (27 октомври 1946 г.) съветските представители в СКК отново трябва да възпират опитите на САЩ да се месят във вътрешните дела на България. С. П. Кирсанов (пълномощен министър на СССР в България) докладва от София (док. 38, с. 143-145), че на 2 октомври 1946 г. американският политически представител М.Барнс е посетил министър-председателя Кимон Георгиев и му е връчил лично писмо от държавния секретар на САЩ Джеймс Бърнс. В писмото се съобщава, че САЩ ще настояват СКК да обсъди специални мерки, гарантиращи „свободни избори” за ВНС. Мерките, които трябва да се вземат според Бърнс, са четири: 1. Свобода на печата, радиото и събранията на опозицията; 2. Ненамеса на полицията по отношение на кандидатите и избирателите, с изключение на случаите, в които е необходима подкрепа на закона и реда; 3. Освобождаване на политическите затворници или ясна формулировка на предявените им обвинения; 4. Премахване на каквито и да било заплахи за следизборни репресии по политически причини. Очевидна е тенденцията САЩ да използват всяко по-важно мероприятие, провеждано в България, за оказване на натиск. Съветските представители обаче правят всичко възможно да противодействат. С. П. Кирсанов предлага:
„Във връзка с това считам за целесъобразно да посетим Кимон Георгиев, за да го уверим, че Съветският съюз няма да се съгласи на каквото и да е вмешателство от страна на Съюзническата контролна комисия в работата по подготовка на изборите за Велико народно събрание, като му препоръчваме да отговори на американците, че българското правителство гарантира и ще гарантира провеждането на свободни избори за Велико народно събрание, съобразено с всички 4 точки (с уговорка за т. 3, относно фашистите), изложени от американците в тяхното писмо до СКК и че поставянето на тези точки за обсъждане в СКК представлява лоша и обидна за българите прелюдия към възобновяване на приятелските отношения между българското и американското правителство, за което се е загрижил Бърнс” (с. 144-145).
Изборите за ВНС завършват с нова победа на ОФ начело с БКП. За министър-председател е избран Г. Димитров, а всички най-важни министерства са оглавени от комунисти. Сталин усеща, че това може да главозамае ръководството на БКП, което главозамайване да доведе до отрицателни последици за България и за това счита за нужно да предупреди Г. Димитров:
„В никакъв случай не трябва да бъдат отхвърляни нейните (на БКП – бел. авт.) съюзници – земеделците и останалите. Има опасност, постигайки победа на изборите, Работническата партия да се възгордее и да й се завърти главата от успеха, вярвайки, че може да се оправи и без съюзници. Това би било дълбоко неправилно” (с. 149) – Сталин е наясно, че надценяването на собствените сили е също толкова вредно за една комунистическа партия, колкото и подценяването им. По-нагоре беше показано как съветският ръководител критикува водачите на БКП за тяхната мекост и отстъпчивост пред опозицията; сега той обръща внимание и на друга възможна негативна тенденция, а именно – възгордяването. В това отношение Сталин е силно повлиян от Ленин. През 1924 г., малко след смъртта на Владимир Улянов, той произнася реч, в която представя някои от най-характерните черти на Ленин като революционен деец. Две от тях са именно – да не се хленчи при поражение и да няма възгордяване при победа:
„БЕЗ ХЛЕНЧЕНЕ
Втори път срещнах Ленин в 1906 г. на Стокхолмския конгрес на нашата партия. Известно е, че на този конгрес болшевиките останаха в малцинство, претърпяха поражение. За пръв път тогава видях Ленин в ролята на победен. Той нито на йота не приличаше на ония водачи, които хленчат и падат духом след поражение. Наопаки, поражението превърна Ленин в сгъстена енергия, която вдъхновяваше своите привърженици към нови боеве, към бъдеща победа. Аз говоря за поражението на Ленин. Но какво поражение беше това? Трябваше да се погледнат противниците на Ленин, победителите на Стокхолмския конгрес – Плеханов, Акселрод, Мартов и другите: те много малко приличаха на истински победители, тъй като Ленин в безпощадната си критика на меншевизма не остави върху тях, както се казва, здраво място. Аз помня как ние, делегатите-болшевики, събрани на куп, гледахме Ленин, като искахме от него съвет. В думите на някои делегати проличаваше умора, униние. Спомням си как Ленин в отговор на такива думи саркастично процеждаше през зъби: „Не хленчете, другари, ние непременно ще победим, тъй като ние сме прави.” Ненавист към хленчещите интелигенти, вяра в своите сили, вяра в победата – ето за какво говореше тогава с нас Ленин. Чувстваше се, че поражението на болшевиките е временно, че болшевиките трябва да победят в най-близко бъдеще.
„Да не се хленчи при поражение” – това е същата оная особеност в дейността на Ленин, която му помагаше да сплотява около себе си преданата докрай и вярваща в своите сили армия.
