В началото на тази година родната енергетика отново привлече общественото внимание. Този път нямаше стихийни народни бунтове както през зимата на 2013, но най-изненадващо против високата цена на тока на „свободния пазар“ се надигнаха организациите на така наречените „работодатели“. Изненадващо, защото те от години убеждаваха обществото колко прекрасно ще бъде, когато у нас се организира „свободен пазар“ на електроенергия. Тогава частните търговци, освободени от оковите на държавния контрол, ще се съревновават кой да ни продаде тока по-евтино и ще настъпи така дълго очакваното всеобщо щастие и благоденствие. И сега същите тези пророци на частната инициатива и пазара обвиниха търговците на енергия в спекулация и призоваха държавата да се намеси, за да намали цените.
Малко по-късно се разигра истински водевил около сделката за продажба на активите на ЧЕЗ в България на малко известната българска компания “Инерком Груп” с едноличен собственик Гинка Върбакова. Същата Върбакова се оказа и член на УС на Българската фотоволтаична асоциация. От средствата за информация научихме, че основната дейност на тази компания са 3 фoтoвoлтaични пapĸa c ĸaпaцитeт нaд 100 мегавата. Cтoйнocттa нa бизнeca нa гpyпaтa обаче e с порядък по-малък от плащанията по сделката за ЧЕЗ. При това се твърди, че офертата на “Инерком” надвишава значително пазарната стойност на активите, които купува. На всичко отгоре значителна част от финансирането по сделката трябвало да бъде осигурено от държавна банка.
В първо действие от спектакъла министърът на енергетиката Теменужка Петкова подаде оставка, защото била приятелка на Гинка Върбакова от над 20 години.
Малко по-късно премиерът Борисов обвини неназовани „гадове“, че чрез тази сделка искат да го свалят от власт. После беше заявено, че държавата може да придобие изцяло или частично активите на ЧЕЗ вместо „Инерком“.
След това се изказа и вицепремиерът Симеонов, цитирам: “Скандалното е, че това лице, което е представено за купувач, няма сериозна история и опит в управлението. Това определено е свързано с рискове за електропреносителната система. Не знам дали лицето може да взема сложни решения. Как ще прецени Гинка дали един трафопост трябва да бъде сменен, като тя не знае какво е трафопост”.
Накрая оценка на сделката и купувача даде и председателят на управителния съвет на Асоциацията на индустриалния капитал Васил Велев: „Избраният купувач няма експертизата и капацитета да управлява едно такова дружество, каквото е ЧЕЗ. Това е очевидно. Когато държавата по препоръки на Световната банка продаваше ЕРП-та, имаше изисквания към купувачите – отново по препоръки на Световната банка. На тези изисквания този купувач не отговаря”.
Не мина и месец обаче и се стигна до пълен обрат. Премиерът не прие оставката на министър Теменужка, а неговите министри и съветници започнаха да обясняват, че ЧЕЗ и „Инерком“ били две частни фирми и държавата нямала право да се бърка в техните сделки. Освен това не било нужно собственикът на „Инерком“ да знае що е трафопост защото си имало експерти които ще решават дали някой трафопост трябва да бъде сменен. Имало и Държавна комисия за енергийно и водно регулиране и законодателство, което регулирало този бизнес и гарантирало интересите на потребителите. С други думи, собственикът няма нищо да върши и единственото негово „задължение“ ще е да прибира печалба. Неизбежно обаче възниква въпросът – кому е нужен този частен собственик и след като той няма да върши нищо не е ли по-добре него изобщо да го няма и печалбата от тази дейност да отива в държавния бюджет.
Поставянето под съмнение превъзходство на частната собственост естествено предизвика нервната реакция сред многобройните проповедници на частната инициатива от безбройните неправителствени организации за пазарни и либерални икономики, с които е богата нашата страна. Всички те, като по команда, налазиха всички електронни и печатни медии, за да разясняват отново и отново, колко лоша и неефективна е държавната собственост и как тя докарала нашата икономика, и в частност енергетика, до окаяно състояние. В това твърдение истината е само в това, че съвременната наша държава, както и нейните „началници“ от Брюксел, са се поставили изцяло в услуга на частния бизнес за сметка на обществения интерес. С други думи днешната наша държава е неефективна точно защото обслужва интересите на частната собственост вместо интересите на обществото.
Една от опорните точки на идеолозите на частната инициатива е, че държавните компании в енергетиката били неефективни, защото поддържали „изкуствено ниски цени“. Защо цените би трябвало да са „естествено“ високи и непрекъснато да растат не съм срещал смислено обяснение. Логично е, когато един производител е по-ефективен, неговите разходи за единица произведен продукт да са по-ниски и съответно по-ниска да е цената на произведения продукт. Това в пълна сила се отнася и до ефективността при производството на електроенергия. Затова всеки който се интересува каква е ефективността на държавните и частни електроцентрали може да намери на страницата на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране изчисление на цените(от лятото на 2017 г.), по които се изкупува електроенергията, произвеждана от частните и държавни производители в България (http://www.dker.bg/files/DOWNLOAD/res_c-19_17.pdf.). Тези цени включват всички разходи на електроцентралите плюс определен процент възвращаемост на капитала и са показани по-долу закръглени до цяло число.
