“Детският смях на Победата” – Фаина Савенкова

Луганск, април 2020 г.

Войната – това са въздушни набези, грохот на артилерия и танкове, канонада от изстрели … Тя има много звуци и много лица. Тя се промъква и стоварва върху тебе с всички сили, когато най-малко я очакваш. И криейки се, броиш взривовете. Един, два, три … Господи, благодаря, че ме подминаха. И след това оръдията млъкват. И в тази тишина чуваш плача на дете. Тихи ридания, подобни на жално мяукане на коте. И тогава обстрелът започва отново, заглушавайки всичко … Ето защо децата на войната са тихи. Те знаят, че техният плач ще остане нечут.

Лятото на 1941-ва година е било много горещо. Под палещото слънце са изгаряли полетата и пресъхвали рекички, а нощите били все така студени и тъмни. Страната живеела. Никой не е очаквал, че бедата ще почука на вратата. Хората, естествено, разбрали, че скоро може да започне война, но се опитвали да вярват в доброто. Както ние през 2014-та.

Василий, един от моите прадядовци, навършил 17 години през 41-ва. Искал е да учи в институт и подал документи, „надписвайки“ си една година. Но не било съдено мечтите му да се сбъднат. Дошла войната. Вече не му било до това. Войната може да направи много. Да смели огромен брой хора в мелниците си, да донесе гибел и глад. Тя може да промени съдбата на цяло поколение, оставяйки следи и белези в паметта му. Но ако ти и се съпротивляваш, войната бавно отстъпва. Ние си спомняме нашите герои и колко трудно е постигната тяхната победа.

Много или малко са годините, отнети от мирния живот? За всички хора 22-ри юни е датата, която промени живота на „преди” и „след”. През всичките тези дълги мъчителни години, моите дядовци и роднини са се борили за победа и за живот. Войната е проверила тяхната сила, закалила е характера им и е създала от тях личности. И се гордея, че никой от тях не е станал предател.

Моят прадядо Василий е бил артилерист. Той е излизал от обкръжение, като много войници по това време. Можел е просто да се предаде, но с бой е достигал до своите. След контузия той отново се върнал при другарите си на фронта, бягайки от болницата, защото разбирал, че защитава Родината, земята си. Не е могъл да направи друго. Цялата страна не е могла да постъпи по друг начин. За това време три пъти са съобщавали на майка му, че е загинал. Дори се страхувам да си представя какво е чувствала тя всеки път. Но въпреки това, по-късно той освободил Прага и служил до 1949 та година.

Другият ми прадядо и двете ми прабаби са били твърде малки, така че останали в тила. И все още не е известно къде е било по-трудно: на фронта или у дома, където са работили наравно с възрастните, с ръце в кръв и работейки до изнемога. „Всичко за фронта! Всички за победа! ” За тях това не са били празни думи, така че никой не е роптал. И всеки е правил това, което може. В крайна сметка, те са вярвали в своята правота, в необходимостта да победят фашизма в името на бъдещето.

Някои се наближавали към победата на фронта, други – в тила. Само едно нещо не се е променило – децата на войната порастват твърде бързо и твърде рано. Достатъчно е да си припомним подвига на нашите младогвардейци или на момчетата, станали синове на полка. На колкото и да са били всички те, те са престанали да бъдат деца, но все пак по детски са мечтаели за бонбони и безгрижни дни. И те са станали невидимата опора на тази победа.

Сега съм на 11 години. Аз живея в Луганск и знам какво е артилерийски обстрел или въздушен удар. Половината от живота ми е война. Не знам как са се чувствали децата като мен през онази тежка и ужасна 41-ва година, но ми се струва, че това е било като всичко, което изпитват децата на Луганск и Донецк сега. Понякога наистина искам да напиша писмо на връстниците си от 1941-ва година. Да им кажа много думи за подкрепа. Но тогава си спомням техния житейски път и разбирам, че на тяхната издръжливост и всеотдайност може да завиди всеки . Животът на децата на войната – това не са истории на отчаяние, а истории на надежда, дори и да са изпълнени с трагедии. И въпреки че сега не знаем какво ни очаква утре и ще има ли изобщо за нас утре, ние уверено вървим напред. Не се сломихме и ставаме все по-силни с всеки ден, защото силата на духа е в кръвта ни.

Когато отида на гробовете на моите прадядовци и мисля за тях, аз знам, че ще продължа пътя им, защото вървяхме и вървим в една посока. И знам със сигурност, като тях, че войната рано или късно ще приключи и ние ще създаваме ново бъдеще. Със спомена за войната, но с вяра в мира. Бъдеще, в тишината на което ще се чува молитвата на децата за мир и техния смях. Защото когато се чува детски смях, войната отстъпва.

* * * * * * * * * * * *

Фаина Савенкова е единадесетгодишна ученичка от Луганск. Член е на Съюза на писателите на ЛНР.

Част от творческата и биография:

 2018 г. – 1-во място в републиканския фестивал-конкурс „Страната на четящото детство“ в номинацията „Имало едно време …“.

 2019 г. – Приета в Съюза на писателите на ЛНР.

 2019 г. – Специална награда на Всеруския конкурс за детска драма ASYL.

 2019 г. – На финал в Международния конкурс за съвременна руска драма „Авторът – на сцената“.

 2020 г. – Творби на Фаина Савенкова са публикувани в първия издаден в ЛНР младежки литературен сборник „Кълнове”.

Сподели