В българската следосвобожденска история остава сравнително слабо известно противопоставянето между Българската църква в лицето на екзарх Йосиф І и цар Фердинанд относно пътя, по който трябва да върви свободна България. За този конфликт може да се прочете в излязлата през 2006 г. биография на екзарх Йосиф І, написана от Христо Темелски. Представена е историята на едно ученолюбиво момче, родено на 5 май 1840 г. във врачанското село Бреница под името Лазар Йовчев Радев. Родителите му – бедни, вярващи и трудолюбиви хора, си отиват рано от този свят и още на 5-годишна възраст бъдещият екзарх остава кръгъл сирак. За щастие, за образованието на малкия Лазар се грижи известният калоферски учител Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев). Впоследствие, с подкрепата на калоферските търговци, е изпратен да следва висше образование във френската столица Париж. Там Лазар завършва последователно литература и право, след което, през 1870 г., заминава за Цариград, където да приложи на дело наученото в полза на българския национален интерес. В столицата на Османската империя Лазар редактира списание „Читалище“ (1871 – 1872 г.). В него той отстоява своите демократични, просветителски и родолюбиви позиции, призовавайки да се осигури училищно образование за всички български деца.
„Ако отворим училища за всички български деца, ако дадяхме на всичките малко или много възпитание, ако чрез разпространение на светлините спомогнехме на хиляди да излязат на свят или да почувства способността си, не е ли твърде вероятно, че щяхме да извадим голямо число отлични мъже, които да съдействат един ден за обогатяването и за прославянето на отечеството ни?“
От май 1872 г. Лазар Йовчев се посвещава изцяло на новосъздадената независима Българска екзархия. Той се замонашва под името Йосиф и в началото на 1876 г. е избран за Ловчански митрополит. По време на Априлското въстание се застъпва за живота на пленени български четници в Троянско. Също така се опитва да укрепи институцията на българското семейство, като полага усилия да намали до минимум разводите сред местното българско население.
След началото на Руско-турската освободителна война през април 1877 г. първият български екзарх Антим І е принуден да се оттегли по подозрения във връзки с Русия. На негово място е избран Йосиф с надеждата на османската държава и туркофилско настроените български чорбаджии, че няма да заема страна на „руския агресор“ срещу „законната османска власт“. Туркофилите-чорбаджии обаче остават разочаровани. На 19 март 1878 г. новият екзарх посещава руското посолство в Цариград и отслужва тържествена света литургия в чест на нашите славянски православни братя-освободители от вековното иго. Няколко седмици по-късно, на 10 април 1878 г., делегация начело с екзарх Йосиф І посещава руското военно командване в Сан Стефано и връчва благодарствен адрес от името на освободения български народ, с над 230 000 подписа:
„Великото събитие се свърши – България възкръсна!… Ти, Божественний избраниче, се яви увенчан с велика титла Цар-Освободител. Ти поведе свой, братский нам народ и от кръв негова, от своя кръв, със свои собствени ръце принесе безпримерно по величието си жертвоприношение и гробний камък се отвали!… Българите встъпват в нов живот, добиват право да се именуват свободни, могат вече открито и гръмовно да славят Христовото име… С една реч, българите стават честити, честити стават и техните потомци…“
По древен православно-славянски обичай, според който побратимените си подаряват кръстове, заедно с благодарствения адрес е поднесен и специален кръст с гравирани на него думата „братство“ и годината на Освобождението – 1878. Кръстът представлява „знамение тържества света над мрака“ и се подарява, за да се „възложи“ на „всички храбри воини, които под държавний твой пряпорец се бориха заради нашето спасение“.
Христо Темелски отбелязва, че западните сили остават недоволни от големите териториални размери на новоосвободената държава и от засиленото руско влияние на Балканите. През юли 1878 г. е свикан конгрес в Берлин, на който западните велики сили начело с Англия, Германия и Австрия – тези вековни врагове на българския народ и славянството, и защитници на целостта на отдавна разложилата се Османска империя, по най-несправедлив начин окастрят и разделят на няколко части българските земи. Същевременно, екзарх Йосиф І е принуден да се установи в Пловдив. При посрещането му на 1 юни 1878 г. той произнася слово, в което призовава „да не забравяме, че дължим освобождението си на Негово императорско величество руский цар император Александър и че трябва всякога да се молим Богу за здравето му и за величието на руский народ“. От своя страна руските освободители също са впечатлени от личността на българския екзарх. Руският офицер – капитан В. В. Ящеров пише в спомените си, че екзарх Йосиф І „стои високо“. Като български екзарх той е „духовен вожд на цялото православно южнославянство, в него народът вижда осъществлението на идеята за духовното обединение на България“.
