адв. Васил Т. Василев
Доклад пред Международната научна конференция, посветена на противозаконната отмяна на присъди на Народния съд, София, 1997 г.
На 3 февруари 1992 година историкът Веселин Методиев, сега депутат от Народен съюз, разкрива познанията си на страниците на в. „Демокрация” – „Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11122″. По същото време основен критик на Народния съд е народният представител от СДС Васил Гоцев. В радиопредаване по програма „Христо Ботев” твърди – „Аналогията с Нюрнбергския процес може да бъде само тази: в Нюрнбергския процес бяха съдени военнопрестъпници и от тях само 11 бяха осъдени на смърт, в България бяха осъдени хора, които близките на партизаните и самите партизани посочиха, които бяха над 11 000 души.” „В Нюрнберг като виновници за Втората световна война бяха съдени 22 германци, от които 11 на смърт. Изглежда, че главните виновници за тази война не бяха германците, а ние – българите. Абсурд без аналог!”, възмущава се на 20 януари 1994 година отново във в. „Демокрация” Здравко Даскалов.
Цитираните „компетентни” мнения от уважаващи се люде не са изолирани и въпреки това не се нуждаят от пространен коментар. Достатъчно е да се отбележи, че са красноречиво доказателство за тоталната атака срещу Народния съд 1944-1945 година за бруталността на позорния демарш по оневиняване на българския монархофашизъм и ревизиране на резултатите от Втората световна война. Белег за неистовия щурм, в който реваншистите, представящи се за демократи, не се посвениха да използват като оръжие и собствената си неграмотност.
Нито в годините на Втората световна война, нито след 9 септември 1944 година, нито във времето след победата на антихитлеристката коалиция България е остров на края на света или непозната и нечувана планета. Нашата страна е в огъня на събитията. И затова не може да има съмнение в причастността на участниците в съпротивата – партизаните, ятаците, политзатворниците, към великото антихитлеристко войнство. И пак затова търсенето на отговорност от виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, не е родно изобретение, а изпълнение на неотменимия дълг към жертвите и справедливо възмездие за страданията.
За съжаление на българските почитатели на пречупения кръст военнопрестъпниците от Втората световна война са на подсъдимата скамейка не само в Нюрнберг. И не се изчерпват с числото 22 на главните виновници. Още повече че самият Нюрнбергски военен трибунал с осъдителния си акт и на основание на член 9 и 10 от устава си обявява за престъпни и някои организации – ръководния състав на Националсоциалистическата партия, около 600 000 души, гестапо и Службата за безопасност на райхсфюрера (СД), не се посочва числеността им, и охранителните отряди на Националсоциалистическата работническа партия на Германия (СС), близо 580 000 германци. Т. е. присъдата на Международния военен трибунал в Нюрнберг има непосредствено правно действие върху повече от един милион лица.
В Германия има и хиляди други дела срещу военнопрестъпници. Пред американския Върховен военен съд в Нюрнберг до средата на 1949 година са проведени 12 големи процеса – основно срещу ръководители на немската индустрия през войната, за деянията си отговарят и нацистки медици, военни, съдии, дипломати, участници в наказателни команди. От 184 подсъдими 24 са осъдени на смърт и 20 на доживотен затвор. Военни съдилища на САЩ заседават и в Дахау, Дармщадт и Лудвигсбург и разглеждат дейността на персонала в концлагерите Дахау, Бухенвалд, Флосенбург, Матхаузен, Миттелбау-Дора и избиването на американски военнопленници по време на офанзивата в Ардените през декември 1944 година. От 1021 обвиняеми 885 са осъдени. Германските правосъдни органи констатират, доколкото е възможно, че в американската окупационна зона пред трибунали са изправени 1914 души, от които 1517 са осъдени – 324 на смърт, 247 на доживотен затвор и 946 на различни срокове лишаване от свобода. Заради начина на водене на процесите от отделни американски военни трибунали, най-вече поради използването на самопризнанията на обвиняемите, които на предварителното следствие отчасти са били дадени под тежък психически и физически натиск, от самата американска страна са предявени протести и са намалени присъдите на част от осъдените.
