из „Към историята на ранното християнство“ от Фридрих Енгелс, 1894 г.
Историята на ранното християнство има достойни за внимание допирни точки със съвременното работническо движение. Както и последното, християнството възниква като движение на потиснатите: то се проявява отначало като религия на робите и пуснатите на свобода, на бедняците и безправните, на покорените или разпръснатите от Рим народи. И християнството, и работническият социализъм проповядват бъдещото спасение от робството и мизерията; християнството вижда това спасение в задгробния живот след смъртта, на небето, а социализмът — в този свят, в преустройството на обществото. И християнството, и работническият социализъм са подлагани на преследвания и гонения, техните последователи са презирани, към тях се прилагат изключителни закони: към едните — като към врагове на човешкия род, към другите — като към врагове на държавата, религията, семейството и обществения ред. И въпреки всички преследвания, а често дори непосредствено благодарение на тях и християнството, и социализмът победоносно и неудържимо си проправят път напред. Триста години след своето възникване християнството става призната от държавата религия на римската световна империя, а социализмът за някакви шестдесет години извоюва положение, което абсолютно му гарантира победата.
Следователно, ако г. професор Антон Менгер в книгата си „Право на пълен продукт на труда“ се учудва защо при колосалната централизация на земевладението през време на римските императори и при безграничните страдания на тогавашната работническа класа, която се състояла почти изключително от роби, „след падането на Западната Римска империя не настъпил социализъм“, той не разбира именно, че този „социализъм“, доколкото е бил тогава възможен, действително е съществувал и дори е достигнал господство — в лицето на християнството, Само че това християнство — а по силата на историческите предпоставки другояче не е можело да бъде — искаше да осъществи социалното преустройство не в този свят, а в задгробния свят, на небето, във вечния живот след смъртта, в „хилядолетното царство”, което трябвало да настъпи в недалечно бъдеще.
Паралелът между тези две исторически явления се налага още в средните векове, при първите въстания на потиснатите селяни и особено на градските плебеи. Тези въстания, както и всички масови движения в средните векове, неизбежно носеха религиозна маска, явявайки се като борба за възстановяване на ранното християнство, претърпяло масово израждане; но всеки път зад религиозната екзалтация се криеха твърде осезателни светски интереси. Най-ярко пролича това в организацията на чешките таборити под ръководството на славния Ян Жишка; но тази черта минава през цялото средновековие, като изчезва постепенно след Селската война в Германия, за да се пробуди отново у работниците комунисти след 1830 г. Както френските революционни комунисти, така по-специално и Вайтлинг и неговите последователи се позоваваха на ранното християнство дълго преди Ернест Ренан да каже:
„Ако искате да добиете представа за първите християнски общини, вгледайте се в някоя местна секция на Международната работническа асоциация“.
About the Author
