Георги Димитров – „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа против фашизма“

Доклад пред VII световен конгрес на Комунистическия интернационал, 2 август 1935 г.

 

1.Фашизмът и работническата класа

Другари!

Още VI конгрес на Комунистическия интернационал предупреждаваше международния пролетариат за назряването на новото фашистко настъпление и призоваваше на борба против него. Конгресът изтъкваше, че „фашистки тенденции и зачатъци на фашистко движение в повече или по-малко разгърнат вид съществуват почти навсякъде“.

В условията на разразилата се дълбока икономическа криза, на рязкото изостряне на общата криза на капитализма и революционизирането на трудещите се маси фашизмът премина към широко настъпление. Господстващата буржоазия все повече търси спасение във фашизма, за да осъществи изключителни грабителски мероприятия против трудещите, се, да подготви хищническа империалистическа война, да нападне Съветския Съюз, да пороби и подели Китай и върху основата на всичко това – да предотврати революцията.

Империалистическите кръгове се опитват да прехвърлят цялата тежест на кризата върху плещите на трудещите се. За това на тях им е нужен фашизмът.

Те се стараят да разрешат проблема за пазарите за сметка на поробването на слабите народи, на увеличението на колониалния гнет и на новото разделяне на света чрез война. За това на тях им е нужен фашизмът.

Те се стремят да изпреварят нарастването на силите на революцията чрез разгрома на революционното движение на работниците и селяните и чрез военно нападение върху Съветския съюз – опората на световния пролетариат. За това на тях им е нужен фашизмът.

В редица страни, по-специално в Германия, тези империалистически кръгове успяха да нанесат поражение на пролетариата и установят фашистка диктатура преди решителния поврат на масите към революцията.

Но характерно за победата на фашизма е именно обстоятелството, че тази победа, от една страна, свидетелства за слабост на пролетариата, дезорганизиран и парализиран от разцепническата социалдемократическа политика на класово сътрудничество с буржоазията, а, от друга страна, изразява слабостта на самата буржоазия, която изпитва страх пред осъществяване единството на борбата на работническата класа, страх пред революцията и не е вече в състояние да удържи своята диктатура над масите със старите методи на буржоазната демокрация и парламентаризма.

Победата на фашизма в Германия, казваше другарят Сталин на XVII конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), „трябва да се разглежда не само като признак на слабост на работническата класа и като резултат на измяната към работническата класа на социалдемокрацията, която разчисти пътя на фашизма. Тя трябва да се разглежда също като признак на слабост на буржоазията, като признак за това, че буржоазията вече не е в състояние да господства със старите методи на парламентаризма и буржоазната демокрация, поради което тя е принудена да прибегне към терористичен метод на управление във вътрешната политика – като признак за това, че тя не е вече в състояние да намери изход от сегашното положение на базата на мирна външна политика, поради което тя е принудена да прибегне към политиката на война“.

Класовият характер  на фашизма

Фашизмът на власт, другари, както правилно го характеризира XIII пленум на Изпълкома на Комунистическия интернационал, е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистически елементи на финансовия капитал.

Най-реакционната разновидност на фашизма – това е фашизмът от германски тип. Той нагло нарича себе си националсоциализъм, макар че няма нищо общо със социализма. Германският фашизъм – това не е само буржоазен национализъм, това е зверски шовинизъм. Това е правителствена система на политически бандитизъм, система на провокации и изтезания спрямо работническата класа и революционните елементи от селяните, дребната буржоазия и интелигенцията. Това е средновековно варварство и зверство. Това е необуздана агресия спрямо другите народи и страни.

Германският фашизъм действа като ударен юмрук на международната контрареволюция, като главен подпалвач на империалистическата война, като подстрекател на кръстоносния поход против Съветския съюз – великото отечество на трудещите се от целия свят.