Британските военни съдилища водят процеси не само в окупационната си зона в Германия, но и в Италия и Нидерландия. Известни са делата срещу фелдмаршал Кесерлинг във Венеция, срещу фелдмаршал Фон Манщайн и генерал Фон Фалкенхорст в Хамбург, срещу част от персонала на концентрационните лагери Аушвиц, Берген-Белзен и Натцвайлер. Англичаните съдят производителите на отровния газ циклон-Б, използван в лагерите за умъртвяване на хора. При 1085 обвиняеми британските трибунали издават 240 смъртни присъди. Част от осъдените на лишаване от свобода германци са помилвани от британските власти, а последните военнопрестъпници напускат английските затвори през 1957 година. През март 1990 година министърът на вътрешните работи на Великобритания (според информация на БТА) внася в парламента проектозакон за съдебно преследване на военнопрестъпници и на британска земя. Стъпката е предприета след като в края на предходната година главният прокурор Томас Хетерингдън публикува доклад за престъпленията на 78 лица, които трябва да се разследват, и дава информация за други 48 души, за които се твърди, че са извършили военни престъпления през Втората световна война.
Общото число на подсъдимите пред френските окупационни съдилища е неизвестно, осъдени са 2107 лица, от които 104 на смърт, французите търсят отговорност от персонала на лагера Нойе бреме край Саарбрюкен и от лагерите край Натцвайлер в Баден-Вюртемберг. От военните съдилища във Франция и Френска Северна Африка са наказани и не по-малко от 1918 германци, в Лудвигсбург са оповестени други 956 задочни присъди. Във Франция са разгледани и 124 751 дела срещу колаборационисти и са постановени 7037 смъртни наказания, 13 211 са санкционираните с принудителна тежка работа, 2777 от които доживотно. Използват се декрети, които дават разширително тълкуване на наказателно-правната регламентация в страната. През есента на 1944 година по бързата процедура действат и военните трибунали на редовната армия и на френските вътрешни сили. Броят на осъдените от тях е неизвестен. Знае се, че в една шеста от департаментите са произнесени 424 смъртни присъди. Според съобщение на френското Министерство на правосъдието от 1952 година след 1944 година във Франция заради колаборационизъм с германците са били екзекутирани 10 519 французи, от които по-малко от 850 на основание на съдебен акт.
Само за илюстрация на престъпните деяния на колаборационистите във Франция нека надникнем в мотивите към присъдата на Пиер Лавал. „Той поставя в нарастваща степен своята власт в услуга на Германия” – отбелязват френските съдии. И изброяват: „През август 1942 година изпраща поздравителна телеграма след отблъскване от Германия на нападението срещу Диеп; борба срещу партизаните; съдействие, оказано на Германия; преследвания срещу евреите; намеса в помощ на Германия срещу англосаксонците в Северна Африка (виж по-точно – на заседание на министрите на 8 ноември 1942 година той посочва, че отказ от помощта за Германия би означавал насърчаване на дисидентството; настоява за скъсване на дипломатическите отношения със САЩ и с Англия; на 9 ноември 1942 година отстъпва на Луфтвафе нашите военновъздушни бази в Тунис; на 11 ноември оттегля протеста срещу преминаването от германците на демаркационната линия; на 15 ноември на заседание на министрите представя проект за констатиране на състояние на война със съюзниците; на 19 ноември 1942 година нарежда на ген. Жанекен да установи контакт с германците за сътрудничество с тях за защита на нашата страна и т. н…)”
Няма достоверни данни за осъдените германци от съветските военни съдилища. Предполага се, че числото на признатите за виновни многократно надхвърля броя на осъдените от съдилищата на останалите окупационни зони, взети заедно. На 26 февруари 1965 година в доклад до председателя на германския Бундестаг федералният министър на правосъдието посочва, че хиляди немски войници са осъдени от съветските военни съдилища по бързата процедура, като най-често налаганото наказание е лишаване от свобода до 25 години, но голяма част са и осъдените на смърт. Според данни на СССР през май 1950 година в съветски лагери има 13 532 военнопрестъпници с присъди. На 14 януари същата година 10 513 души са предадени от маршал Жуков на Валтер Улбрихт – „за изтърпяване на наказанията си”. До края на 1950 година в ГДР са осъдени 12 147 нацисти и военнопрестъпници, което е близо 95 на сто от всички признати за виновни за деяния от времето на войната в тази страна. Правосъдното ведомство на Западна Германия твърди, че са водени наказателни производства срещу 84 463 души и са осъдени 6432, по-малко от 8 на сто. Защо това е така подсказват думите на полковник Уинлок, официален представител на Пентагона, изречени още на 27 юли 1943 година – „На нас е възложена задачата да подготвим от немците кадри, които могат да бъдат използвани за укрепване на престижа на Америка. Националсоциалистите могат и ще бъдат по-полезни и удобни от разните антифашисти и въобще демократи. На нас са ни нужни много и близки по дух и убеждение кадри.”