БЕЗ ВЪЗГОРДЯВАНЕ
На следния конгрес в 1907 г. в Лондон болшевиките излязоха победители. Аз за пръв път видях тогава Ленин в ролята на победител. Обикновено победата замайва главата на други водачи, прави ги горделиви и надменни. Най-често в такива случаи започват да празнуват победата, да почиват върху лаврите. Но Ленин нито на йота не приличаше на такива водачи. Наопаки, тъкмо след победата той ставаше особено бдителен и наостряше уши. Спомням си как Ленин настойчиво внушаваше тогава на делегатите: първото нещо е да не се увличаме от победата и да не се възгордяваме; второто нещо е да закрепим победата; третото е да доубием противника, тъй като той е само бит, но далеч още не е доубит. Той язвително осмиваше ония делегати, които лекомислено уверяваха, че „отсега-нататък с меншевиките е вече свършено”. За него не беше трудно да докаже, че меншевиките все още имат корени в работническото движение, че с тях трябва умело да се борим, като избягваме по всякакъв начин надценяването на силите си и особено подценяването силите на противника.
„Да не се възгордява от победата” – това е същата оная особеност в характера на Ленин, която му помагаше да измерва трезво силите на противника и да застрахова партията от възможни изненади.” (виж Сталин – „Съчинения”, С. 1949 г., т. 6, с. 50-51) – „Без хленчене” и „без възгордяване” са два практически съвета, които Сталин систематично се опитва да внуши и на останалите по-млади и по-неопитни ръководители на комунистическото движение, някои от които вече са и държавни ръководители.
***
През декември 1946 г. възниква нов интересен казус – на 27 декември лидерът на земеделската опозиция Никола Петков излиза с уводна статия във вестника на неговата партия „Народно земеделско знаме”, в която статия опровергава твърдението на Московското радио от 24 декември, че „по време на хитлеристкото господство в България, когато всички прогресивни сили на българския народ се включили в борбата срещу чуждия завоевател, опозиционерите, наричащи сега себе си демократи, са служили на немските агенти – на кобургите – и са помагали България да бъде превърната в немска колония”. Съветският представител в България С. П. Кирсанов, в писмо до В. Г. Деканозов, изразява недоволството си от опровержението на Никола Петков. Но много повече е недоволен той от начина, по който Московското радио е представило въпроса за отношенията на николапетковистите с българските власти по време на войната:
„Същевременно следва да се отбележи, че гореизложеното твърдение на нашето радио е формулирано твърде праволинейно и не достатъчно убедително за българите. Трябваше да бъде посочено в какво се е състояла по време на войната помощта, оказвана на немските агенти от страна на българската опозиция, чиито основни ръководни кадри са лица, известни като англофили, франкофили и т. н.
Всъщност, до самия 9-ти септември 1944 г., по отношение на партизанското движение те са развивали същите идеи, като тези на бившето полско правителство в Лондон (например, типични в това отношение са изказванията на един от лидерите на сегашния земеделски съюз – Гичев, направени в разговор с мен през 1944 г.), а на практика са уреждали своето лично благополучие с вярна служба във фашисткия апарат, търговия с немците и подготовка на кадрите, сключвали са дори споразумения за борба с нарастващата комунистическа опасност (случаят с Д. Гичев през 1943-1944 г.)” (с. 150).
***
За периода август 1947 – март 1948 г. са публикувани няколко документа, свидетелстващи за помощта, която СССР и ВКП(б) са оказвали на България по укрепването на националната й независимост.
В док. 47 С. П. Кирсанов, докладва за разговора си с Тр. Костов (от 11 август 1947г.) относно положението в България. Обърнато е специално внимание на „замърсяването на апарата на Министерството на външните работи с враждебни елементи”. С. П. Кирсанов не остава доволен от получените отговори:
„От изказванията на Костов, както и от други наблюдения, може да се направи изводът, че другарите подценяват вредата, която им нанасят враждебните елементи в Министерството на външните работи, а преувеличават затрудненията, които могат да възникнат при радикалното решаване на въпроса с почистването на тези „конюшни” (преди това Тр. Костов е нарекъл Министерството на външните работи „ „Авгиевите обори”, които все още не са почистени” – бел. авт.). Впрочем, аз казах на Костов, че оставянето на такива хора да работят с шифър (като Казанджиев от Българската мисия в Турция, който е свързан с турската полиция), е изключително опасно” (с. 162-163)
От документ № 49 пък става ясно, че Министерството на вътрешните работи на СССР оказва помощ на българското правителство в организирането на служба „Гранични войски”. Вътрешният министър С. Круглов докладва на 3 октомври 1947 г., че:
„В резултат на проучването структурата на гранични войски в България и съществуващата охранителна система на нейните държавни граници, особено на южната (от Гърция и Турция – бел. авт.), от командированите офицери беше установено, че подразделенията, които охраняват непосредствено границата (граничните постове), са твърде слаби и наброяват от 8 до 11 човека” (с. 107).