Фашизмът – това не е форма на държавна власт, която уж „стои над двете класи – пролетариата и буржоазията“, както твърдеше например Ото Бауер. Това не е „въстанала дребна буржоазия, която е завладяла държавната машина“, както заявява английският социалист Брайлсфорт. Не. Фашизмът не е надкласова власт и не е власт на дребната буржоазия или на лумпенпролетариата над финансовия капитал. Фашизмът – това е власт на самия финансов капитал. Това е организация за терористическа разправа с работническата класа и с революционната част на селяните и интелигенцията. Фашизмът във външната политика – това е шовинизъм в най-груба форма, който култивира животинска омраза против другите народи.

Необходимо е да се подчертава особено силно този истински характер на фашизма, защото маската на социалната демагогия даде възможност на фашизма да увлече след себе си в редица страни изхвърлените от кризата вън от релсите дребнобуржоазни маси и даже известни части от най-изостаналите слоеве на пролетариата, които никога не биха тръгнали подир фашизма, ако разбираха неговия действителен класов характер, неговата истинска природа.

Развитието на фашизма и самата фашистка диктатура в разните страни приемат различни форми в зависимост от историческите, социалните и икономическите условия, от националните особености и международното положение на дадена страна. В едни страни, предимно там, където фашизмът няма широка масова база и където борбата на отделните групировки в лагера на самата фашистка буржоазия е достатъчно силна, фашизмът не се решава изведнъж да ликвидира парламента и запазва за другите буржоазни партии, а така също и за социалдемокрацията, известна легалност. В други страни, където господстващата буржоазия се опасява от близко избухване на революцията, фашизмът установява своя неограничен политически монопол или веднага, или все повече усилвайки терора и разправата с всички конкуриращи партии и групировки. Това не изключва опитите на фашизма в момент на особено изостряне на своето положение да разшири своята база и без да променя своята класова същност, да съчетае откритата терористическа диктатура с грубата фалшификация на парламентаризма.

Идването на фашизма на власт – това не е обикновено заменяне на едно буржоазно правителство с друго, а смяна на една държавна форма на класовото господство на буржоазията – буржоазната демокрация – с друга негова форма – с откритата терористическа диктатура. Игнорирането на тая разлика би било сериозна грешка, която би попречила на революционния пролетариат да мобилизира най-широките трудещи се слоеве от града и селото за борба против опасността от завземане на властта от фашистите, а така също да използва противоречията, които съществуват в лагера на самата буржоазия. Но не по-малко сериозна и опасна грешка е недооценката на значението, което имат за установяването на фашистката диктатура засилващите се сега в страните на буржоазната демокрация реакционни мероприятия на буржоазията, които смазват демократическите свободи на трудещите се, фалшифицират и орязват правата на парламента и засилват репресиите против революционното движение.

Не бива, другари, да си представяме идването на фашизма на власт така опростено и гладко, като че ли някакъв комитет на финансовия капитал решава на еди-коя си дата да установи фашистка диктатура. В действителност фашизмът идва обикновено на власт във взаимна, понякога остра борба против старите буржоазни партии ши против определена тяхна част, борба даже в самия фашистки лагер, която понякога достига до въоръжени стълкновения, както видяхме това в Германия, Австрия и други страни. Всичко това обаче не отслабва значението на факта, че преди установяването на фашистката диктатура буржоазните правителства обикновено преминават през редица подготвителни етапи и осъществяват редица реакционни мероприятия, които непосредствено помагат за идването на фашизма на власт. Който не се бори през тези подготвителни етапи против реакционните мероприятия на буржоазията и против нарастващия фашизъм, той не е в състояние да попречи, а, напротив, улеснява победата на фашизма.

Водачите на социалдемокрацията замазваха и скриваха от масите истинския класов характер на фашизма и не зовяха на борба против засилващите се реакционни мероприятия на буржоазията. Те носят голяма историческа отговорност затова, че в решителния момент на фашисткото настъпление значителна част на трудещите се маси в Германия и редица други фашистки страни не виждаше във фашизма най-кръвожадния финансов хищник, своя най-зъл враг и че тези маси не бяха готови за съпротива.

