В последните години отделни медии, книгоиздателства и историци се опитват да пропагандират, под една или друга форма, постиженията на българската буржоазия по модернизацията на страната в периода 1878 – 1944 г. Във връзка с това особено много се набляга на центъра на София, в който наистина могат да се открият определени модернизационни тенденции. Един от най-рекламираните образи е този на стамболовисткия столичен кмет Димитър Петков. Времето на стамболовисткия режим (1887 – 1894 г.) е особено любимо на днешната пропаганда. С активната подкрепа на Англия и Австрия, тези вековни врагове на България и на славянството като цяло, Стамболов и стамболовистите правят всичко възможно да прекратят всякакви връзки между България и нашите освободители от Русия. Стига се дори до такива срамни епизоди, като призиви за рушене на руски паметници и дори опити да се възстанови властта на турския султан. През същото това време столичният кмет Димитър Петков (1888 – 1893 г.), под предлог да се модернизира София, се захваща с пъкленото дело да руши вековни православни храмове. Една безплатна брошура, разпространявана напоследък в голям тираж из столичните кина и заведения, ни информира за подвизите на този виден стамболовист.
Димитър Петков унищожава църквата „Св. Иван Рилски“ (в близост до ъгъла на улиците „Пиротска“ и „Вашингтон“, съществувала още от 12 век и съхранявала близо 200 години мощите на Рилския светец. Оцеляла през петте века османско иго, и едва десетина години под игото на българската буржоазия.
Стамболовистите унищожават вековния храм „Св. Архангели“ (в близост до църквата „Св. Неделя“), която е съхранявала старопечатни и ръкописни книги от 15-17 век, но не успяла да се съхрани от свързаните с Англия и Австрия български буржоазни унищожители.
През 1891 г. буржоазните общинари унищожават църквата „Св. Никола Мали“. На първата страница на едно евангелие е записано, че на 30 април 1891 г. „се строши от градски съвет църквата Мали Св. Никола. Кмет Димитър Петков“. Има свидетелства, че тази църква е посещавана от брата на Паисий Хилендарски – Лаврентий, през 1765 г. По времето на българската буржоазия обаче тя е изравнена със земята и превърната в площад с магазини и локали.
Безвъзвратно изчезват и църквите „Св. Лука“ (между днешните улици „Позитано“ и „Лавеле“), както и арменската църква „Св. Богородица“. Още по-срамно е, че българската буржоазия е обмисляла да унищожи и един от древните символи на столицата – късноантичната базилика „Света София“. За щастие, тя е пожалена от развилнелите се буржоазни вандали, но за сметка на това, вместо да я реставрират, те я превръщат в склад за газ и в наблюдателен пункт на пожарната…
Най-емблематичен случай на буржоазен вандализъм остава унищожаването на средновековната църква „Св. Богородица Пречиста“ (намираща се в близост до дн. бул. „Мария Луиза“ и бившия ЦУМ). Стамболовистите я разрушават на 22 май 1889 г. Църквата се е считала за покровителка на жените в София и за „един от най-обичаните храмове“. Извършеният вандализъм е и „едно грозно оскърбление на религиозните чувства“ за които българската буржоазия очевидно нехае. В спомените на Райна Костенцева („Моят роден град София, С. 2008, 20-22) се разказва, че се стига до истински „бунт на жените“, които с телата си опитват да спрат разрушаването на църквата. Кметът-„модернизатор“ – стамболовистът Димитър Петков действа безкомпромисно. Той изпраща срещу жените „жандарми, конни полицаи, пожарникари и войска“, за да смаже със сила бунта на пазителките на храма. Дори някои от днешните изследователи новата българска история са принудени да признаят, че поведението на буржоазните власти е нанесло „тежък удар върху духовния живот на София“.
Така още в първите години след Освобождението българската буржоазия започва да пише срамни страници на терор срещу българския народ и на унищожаване на културно-историческо наследство. В името на печалбата и активно подкрепяни от Западна Европа, тези наследници на чорбаджиите-туркофили не се свенят да бият жени и да рушат вековни православни храмове. Под надзора на Англия, Австрия и Германия се формира една управляваща класа с ясно изразен антинароден и антибългарски характер, която, през следващите десетилетия до 1944 г., ще извърши редица крупни предателства и престъпления срещу единството на българската нация и срещу териториалната цялост, историята и културата на българската държава.
Автор: Б-23
