Анжел Вагенщайн
Не очаквам от неонацистите преосъзнаване или нов прочит на случилото се през драматичния български ХХ век, завещал ни все още кървящи рани, неразчистени сметки и тъмни неразчетни страници! Вече писах, че фашизмът не ме изненадва – припознавам превъплъщенията на този вирус дори в човеколюбивите му мимикрии, до най-дълбинното му ново укритие – левия национализъм! Не, не той, не фашизмът, все по-трудно опознаваем, е който ме безпокои – безпокои ме антифашизмът у нас: безлик, ленив и апатичен като старец, унесен в гаснещи и унесени спомени…
И ето че неотдавна видяхме по телевизията “документалния” спомен “Народен дом на терора”. Нищо особено: нагледали сме се на преразкази, на стари и нови формати, на износени от злоупотреба манипулативни “спомени”! Новото и потресающото за мен е, че този – с извинение – “документален” филм получи… голямата награда на Пловдивския фестивал на документалното кино! Голяма награда за един голям, но не много хитроумен нов опит за нанасяне на корекции в историческия ни спомен!
Някъде в крайните титри на филма има и някаква благодарност към моя милост за оказаното съдействие. Нищо по-естествено за един стар кинаджия да помогне на колегите си: бил съм в лапите на “суперполицая” Гешев и бих могъл да покажа и разкажа нещичко за този “Народен дом”. Защо не, когато колеги от киното правят филм! Тогава не разбрах защо екипът отказа да го заведа горе, в последния полуетаж и първи кръг на ада, където и аз съм бил инквизиран до припадък, провесен с главата надолу, и където коридорите денонощно са кънтели от викове и стенания. Сега вече знам защо: колегите въобще не са се интересували от безчинствата на фашистките главорези – сметката за ужасилото цивилизована Европа българско кръвопролитие трябваше отново да бъде прехвърлена върху чуждо конто!
Голямата награда за документален филм, браво! Вероятно журито е ръкопляскало при нейното обявяване. Вероятно пловдивската публика е ръкопляскала! А аз се питам: ръкопляскали ли са и създателите на великолепния телевизионен сериал “По дирите на безследно изчезналите”? Ръкопляскали ли са създателите на “Допълнение към Закона за защита на държавата”, изследвали до най-малки подробности същата тема? Къде са те сега и защо мълчат – или са лъгали в своите филми за събитията през онези страшни години на тотален полицейски терор? И дали сега този “Народен дом на терора” им е отворил очите за истината? И едва сега ли са разбрали, че е имало някакъв кървав Деветоюнски преврат, извършен от “кървавия професор” Цанков, комуто до края на дните всички европейски университети са отказали достъп до своите аули. Но така и не са разбрали от филма кой е рязал на живо Стамболийски, кой го е убил, а след това е отнесъл главата му в София; кой е избил из софийските улици всички леви депутати – всички, до последния. И кой е генерал Иван Вълков? И в кои тъмни кладенци са потънали хиляди и хиляди интелектуалци, работници, селяни… И кой е убил народните трибуни Петко Д. Петков, Никола Габровски, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров и още стотици учители, читалищни дейци, общественици? И как внезапно са “изчезнали”, без да оставят диря, призовани “за справка” в същия този дом от филма, поетите и обществениците Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов…
Антон Страшимиров писа в некролог: “Убиха и брат ми!… Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията…”
Ужаси ли се журито на пловдивския фестивал на документалното кино? Ужаси ли се кинематографската ни гилдия? Българската национална телевизия? Ужасиха ли се създателите на този ужасен филм?
Едва ли. Но дано усетят презрението, което и до днес излъчва едно стъклено око!
В-к „Дума“, 10. Февруари 2016 г.
About the Author