Къде е източникът на влиянието на фашизма върху масите? Фашизмът успява да привлича маси затова, защото той демагогски спекулира с техните особено наболели нужди и искания. Фашизмът не само разпалва дълбоко вкоренилите се в масите предразсъдъци, но той злоупотребява с най-добрите чувства на тези маси, с тяхното чувство на справедливост и понякога даже с техните революционни традиции. Защо германските фашисти, тези лакеи на едрата буржоазия и смъртни врагове на социализма, се представят пред масите за „социалисти“, а своето идване на власт рисуват като „революция“? Защото те се стремят да експлоатират вярата в революцията и влечението към социализма, които живеят в сърцата на широките трудещи се маси в Германия.

Фашизмът действа в интереса на крайните империалисти, но той излиза пред масите под маската на защитник на обидената нация и апелира към оскърбеното национално чувство, както прави например германският фашизъм, който увлече след себе си дребнобуржоазните маси с лозунга „против Версай“.

Фашизмът се стреми към най-необуздана експлоатация на масите, но той отива сред тях с изкусна антикапиталистическа демагогия, експлоатирайки дълбоката омраза на трудещите се към хищническата буржоазия, към банките, тръстовете и финансовите магнати и издигайки за политически незрелите маси най-примамливи в дадения момент лозунги: в Германия – „общото благо стои над частното“; в Италия – „нашата държава не е капиталистическа, а корпоративна“; в Япония – „за Япония без експлоатация“; в Съединените щати – „за разделяне на богатствата“ и т. н.

Фашизмът предава народа на измъчване на най-корумпираните, продажните елементи, но излиза пред него с искане „за честна и неподкупна власт“. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против, корупцията (например аферата Бармат и Скларек – Германия, аферата Ставицки – Франция, и ред други).

В интерес на най-реакционните кръгове на буржоазията фашизмът подмамва разочарованите и отдръпващите се от старите буржоазни партии маси. Но той импонира на тези маси с резкостта на своите нападки против буржоазните правителства, с непримиримостта на своето отношение към старите партии на буржоазията.

Надминавайки със своя цинизъм и лъжа всички други разновидности на буржоазната реакция, фашизмът приспособява своята демагогия към националните особености на всяка страна и даже към особеностите на различните социални слоеве в една и съща страна. И масите на дребната буржоазия, даже част от работниците, доведени до отчаяние от нуждата, безработицата и несигурността на своето съществуване, стават жертва на социалната и шовинистическата демагогия на фашизма.

Фашизмът идва на власт като партия на удара против революционното движение на пролетариата, против намиращите се в брожение народни маси, но той представя своето идване на власт като „революционно“ движение против буржоазията от името „на цялата нация“ и за „спасение“ на нацията (да си спомним „похода“ на Мусолини към Рим, „похода“ на Пилсудски към Варшава, националсоциалистическата „революция“ на Хитлер в Германия и т. н.).

Но каквито и маски да надява фашизмът на себе си, в каквито и форми той да се проявява, по каквито и пътища да идва на власт,

фашизмът – това е най-свирепото настъпление на капитала против трудещите се маси;

фашизмът – това е необуздан шовинизъм и завоевателна война;

фашизмът – това е бясна реакция и контрареволюция;

фашизмът – тава е най-злият враг на работническата класа и на всички трудещи се!

Какво  носи   победилият фашизъм   на масите?

Фашизмът обеща на работниците „справедлива работна заплата“, а всъщност донесе още по-ниско просяшко жизнено равнище. Той обеща работа на безработните, а всъщност донесе още по-голям, мъчителен глад и робски принудителен труд. Всъщност той превръща работниците и безработните в най-безправни парии на капиталистическото общество, разрушава техните професионални съюзи, лишава ги от правото на стачки и работнически печат, насилствено ги вкарва във фашистките организации, разхищава фондовете на тяхното обществено осигуряване, а фабриките и заводите превръща в казарми, където цари неограниченият произвол на капиталистите.