След войната в Холандия са уредени 35 специални съдилища за главните сътрудници на нацистите и над 100 трибунала за „малките” колаборационисти. 419 от всеки 100 000 холандци са осъдени на различни срокове затвор, 127 000 губят избирателни права, 92 000 са лишени от право на военна служба и 95 000 – от право да заемат държавна служба. Отнето е холандското поданство на 60 000 колаборационисти, които „се поставят под чуждо военно командване”, а собствеността им е конфискувана в полза на държавата. От 200 смъртни присъди има данни за изпълнени 38. Трябва да се отбележи, че смъртното наказание в Холандия е отменено през 1873 година, но с ордонанс на задграничното правителство от 22 декември 1943 година е възстановено за санкциониране на колаборационистите. Според изследователя Алберт Рюкерл за виновност в колаборационизъм в Холандия е стигало да си се хранил заедно с немци, да си използвал публично хитлеристкия поздрав или например да си наричал съюзническите летци „убийци”. Изключително строго се наказва членството в определени нацистки или пронацистки холандски военни организации.
Норвежките съдилища издават 45 смъртни присъди, 18 хил. куислинговци са осъдени на различни срокове затвор, 28 хил. души заплащат парична глоба и/или са лишени от граждански права. 633 от всеки 100 000 норвежци, най-висок показател в Европа, са признати за виновни, обследван е всеки един от 40 жители на страната. 5300 лица все още се намират в затвора заради сътрудничество с хитлеристите, твърди съобщение на норвежкото правителство от 1 ноември 1947 година. И в Норвегия смъртното наказание е възстановено за наказване на военнопрестъпниците с кралски ордонанс от 3 октомври 1941 година на намиращия се в емиграция крал Хокон VII. Преди това последната смъртна присъда е изпълнена през 1876 година. Норвежците, които са провинени в леки форми на колаборационизъм, са определени като „лоши патриоти”. Налагат им се невисоки срокове затвор, но съпроводени със загуба на широк кръг граждански права, включително почти всички форми на самостоятелна стопанска дейност, глобите достигат до два милиона крони. Членовете на пронацистката партия „Национално обединение” понасят и колективна финансова отговорност. Конфискацията на имуществото им е съобразена с партийната им ангажираност, а паричните глоби са пропорционални на личното им състояние, така че „нито един член на „Национално обединение” да не може да бъде мощен икономически фактор”.
В Белгия са образувани 346 283 преписки за престъпления по време на войната и са предявени обвинения срещу 57 052 лица. Като нормативна основа служат актове на белгийското правителство в емиграция. Военните съдилища в състав от двама цивилни и трима офицери постановяват 4170 смъртни присъди, до декември 1949 година са изпълнени 230, 48 835 са пратени в затвора, от които 1839 с доживотни наказания. 20 652 белгийци са лишени от граждански и политически права, 596 от всеки 100 000 жители на страната са осъдени. В Белгия широко се прилага съдебното споразумение. Обвинителят предлага присъда – кратък срок затвор, парична глоба или лишаване от някои права, които обвиняемият има право да приеме или отхвърли. Във втория случай делото се предава в съда. При по-тежки дела жури, съставено от един съдия и двама участници в съпротивата, потвърждава присъдата. Постановените с мотив „нелоялно поведение” присъди довеждат до отнемане за различен срок на широк кръг права – лишаване от белгийско поданство, загуба на избирателно право, на право да се заема държавна служба или ръководна работа във финансови институции, профсъюзни и професионални сдружения и в църквата, забрана за упражняване на някои професии – юрист, учител, журналист. С Наредба-закон от 6 май 1944 година се регламентира загуба на поданство от лицата, които са напуснали Белгия, за да избегнат съдебно преследване.
