В. И. Ленин – „Великият почин“ (за героизма на работниците в тила по повод на „комунистическите съботници“)

Първа страница от ръкописа на “Великия почин”

Печатът съобщава много примери на героизъм на червеноармейците. Работниците и селяните в борбата с колчаковци, с деникиновци и с другите войски на помешчиците и капиталистите често проявяват чудеса от храброст и издръжливост, защитавайки завоеванията на социалистическата революция. Бавно и трудно върви изживяването на партизанщината, преодоляването на умората и разпуснатостта, но то върви напред, въпреки всичко. Героизмът на трудещите се маси, които съзнателно дават жертви за победата на социализма – ето кое е основата на новата, другарската дисциплина в Червената армия, на нейното възраждане, укрепване, растеж.

Не по-малко внимание заслужава героизмът на работниците в тила. Просто гигантско значение в това отношение има устройването на работниците – по техен собствен почин – на комунистическите съботници. Очевидно това е още само начало, но то е начало от необикновено голяма важност. Това е начало на преврат по-труден, по-съществен, по-коренен, по-решаващ от събарянето на буржоазията, защото това е победа над собствената закостенялост, разпуснатост, дребнобуржоазен егоизъм, над тези навици, които проклетият капитализъм остави в наследство на работника и селянина. Когато тая победа бъде затвърдена, тогава и само тогава ще бъде създадена новата обществена дисциплина, социалистическата дисциплина, тогава и само тогава връщането назад към капитализма ще стане невъзможно, комунизмът ще стане действително непобедим.

„Правда“ от 17 май помести статията на др. А. Ж. „Работа по революционному (Комунистическата събота)“. Тая статия е толкова важна, че ние ще я възпроизведем изцяло:

РАБОТА ПО РЕВОЛЮЦИОННОМУ

(КОМУНИСТИЧЕСКАТА СЪБОТА)

 

Писмото на ЦК на РКП за работа по революционному даде силен тласък на комунистическите организации и на комунистите. Общият подем отправи много комунисти-железничари на фронта, но повечето от тях не можеха да оставят отговорните си постове и да намерят нови начини за работа по революционному. Сведенията от места за бавността на работата по мобилизацията и канцеларското разтакане заставиха Московско-Казанския железопътен подрайон да обърне внимание на механизма на железопътното стопанство. Оказа се, че поради недостиг на работна сила и слаба интензивност на труда се бавят спешни поръчки и спешен ремонт на локомотивите. На 7 май на общо събрание на комунистите и съчувствениците от Московско-Казанския железопътен подрайон е бил поставен въпросът за преминаването от думи за съдействие на победата над Колчак към дела. Приетото предложение гласи:

„Предвид на тежкото вътрешно и външно положение, за да се преодолее класовият враг, комунистите и съчувствениците отново трябва да се постегнат и да откъснат от своя отдих още един час за работа, т. е. да увеличат своя работен ден с един час, да го сумират и в събота да отработят наведнъж 6 часа физически труд, за да произведат незабавно реална ценност. Считайки, че комунистите не трябва да щадят своето здраве и живот за придобивките на революцията – работата да се извърши безплатно. Комунистическата събота да се въведе в целия подрайон до пълната победа над Колчак.“

След известни колебания това предложение било прието единодушно.

В събота, на 10 май, в 6 часа вечерта комунистите и съчувствениците се явили като войници на работа, строили се в редици и без суетня били разведени от майсторите по местата им.

Резултатите от работата по революционному са налице. Приложената таблица посочва предприятията и характера на работата.

 

 

Общата стойност на работата при нормално заплащане е 5 000 рубли, а на извънредна – 1 1/2 пъти повече.

Интензивността на труда при товаренето е била по-висока от тази на обикновените работници с 270%. Останалите работи са извършени приблизително със същата интензивност.

Отстранено е било задържането на поръчките (спешните) поради недостиг на работна сила и поради разтакане в размер от седем дни до три месеца.

Работата е протекла при наличността на неизправност (лесно отстранима) в приспособленията, които забавяли отделни групи от 30 до 40 минути.

Администрацията, поставена да ръководи работата, едва успявала да подготви нова работа, и може би не е много преувеличен изразът на един стар майстор, че в комунистическата събота е извьршена работа за една седмица в сравнение с работата на несъзнателните и разпуснатите работници.

Предвид на това, че в работата са участвали и просто искрени привърженици на съветската власт и че се очаква наплив на такива в бъдещите съботници, както и предвид на желанието на други райони да вземат пример от комунистите-железничари от Московско-Казанската железопътна линия, аз ще се спра по-подробно върху организационната страна според съобщенията от места.

В работата са участвали 10% комунисти, които работят постоянно в тези места. Останалите са били заемащи отговорни постове и изборни длъжности – от железопътни комисари до комисари на отделни предприятия, както и от професионалния съюз, и от работещите в управлението и Комисариата  на пътните съобщения.

Въодушевлението и дружността в работата били небивали. Когато без ругатни и спорове работници, канцеларисти, служещи от управлението обхванали четиридесетпудов бандаж на колело за пътнически локомотив, го отъркулвали на мястото му, подобно на трудолюбиви мравки, в сърцето се раждало горещо чувство на радост от колективния труд и крепнела вярата в непоколебимата победа на работническата класа. Световните хищници не ще задушат победителите-работници,  Колчак   не  ще  дочака   вътрешен   саботаж.

След свършването на работата присъстващите били свидетели на невиждана картина: стотина комунисти, изморени, но с радостен огън в очите, приветствали успеха на работата с тържествените звуци на Интернационала – и изглеждало, сякаш тия победни вълни на победния химн ще прелеят отвъд стените по работническа Москва и като вълни от хвърлен камък ще се разпространят по работническа Русия и ще раздвижат изморените и отпусналите се.

А. Ж.