В началото на януари 1880 г. Йосиф І се завръща в Цариград. Той преценява, че „истинските интереси на българския народ, взет в целостта си, налагат седалището на Екзархията да бъде в турската столица, понеже само оттам тя би била в състояние да поддържа преки и своевременни връзки с поробеното християнско население, пазейки го от произволите на властта и от покушенията на чужди народностни или верски пропаганди“. Интересен епизод, разкриващ добре характера на Йосиф І, се случва по време на изпращането му на пловдивската гара. Тогава д-р Стоян Чомаков го запитва:
„Ваше Блаженство, Вие се завръщате сега в Цариград без ни една епархия и само с един мъртъв ферман в ръка. Какво ще правите по-нататък?“
Йосиф І му отговаря: „Ще искам!“
„Но ако не Ви дадат?“ – настоява д-р Чомаков.
„Ще искам пак!“
„А ако пак не Ви дадат?“
„Ще искам пак, ще искам, ще искам, догдето ми дадат!“
Упоритостта и родолюбието на Йосиф І дават своя резултат: за 20 години, до края на 19 век, са спечелени 7 епархии с над 1 милион българи, 21 архиерейски наместничества, 20 църковно-училищни общини, 1180 църкви, 89 параклиса и 43 манастира. В своята дейност българският екзарх среща съпротива не само от страна на османската държава, но и на западните дипломати, които всячески се стремят да заличат легитимността на Фермана от 1870 г. Нещо повече – вековният враг на българския народ – австро-немските католици – водят подмолна систематична дейност за претопяване на православното българско славянство в Македония, явяващо се пречка срещу стремежа на Виена за излаз на солунското пристанище. Именно Йосиф І, ползвайки се със славата на „мъдър дипломат и вещ политик“, не допуска немско-католическите попълзновения във вековните обиталища на българското православно славянство в Македония – Охрид, Скопие, Велес, Неврокоп (дн. Гоце Делчев), Битоля, Дебър и Струмица.
Западните дипломати в Цариград са впечатлени от личността и от дейността на екзарха.
Ернест Фурние, френски пълномощен министър в Цариград: „Негово Блаженство Йосиф е прелат, притежаващ забележителна, рядко срещана интелигентност и прозорлив политически дух, които не се срещат нито в Ориента, нито у славяните“.
Хенри Уикам Стийд, английски публицист: „Единственият българин, притежаващ истински поглед на държавник, бе уважаемият екзарх Йосиф“.
Но докато Екзархията всячески се старае да отстоява българските национални интереси във враждебна обстановка и в чужда страна, немецът Фердинанд и българското буржоазно правителство в София с лека ръка предават позициите на българщината в Македония. През 1902 г. българската буржоазна държава тихомълком дава съгласието си за Скопски митрополит да бъде ръкоположен сръбският архимандрит Фирмилиян. Ето как българските буржоазни „патриоти“ отстояват българските национални интереси в Македония.
Междувременно, с годините назрява конфликт между екзарх Йосиф І и Фердинанд. За разлика от немския кобургски агент, екзарх Йосиф І се определя като „явен русофил“ и „за разумна дружба с Русия“ – защото само тя от всички Велики сили би спомогнала за освобождението на Македония и Тракия. Нещо повече, екзарх Йосиф І не харесва Фердинанд, защото не е православен и „не знае нашия дух“. Не на последно място, екзарх Йосиф І се противопоставя на едно военно разрешение на конфликта с Османската империя. Той предупреждава Фердинанд, че „една такава война ще бъде катастрофа за целокупния български народ“. Кобургският авантюрист и мегаломан не се вслушва в съветите на екзарх Йосиф І и през лятото на 1913 г. довежда страната ни до национална катастрофа. Една от най-трагичните последици е, че българската екзархия губи позициите си в Македония и Тракия. Десетилетните усилия за запазване на българщината от страна на екзархията са унищожени от немския агент Фердинанд и свързаните с него български буржоазни партии – най-големите предатели на българските национални интереси. Екзарх Йосиф І пише в дневника си, че катастрофата на 16 юни 1913 г. е дошла „от личния режим и от ежбите и личните амбиции на партиите, които царят поддържа, за да владее“.