Също така:
„В своята служебна дейност граничните войски на България се ръководят от много остарял устав за гранична служба, чиито изисквания не гарантират надеждна охрана на границата” (с. 107).
Във връзка с това от съветска страна излизат редица предложения (приети от България) за увеличаване числеността на граничарите, за замяната на граничните постове със застави и маневрени групи, за сформиране на специална школа за подготовка на кадри за гранични войски и др.
***
През октомври 1947 г. ВКП(б) инициира сключването на двустранни договори за взаимопомощ между СССР, Румъния, България, Унгария, Югославия и Полша. В „Директива на Политбюро на ЦК на ВКП(б) до Министерството на външните работи на СССР относно сключването на договори за взаимопомощ със страните от Източна Европа” (док. 51, с. 175-176) тази инициатива е мотивирана по следния начин:
„Да се подкрепи предложение за това, че подписването на предстоящите договори за взаимопомощ между малките страни на Източна Европа се налага от задължението да си оказват взаимна помощ и подкрепа срещу агресията на всяка една държава, а не само срещу Германия и обединилите се около нейната агресивна политика държави”. Това може да се смята за продължение на предвоенния външнополитически курс на СССР за създаване на система за колективна сигурност в Европа.
***
През март 1948 г. се разразява конфликтът между СССР и Югославия. Една от причините за него е великодържавният, шовинистически курс, който Тито провежда по отношение на съседните народнодемократични страни и по-специално – срещу Албания и България, които СССР се счита длъжен да защити.
Документ № 55 от 18 март 1948 г. представлява справка на ВКП(б) „За антимарксистката ориентация на ръководителите на югославската компартия по въпроси на външната и вътрешната политика” (с. 184-198). Изброени и аргументирани са такива сериозни слабости като пренебрегване на марксистката теория, изолиране на СССР като решаваща сила в лагера на демокрацията и социализма, надценяване на постиженията в развитието на Югославия по пътя на социализма, подценяване на класовата борба в селата и опасността от кулаците, опортюнизъм и ликвидаторство по въпроса за ролята и мястото на комунистическата партия в системата на народнодемократичната държава. Сред всичките изобличения особено важен, що се отнася до българските интереси, е следният абзац:
„Ръководството на ЮКП и лично нейният генерален секретар Тито явно надценяват своите постижения в строителството и укрепването на народната демокрация в Югославия и като че ли имат намерение да поемат ръководната роля на Балканите и Крайдунавските страни. При решаване на въпроси, свързани с провеждането на външната политика, ръководителите на ЮКП проявяват характерното си национално тесногръдие и ограниченост, без да зачитат интересите на другите страни и братски комунистически партии, пренебрегвайки националното достойнство на другите народи” (с. 191). Тази критика е сигурен белег, че СССР отказва да допусне поглъщането на България от Югославия и това поглъщане, въпреки всички аспирации на титовци, така и не се случва.
***
В края на 1948 г., с активното съдействие на СССР и лично на Сталин, започва разкриването на антипартийна и противодържавна дейност на Трайчо Костов. Както е известно, по обвинения в държавна измяна, шпионаж, саботаж и вредителство, Тр. Костов е съден и осъден на смърт през декември 1949 г. Това е най-сериозният заговор срещу Народната република, разкрит по времето на социализма в България. Престъпната дейност на Тр. Костов е извършена по националистически подбуди и идва да покаже какви сериозни щети може да нанесе национализмът върху социалистическият път на развитие, по който е решил да върви българският народ след края на Втората световна война. В доклада си „За основните поуки от разкриването на трайчокостовската банда и борбата за нейния разгром, за недостатъците в партийната работа и нашите задачи” В. Червенков изтъква:
„Национализмът и националистическите прояви трябва да се изкореняват, където и да се срещнат, като идеология вражеска, фашистка, като най-голямо зло.
Национализмът се проявява във враждебност към Съветския съюз, в омаловажаване на неговите успехи, в непризнаване и отричане на всемирноисторическия опит на ВОСР като образец и пример за всички работници и трудещи се в целия свят, в надценяване на собствените сили и успехи, в подценяване на силите и успехите на другите, в отричане на международната пролетарска солидарност. Национализмът е идеология на предателство спрямо мира, демокрацията и социализма, на откъсването от този лагер и преминаването в лагера на империализма, на реставрацията, на бонапартистския контрареволюционен преврат.
Национализмът означава израждането на Партията в буржоазна, в контрареволюционна партия. Национализмът означава превръщане на България в империалистическа колония. Национализмът е измяна към родината. Национализмът е смъртен враг на патриотизма, на истинското родолюбие.
Без безпощадна, не на живот, а на смърт борба против национализма, няма комунистическа партия.
Трайчокостовщината – това е българският национализъм, предателство към социализма, към България” (виж В. Червенков – „По пътя на Георги Димитров”, С. 1950г., с. 371).