Преценявайки тоя презабележителен „пример, достоен за подражание“, „Правда“ от 20 май в статия на др. Н. Р. под това заглавие писа:

„Случаи на подобен род работа на комунисти не са рядкост. Аз знам за подобни случаи в една електрическа станция и на различни железопътни линии. На Николаевската железопътна линия комунистите са работили няколко нощи извънредно за вдигане на паднал във връщателния кръг локомотив; на Северната железопътна линия през зимата всички комунисти и съчувственици са работили няколко неделни дни за очистване линията от снега, ядките в много сточни гари с цел за борба против краденето на товарите вършат нощен обход на гарите – но тази работа е била случайна, несистемна.  Другарите  казанци   внесоха   онова   ново,   което   прави тая работа системна, постоянна. „До пълната победа на Колчак“, са решили другарите казанци и в това е цялото значение на тяхната работа. Те удължават с един час работния ден на комунистите и съчувствениците за през всичкото време на военното положение; същевременно те дават пример на продуктивна работа.

Тоя пример вече е предизвикал и трябва да предизвика по-нататъшно подражание. Общото събрание на комунистите и съчувствениците от Александровската железопътна линия, след като обсъдило военното положение и решението на другарите казанци, решило: 1) Да се въведат „съботниците“ за комунистите и съчувствениците от Александровската железопътна линия. Първият съботник се определя за 17 май. 2) Да се организират комунистите и съчувствениците в образцови, показни бригади, които ще трябва да покажат на работниците как трябва да се работи и какво в действителност може да се направи при сегашните материали, инструменти и хранене.

Според думите на другарите казанци техният пример произвел голямо впечатление и в близката събота те очакват на работа значителен брой безпартийни работници. Когато пиша тия редове, в работилницата на Александровската железопътна линия извънредната работа на комунистите още не е започнала, само се е разнесъл слухът за проектираната работа, а вече безпартийната маса се е раздвижила, заговорила. „Ние не знаехме вчера, иначе щяхме да се приготвим и също щяхме да поработим“, „другата събота непременно ще дойда“ – се чува от всички страни. Впечатлението, произвеждано от такъв род работа, е много голямо.

Примера на другарите казанци трябва да последват всички комунистически ядки в тила. Не само комунистическите ядки от Московския възел, а цялата партийна организация в Русия трябва да последва този пример. И в селата комунистическите ядки трябва да се заемат на първо място с обработването на нивите на червеноармейците, за да помогнат на техните семейства.

Другарите казанци завършили своята работа в първата комунистическа събота с пеене на Интернационала. Ако комунистическата организация в цяла Русия последва тоя пример и го прокарва неотклонно в живота – близките тежки месеци ще бъдат преживени от Руската съветска република при гръмките звуци на Интернационала на всички трудещи се от републиката …

На работа, другари-комунисти!“

„Правда“ от 23 май 1919 г. съобщи, че

„На 17 май на Александровската железопътна линия се е състоял първият комунистически „съботник“. 98 души комунисти и съчувственици са работили съгласно решението на общото събрание извънредно по 5 часа безплатно, като са получили само правото да си поръчат втори обед срещу заплащане, при което за обеда, пак срещу заплащане, е било отпуснато половин фунт хляб като на физически работници.“

 

Въпреки че работата е била слабо подготвена и слабо организирана, все пак производителността на труда била 2-3 пъти по-висока от обикновената.

Ето примери:

5 стругари за 4 часа направили 80 цилиндъра. Производителността в сравнение с обикновената е 213%.

20 общи работници за 4 часа събрали 600 пуда стар материал и 70 вагона ресори, всеки един тежък по 3 1/2 пуда – всичко 850 пуда. Производителността в сравнение с обикновената е 300%.

„Другарите обясняват това с обстоятелството, че работата в обикновеното време е омръзнала, дотегнала, а тук работят с желание, с въодушевление. Но сега ще бъде срамно в обикновено време да се изработва по-малко, отколкото в комунистическия съботник.“

„Сега много безпартийни работници изявяват желание да участват в съботниците. Локомотивни бригади поемат задължение да вземат от „гробището“ локомотив в съботник, да го ремонтират и да го пуснат в движение.

Получени са сведения, че такива съботници се организират и по железопътната линия Вязма.“

За вървежа на работата в тия комунистически съботници пише др. А. Дяченко в „Правда“ от 7 юни. Привеждаме главната част от неговата статия, озаглавена: „Бележки на един съботник:

„С голяма радост аз и моят другар отидохме да отбием съботния „стаж“ по решение на железопътния партиен подрайон и временно, за няколко часа, да дадем почивка на главата, като дадем работа на мишците… Предстои ни да работим в дървообработвателния завод за железопътната линия. Пристигнахме, видяхме своите, поздравихме се, пошегувахме се, преброихме силите – всичко 30… А пред нас лежи „чудовище“ – парен котел с доста солидна тежест, 600-700 пуда, и него именно ние трябва да „преместим“ т. е. да отърколим едва ли не на 1/4 или 1/3 верста до една платформа. В нашите мисли се заражда съмнение… но ето че ние вече сме на работа: другарите просто поставиха под котела дървени валяци, завързаха две въжета и работата започна… Котелът се поддаде неохотно, но все пак тръгна. Радваме се – та ние сме така малко… нали тоя същия котел са го влачили едва ли не две седмици работници-некомунисти, на брой три пъти повече, а той се е опирал, докато дочака нас …Работим един час, здравата, дружно, под отмерените звуци на командата: „Раз, два, три“, на нашия другар десетник, и котелът върви ли върви. Изведнъж – комедия. Внезапно смешно се изпотъркаля цяла редица другари – въжето в нашите ръце ни „измени“. Но задръжката е минутна: на мястото му поставяме по-дебело въже… Вечер е, вече забележимо се стъмва, но ние трябва да преодолеем още една малка височинка и тогава работата скоро ще бъде завършена. Пращят ръцете, дланите горят, сгорещяваме се, напъваме с всички сили – и работата спори. „Администрацията“ стои и – смутена от успеха – неволно също се хваща за въжето: помагай! Отдавна е време! Ето че в нашата работа се е загледал червеноармеец. В ръцете му хармоника. Какво мисли той? Какви ли са тия хора? Какво търсят тук в събота, когато всички си седят по домовете? Аз разрешавам неговите догадки и казвам: „Другарю! Изсвири ни нещо весело, ние не сме какви да е работничета, а истински комунисти – виждаш как работата пее в ръцете ни, не ни мързи, а напъваме.“ Червеноармеецьт грижливо слага хармониката и бърза към въжето…

