9 май 1945 г., като Ден на Велика Победа във „вековната борба на славянските народи за своето съществуване и своята независимост“, на „победа над германските завоеватели и над германската тирания“[1] е от особено голяма важност и значимост за България и българския народ. Поставен е край на един германски хитлеристки режим, който е държал страната ни в икономическо, политическо, военно и идеологическо подчинение. Сбъдва се народната мечта за ускорена модернизация по пътя на социализма и националната независимост. Но за да се стигне до този победоносен исторически ден, България е принудена да изтърпи десетилетия на крайна бедност, нищета и мизерия под диктовката на Запада и на прозападните режими, управлявали страната ни (с малки изключения) през целия период от 1878 до 1944 г.
Още през 1949 г. е дадено едно сбито обобщение на най-важните характеристики на прозападните режими в България до 1944 г.:
„Какво беше България преди 9 септември 1944 година?
Тя беше фактическа полуколония на германския империализъм с крайно слаба тежка промишленост, с извънредно изостанало селско стопанство, с варварски фашистки режим, който държеше в безправност трудещите се, безмилостно ги експлоатираше и подлагаше на зверски преследвания техните организации и освободителната им борба. Тя беше плячка в ръцете на хищните капиталистически клики, начело с кобургската династия, които не бяха нищо друго освен посредници на чуждестранния капитал в експлоатацията на нашия народ и се интересуваха само от комисионните, печалбите и изгодите, извличани от безмилостния грабеж на народния труд и богатствата на страната, които и не помисляха да създават крепка национална индустрия, които не бяха в състояние да повдигнат селското стопанство, да го механизират и направят сигурен източник на суровини за индустрията“[2].
Въпреки опитите на някои съвременни пропагандисти да прокарват тезата, че българският народ е водел един заможен и щастлив живот през тези години (особено в края на 1930-те години) редица изследвания на български и чуждестранни учени ни разкриват една коренно различна действителност, която потвърждава написаното от В. Червенков преди 75 години.
Така английският историк Стенли Евънс привежда редица данни за изостаналостта на българската икономика. В навечерието на Втората световна война България е изостанала аграрна страна (80 % от работещото население са заети в селското стопанство) с остарели начини на земеделие. Използват се все още 471 000 дървени рала, а добивите са сред най-ниските в Европа. Мнозинството селяни са бедни и живеят „на хляб и сирене“[3].
Изследователят на историята на Балканите – Жорж Кастелан, изтъква, че с изключение на Албания, българската промишленост е най-слабо развитата на Балканите. Също така, френският учен оценява селскостопанската техника, с която разполага страната ни като „примитивна“, а тракторите са „почти непознати“[4] .
За трагичното състояние на българското селско стопанство признава и самият земеделски министър Иван Багрянов. На 25 януари 1939 г. той заявява в парламента: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна, но без земеделие… Ние изнасяме не излишъци, а само това, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък“[5].
В потвърждение на казаното може да се добави и известната картина на българския художник Стоян Венев – „Семейство“ (1937 г.). Това удивително реалистично изображение на селската действителност говори повече от хиляди думи, цифри и доклади…
Любен Беров в своите икономически изследвания също потвърждава изостаналостта на българската промишленост и селско стопанство. Той подчертава, че по относителен брой на основните тогава земеделски машини на единица площ България изостава 15-20 пъти от водещите страни[6]. По промишлена продукция на човек от населението България изостава 10 до 16 пъти от развитите страни[7].
Според Алфред Бехар икономическата зависимост от Германия силно затруднява индустриалното развитие на България, тъй като страната ни е заставена да купува немски промишлени стоки, вместо да произвежда свои собствени[8].
Данни за обществено-икономическата изостаналост на България през 30-те години на ХХ век привеждат също и аграрният икономист Христо Шарлопов[9] и инж. Иван Цветков (събрал и обобщил данните от статистическите годишници на Царство България)[10]. Прави впечатление, че през 1939 г. България е на предпоследно място в Европа по потребление на електроенергия[11]; че е крайно недостатъчен броят на лекарите (3127) и на здравните заведения (255), което създава условия за „ниска санитарно-хигиенна култура, висока обща и детска смъртност“, както и за широко разпространение на туберкулозата, пневмонията и маларията[12]; че около една трета от населението е неграмотно, в това число 20 % от мъжете и 43 % от жените[13]; че над 80 на сто от жилищата нямат течаща вода и електричество, а над 95 на сто нямат вградени тоалет и баня в жилищата[14].
Някои съвременни пропагандисти и защитници на Третото българско царство опитват да направят „маневра“ и, като признават с половин уста, че „положението в провинцията не е много цветущо“, да „контраатакуват“ с доводи за модернизацията на град София. Но и в столицата „невижданите постижения“ на буржоазна България остават невидяни за огромното мнозинство от хора. Като се изключи центърът с царския дворец и две-три улици около него, в София положението на обикновените хора е не по-малко свързано с бедност и мизерия, която понякога дори надминава бедността и мизерията сред българските селяни.