Българската държава успява да се справи с групата на Тр. Костов. Разобличаването на последния започва лично Сталин, което В. Червенков не пропуска да подчертае:
„Ние навреме взехме мерки, но това отношение трябва да благодарим на другаря Сталин, на ЦК на ВКП(б), на резолюцията на Информбюро от месец юли 1948 г.” („По пътя на Георги Димитров” – с. 372).
Разплитането на случая „Тр. Костов” започва от там, че през втората половина на ноември 1948 г. съветският посланик в България Бодров съобщава на Й. Сталин за разговора си с Тр. Костов. В този разговор българският държавен ръководител заявява, че приетият от ВНС на 1 септември 1948 г. Закон за държавната тайна ще важи и за СССР. Впоследствие Тр. Костов съветва Шабански от Плановата комисия и Кочемидов от Външната търговия да се въздържат да дават информация на съветски специалисти за цените, по които България търгува с капиталистическите страни. В този акт Сталин съзира същия модел, по който Тито възпрепятства дейността на съветските представители в Югославия, разкривайки националистическата си и антисоциалистическа идейна същност. Тр. Костов, В. Червенков и Г. Димитров са поканени на спешен разговор със Сталин и Молотов, който се провежда в нощта на 6 срещу 7 декември 1948 г. За този разговор В. Червенков докладва пред останалите партийни ръководители след завръщането си в България (виж док. 58, с. 204-214). В него Сталин подлага случилото се на най-остра критика:
„Не искате да издавате своите тайни? Искате да бъдете независими? Не искате ние да знаем по какви цени продавате? На другите по-евтино продавате? Не искате, тогава ни кажете. Обърнете се към нас като държава към държава. Не, вие това не правите. Трябва непременно да унизите нашите хора. Какая-то злоба? С това започна Тито. Точь в точь…
…Не искате да знаем вашите тайни, вървете по дяволите и без вас ще минем. Какво, вие ни смятате за простаци, за наивни (дурачки), а вие сте европейци, вие имате връзки с Европа. Идете по дяволите…” (с. 205). Очевидно Сталин е изключително гневен и използва нехарактерно за него остри думи. Впоследствие той обръща внимание на факта, че две приятелски страни, скрепили дружбата си с договор за взаимопомощ, няма как да са абсолютно независими една от друга:
„Искате да бъдете независими, да покажете независимост? Ние и без вас всичко знаем. Но аз ви питам: миноносецът не е ли тайна, не са ли тайна нашите подводници, нашите „катюши”, това какво е – не е ли тайна? Ние ви доверяваме, а вие пазите тайни от нас. Аз ви питам (към др. Тр. Костов), могат ли комунисти да се лъжат едни други?
…Редът изменяте, а ние нищо не знаем. Бодров ни предаде това, което е станало у вас. Какви тайни, какво се е случило? Кажете! Пазете вашата независимост, за създаването на която и ние сме причастни.
И без вас ще минем.
Между държавите, свързани с договор, независимостта вече с нещо е накърнена. Това от само себе си се разбира. Но, ако това ви тежи, кажете ни открито, защо да се лъжем един друг?” (с. 205-206).
Сталин отправя и персонална критика към Г. Димитров, че не съумява да следи какво се случва в България, визирайки учудването му от антисъветската проява на Тр. Костов:
„Другарю Димитров, Вие сте крупен човек, голям човек в международното движение. Но Вие се занимавате с големите въпроси, правите доклади, интервюта, занимавате се с идеологическите въпроси, общо правилно ръководите, но с практическите въпроси не се занимавате. Не знаете всичко, което се върши у вас. Съществува двойнственост във Вашето ръководство. По-младите другари не Ви питат, сами решават практическите въпроси” (с. 206).
А що се отнася до Тр. Костов, Сталин подчертава, че след тази му проява трябва вече да се търси отговор и на въпроса кое точно е това лице, което я е извършило:
„Когато другарят Трайчо Костов заяви, че той се смята за честен човек и че има честно отношение към Съветския съюз, че е имал добро намерение за по-голяма организираност в предаването на сведенията, другарят Сталин каза: „Жулик (мошеник, измамник, хитрец – бел. авт.)! Аз имах за Вас по-добро мнение. Трябва да се види откъде сте и кой сте Вие? Я ме погледнете! Искате да се биете? Ще се преборим. Само знайте, че ние на половин път никога не спираме. Ще доведем борбата докрай”„ (с. 206-207).
Оттук започват да се събират един след друг изобличителни факти за дейността на Тр.Костов. Предприема се разследване, което води до арест на 20 юни 1949 г. На 29 юли с. г. В. Червенков, А. Югов, Р. Дамянов посещават Сталин (с. 273-283) и му докладват за развитието на случая:
„Червенков казва, че във връзка с делото Костов е решено да бъдат издигани нови хора, особено на ръководни постове.