– „Англичанин мъдрец!“ – запява с красив тенор др. У. Ние му пригласяме и гръмко екват думите на работническата песен: „Ей, дубинушка, ухнем, подернем, подернем …“

Непривикналите мускули са изморени, плещите, гърбът болят, но… утре е свободен ден, ден за почивка, ще успеем да се наспим. Целта е близка и след малки поклащания нашето „чудовище“ е вече почти до самата платформа: подлагайте дъски, качете го на платформата! – и нека тоя котел дава работата, която отдавна вече очакват от него. А ние вкупом отиваме в стаята, „клуб“ на местната ядка, обкичена с плакати, с наредени до стената пушки, ярко осветена, и след добре изпетия „Интернационал“ пием жадно чай с „ром“ и дори с хляб. Такова угощение, устроено от местните другари, е тъкмо на място след нашата тежка работа. Братски се прощаваме с другарите и се строяваме в колони. Революционни песни огласят в нощната тишина сънната улица, отмерените звуци на стъпките пригласят на песента. „Смело, товарищи, в ногу“, „Вставай, проклятьем заклейменный – се носи нашата песен на Интернационала и труда.

Измина една седмица. Ръцете и плещите ни си отпочинаха и ние отиваме на „съботник“ – сега вече на 9 версти далеч, да правим вагони. Това е в Перово. Другарите се изкачиха на покрива на „американеца“ и звучно и красиво пеят „Интернационала“. Пътниците във влака се прислушват, явно учудени. Отмерено тракат колелетата и ние, неуспели да се покачим горе, висим по стълбите на „американеца“ като „отчаяни“ пътници. Ето и спирката, ние сме вече при целта, преминаваме дълъг двор и срещаме сърдечния др. комисар Г.

– Работа има, хората са малко! Всичко 30, а трябва да извършим за 6 часа среден ремонт на една дяволска дузина вагони! Ето стоят отбелязаните шасита, има не само празни вагони, но още и   пълна  цистерна… но  нищо, „ще се приспособим“, другари!

Работата кипи. Заедно с петима другари аз работя с помощта на лостове. Тия колооси, тежки по 60 и 70 пуда, под напора на нашите плещи, с помощта на два лоста, направлявани от др.  „десетник“, живо и чевръсто прескачат от едни релси на други. Една колоос е прехвърлена – нова на нейното място. Ето че вече всички са на мястото си и ние по релсите бързо-бързо „експедираме“ под сайванта тая изхабена вехтория… Раз, два, три – те са вдигнати във въздуха от железния въртящ се лост и вече ги няма на релсите. Там в тъмнината, се чуват ударите на чуковете – бързо, като пчели работят другарите при своите „болни“ вагони. И дърводелска работа извършват, и боядисват, и правят покрива – работата кипи за наша и на другаря комисар радост. А там нашите ръце потрябваха и на ковачите. В подвижното ковашко огнище лежи нажежен „управляч“ т. е. вагонна ос с кука, изкривена от несръчен тласък. Бяла, искряща, тя се озовава върху чугунената плоча и от ловките ни удари под окото на опитен другар, приема своята нормална форма Тя още е бяло-червена, а вече на нашите плещи бързо-бързо се пренася на своето място и с искри е вмъкната в желязната дупка – няколко удара, и тя е вече на мястото си. Завираме се под вагона. Там устройството на разните скачвания и управляващи прътове съвсем не е така просто, както изглежда – там има цяла система от заклепки и спирална пружина…

Работата кипи, мракът се сгъстява, по-ярко горят факлите. Скоро свършваме. Част от другарите, „настанили се“ при куп наплати, сърбат горещ чай. Свежа е майската нощ и красив е на небето сърпът на новата луна. Шеги, смях, здрав хумор.

– Другарю Г., оставяй работата, стигат ти 13 вагона!

Но за др. Г. това е малко.

Чаят е изпит. Запели своите победни песни, крачим към изхода …“

Движението в полза на устройването на „комунистически съботници“ не се ограничава с Москва. „Правда“ от 6 юни съобщава:

„На 31 май в Твер се е състоял първият комунистически съботник. На железопътната линия са работили 128 комунисти. За 3 1/2 часа са натоварени и разтоварени 14 вагона, ремонтирани са 3 локомотива, нарязани са 21 кубика дърва и са извършени други работи. Интензивността на работата на квалифицираните работници-комунисти е надминавала обикновената производителност 13 пъти.“

След това в „Правда“ от 8 юни четем:

КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ  СЪБОТНИЦИ

„Саратов, 5 юни. Железничарите-комунисти, отзовали се на апела на московските другари, на общо партийно събрание решиха: да работят в съботните дни безплатно по 5 извънредни часа за подкрепяне на народното стопанство.“

***

Приведох най-подробни и пълни сведения за комунистическите съботници, защото тук без съмнение наблюдаваме една от най-важните страни на комунистическото строителство, на която нашият печат обръща недостатъчно внимание и която всички ние още недостатъчно сме оценили.

По-малко политически шум, повече внимание към най-простите, но живи, взети от живота, проверени в живота факти на комунистическото строителство – тоя лозунг трябва постоянно да повтаряме всички ние, нашите писатели, агитатори, пропагандисти, организатори и тъй нататък.

Естествено и неизбежно е, че на първо време след пролетарската революция ни занимава най-вече главната и основна задача – преодоляването на съпротивата на буржоазията, победата над експлоататорите, смазването на техния заговор (като „заговора на робовладелците“ за предаването на Питер, в който заговор участваха всички, от черносотниците и кадетите до меншевиките и есерите включително). Но наред с тая задача също така неизбежно се поставя – и с течение на времето все повече и повече – по-съществената задача за положителното комунистическо строителство, за създаването на нови икономически отношения, на ново общество.