В условията на гражданска война Гърция също отрежда дължимото на военнопрестъпниците, проявили се на нейна територия. От ноември 1944 до 5 май 1945 година са проведени 2642 процеса срещу 3600 души, от април 1946 година до подписване на Парижкия мирен договор следват нови 1800 дела срещу други 2500 лица. В Атина има 98 специални процеса срещу 138 гръцки търговци, банкери и бизнесмени, приключват дела и срещу неколкостотин стопански дейци в провинцията. В Епир, Македония и Тракия съдебни състави търсят отговорност от сътрудниците на българските и италианските окупационни власти. Според данни на гръцкото правителство, представени на конференцията за мир в Париж, през 1941-1944 година в зоната под българско административно управление са разрушени изцяло 8743 къщи, частично – 10 184, без покрив остават 35 359 души. При потушаване на Драмското въстание през септември 1941 година са избити 2680 граждани. През май 1945 година извънреден съдебен състав в Йоанина осъжда 1930 лица, главно гърци мюсюлмани. Последният голям процес е през 1958 година срещу военния управител на Македония Макс Мертен, виновен за изпращането на 60 000 гръцки евреи в концлагери и за смъртта на хиляди гръцки патриоти. При търсене на отговорност от военнопрестъпниците в Гърция са използвани декрети на емигрантското правителство.
Полша е една от първите държави от антихитлеристката коалиция, която приема специален закон декрет от 31 август 1944 година. Въз основа на него Върховният съд и народните съдилища осъждат 5352 военнопрестъпници от немска националност. Наказателна отговорност понасят и повече от 11 000 поляци за съдействието, което дават на немските окупационни власти. За подобни провинения в Люксембург около 4000 лица са осъдени на затвор и 4 на смърт. В Италия след края на войната правителството прави опит да проведе „чистка” в рамките на закона. Данни за резултатите няма, опасни са откъм достоверност и обобщенията. Според информация от 1961 година на римския вестник „Дженте” „45 000 фашисти или мними /набедени/ фашисти са пометени след края на военните действия”. Процеси срещу военнопрестъпници се провеждат и днес в Италия. През 1961 година окръжният съд в Ерусалим осъжда на смърт ръководителя на т. нар. Еврейски реферат на Главната служба за имперска сигурност СС-оберщурмбанфюрер Адолф Айхман. Само за случая е допуснато смъртното наказание. Айхман е екзекутиран на 31 май 1962 година.
Съдебни процеси срещу немски, италиански и японски военнопрестъпници и техните съюзници се провеждат и в Югославия, Унгария, Румъния, Чехословакия, СССР, в държавите на Далечния изток, пострадали от дейността им през Втората световна война, и колониалните владения на страните победителки.
На 3 май 1946 година в Токио започва работа Международният военен трибунал за Далечния изток. Подсъдими са 28 военнопрестъпници – бившите премиери на Япония Тодзио Хидеки, барон Хиранума Киичиро, Хирота Коки и Койсо Кунияки; десет генерали, повечето министри на войната и ръководители на щабове; трима адмирали; дипломати – министри на външните работи и посланици в Германия, Италия, скандинавските страни, Великобритания, СССР, Китай; министри на финансите; главният таен съветник на императора маркиз Кидо Кеичи; идеолози на империализма и агресията като Хашимото Кингоро, организатор на фашисткото младежко движение и издател на в. „Тайо-дай-Ниппон”, и Окава Сумеи, един от авторите на японската расова теория. Процесът продължава повече от две години и приключва на 12 ноември 1948 година. Стенограмата от 818 открити и 131 разпоредителни заседания се събира в 48 412 страници, още 1214 страници е присъдата. Приети са 4356 писмени доказателства и 1194 свидетелски показания, от които 419 непосредствено са чути от съда.