Фашизмът обеща на трудещата се младеж да й открие широк път към блестящо бъдеще. Всъщност той донесе масови уволнения на младежта от предприятията, трудови лагери и непрекъсната военна дресировка за завоевателна война.

Фашизмът обеща на служащите, дребните чиновници интелигенцията да осигури тяхното съществуване, да унищожи всевластието на тръстовете и спекулата на банковия капитал. Всъщност той им донесе още по-голяма безнадеждност и неувереност в утрешния ден, подчинява ги на новата бюрокрация, съставена от най-послушни негови привърженици, създава непоносима диктатура на тръстовете, сее в небивали размери корупция и разложение.

Фашизмът обеща на разорените, осиромашели селяни ликвидиране на заробващите ги дългове, премахване на арендата и даже безвъзмездно отчуждаване земите на помешчиците в полза на безимотните и разоряващите се селяни. Всъщност той създава небивала досега робска зависимост на трудещите се селяни от тръстовете и фашисткия държавен апарат и довежда до крайни предели експлоатацията на основните селски маси от едрите земевладелци, банките и лихварите.

„Германия ще бъде селска страна или въобще няма да съществува“ – тържествено заявяваше Хитлер. А какво получиха селяните в Германия при Хитлер? Мораториум, който е вече отменен? Или закон за наследството в селското стопанство, който води към изгонването на милиони селски синове и дъщери из селото и превръщането им в паупери (просяци)? Ратаите са превърнати в полукрепостни, лишени даже от елементарното право на свободно преместване. Трудещите се селяни са лишени от възможността да продават на пазара продуктите на своето стопанство.

А в Полша?

„Полският селянин – пише полският вестник „Час“ – използва способи и средства, които са се прилагали може би само в епохата на средновековието: той запазва огъня в печката и го дава на заем на съседа, кибритената клечка той цепи на няколко части, взема на заем парченца чер сапун, изварява рибните качета, за да получи солена вода. Това не е басня, а действително положение в селото, в което всеки може да се убеди“.

И това, другари, го пишат не комунисти, а полски реакционен вестник!

Но това далеч не е всичко.

Всеки ден в концентрационните лагери на фашистка Германия, в подземията на гестапо (тайната полиция), в полските затвори, в българската и финландската обществена сигурност, в белградската „главняча“, в румънската „сигуранца“, в италианските острови най-добрите синове на работническата класа, революционните селяни, борците за прекрасно бъдеще на човечеството се подхвърлят на такива отвратителни насилия и издевателства, пред които бледнеят най-гнусните деяния на царската охранка. Злодейският германски фашизъм превръща мъжете в присъствието на техните жени в кървава маса, изпраща на майките в пощенски колети пепелта на убитите им синове. Стерилизацията е превърната в политическо средство за борба. В камерите за мъчения на заловените антифашисти насилствено инжектират отровни вещества, трошат им ръцете, вадят им очите, обвесват ги с главата надолу, напомпват ги с вода, изрязват на живото им тяло фашисткия знак.

Пред мен е статистическото известие на МОПР-а – Международната организация за подпомагане борците на революцията – за убитите, ранените, арестуваните, осакатените и изтезаваните в Германия, Полша, Италия, Австрия, България, Югославия. Само в Германия през времето на властването на националсоциалистите са убити повече от 4200, арестувани 317800, ранени и подложени на мъчителни изтезания 218600 антифашистки работници, селяни, служащи, интелигенти – комунисти, социалдемократи и членове на опозиционни християнски организации. В Австрия „християнското“ фашистко правителство от времето на февруарските боеве миналата година е убило 1900, ранило и осакатило 10000, арестувало 40000 революционни работници. И това известие, другари, далеч не е изчерпателно.