Диктатурата на пролетариата – както вече съм имал случай не един път да посочвам, между другото и в речта си от 12 март на заседанието на Петроградския Совдеп – не е само насилие над експлоататорите, и дори не е преди всичко насилие. Икономическа основа на това революционно насилие, залог за неговата жизненост и успех е това, че пролетариатът представлява и осъществява по-висок тип обществена организация на труда в сравнение с капитализма. В това е същността. В това е източникът на силата и залогът за неизбежната пълна победа на комунизма.

Крепостническата организация на обществения труд се крепеше на дисциплината на тоягата, при крайното невежество и затъпеност на трудещите се, които ограбваха и над които се гавреха шепа помешчици. Капиталистическата организация на обществения труд се крепеше на дисциплината на глада и грамадната маса на трудещите се, въпреки всичкия прогрес на буржоазната култура и на буржоазната демокрация, оставаше в най-напредналите, цивилизовани и демократични републики невежа и затъпяла маса от наемни роби или потиснати селяни, които ограбваха и над които се гавреха шепа капиталисти. Комунистическата организация на обществения труд, първа стъпка към която е социализмът, се крепи и, колкото отиваме по-нататък, толкова повече ще се крепи на свободната и съзнателна дисциплина на самите трудещи се, които смъкнаха игото както на помешчиците, така и на капиталистите.

Тая нова дисциплина не пада от небето и не се ражда от добричките пожелания, тя израства от материалните условия на едрото капиталистическо производство, само от тях. Без тях тя е невъзможна. А носител на тия материални условия или техен проводник е определена историческа класа, създадена, организирана, сплотена, обучена, просветена, закалена от едрия капитализъм. Тая класа е пролетариатът.

Диктатурата на пролетариата, ако се преведе този латински, научен историко-философски израз на по-прост език, означава ето какво:

само определена класа, именно градските и изобщо фабрично-заводските, промишлените работници са в състояние да ръководят цялата маса на трудещите се и експлоатирани в борбата за събаряне игото на капитала, в хода на самото събаряне, в борбата за задържането и укрепването на победата, в изграждането на нов, социалистически обществен строй, в цялата борба за пълно унищожение на класите. (Ще отбележим в скоби: научната разлика между социализма и комунизма е само в това, че първата дума означава първата степен на израстващото от капитализма ново общество, втората дума – по-високата, по-нататъшна негова степен.)

Грешката на „бернския“, жълтия Интернационал е в това, че неговите водачи признават само на думи класовата борба и ръководната роля на пролетариата, страхувайки се да доведат мисълта си докрай, страхувайки се тъкмо от неизбежния извод, който е особено страшен за буржоазията и абсолютно неприемлив за нея. Те се страхуват да признаят, че диктатурата на пролетариата е също период на класова борба, която е неизбежна, докато не са унищожени класите, и която изменя своите форми, като става на първо време след събарянето на капитала особено ожесточена и особено своеобразна. След като завоюва политическата власт, пролетариатът не прекратява класовата борба, а я продължава – до унищожаването на класите, – но, разбира се, в друга обстановка, в друга форма, с други средства.

А какво значи „унищожение на класите“? Всички, наричащи себе си социалисти, признават тая крайна цел на социализма, но далеч не всички вникват в нейното значение. Класи се наричат големи групи от хора, които се различават по своето място в исторически определената система на общественото производство, по своето отношение (най-често закрепено и оформено в законите) към средствата за производство, по своята роля в обществената организация на труда, а следователно по начините на получаване и по размерите на оная част от общественото богатство, с която те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да си присвоява труда на друга благодарение на разликата в мястото, което заемат в определения строй на общественото стопанство.

Ясно е, че за пълното унищожаване на класите трябва не само да бъдат свалени експлоататорите, помешчиците и капиталистите, не само да бъде отменена тяхната собственост, но и трябва да се отмени още и всяка частна собственост върху средствата за производство, трябва да се унищожи както различието между града и селото, така и различието между хората на физическия и хората на умствения труд. Това е много продължителна работа. За да се извърши тя, нужно е да се направи грамадна крачка напред в развитието на производителните сили, трябва да се преодолее съпротивата (често пасивна, която е особено упорита и особено трудно се поддава на преодоляване) на многочислените остатъци от дребното производство, трябва да бъде преодоляна грамадната сила на привичката и застоя, свързана с тия остатъци.

Да се предполага, че всички „трудещи се“ са еднакво способни за тая работа, би било празна фраза или илюзия на допотопен, домарксов социалист. Защото тая способност не е дадена сама по себе си, а израства исторически и израства само от материалните условия на едрото капиталистическо производство. Такава способност в началото на пътя от капитализма към социализма притежава само пролетариатът. Той е в състояние да изпълни лежащата върху него гигантска задача, първо, защото той е най-силната и най-напредничавата класа на цивилизованите общества; второ, защото в най-развитите страни той е мнозинството от населението; трето, защото в изостаналите капиталистически страни, като Русия, мнозинството от населението принадлежи към полупролетариите, т. е. към хората, които прекарват постоянно една част от годината по пролетарски, постоянно изкарват прехраната си в известна степен чрез наемен труд в капиталистическите предприятия.

Тези, които се опитват да разрешават задачите на прехода от капитализма към социализма, изхождайки от общите фрази за свобода, равенство и демокрация изобщо, равенство на трудовата демокрация и др. т. (както правят това Кауцки, Мартов и други герои от бернския, жълтия Интернационал), те с това само разкриват своята природа на дребни буржоа, филистери, еснафи, които в идейно отношение робски кретат след буржоазията. Правилно разрешение на тая задача може да даде само конкретното изучаване на особените отношения между завоювалата политическата власт особена класа, именно пролетариата, и цялата непролетарска, а също и полупролетарска маса на трудещото се население, при което тия отношения се формират не във фантастически-хармонична, „идеална“ обстановка, а в реалната обстановка на бясната и многообразна съпротива от страна на буржоазията.