Др. Сталин. Това е правилно. Трябва да се издигат. Не е нужно да се надяват на старите специалисти, особено в областта на търговията, те са хора със стара закалка (под „хора със стара закалка”, както пояснява на друго място В. Червенков, Сталин има предвид следното: „Те не искат да търгуват със съветските хора. Те са привикнали към комисионни, към подаръци…” – виж с. 285). Необходимо е да бъдат издигани не старите специалисти, които са увредени от лошите навици на старото общество, а нови.
Др. Сталин обръща внимание на това, че Костов се е обграждал точно с такива хора, които следва да бъдат заменени с млади, нови кадри.
Червенков казва, че в „делото Костов” се оказват замесени някои министри и е необходимо те да бъдат заменени.
Др. Сталин напомни, че така е било и у нас. Ленин е велик човек, но и по негово време имаше подобни случаи. Много са хвалили ГПУ, а там само Дзержински е бил безукорно честен човек. Там имаше много агенти, изпратени от чужбина, които може би и не са искали да ни вредят, но са били принудени, бидейки завербовани от чуждестранните разузнавания.
Др. Сталин посочи Югославия, където сега има много американски и английски агенти, от които се изискват сведения и служба. Дали те искат да вредят или не, е безразлично, от тях изискват и те са длъжни да изпълнят тези изисквания. Това е закон. В това няма нищо изключително. В онова, което се извършва в това отношение в България, няма нищо удивително.
Др. Сталин назовава някои от най-злостните троцкисти, немски и английски агенти в СССР: Шейнман, Ягода, Колманович и др., и добавя, че в Англия и САЩ не затварят напразно старите вълци. В България не се е случило нищо особено в това отношение. Така беше и у нас. Историята с Костов ще помогне да се очистят от тези агенти и въобще от вражеските елементи.
Червенков казва, че Костов е признал плановете си да откъсне България от дружбата й със СССР.
Др. Сталин, обръщайки се към българите, казва, че Костов е чуждестранен агент и е издавал техните хора. Сега той се бои да разкаже цялата истина, но „ако го заставите да се разговори, ще разкаже много” (с. 275).
В хода на разследването Тр. Костов наистина „разказва много” – толкова много, че, разкривайки публично дейността на американската агентура, са преустановени дипломатическите отношения между САЩ и България (по вина на САЩ).
Първоначално, по молба на В. Червенков и А. Югов, СССР оказва пряка помощ, изпращайки двама съветски следователи – Чернов и Лихачов; те съдействат в организирането на разпитите, при провеждането на очните ставки, при проверката и документирането на показанията на арестуваните и свидетелите Българските разследващи органи обаче отчитат като неправилно в разпитите на Костов да участват Чернов и Лихачов. НКВД приема този отказ и неговите представители не участват в разпитите. Министърът на държавната сигурност в СССР В. Абакумов обаче докладва на Сталин (3 септември 1949 г.), че разследването не се води достатъчно ефективно:
„Другарите Лихачов и Шварцман (Чернов – бел. авт.) съобщиха, че поради недостатъчния си опит българските следователи водят разпита на Костов недостатъчно активно и нецелеустремено, въпреки помощта, която им се оказва постоянно. Положението се усложнява от това, че ЦК на БКП, по неизвестни причини, не разрешава на българските органи по безопасността да арестуват редица лица, тясно свързани с Костов и неговата вражеска дейност – бившия министър на финансите Стефанов, бившия управител на българската банка Цончев и др., показанията на които можеха да бъдат използвани от следствието за пълното разобличаване на Костов” (с.272) – видно е, че и в този случай съветската помощ е единствено експертна, няма и грам съмнение, че крайните решения се взимат не „в Москва”, а от суверенната българска държава. Като допълнение може само да се отбележи, че безпокойството на НКВД е било основателно. То е подкрепено и от оказалите се пророчески думи на Сталин в беседата му с Червенков, Югов и Дамянов на 29 юли 1949 г.:
„Те (трайчокостовци – бел. авт.) ще ви задушат, ако вие с тях не се справите. Какво чакате?” (с. 288).
Защо са пророчески тези думи? Защото живковистите, които узурпират властта след 1956 г., веднага се заемат не с нещо друго, а именно да реабилитират Трайчо Костов и неговата група (по примера на Хрушчовските реабилитации след смъртта на Сталин). С това и започва „задушаването” на социализма в България, което приключва успешно (от гледна точка на задушителите) през 1989 г.
В същата беседа на Сталин с Червенков, Югов и Дамянов са засегнати още няколко важни въпроса, характеризиращи българо-съветските отношения. Един от тях е дали да се раздели МВР на две министерства – на вътрешните работи и на държавна сигурност. Отговорът:
„Другарят Сталин посочва, че България е малка държава и че може да не разделят министерството на вътрешните работи на министерство на вътрешните работи и министерство на държавната сигурност. Не е необходимо да се копира СССР, казва др. Сталин; няма нужда от това, още повече, че СССР е много голяма държава” (с. 274). Макар Сталин да дава просто един съвет – че не е необходимо да се копира СССР – тези му думи идват да разсеят мита, че след Втората световна война страните с народна демокрация са налагали „сталинизъм”, още по-малко пък, че СССР и лично Сталин ги е поощрявал да копират съветския опит. Всъщност, фактите сочат точно обратното.