Трудно ми е да намеря думи, за да изразя цялото възмущение, което ни обхваща при мисълта за мъките, които преживяват сега трудещите се в редица фашистки страни. Цифрите и фактите, които ние привеждаме, не отразяват и една стотна част от истинската картина на експлоатацията и мъченията на белогвардейския терор, с който е пълен всекидневният живот на работническата класа в различните капиталистически страни. Никакви томове не могат да дадат ясна представа за неизброимите зверства на фашизма над трудещите се.

С дълбоко вълнение и омраза към фашистките палачи ние скланяме знамената на Комунистическия интернационал пред незабравимата памет на Джон Шер, Фите Шулце, Лютгенс – в Германия, Коломан Валиш и Мюнихрайтер – в Австрия, Шалай и Фюрст – в Унгария, Кофарджиев, Лютибродски и Войков – в България, пред паметта на хиляди и хиляди комунистически, социалдемократически и безпартийни работници, селяни, представители на прогресивната интелигенция, които отдадоха своя живот в борбата против фашизма.

Ние приветстваме от тази трибуна вожда на германския пролетариат и почетния председател на нашия конгрес – др. Телман. Ние приветстваме другарите Ракоши, Грамши, Антикайнен, Йонко Панов. Ние приветстваме Том Муни, който 18 години вече гние в затвора, и хилядите други пленници на капитала и фашизма. И ние им казваме: „Братя по борба и оръжие, вие не сте забравени. Ние сме с вас. Всеки час от нашия живот, всяка капка от нашата кръв ще отдадем за вашето освобождение и за освобождението на всички трудещи се от позорния фашистки режим“.

Другари! Още Ленин ни предупреждаваше, че буржоазията може да сполучи да се нахвърли със свиреп терор върху трудещите се и за известни кратки промеждутъци от време да даде отпор на растящите сили на революцията, но че тя, все едно, не ще се спаси от гибел.

„Животът – пише Ленин – ще вземе своето. Нека буржоазията се мята, нека беснее до умопобъркване, нека преследва и върши глупости и предварително да отмъщава на болшевиките и се старае да избие (в Индия, в Унгария, в Германия и т. н.) нови стотици хиляди, стотици хиляди утрешни или вчерашни болшевики: постъпвайки така, буржоазията постъпва, както са постъпвали всички класи, осъдени от историята на гибел. Комунистите трябва да знаят, че бъдещето във всеки случай принадлежи на тях и поради това ние можем (и трябва) да съединим най-голяма страстност във великата революционна борба с най-хладнокръвно и трезво отчитане на бесните мятания на буржоазията“.

Да, ако ние и пролетариатът от целия свят твърдо вървим по указания ни от Ленин и Сталин път, буржоазията ще загине въпреки всичко.

Неизбежна ли е победата на фашизма?

Защо и по какъв начин в някои страни фашизмът можа да победи?

Фашизмът е най-злият враг на работническата класа и на трудещите се. Фашизмът е враг на девет десети от германския народ, на девет десети от австрийския народ, на девет десети от другите народи от фашистките страни. Как, по какъв начин този най-зъл враг можа да победи?

Фашизмът можа да дойде на власт преди всичко за това, че работническата класа поради политиката на класово сътрудничество с буржоазията, която провеждаха водачите на социалдемокрацията, се оказа разцепена, политически и организационно разоръжена пред лицето на настъпващата буржоазия. Комунистическите партии пък бяха недостатъчно силни, за да вдигнат масите и ги поведат на решителен бой против фашизма без и против социалдемокрацията.

И действително! Нека милионите социалдемократически работници, които сега заедно със своите комунистически братя изпитват върху себе си ужасите на фашисткото варварство, помислят сериозно: ако австрийският и германският пролетариат в 1918 година, когато избухна революцията в Германия и Австрия, не вървеше след социалдемократическото ръководство на Ото Бауер, Фридрих Адлер и Ренер в Австрия, Еберт и Шайдеман в Германия, а беше тръгнал по пътя на руските болшевики, по пътя на Ленин и Сталин, сега нямаше да има фашизъм, нито в Австрия, нито в Германия, нито в Италия, нито в Унгария, нито в Полша, нито на Балканите. Не буржоазията, а работническата класа щеше отдавна вече да бъде господар на положението в Европа.