Грамадното мнозинство от населението в която и да е капиталистическа страна, в това число и в Русия – а трудещото се население най-много, – хиляди пъти е изпитало върху себе си и върху своите близки гнета на капитала, неговия грабеж, всякакъв род оскърбления. Империалистическата война, т. е. избиването на десет милиона хора за разрешаването на въпроса – дали английският или германският капитал да получи първенство в ограбването на целия свят, – необикновено изостри, разшири, задълбочи тия изпитания, застави да бъдат те осъзнати. Оттук и неизбежното съчувствие на грамадното мнозинство от населението и особено на масата на трудещите се към пролетариата за това, че той с героична смелост, с революционна безпощадност събаря игото на капитала, смъква експлоататорите, смазва тяхната съпротива, със своята кръв пробива път към създаване на ново общество, в което няма да има място за експлоататори.

Колкото и да са големи, колкото и да са неизбежни дребнобуржоазните люшкания и колебания на непролетарските и полупролетарските маси на трудещото се население назад, към буржоазния „ред“, под „крилцето“ на буржоазията, те все пак не могат да не признават морално-политическия авторитет на пролетариата, който не само смъква експлоататорите и смазва тяхната съпротива, но който така също строи нова, по-висша обществена връзка, обществена дисциплина: дисциплината на съзнателните и обединени труженици, незнаещи над себе си никакво иго и никаква власт освен властта на тяхното собствено обединение, на техния собствен, по-съзнателен, смел, сплотен, революционен, последователен авангард.

За да победи, за да създаде и укрепи социализма, пролетариатът трябва да реши двояка или двуединна задача: първо, да увлече със своя беззаветен героизъм на революционната борба против капитала цялата маса на трудещите се и експлоатираните, да я увлече, да я организира, да я ръководи за събаряне на буржоазията и за пълно смазване на всяка съпротива от нейна страна; второ, да поведе след себе си цялата маса на трудещите се и експлоатираните, както и всички дребнобуржоазни слоеве по пътя на новото стопанско строителство, по пътя на създаването на нова обществена връзка, нова трудова дисциплина, нова организация на труда, съединяваща последната дума на науката и на капиталистическата техника с масовото обединение на съзнателните работници, творци на едрото социалистическо производство.

Тая втора задача е по-трудна от първата, защото тя в никой случай не може да бъде решена с героизма на отделния порив, а изисква най-продължителен, най-упорит, най-труден героизъм на масовата и делнична работа. Но тая задача е и по-съществена от първата, защото в последна сметка най-дълбок източник на сила за победите над буржоазията и единствен залог за трайността и безвъзвратността на тия победи може да бъде само новият, по-висш начин на обществено производство, замяната на капиталистическото и дребнобуржоазното производство с едро социалистическо производство.

***

„Комунистическите съботници“ имат грамадно историческо значение именно защото ни показват съзнателния и доброволен почин на работниците в развитието на производителността на труда, в преминаването към нова трудова дисциплина, в създаването на социалистически условия на стопанство и живот.

Един от малкото – по-право ще бъде да се каже: един от изключително редките буржоазни демократи в Германия, преминали след поуките от 1870-1871 г. не към шовинизма и не към национал-либерализма, а към социализма, И. Якоби, казва, че основаването на един работнически съюз има по-голямо историческо значение, отколкото боят при Садова. Това е вярно. Сражението при Садова е решавало въпроса за първенство на една от двете буржоазни монархии, австрийската или пруската, в създаването на национална германска капиталистическа държава. Основаването на един работнически съюз е било малка крачка към световната победа на пролетариата над буржоазията. Така и ние можем да кажем, че първият комунистически съботник, устроен на 10 май 1919 г. от железопътните работници по Московско-Казанската железопътна линия в Москва, има по-голямо историческо значение от която и да е победа на Хинденбург или Фош и на англичаните през империалистическата война от 1914-1918 година. Победите на империалистите са касапница за милиони работници заради печалбите на англо-американските и френските милиардери, те са зверства на загиващия, преситен, приживе гниещ капитализъм. Комунистическият съботник на железопътните работници от Московско-Казанската железопътна линия е една от клетките на новото, социалистическото общество, което носи на всички народи по земята избавление от игото на капитала и от войните.

Господа буржоата и техните лакеи, включително меншевиките и есерите, които са привикнали да се считат представители на „общественото мнение“, разбира се, се надсмиват над надеждите на комунистите, наричат тия надежди „боабаб в саксия за резеда“, смеят се над нищожното число съботници в сравнение с масовите случаи на разхищаване, безделие, спадане на производителността, похабяване на сурови материали, разваляне на продукти и т. н. Ние ще отговорим на тия господа: ако буржоазната интелигенция отдадеше своите знания в помощ на трудещите се, а не на руските и чуждестранните капиталисти за възстановяването на тяхната власт, превратът би се извършвал по-бързо и по-мирно. Но това е утопия, защото въпросът се решава от борбата на класите, а мнозинството от интелигенцията тегли към буржоазията. Не с помощта на интелигенцията, а въпреки нейното противодействие (поне в повечето случаи) пролетариатът ще победи, отстранявайки непоправимо-буржоазните интелигенти, преработвайки, превъзпитавайки, подчинявайки на себе си колебливите, постепенно спечелвайки все по-голяма част от тях на своя страна. Злорадството по повод на трудностите и неуспехите на преврата, сеенето на паника, пропагандата за връщане назад – всичко това са оръдия и похвати на класовата борба на буржоазната интелигенция. Пролетариатът няма да допусне да бъде излъган с това.

А ако разгледаме въпроса по същество, нима е имало случай в историята, един нов начин на производство да пусне корени изведнъж, без дълга редица от неуспехи, грешки и рецидиви? Половин век след падането на крепостното право в руското село оставаха още немалко отживелици от крепостничеството. Половин век след отменяването на  робството на негрите в Америка  положението на негрите там почти навсякъде си оставаше още полуробско. Буржоазната интелигенция, в това число меншевиките и есерите, са верни на себе си, служейки на капитала и запазвайки изцяло лъжливата аргументация: до пролетарската революция те ни упрекваха в утопизъм, а след нея те искат от нас фантастически бързо изживяване следите на миналото!