Отново в тази беседа Сталин се опитва да разясни на българските ръководители какво означава в действителност борба за национална независимост. За повод той взима оплакването на А. Югов, че България няма собствени машини за печатане на пари и че до 9 септември 1944 г. парите ни се печатат в Австрия и Германия. Сталин му отговаря, че е необходимо България да се сдобие със собствени машини. И изтъква:
„Във всички основни произведения вие трябва да имате свои. Само тогава вие ще бъдете действително независими. Вие трябва да правите локомотиви, да имате свой бензин…” (с. 287).
Сталин показва и каква е разликата между този вид независимост и „независимостта”, за която се бори Югославия, влизайки във враждебни отношения със СССР:
„Др. Сталин добавя, че именно в това се състои борбата за независимост, а не в ругаенето на съветската власт. Във връзка с това той допълва, че „югославската клика негодяи си позволява да говори, че СССР експлоатирал Югославия. Тези негодници крещят, че искат независимост. Ще видим колко далече ще стигнат те с тази своя независимост. Това са нечестни хора, те нямат нищо славянско. През 1946 г. СССР безплатно даде на Югославия 50 хиляди тона жито, а те сега клеветят, че СССР ги експлоатира. Това са безсъвестни хора” (с. 282).
***
Документ № 66 (с. 233-235) предоставя ценна информация за линията на културната политика на СССР спрямо страните с народна демокрация. К. Д. Левичкин – сътрудник на Министерството на външните работи на СССР, в писмо до заместник-министъра на външните работи В. А. Зорин, подлага на критика културните взаимоотношения с България, Румъния, Унгария и Албания. Според него има съществени недостатъци, по-важни от които са липсата на нужната плановост и систематичност; незначителност на помощта със специалисти и специализирана литература, които да съдействат за укрепване на промишлеността и на кооперативното селско стопанство, а също и за преустройството на науката, културата и изкуството на основите на марксистко-ленинската теория. Обменът на културни делегации също е затруднен, според К. Д. Левичкин – по вина на СССР. Предложено е да се въведе плановост и систематичност в културната политика, която да бъде подчинена на задачата за „по-широка популяризация на постиженията на Съветския съюз от една страна и за оказване на помощ при социално-икономическите, политически и културни преобразования в тези страни, от друга” (с. 234). Освен изправяне на гореизброените слабости в културните взаимоотношения, К. Д. Левичкин смята за необходимо да се създадат още домове на съветската култура в столиците на народно-демократичните страни, а също така и образцови съветски средни училища със съветски преподаватели, програми и учебни пособия, обезпечени материално от държавния бюджет на СССР.
И докато Съветският съюз търси начини за укрепване на културните си връзки с България, САЩ продължават с враждебните си прояви, една от които е описана в документ № 72 (с. 252-253). Става въпрос за помощника на военното аташе на САЩ капитан Р. Чарлз Снифин, който, облечен в цивилни дрехи, е заловен от софиянци да къса предизборните плакати и лозунги на 12 май 1949 г.
***
Документ № 76 (с. 265-268) разсейва още един популярен мит – за съветското отношение към колективизацията на селското стопанство в България. Твърди се, че СССР, провеждайки политика на „сталинизация” в страните с народна демокрация, налага и „насилствена колективизация” в тях като основен елемент от „сталинизма”. Но какво пише в докладната на А. А. Стручков – сътрудник към канцеларията на Секретариата на Информбюро – по въпроса за колективизацията на България? Дошъл на посещение в страната в края на юни-началото на юли 1949 г., Стручков изказва остро недоволство от това, което уж именно СССР и ВКП(б) са трябвало да провеждат като политика в България:
„Считам за необходимо също да съобщя за съществуването на масови случаи на груби левичарски уклони в България, допуснати по отношение на средното селячество от местните партийни организации. Тези крайности, носещи нежелателни политически последствия, се състоят в нарушаване на принципа на доброволност при организиране на ТКЗС-тата, в принудителна замяна на поземлените участъци на селяните, отказали да влязат в ТКЗС, в прекалено високите данъци за средното селячество и в принудителното изкупуване на селскостопанските продукти на селяните от страна на държавните и кооперативни организации” (с. 268). Очевидно е имало грешки в политиката по селския въпрос, но те определено не са били правени със съветско участие и под съветско влияние.