Да вземем например австрийската социалдемокрация. Революцията от 1918 година я издигна на огромна висота. Тя имаше властта в ръцете си. Тя имаше здрави позиции в армията, в държавния апарат. Опирайки се на тези позиции, тя можеше да убие в самото начало зараждащия се фашизъм. Но тя без съпротива предаваше една след друга позициите на работническата класа. Тя позволи на буржоазията да укрепи своята, власт, да отмени конституцията, да очисти държавния апарат, армията и полицията, от социалдемократическите функционери, да отнеме от работниците оръжейния арсенал. Тя позволяваше на фашистките бандити безнаказано да убиват социалдемократическите работници, прие условията на Хютенбергския пакт, който откри на фашистките елементи достъп в предприятията. А в същото време водачите на социалдемокрацията залъгваха работниците с линцката програма, в която се предвиждаше алтернативната възможност за въоръжено насилие над буржоазията и за установяване на пролетарска диктатура, като ги уверяваха, че партията ще отговори с призив за генерална стачка и въоръжена борба, ако управляващите класи употребят насилие над работническата класа. Като че ли цялата политика на подготовка на фашисткото нападение против работническата класа не беше верига от насилия над нея, облечени в конституционна форма. Даже в навечерието и през времето на февруарските боеве ръководството на австрийската социалдемокрация остави геройски борещия се шуцбунд изолиран от широките маси и обрече австрийския пролетариат на поражение.

Беше ли неизбежна победата на фашизма в Германия? Не, германската работническа класа можеше да я предотврати.

Но за това тя трябваше да успее да създаде единния антифашистки пролетарски фронт, да застави водачите на социалдемокрацията да прекратят похода против комунистите и да приемат нееднократните предложения на Комунистическата партия за единодействие против фашизма.

Тя трябваше при настъпването на фашизма и при постепенната ликвидация на буржоазнодемократическите свободи от страна на буржоазията да не се задоволява със словесните резолюции на социалдемокрацията, а да отговаря с истинска масова борба, затрудняваща осъществяването на фашистките планове на германската буржоазия.

Тя трябваше да не допусне забраняването на Съюза на червените фронтоваци от правителството на Браун – Северинг, а да установи боеви контакт между него и почти милионния райхсбанер и да застави Браун и Северинг да въоръжат единия и другия за отпор и разгромяване на фашистките банди.

Тя трябваше да принуди лидерите на социалдемокрацията, които възглавяваха правителството в Прусия, да вземат отбранителни мерки против фашизма, да арестуват фашистките водачи, да забранят тяхната преса, да конфискуват техните материални средства и средствата на капиталистите, които субсидираха фашисткото движение, да разтурят фашистките организации, да отнемат оръжието им и т. н.

По-нататък. Тя трябваше да наложи възстановяването и разширяването на всички видове социална помощ и въвеждането на мораториум и помощи за селяните, разоряващи се под влиянието на кризите, като се обложат с данъци банките и тръстовете, и по такъв начин си осигури поддръжката на трудещите се селяни. Това не бе направено по вина на германската социалдемокрация и затова фашизмът успя да победи.

Трябваше ли да възтържествуват неизбежно буржоазията и дворянството в Испания в страната, където така щастливо се съчетават силите на пролетарското въстание със селската война?