Но ние не сме утописти и знаем истинската цена на буржоазните „аргументи“, знаем също така, че в нравите следите на старото известно време след преврата неизбежно ще преобладават над кълновете на новото. Когато новото току-що се е родило, старото в течение на известно време всякога остава по-силно от него, така бива всякога и в природата, и в обществения живот. Надсмиването над слабостта на кълновете на новото, евтиничкият интелигентски скептицизъм и други подобни – всичко това са всъщност похвати на класовата борба на буржоазията против пролетариата, защита на капитализма против социализма. Ние сме длъжни грижливо да изучаваме кълновете на новото, най-внимателно да се отнасяме към тях, по всякакъв начин да помагаме на техния растеж и да „отглеждаме“ тия слаби кълнове. Някои от тях неизбежно ще загинат. Не можем да гарантираме, че именно „комунистическите съботници“ ще изиграят особено важна роля. Работата не е в това. Работата е в подкрепата на всички и всякакви кълнове на новото, измежду които животът ще отбере най-жизнеспособните. Ако японският учен, за да помогне на хората да победят сифилиса, е имал търпението да изпита 605 препарата, докато не приготвил 606-я препарат, който удовлетворявал известни изисквания, тия, които искат да решат по-трудната задача – да победят капитализма, – трябва да имат настойчивостта да изпитат стотици и хиляди нови начини, способи и средства на борба за изработване на най-годните от тях.

„Комунистическите съботници“ са така важни затова, защото се започнаха от работници, които съвсем не са поставени в изключително добри условия, а от работници с разни специалности, в това число и работници без специалност, общи  работници,  поставени  в обикновени, т. е. най-тежки условия. Ние всички знаем добре основното условие за спадането на производителността на труда, което се наблюдава не само в Русия, а по целия свят: разоряването и обедняването, озлоблението и умората, предизвикани от империалистическата война, болестите и недояждането. По важност последното заема първо място. Гладът – ето причината. А за да се премахне гладът, трябва да се увеличи производителността на труда и в земеделието, и в транспорта, и в промишлеността. Получава се следователно някакъв омагьосан кръг: за да се повдигне производителността на труда, трябва да се спасим от глада, а за да се спасим от глада, трябва да повдигнем производителността на труда.

Известно е, че подобни противоречия се разрешават на практика с разкъсването на тоя омагьосан кръг, с прелом в настроението на масите, с геройската инициатива на отделни групи, която на фона на такъв прелом нерядко играе решаваща роля. Московските черноработници и московските железничари (разбира се, като се има предвид мнозинството, а не шепа спекуланти, бюрократи от управлението и др. такава белогвардейска паплач) – това са трудещи се, които живеят в отчаяно тежки условия. Постоянно недояждане, а сега, пред новата реколта, при общото влошаване на продоволственото положение, просто глад. И ето тия гладни работници, заобиколени от злобната контрареволюционна агитация на буржоазията, меншевиките и есерите, устройват „комунистически съботници“, работят извънредно без всякакво заплащане и достигат грамадно повишаване на производителността на труда, въпреки че са изморени, измъчени и изтощени от недояждане. Нима това не е най-велик героизъм? Нима това не е начало на поврат, който има световноисторическо значение?

Производителността на труда – това в края на краищата е най-важното, най-главното за победата на новия обществен строй. Капитализмът създаде производителност на труда, невиждана при крепостничеството. Капитализмът може да бъде окончателно победен и ще бъде окончателно победен с това, че социализмът създава нова, много по-висока производителност на  труда. Това е ра бота твърде трудна и твърде продължителна, но тя е започната – ето кое е най-главното. Ако в гладната Москва през лятото на 1919 година гладните работници, преживели четири тежки години империалистическа война, след това година и половина още по-тежка гражданска война, можаха да започнат това велико дело, какво ще бъде развитието по-нататък, когато ние победим в гражданската война и извоюваме мир?

Комунизмът е по-висока, в сравнение с капиталистическата, производителност на труда на доброволни, съзнателни, обединени, използващи модерна техника работници. Комунистическите съботници са необикновено ценни като фактическо начало на комунизма, а това е грамадна рядкост, защото ние се намираме на такова стъпало, когато „се правят само първите крачки към прехода от капитализма към комунизма“ (както е казано – съвършено правилно – в нашата партийна програма).

Комунизмът започва там, където се появява самоотвержената, преодоляваща тежкия труд грижа на обикновените работници за увеличаване производителността на труда, за запазване на всеки пуд зърнени храни, каменни въглища, желязо и други продукти, които служат не лично на работещите и не на техните „близки“, а на „далечните“, т. е. на цялото общество, на десетките и стотици милиони хора, обединени отначало в една социалистическа държава, а след това в Съюз на съветските републики.

Карл Маркс в „Капиталът“ се надсмива над пищността и гръмките думи на буржоазнодемократическата велика харта на свободите и правата на човека, над всичкото това фразьорство за свобода, равенство и братство изобщо, което заслепява еснафите и филистерите от всички страни, включително сегашните подли герои на подлия бернски Интернационал. На тия пищни декларации за правата Маркс противопоставя простата, скромна, делова, делнична постановка на въпроса от пролетариата: намаляване на работния ден от държавата – ето един от типичните образци на такова поставяне на въпроса. Всичката точност и цялата дълбочина на бележката на Маркс се разкрива  пред нас толкова  по-ясно, толкова по-очевидно, колкото повече се разгръща съдържанието на пролетарската революция. „Формулите“ на истинския комунизъм се различават от надутото, изкусно, тържествено фразьорство на кауцкиевци, на меншевиките и есерите с техните мили „побратими“ от Берн именно с това, че те свеждат всичко към условията на труда. По-малко бръщолевене за „трудова демокрация“, за „свобода, равенство и братство“, за „народовластие“ и др. такива: в тия надути фрази днешният съзнателен работник и селянин също така лесно различава мошеничеството на буржоазния интелигент, както някой житейски опитен човек, гледайки безупречно „гладката“ физиономия и външност на някой „благороден човек“, изведнъж и безпогрешно определя: „По всяка вероятност – мошеник“.