В още един документ от сборника личи колко далеч от истината е твърдението за „насилствено коопериране” в България, провеждано като политическа линия на БКП и народно-демократичната държава „по заповед на Москва”. Става въпрос за документ № 100 (с. 345-347), съдържащ писмо на В.Червенков до ЦК на ВКП(б) с молба за съвет дали ще е правилно в районите, където над 50% от селските стопанства са вече кооперирани, „да се пристъпи на практика към подготовка и провеждане на разкулачването” (което означава земите на едрите земевладелци-капиталисти, техните едри стопански и жилищни постройки, едрият инвентар и работните животни да се предадат на кооперативните стопанства). Сталин не приема за правилен този политически ход:
„…от страна на Москва … било изказано пожелание в България да не се прави разкулачване според опита на СССР… Сталин подчертал, че няма необходимост от такава акция в България, че тя води до изкуствено изостряне на класовата борба” (с. 347).
И в други още случаи СССР спасява българското правителство от увлечение. Така е през февруари 1950 г., когато В. Червенков се обръща за съвет дали ще е целесъобразно да се откаже по-нататъшно държавно субсидиране на българската православна църква, като й се препоръча да премине на собствена издръжка. В писмо на А. Вишински до Й. Сталин от 17 февруари 1950 г. (док. 89, с. 312) се съдържа съветската позиция по въпроса:
„Съветът, занимаващ се с делата на руската православна църква (др. Белишев) счита такова мероприятие за ненавременно, което може да даде отрицателни политически резултати, тъй като в този момент българската църква не може да си осигури собствени средства, а реакционните елементи в нея ще използват подобна стъпка на българското правителство за враждебна кампания сред вярващите и свещениците” (с. 312).
Очевидно българското правителство и в този случай се съгласява с мнението на СССР, което дава своя положителен резултат. На 12 юни 1950 г. първият секретар към посолството на СССР в България А. Е. Малишев докладва за проведен разговор с директора по вероизповеданията към министерството на външните работи на България Тагаров, за положението в българската православна църква (док. 93, стр. 325-326):
„Тагаров съобщи,че от момента на назначението му на поста директор на вероизповеданията, положението в българската православна църква коренно се е изменило.
Ако по-рано, казва Тагаров, Светият Синод и отделните митрополити са издавали циркуляри, в които са препоръчвали на свещениците да не участват в обществено-политически и стопански мероприятия на правителството, то сега е обратното. Пример за това са циркулярните писма на Св. Синод и митрополитите по въпроса за борбата за мир. Като цяло, продължи Тагаров, българската православна църква и нейното ръководство заеха правилна позиция по този въпрос.
Към настоящия момент във всички митрополии се проведоха събрания на свещениците, на които те изразиха своята готовност да се борят за укрепване делото на мира” (с. 305).
Още един мит е опроверган от документ № 114 – писмо от А. Я. Вишински до В. М. Молотов със забележки по делото срещу католическата организация в България, от 2 октомври 1952 г. (с. 373-374). Широко разпространено е твърдението, че съдът в СССР и лично А. Я. Вишински (главен прокурор на СССР от периода 1933-34 г.) са смятали самопризнанията на обвиняемия за „царица на доказателствата”. Към това се добавя и че едва ли не други доказателства не са били нужни, а самопризнанията били изтръгвани чрез насилие. В действителност, запознавайки се с хода на делото срещу католическата шпионско-заговорническа организация в Българи начело с Е. Босилков, се разкрива истинската позиция на А. Я. Вишинския относно това какво е нужно за юридическото обосноваване на вината от страна на прокуратурата:
„Що се отнася до въпроса доколко е подготвено обвинението, съдейки по обвинителния акт, то се опира главно на личните признания на обвиняемите. Макар в обвинителния акт да се позовават на свидетелски показания, в акта тези показания не са посочени и ние не разполагаме със съответните материали, поради което е невъзможно да се говори за доказателствено значение на тези показания…
…Обвинителният акт е съставен недостатъчно убедително от гледна точка на юридическата обоснованост на вината на подсъдимите и в голяма степен има пропаганден характер.
За окончателно мнение относно обосновката на обвинението е необходимо да получим допълнително свидетелските показания и списъка с веществените доказателства, с уточняване към кои именно точки на обвинителния акт се отнасят тези веществени доказателства” (с. 373-374).
***
В два от последните документа в сборника за пореден път може да се види принципността, която проявява СССР по отношение на България. В единия (док. 111, с. 369), в писмо на М. Бодров (посланик на СССР в България) до А. Вишински относно контактите на сътрудници при посолството с ръководители на Дирекцията по статистика на НРБ (от 18 юли 1952 г.), става ясно, че „служителите от търговското представителство на СССР в НР България, и в частност др. Николски, систематически изискват от тях много и различни статистически данни, с които Дирекцията по статистика даже не разполага и е принудена специално да пита Министерствата, за да изготви тези сведения” (с. 369). Съветската страна приема за основателно недоволството на българските статистици. Търговският представител на СССР в България – Сергеев, е помолен лично от посланик Бодров да вземе необходимите мерки за намаляване на изискванията към Дирекцията по статистика в България.
Другият случай е от ноември 1949 г., когато, във връзка със започналото разследване на висши военни от Българската народна армия, включително началника на Главния щаб на БНА Иван Кинов (отстранен от заемания пост), от българска страна е предложено Генералния щаб на БНА да бъде оглавен от съветски генерал.