Международният военен трибунал за Далечния изток е вторият в света (след Нюрнбергския) за търсене на отговорност от главните виновници за Втората световна война. Нюрнбергският съд възниква и действа на основата на многостранно споразумение между великите сили победителки, характерен за него е паритетът в отношенията на страните участнички – СССР, Великобритания, САЩ и Франция. За Токийския съд съществува дипломатическа договореност, клауза за „сурово правосъдие” е фиксирана в акта за капитула¬ция на Япония, но главно действащо лице е командващият съюзническите войски в Далечния изток – генералът от армията на САЩ Дъглас Макартър. С негова заповед от 19 януари 1946 година е учреден международният трибунал и са определени статутът, юрисдикцията и функциите му. Генерал Макартър назначава за обвинител американския адвокат Джоузеф Кинан, на представителите на останалите десет държави – Великобритания, Китай, СССР, Франция, Австралия, Канада, Нова Зеландия, Индия, Филипините и Холандия, е даден статут на допълнителни обвинители. Единадесетте съдии са лишени от възможността да изберат своя председател, разпореждането на главнокомандващия оправомощава шефа на Върховния съд на Австралия Уеб.
Престъпления на японската върхушка, съюзник на цар Борис III и подопечните му в периода 1941-1944 година, трудно могат да се изброят. Показателни обаче са мотивите на присъдата, в които участието на Япония в Антикоминтерновския (25.XI. 1936 г.) и Тристранния (27.IX.1940 г.) пакт недвусмислено е определено за част от агресивната политика на страната и квалифицирано като престъпление против мира. За сравнение – неотдавна българският Върховен съд оневини депутатите от правителственото мнозинство на XXV ОНС, които с овации и „ура” присъединяват царството към пактовете. Трибуналът установява честото използване срещу противника на мъчения с електричество, провесване с главата надолу, рязане на части от тялото, изнасилвания, употреба на хладно оръжие, масови разстрели без съд и присъда, обезглавяване – все способи на разправа с инакомислещите, характерни и за почитателите на „новия ред” у нас. Поучително е и отстраняването от процеса на американския защитник Кънингъм, който към края на делото на конгрес на юристите в Сиатъл си позволява да обвини съдиите от трибунала в необективност и несправедливост. Още през 1946 година същият адвокат оспорва правомощията на международния съд и получава категоричен отговор от председателя – „Вашето възражение е изключително глупаво. Според мен Вие се обръщате не към нас, а към публиката.”
В хода на процеса умират Мацуока Йосуке, бивш министър на външните работи, и Нагано Осами, министър на военноморския флот, за невменяем е признат Окава Сюмей, останалите 25 подсъдими са признати за виновни, като са произнесени 7 смъртни присъди, 16 наказания на доживотен затвор и по едно на 20 и 7 години лишаване от свобода. Срещу присъдата постъпват жалби на част от осъдените и генерал Макартър изпраща делото на Върховния съд на САЩ за преразглеждане. С 5 срещу 4 гласа висшият съдебен орган решава да се занимае с въпроса, но протестите срещу грубото посегателство върху акта на международното правосъдие са така силни, че принуждават американското правителство да се намеси, а Върховният съд само за две седмици радикално да промени намерението си. В нощта на 22 срещу 23 декември 1948 година седемте осъдени на смърт от Токийския трибунал са обесени в двора на затвора Сугамо.
Повсеместното търсене и преди всичко реализирането на отговорност по отношение на военнопрестъпниците след края на Втората световна война не е случайно. Великите сили имат горчив опит с неуспеха си да изправят на подсъдимата скамейка виновниците за Първата световна война и дълго преди Хитлер и Мусолини да тръгнат в кървавия си марш, поуките от провала с наказването на кайзер Вилхелм II и следовниците му са налице.
Първата световна война продължава 4 години 3 месеца и 10 дни, обхваща 38 страни с население над 1.5 милиарда души и оставя из фронтовете си 10 милиона убити, 20 милиона ранени и около 6 милиона пленници. Още в дните на ожесточени сражения специални следствени комисии за разследване на издевателствата на противника създават Белгия, Франция, Великобритания, Русия и закономерно в мирните договори от 1919 година място намират клаузи за търсене на отговорност от виновниците за войната. Вилхелм II се укрива в Холандия и надеждите му не са излъгани – правителството отказва да го предаде на победителите. Държавите от Съглашението изискват от Германия по списък 890 военни престъпници, но капитулиралите симулират свое правораздаване. Върховният съд в Лайпциг осъжда неколцина войници и нисши офицерски чинове, оправдава армейски началници и при мълчаливото съгласие на Запада не притеснява „доблестните воини”, отдадени вече на агресията срещу Съветска Русия.