По-малко надути фрази, повече проста, делнична работа, грижа за пуд зърнени храни и пуд въглища! Повече грижа за това, щото тия необходими за гладния работник и окъсания, гол селянин пуд зърнени храни и пуд въглища да се доставят не чрез търгашески сделки, не по капиталистически, а със съзнателна, доброволна, беззаветно героична работа на простите труженици, ето такива като черноработниците и железничарите от Московско-Казанската железопътна линия.

Ние всички трябва да признаем, че следи на буржоазно-интелигентски, фразьорски подход към въпросите на революцията се разкриват на всяка крачка, навред, в това число и в нашите редове. Нашият печат например малко води война с тия гнили остатъци от гнилото буржоазнодемократическо минало, малко подкрепя простите, скромни, делнични, но живи кълнове на истинския комунизъм.

Вземете положението на жената. Нито една демократическа партия в света нито в една от най-напредналите буржоазни републики за десетки години не е направила в това отношение и стотна част от това, което ние направихме още през първата година на нашата власт. Ние не оставихме в истинския смисъл на думата камък върху камък от подлите закони за неравноправието на жената, за ограниченията на развода, за гнусните формалности, с които е свързан, за непризнаването на извънбрачните деца, за издирването на техните бащи и пр. – закони, многобройни остатъци от които съществуват във всички цивилизовани страни за позор на буржоазията и капитализма. Ние имаме хиляди пъти право да се гордеем с това, което сме извършили в тая област. Но колкото по-основно очистихме почвата от сметта на старите, буржоазни закони и учреждения, толкова по-ясно стана за нас, че това е само очистване земята за постройка, но още не е самата постройка.

Жената продължава да си остава домашна робиня въпреки всички освободителни закони, защото нея я потиска, души, затъпява, принизява дребното домашно стопанство, приковавайки я към кухнята и към детската стая, разхищавайки нейния труд в дивашки непроизводителна, дребнава и изнервяща до крайност, затъпяваща, убийствена работа. Истинското освобождение на жената, истинският комунизъм ще започне само там и тогава, където и когато се започне масова борба (ръководена от владеещия държавната власт пролетариат) против това дребно домашно стопанство, или по-вярно неговото масово преустройство в едро социалистическо стопанство.

Дали на практика отделяме достатъчно внимание на тоя въпрос, който теоретически е безспорен за всеки комунист? Разбира се, не. Дали се отнасяме достатъчно грижливо към кълновете на комунизма, които днес вече имаме в тая област? Още един път не и не. Обществените столове, яслите, детските градини – ето образци на такива кълнове, ето простите, делнични средства, непредлагащи нищо пищно, високопарно, тържествено, които на дело са способни да освободят жената, на дело са способни да намалят и премахнат нейното неравенство с мъжа, съответно на нейната роля в общественото производство и в обществения живот. Тия средства не са нови, те са създадени (както и всички изобщо материални предпоставки на социализма) от едрия капитализъм, но те си оставаха при него, първо, рядкост, второ – което е особено важно, – или търгашески предприятия с всички лоши страни на спекулата, печалбата, измамата, фалшификацията, или „акробатство на буржоазната благотворителност“, която добрите работници с право ненавиждаха и презираха.

Няма съмнение, че у нас тия учреждения станаха много повече и че те започват да изменят своя характер. Няма съмнение, че в средата на работничките и селянките има много повече, отколкото ни е известно, организаторски таланти, хора, които са способни да уредят практическата работа с участието на голямо число работници и още по-голямо число потребители, без изобилието на фрази, без суетнята, кавгите, бръщолевенето за планове, системи и др. такива, от което постоянно „страда“ имащата извънредно високо мнение за себе си „интелигенция“ или скорозрелите „комунисти“. Но ние не отглеждаме както трябва тия кълнове на новото.

Погледнете буржоазията. Как великолепно умее тя да рекламира онова, което й е нужно! Как „образцовите“ в очите на капиталистите предприятия се рекламират в милионите екземпляри на техните вестници, как от „образцовите“ буржоазни учреждения се създава предмет на национална гордост! Нашият печат не се грижи или почти съвсем не се грижи да описва най-добрите столове или ясли, да постигне чрез всекидневни настоявания превръщането на някои от тях в образцови, да ги рекламира, да описва подробно каква икономия на човешки труд, какви удобства за потребителите, какво спестяване на продукти, какво освобождение на жената от домашното робство, какво подобрение на хигиенните условия се постига при образцова комунистическа работа, може да бъде постигнато, да бъде разпространено върху цялото общество, върху всички трудещи се.

Образцовото производство, образцовите комунистически съботници, образцовата грижа и добросъвестност при добиването и разпределянето на всеки пуд зърнени храни, образцовите трапезарии, образцовата чистота в даден работнически дом, в даден квартал – всичко това трябва да стане предмет на внимание и грижи десет пъти повече, отколкото досега както за нашия печат, така и на всяка работническа и селска организация. Всичко това са кълнове на комунизма и грижата за тия кълнове е наш общ и най-пръв дълг. Колкото и да е трудно нашето продоволствено и производствено положение, все пак за година и половина болшевишка власт движението ни напред по целия фронт е несъмнено: доставките на зърнени храни на държавата се увеличиха от 30 милиона пуда (от 1. VIII. 1917 до 1. VIII. 1918) на 100 милиона пуда (от 1. VIII. 1918 до 1. V. 1919); зеленчуковото стопанство е увеличено, недозасяването на зърнени храни е намалено, железопътният транспорт започна да се подобрява, въпреки грамадните трудности с горивото, и т. н. На тоя общ фон и при подкрепата на пролетарската държавна власт кълновете на комунизма няма да завехнат, а ще се разраснат и ще се развият в пълен комунизъм.

***

Трябва добре да се обмисли значението на „комунистическите съботници“, за да се извлекат от този велик почин всички практически поуки от грамадна важност, които произтичат от тях.