„На 2 ноември 1949 г. Москва отказала, посочвайки нецелесъобразността на такова назначение” (с. 360).
Принципността, проявявана от съветска страна в отношенията с НРБ, помощта и подкрепата, която се оказва на младата народна република, не остава незабелязана от българския народ, който масово се записва в българо-съветските дружества (док. 95, с. 331-332). Към август 1950 г. в тях участват 1 162 978 души, т. е. около 17 % от населението на страната. Показателно е, че едва 17.3 % (201 456 души) от членуващите в БСД са членове на БКП. Очевидно желанието за дружба със СССР е искрено и автентично, а не просто едно партийно задължение.
Автор: Б-23
***
ПРИЛОЖЕНИЕ:
[Тост на Сталин „за тези доблестни български дейци, които поведоха България по нов път”, 7 януари 1946 г., док. 33, с. 120-122]:
Сталин: Вдигам тост за това поколение и за тази интелигенция, която извърши поврата в България, откъсна България от хитлеровата политика, която в продължение на много години прикачваше страната за колесницата на Германия и в две войни България се намери в лагера на нашите противници.
Не случайно аз исках да си припомня за българския представител при подписването на Брест-Литовския мир. Тогава България участваше на страната на Германия и Турция при диктуването на мира. На това сега се сложи край.
От друга страна, и царска Русия не можеше да бъде истински приятел на славянските народи, понеже тя смяташе някои от тях като елементи, които могат да бъдат порусени, а по-далечните използваше, за да предприема една или друга международна сделка за тяхна сметка, използваше ги като разменна монета. Често, за да ги държи под свое влияние, тя ги насъскваше един против друг. Царска Русия не искаше да признае националната самобитност на тези народи, тяхната независимост и култура. За нея те бяха средство за постигане на своите цели. При тези обстоятелства в царска Русия не можеше да вирее едно истинско славянофилство, нито беше възможна една истинска общославянска политика.
Аз вдигам тост и за това поколение у нас, което извърши тоя поврат, за Ленинците, към които се числя и аз, за хората на днешна Русия. Ленин, който ни научи да тачим всяка нация като самостоятелна културна единица, безразлично каква е нейната големина и сила, бе истинският създател на новото, съвременното, истинското славянофилство.
Не е важно дали даден народ е малък или голям. Какъвто и да е, щом като е отделен народ, той представлява нещо особено, една самобитна единица. Нашето славянофилство почива на нова основа, на основата на взаимно зачитане свободата, самобитността на славянските народи.
Но този нов възглед не почива само на идеологическа основа. За да бъде славянската взаимност един реален фактор в живота на народите, тя трябва да бъде реалистично обоснована.
По-малките славянски народи, за да могат спокойно да живеят, се нуждаят от закрилата на една голяма сила, като Съветския съюз. Не както преди, славянските страни да се търсят, когато царска Русия имаше нужда, за да бъдат защитени нейните интереси, но славянската общност трябва да се гради на взаимно зачитане. Взаимната защита ни поставя преди всичко върху почвата на тясното сътрудничество между славянските народи, което не означава отчуждаване от другите демократични страни. Само Съветският съюз е, който може да се притече на помощ на малките славянски народи и да ги спаси.
Но взаимност трябва не само от едната страна. Когато и на нас ни потрябва помощ, ние ще получим тази помощ, преди всичко от славянските народи. Защото Съветският съюз, макар и да е имал и продължава да има съюзници и приятели, той знае, че тъкмо демократизираните славянски държави са естествените и най-сигурни съюзници на нашата държава. Те са, които образуват на Запад от нас един приятелски и винаги надежден пояс.
Българският народ можа да се освободи от злокобното немско влияние, което го отдалечаваше от нас, и той тръгна след 9 септември по правилен политически път. Ние не желаем да се бъркаме в неговите вътрешни работи. Впрочем, вярно е, че се бъркаме: даваме жито, сено, и други работи, но такова бъркане не вярвам да е неприятно.
България има мъжеството да ликвидира своето погрешно политическо минало и го ликвидира съвсем решително, стопроцентно. Тя постъпи правилно, както постъпихме и ние преди десетина години, когато се справихме с ония, които дебнеха момента, за да продадат нашата страна на немци, японци и т. н.
Прочее, за тези доблестни български дейци, които поведоха България по новия път, и затова поколение у нас, което също извърши поврат и се явява истински приятел на славянството, да вдигнем чаша!
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
„България в секретния архив на Сталин”, С. 2005 г.
Сталин – „Писма, беседи, изказвания. 1946-1952 г.”, С. 1952 г.
Сталин – „За Великата отечествена война на Съветския съюз”, С. 1951 г.
Сталин, „Съчинения”, С.1949 г., т. 6
В. Червенков – „По пътя на Георги Димитров”, С. 1950г.