Провал в опита си да търси отговорност от виновниците за националните катастрофи на България претърпява и земеделското управление на Александър Стамболийски. Земеделският водач от трибуната на XVIII ОНС категорично заявява, че коронните съдии не могат да изпълнят ролята по съденето на големите престъпници, и пита на глас – „Не е ли възможно ние да създадем още отсега един истински народен съд за такъв род престъпници, не само за вчерашните, но и за утрешните?” Стамболийски развива идеята за избиране на народни съдии от общинските съвети – по двама души от окръг, евентуално за посочване на представители и на парламента и окръжните съвети и за правомощие на изпълнителната власт да излъчи обвинителите.
Първа законопроект за съдене и наказване виновниците за народната катастрофа внася широкосоциалистическата парламентарна група. „Тоя закон иде да накаже виновниците за живи рани по тялото на България, затова има и обратна сила. Това е закон на националното отплащане на народните злодеи и престъпници”, отбелязват в мотивите си вносителите и поддръжниците на проекта, сред които са Григор Чешмеджиев, Иван Пастухов, д-р Никола Сакаров, Димо Казасов, Кръстю Пастухов, д-р Петър Джидров, Янко Сакъзов, Коста Лулчев, Константин Бозвелиев – социалдемократи, Стоян Омарчевски и Димитър Драгиев – земеделци, Илия Георгов – радикал, Григор Василев и А. Христов – демократи, Васил Коларов, д-р Иван Пашов, Еньо Марковски, Никола Габровски, Драгой Коджейков – комунисти. „Който е взел активно участие в подготовката, обявяването или ръководството на войната през 1915-1918 година и пряко или косвено е съдействал на нейния злополучен край, наказва се, ако е бил държавен глава, министър, председател на Народното събрание или главнокомандующ на войската или негов помощник, със смърт и конфискуване на всичките му имоти”, предвижда без никакво колебание и за Фердинад още първият текст от проектозакона. По виновността се произнася Народен съд.
Но земеделското правителство не се чувства сигурно на власт, подложено е на жесток натиск от парламентарни и извънпарламентарни сили и отстоява свой смекчен вариант на закон за съдене на министрите. Законопроектът на комунистическата парламентарна група за създаване от избирателите на Народен съд не е допуснат за обсъждане в пленарната зала, а от проекта на широките социалисти отпадат Народният съд, смъртното наказание, конфискациите и наказателната отговорност за Фердинанд. Независимо от това законът за съдене и наказание виновниците за народната катастрофа, приет окончателно на 22 ноември 1919 година, категорично отчита приноса на абдикиралия монарх за погромите на България. Член 5 предвижда виновните за престъпните деяния, описани в закона, „да заплатят на държавата причинените от войната вреди и загуби” и в отделен текст постановява – „Частните имоти на всички обвиняеми по настоящия закон, ВКЛЮЧИТЕЛНО И НА БИВШИЯ ЦАР ФЕРДИНАНД, се поставят под възбрана за обезпечение гражданския иск на държавата.” На 4 декември 1919 година цар Борис III утвърждава закона за съдене и наказание виновниците за народната катастрофа и фактически признава отговорността на баща си и на династията на Кобургите за краха на националните идеали. До … 20 май 1929 година, когато XXII ОНС на Демократическия сговор отблокира богатствата на ексмонарха. „Колко горчила ми е причинявал тоя закон – споделя Борис III пред погрижилия се за господаря си премиер Андрей Ляпчев. – Как можеше да се търпи синът да продължава да бъде цар, а неговият баща да бъде по законодателен ред обявен злодей на злодеите.” Монархът е доволен. След един преврат, след обезглавяване на министър-председателя Александър Стамболийски, след кървавите хора през Юнското и Септемврийското въстание 1923 година, след кланетата от април 1925 година възражения няма.