През есента на 1913 г. съкрушеният екзарх Йосиф І напуска Цариград и заминава за София. Тук, на 28 ноември 1913 г., на Софийската гара, е последната среща на екзарх Йосиф І и Фердинанд. Христо Темелски подчертава, че екзарх Йосиф І „открито и без всякакъв страх обвинява Фердинанд за националната катастрофа“. Той призовава за абдикация, защото „на Ваше Величество никой вече не вярва“. На Йосиф І се приписват и следните знаменити слова: „Ваше Величество, ние цял век копахме кладенец с игла, а Вие за една нощ го зарихте“. Христо Темелски посочва, че след тази среща настъпва „остър конфликт“ между екзарх и цар, и „те повече не се виждат“.
Съсипан от националната катастрофа, от погрома на Екзархията и на българщината в Македония и Тракия, Йосиф І заболява тежко. Съзнавайки, че краят му е близо, екзарх Йосиф І се заема да изготви своето духовно наследство под формата на различни напътствия към българския народ.
През май 1914 г. той призовава България „никога да не забравя, че ореолът, който почива над челото й, изхожда и почива от тия две безсмъртни начала на нейната национално-държавна и духовно-културна структура – православието и славянството“. Екзарх Йосиф І изтъква, че „ако България оцеля през вековете на своето тъмно робство, ако днес тя се радва на свобода, на своя църква и държава, то това се дължи изключително на православието и славянството“. За всички онези, които и в наши дни, с помътнено от западната пропаганда съзнание, отричат славянския произход на нашия народ, следва да се вслушат в предупреждението на българския духовен глава. Според него „България е дала на всички славяни книга да четат“ и ще „извърши непростим грях пред Бога и Църквата му, пред себе си и племето, на което принадлежи, ако се откаже или изневери на това велико наследство, което покрива със слава и величие нейният славянски произход и апостолат“.
Прес март 1915 г. екзарх Йосиф І прави на страниците на дневника си своеобразен разбор на международното положение в разгара на Първата световна война и каква следва да е позицията на България в нея. Той вижда главната заплаха в Германия и Австрия – заради техния стремеж към разширение на изток („дранг нах остен“) и за сметка на славянските народи. Немците считат славянството за „свой изконен неприятел“, за „гюбре, с което да тори своята нива“ и правят всичко възможно „да се изтрепеме ние със Сърбия, за да … отворим пътя за Солун и Цариград“. Екзарх Йосиф І посочва и главният немски агент в България. Това е доведеният от Стамболов цар Фердинанд – „немец и католик,… който в душата си е за католицизма и германизма, против православието и Русия“. Освен като немски агент, Фердинанд е описан и като „ненаситен“, „грандоман“ и „хитрец“, като поставящ своя личен интерес „по-горе от отечествения“, като „чрезмерно горд“ и считащ „всички българи за говедари“. Не на последно място са разобличени и водещите буржоазни партии – „една интелигенция, разделяна от царя на много партии, за да се гони помежду си, а той да владее и царува“. На тази „гладна интелигенция“ Фердинанд „раздава властта поочередно да дойде, да се поохрани и понакраде, и която на първо място като несъстоятелна туря личния си интерес, а патриотизма за маска на всички предприятия, отгдето ще излезе гешефтът“.
Последната дума на екзарх Йосиф І е за Русия. Неговият завет е повече от ясен и красноречив: „С Русия ще си запазим вярата и славянството“. „Ние трябва да останем от страната на Русия като православна и славянска за в бъдеще“
Екзарх Йосиф І Български умира на 20 юни 1915 г. Животът, делото му и отстояваните от него позиции изцяло потвърждават думите на Георги Димитров, че „нашата православна църква, за разлика от някои други църкви, има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. През вековете на най-тежки изпитания, в борбата за освобождението на нашия народ от чуждото робство, българската църква е била хранител и покровител на националния дух на българите“.
Автор: Б-23