Така, в един от старите столични квартали – „Лозенец“ (в който днес по стечение на обстоятелствата живеят немалко от съвременните пропагандисти на монархизма и на „топлите връзки“ с „обединена Европа“ начело с нацистка Германия), се разкрива една картина на крайна нищета. Към края на 1930-те години улиците в квартала са „тъмни, кални“. Къщите са „ниски, прихлупени, почти като… на село“[15]. В квартала „нямаше…една кьорава лампа“[16].
През 1937 г. в Списанието на Българското икономическо дружество се привеждат подобни данни и за столичните квартали „Булина ливада“ (дн. „Красна поляна“) и „Коньовица“. Цитира се направена анкета сред 340 семейства. Положението в тези западни квартали е повече от трагично. Къщите са „малки и влажни, с под от земя“, със стаи, в които се спи и готви едновременно. Въздухът е „тежък“. Влагата обхваща целите стени, а по някои е изникнала трева. В отделни къщи вместо врати са поставени черги, а прозорците са „запушени с парцали“. В стаи 2.5 на 3-4 метра живеят по 5-6, а дори и по 7-8 души. „Това не са жилища за живеене, а гнезда на туберкулоза, на епидемични болести и на нравствени опасности“[17]. Към средата на 30-те години около 20 % от столичното население живее в подобни „гнезда“[18].
Тези и други подобни данни сочат, че за България, първо с победата на 9 септември 1944 г., а впоследствие и с окончателния разгром на германския фашизъм на 9 май 1945 г. се слага край не само на един диктаторски прогермански режим, но и на едно състояние на дългогодишно западно робство и на средновековни условия на живот за огромното мнозинство от българския народ. Започва нов етап – на социалистическа модернизация, която само за няколко десетилетия превръща България от „периферия на периферията“ в космическа и атомна държава с образование, здравеопазване, култура и спорт на световно ниво.
Ето защо българският народ и до днес е признателен и тачи паметта на героите от Съветската армия – Освободителка. Уверен съм, че справедливостта ще възтържествува и нейният паметник в центъра на София ще бъде възстановен. Но освен него аз мисля, че паметник (в София, в Пловдив, а също така и някъде в Родопите) заслужава и още един голям руски приятел на България и българския народ – Вячеслав Михайлович Молотов, който е с водеща роля за опазване териториалната цялост на България след края на Втората световна война. На неговия бъдещ паметник би трябвало да бъде изписано с големи букви безсмъртното послание, което той отправя към българския народ през 1946 г: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непроменена”.
Автор: Б-23
[1] Сталин. За Великата Отечествена война на Съветския съюз. София, 1951, с. 156.
[2] Червенков, В. По пътя на Георги Димитров. София, 1950, с. 198.
[3] Evans, St. G. A Short History of Bulgaria. London, 1960, p. 175.
[4] Кастелан, Ж. История на Балканите XIV-XX век. София, 2002, с. 437.
[5] Стенографски дневници, 24 ОНС, 25 януари 1939, с. 1125.
[6] Беров, Л. Стопанска история. София, 1999, с. 507.
[7] Пак там, с. 510.
[8] „Германският монополен финансов капитал се въздържаше да създава в България самостоятелна тежка индустрия, за да държи под своя зависимост нашето производство и пазара. Монополният капитал, самостоятелно или в разбирателство с местния едър капитал, поставя в неконкурентноспособно състояние местната занаятчийска и индустриална промишленост, и спомага за нейното пропадане“. Виж Бехар, А. Германският империализъм и отражението му в България. София, 1949, с. 10.
[9] „Съотношението между живата и механичната теглителна сила е 94:6. Торенето с минерални торове е почти непознато, напояването – съвсем ограничено. Естествено е при такова примитивно земеделие да са ниски и добивите. За периода 1936 – 1939 година, сочени като върхово постижение преди кооперирането, средният добив от пшеницата е 131,3 кг от декар, от ечемика – 147 кг, от царевицата – 117 кг и от слънчогледа – 87,9 кг. С тези добиви България се нарежда на предпоследно място в Европа. Зад нас е само Албания“. Виж Шарлопов, Хр. Бащите ни. Реквием за създателите на кооперативното земеделие у нас. София, 2006, 20-21.
[10] Цветков, И. България и Европа през 1939 и 1989 г., погледнати от статистическите годишници на Царство България и Република България. София, 1994, с. 11: „През 1939 г. България се намира твърде назад по степен на индустриализация в сравнение с развитите европейски страни. Според преброяването през 1934 г. 8,2 на сто от активното население е заето в индустрията и мините… От 29 европейски страни, показани в стат. годишници (без Албания), друга страна с такъв нисък показател няма“.
[11] Пак там, с. 17.
[12] Пак там, с. 29.
[13] Пак там, с. 30.
[14] Пак там, с. 35.
[15] Стоичков, Гр. Двоен живот. София, 1986, с. 56.
[16] Пак там, с. 65.
[17] Списание на БИД, 1937, № 9, с. 524-525.
[18] Пак там, с. 525.
About the Author