Още в началото на Втората световна война държавите от антихитлеристката коалиция поемат ангажимент да накажат след победата виновниците за нещастието и страданията на народите. Съществуват различни идеи за осъществяване на обещаното. Държавният секретар на САЩ Кордел Хъл ратува за „незабавно обесване на лицата, виновни за тази война”, пледира за ненужността на съдебен процес, в който обвиняемите ще имат и право на защита. На 30 октомври 1943 година декларацията за отговорността на хитлеристите за извършените зверства, подписана от Сталин, Рузвелт и Чърчил, фиксира друга гледна точка – предаване на военнопрестъпниците в ръцете на правосъдието. През есента на 1944 година отново изплува идеята за екзекутиране на виновните без съд. Тогавашният американски държавен секретар Хенри Моргентау, автор на план за превръщане на Германия в изостанала селскостопанска държава, предлага съставяне на списък на главните немски военнопрестъпници, в който да влизат лица, явната вина на които е установена от световната организация, и след разпознаването им незабавно да бъдат разстреляни. Най-яростен противник на варианта „Моргентау” е военният министър на САЩ Хенри Стимсън. Той нарича плана на колегата си от американската администрация „престъпление против цивилизацията”. При разговорите си със съветските ръководители британският премиер Уинстън Чърчил нееднократно подчертава трудността на провеждане на международен процес. На конференцията в Ялта във връзка със съставянето на списък на главните военни престъпници Чърчил лансира идеята попадналите в списъка да бъдат разстреляни веднага щом бъде установена самоличността им.
В края на краищата великите сили подписват споразумение за съдебно дирене и наказване на главните военни престъпници, приемат Устав на Международния военен трибунал и регламент за работата му. На 20 декември 1945 година Контролният съвет на победителките утвърждава закон № 10 за наказване на лицата, виновни за военни престъпления, престъпления против мира и против хуманността, извън кръга на главните военни престъпници. Във всички тези актове са закрепени и международноправните принципи, допустими в процеса на търсене на отговорност от военнопрестъпниците от Втората световна война. Съществените за преценката и на Народния съд 1944-1945 година в България са няколко.
Първо, признават се компетенциите на националните или окупационните съдилища, които са вече създадени или ще бъдат създадени за съдене на военните престъпници.
Второ, престъпленията против хуманността се санкционират, независимо дали са извършени в нарушение на законите на съответната страна или не.
Трето, длъжността на подсъдимите, тяхното положение като държавни глави или отговорни чиновници на различни правителствени ведомства не трябва да се разглежда като основание за освобождаване от отговорност или смекчаване на наказанието.
Четвърто, фактът, че подсъдимият е действал по нареждане на правителството или заповед на началника, не го освобождава от отговорност, но може да се разглежда като основание за смекчаване на наказанието, ако трибуналът смята, че интересите на правосъдието налагат това.
Пето, ръководителите, организаторите, подстрекатели те и съучастниците, участвали в съставянето или изпълнението на общия план или заговора за извършване на което и да е от престъпленията, носят отговорност за всички действия, извършени от всякакви лица за осъществяването на този план.
Шесто, трибуналът не трябва да бъде свързан с формалности в използване на доказателствата, строго се ограничава съдебното дирене, недопустими са изказвания, които могат да предизвикат неоправдано забавяне на процеса.
Седмо, присъдата може да включва едно или няколко от следните наказания – смърт, доживотен затвор или затвор от няколко години с отбиване на каторжна работа или без такава, глоба или затвор с отбиване на принудителна работа или без такава, конфискация на имуществото, връщане на незаконно придобитото имущество, лишаване от някои или от всички граждански права.
Осмо, присъдата е окончателна и не подлежи на преразглеждане.
П. П. Необходимо предупреждение към участниците в международната конференция срещу отмяната на присъди на Народния съд:
Вестник „Демокрация” – 13 април 1994 година
„По своята същност наредбата закон е чисто фашистки нормативен акт. И не този, който иска тя да бъде обявена за нелегитимна, а този, който яростно се бори тя да остане в сила, желае реабилитация на фашизма.”
Иван Татарчев, главен прокурор и шеф на фондацията за защита на домашните животни.