- Държавни централи
- АЕЦ Козлодуй – 55 лева за мегаватчас при годишно производство 14,5 милиона мегаватчаса от работещите сега 5 и 6 блок. (Трябва да се подчертае, че тази цена включва всички необходими отчисления за извеждане на реакторите от експлоатация, както и преработка и съхранение на радиоактивните отпадъци, тъй като тази тема е най-често предмет на медийни спекулации).
Освен това е важно да се напомни, че спрените по нареждане от Брюксел, 4 блока на АЕЦ Козлодуй можеха да произвеждат годишно още 13 милиона мегаватчаса с още по-ниска цена – около 30 лева за мегаватчас. Тези блокове можеха да работят още много дълго – поне до 2030-35 година. (Така например Унгария удължи живота на подобни съветски реактори от 30 до 50 години).
- ТЕЦ Марица -Изток 2 – 79 лева за мегаватчас при годишно производство 7,3 милиона мегаватчаса
- ВЕЦ собственост на НЕК –средна цена за всички водни централи от 70 лева за мегаватчас при годишно производство от 3,3 милиона мегаватчаса
- Частни централи
- ТЕЦ Ей и Ес Марица Изток 1 – 169 лева за мегаватчас при годишно производство 3,2 милиона мегаватчаса.
- ТЕЦ „Контур Глобал Марица Изток 3– 107 лева за мегаватчас при годишно производство 4,6 милиона мегаватчаса.
- Слънчеви централи – средна цена от 486 лева за мегаватчас при годишно производство 1,4 милиона мегаватчаса.
- Вятърни централи – средна цена 184 лева за мегаватчас и годишно ппроизводство 1,4 милиона мегаватчаса.
- Малки водни централи – средна цена 156 лева за мегаватчас и годишно производство 0,7 милиона мегаватчаса
- Централи на биомаса – средна цена 334 лева за мегаватчас и годишно производство 0,3 милиона мегаватчаса.
Освен посочените централи има и известен брой топлофикационни централи, които освен топлинната енергия произвеждат и електроенергия със средна изкупна цена от 150 лева за мегаватчас и годишно производство от 2,8 милиона мегаватчаса.
Както лесно може да се изчисли от посочените данни средната цена на електроенергията от държавните електроцентрали днес е 64 лева за мегаватчас, докато цената от частните електроцентрали е средно 188 лева за мегаватчас. Разликата, както виждаме, е внушителна. Очевидно в резултат на навлизането на частния бизнес при производството на електроенергия днес средната цена на електроенергията, още преди преноса и разпределението, е над 106 лева за мегаватчас. Без частната инициатива и намесата на ЕС, ако бяхме останали само с „неефективната“ държавна енергетика от епохата на социализма, включително спрените 4 блока на АЕЦ Козлодуй, цената на електроенергията преди пренос и разпределение можеше днес да бъде само 60 лева за мегаватчас вместо 106 лева за мегаватчас.
Освен при производството на електронергия важен принос за повишаване цената за потребителите имат и частните дружества, които приватизираха изцяло разпределението и търговията с електроенергия. 14 години след приватизацията през 2004 година две от чуждите компании ЕОН и ЧЕЗ вече напуснаха страната ни. Но това стана едва след като измъкнаха стотици милиони печалби от джоба на българския потребител, след като продадоха активите си на нов частен собственик значително над неговата пазарна стойност, за което пак ние ще трябва да плащаме. И накрая като капак на грабежа сега съдят страната ни за над 1 милиард евро и ако успеят, отново ние ще плащаме. Илюзия се оказаха надеждите след приватизацията да бъдат намалени значително загубите в разпределителни мрежи. По данни на Международната енергийна агенция загубите при пренос и разпределение на електроенергия в България през 2014 година са 10,55 % и са по-високи от загубите (9,67 %) през далечната 1990 година, т.е. преди близо четвърт век. В това няма нищо неочаквано, защото чуждите компании насочиха основните си средства и усилия, за да сменят електромери с нови много по-чувствителни, да изнасят табла извън сгадите, да плащат на фирми и адвокати, за да съдят потребители и т.н., вместо да се стремят да намалят техническите загуби в мрежите като подменят кабели, трансформатори и т.н.
Цената за пренос на електроенергията по мрежата високо напрежение на държавната ЕСО си остава на нивото от 8-9 лева за мегаватчас, но цената за пренос през разпределителните мрежи средно и ниско напрежение на държавните ЕРП-та преди приватизацията беше между 8 и 10 лева на мегаватчас. Днес ЧЕЗ и ЕВН вършат същото за 32 лева на мегаватчас. Крайният резултат е, че приватизацията увеличи цената на електроенергията от 76-80 лева без ДДС за мегаватчас до 146 лева за мегаватчас или близо 2 пъти повече. И целият този грабеж е за сметка на обикновения български потребител.
Л23