Всестранна подкрепа на този почин – това е първата и главна поука. Думата „комуна“ у нас започна да се употребява твърде леко. Всяко предприятие, което се основава от комунисти или при тяхно участие, почти винаги веднага се обявява чак за „комуна“ – и при това често се забравя, че такова почетно название трябва да се извоюва с дълъг и упорит труд, да се извоюва с доказан практически успех в действително комунистическо строителство.

Ето защо напълно правилно е според мене решението, назряло в мнозинството на ЦИК – да се отмени декретът на Съвета на народните комисари относно наименованието на „потребителните комуни“. Нека наименованието бъде по-просто – тогава и грешките, и недостатъците на първите стъпки на новата организаторска работа няма да се стоварват на „комуните“, а ще се отдават (както това е и справедливо) на лошите комунисти. Би било твърде полезно думата „комуна“ да се изгони от всекидневна употреба, да се забрани на всеки срещнат да се хваща за тази дума или да се признава това наименование само на действителните комуни, които действително са доказали на практика (и чрез единодушното признание на цялото околно население са потвърдили) способността, умението да организират работата комунистически. По-напред докажи своята способност за безвъзмездна работа в интерес на обществото, в интерес на всички трудещи се, способността „да работиш по революционному“, способността да повишаваш производителността на труда, да организираш работата образцово, а след това протягай ръка за почетното звание „комуна“!

В това отношение „комунистическите съботници“ са най-ценно изключение. Защото тук черноработниците и железопътните работници от Московско-Казанската железопътна линия по-напред показаха на дело, че са способни да работят като комунисти, а след това поставиха на своя почин названието „комунистически съботници“. Трябва да се стремим и да постигнем, щото това и занапред да бъде така, щото всички и всеки, който нарича своето предприятие, учреждение или дело комуна, без да доказва с тежък труд и с практически дълговременен успех в труда с образцово и действително комунистическо организиране на работата, да бъде безпощадно осмиван и опозоряван като шарлатанин или дърдорко.

Великият почин на „комунистическите съботници“ трябва да бъде използван също и в друго отношение, именно: за чистка на партията. Съвършено неизбежно беше на първо време след преврата, когато маса „честни“ и еснафски настроени хора се отнасяха особено страхливо, когато буржоазната интелигенция, включително, разбира се, меншевиките и есерите, поголовно саботираше, лакейничейки пред буржоазията – съвършено неизбежно беше към управляващата партия да се присламчат авантюристи и други крайно вредни елементи. Не е имало и не може да има нито една революция без това. Цялата работа е там – управляващата партия, опирайки се на здравата и силна ръководна класа, да умее да провежда чистка в своите редове.

В това отношение ние започнахме работа отдавна. Трябва да я продължаваме неотклонно и неуморно. Мобилизацията на комунистите за война ни помогна: страхливците и негодяите избягаха  от партията. Добър им път! Такова намаляване броя на партийните членове е грамадно увеличение на нейната сила и тежест. Чистката трябва да се продължава, като се използва починът на „комунистическите съботници“: да се приемат в партията само след полугодишно, да кажем, „изпитание“ или „стаж“, състоящ се в „работа по революционному“. Също такава проверка да се изисква от всички членове на партията, които са влезли в партията след 25 октомври 1917 година и не са доказали с особен труд или заслуги своята безусловна надеждност, вярност и способност да бъдат комунисти.

Чистката на партията, свързана с неотклонното повишаване на нейната взискателност по отношение на действително комунистическата работа, ще подобрява апарата на държавната власт и гигантски ще приближава окончателното преминаване на селяните на страната на революционния пролетариат.

 Между другото „комунистическите съботници“ хвърлиха необикновено ярка светлина върху класовия характер на апарата на държавната власт при диктатурата на пролетариата. Цека на партията пише писмо за „работа по революционному“. Идеята е дадена от Централния комитет на партията със 100-200 хиляди членове (предполагам, че толкова ще останат след сериозна чистка, защото сега са повече).

Идеята е подхваната от професионално организираните работници. Тяхното число у нас, в Русия и в Украйна, достига 4 милиона души. В грамадното си мнозинство те са за пролетарската държавна власт, за диктатурата на пролетариата. 200 000 и 4 000 000 – ето съотношението на „зъбчатите колела“, ако мога така да се изразя. А по-нататък идват десетките милиони селяни, които се разпадат на три главни групи: най-многобройната и най-близката до пролетариата – полупролетариите или беднотата; след това – средните селяни; най-после, съвсем немногобройната – кулаците или селската буржоазия.

Докато съществува възможност да търгува със зърнени храни и да спекулира с глада, селянинът си остава (и това е неизбежно за известен период от време при диктатурата на пролетариата) полутруженик, полуспекулант. Като спекулант той е враждебен на нас, враждебен е на пролетарската държава, той е склонен да влиза в съглашение с буржоазията и нейните верни лакеи, включително меншевика Шер или есера Б. Черненков, които държат за свободата на търговията със зърнени храни. Но като труженик селянинът е приятел на пролетарската държава, най-верен съюзник на работника в борбата против помешчика и против капиталиста. Като труженик в своята грамадна многомилионна маса селянинът поддържа оная държавна „машина“, начело на която стои стотина-двестахиляден комунистически пролетарски авангард и която се състои от милиони организирани пролетарии.

По-демократическа в истинския смисъл на думата, по-тясно свързана с трудещите се експлоатирани маси държава досега не е имало в света.

Именно такава пролетарска работа, която се ознаменува с „комунистическите съботници“ и се провежда от тях, носи със себе си окончателно укрепване на уважението и любовта към пролетарската държава от страна на селячеството. Такава работа – и само тя – окончателно убеждава селянина в нашата правота, в правотата на комунизма, прави селянина беззаветен наш привърженик, а това значи: води към пълното преодоляване на продоволствените трудности, към пълната победа на комунизма над капитализма по въпроса за производството и разпределението на зърнените храни, води към безусловно укрепване на комунизма.

28 юни 1919 г.

Сподели