Испанските социалисти бяха в правителството още от първите дни на революцията. Установиха ли те боеви контакт между работническите организации от всички политически течения, включително комунистите и анархистите, сплотиха ли те работническата класа в единна профсъюзна организация? Поискаха ли те конфискацията на всички помешчически, църковни, манастирски земи в полза на селяните, за да спечелят последните на страната на революцията? Опитаха ли се те да се борят за националното самоопределение на каталонците, баските, за освобождението на Мароко? Проведоха ли те прочистване на армията от монархистките и фашистките елементи, за да подготвят нейното преминаване на страната на работниците и селяните? Разтуриха ли те омразната на народа гражданска гвардия, палача на всички народни движения? Удариха ли те върху фашистката партия на Хил Роблес, върху могъществото на католическата църква? Не, нищо подобно те не направиха. Те отхвърлиха многократните предложения на комунистите за единодействие против настъплението на буржоазно-помешчическата реакция и фашизма. Те прокараха избирателни закони, които позволиха на реакцията да спечели болшинство в кортесите (парламента), закони за наказание на народните движения, закони, по които сега съдят героичните астурийски миньори. Те разстрелваха с ръцете на гражданската гвардия селяните, които се бореха за земя, и т. н.

Така социалдемокрацията разчистваше пътя на фашизма към властта и в Германия, и в Австрия, и в Испания, дезорганизирайки и разцепвайки редовете на работническата класа.

Другари, фашизмът победи също така поради това, че пролетариатът се оказа изолиран от своите естествени съюзници. Фашизмът победи, защото успя да увлече след себе си големи селски маси, поради това, че социалдемокрацията от името на работническата класа провеждаше всъщност противоселска политика. Селянинът видя на власт редица социалдемократически правителства, които олицетворяваха в неговите очи властта на работническата класа, но нито едно от тях не разреши селската нужда, нито едно от тях не даде земя на селяните. Социалдемокрацията в Германия не засегна помешчиците; тя противодействаше на стачките на селскостопанските работници, в резултат на което селскостопанските работници в Германия дълго време преди идването на Хитлер на власт напущаха реформистките профсъюзи и в повечето случаи минаваха в „Стоманения шлем“ и към националсоциалистите.

Фашизмът победи и поради това, че той успя да проникне в редовете на младежта, докато социалдемокрацията отвличаше работническата младеж от класовата борба, а революционният пролетариат не разгъна необходимата възпитателна работа сред младежта и не отдели достатъчно внимание на борбата за нейните специфични интереси и нужди. Фашизмът схвана особено острата нужда на младежта от боева активност и завлече значителна нейна част в своите боеви отряди. Новото поколение младежи и девойки не е преминало през ужасите на войната. То изпитва на своите плещи цялата тежест на икономическата криза, безработицата и разпадането на буржоазната демокрация. Не виждайки перспективи за бъдещето, значителни младежки слоеве се оказаха особено възприемчиви към фашистката демагогия, която им рисуваше примамливо бъдеще при победата на фашизма.

В тая връзка ние не можем също да отминем редица грешки на комунистическите партии, грешки, които спъваха нашата борба против фашизма. В нашите редове имаше място недопустимата недооценка на фашистката опасност, която и до тоя момент не навсякъде е ликвидирана. Възгледи, каквито имаше по-рано в нашите партии, че „Германия не е Италия“ в смисъл че фашизмът можа да победи в Италия, но неговата победа в Германия е изключена, тъй като това е индустриално високо развита, високо културна страна, с четиридесетгодишни традиции на работническото движение, където фашизмът е невъзможен; или възгледи, каквито има сега, че в страните на „класическата“ буржоазна демокрация няма почва за фашизма – такива възгледи можеха и могат да способстват за отслабване на бдителността спрямо фашистката опасност и да затруднят мобилизацията на пролетариата за борба против фашизма.

Може да бъдат приведени също не малко случаи, когато комунистите са били изненадани от фашисткия преврат. Спомнете си: за България, където ръководството на нашата партия зае „неутрална“, а всъщност опортюнистическа позиция спрямо преврата на 9 юни 1923 г.; за Полша, където през май 1926 г. ръководството на Комунистическата партия, оценявайки неправилно движещите сили на полската революция, не съумя да разпознае фашисткия характер на преврата на Пилсудски и се влачеше в опашката на събитията; за Финландия, където нашата партия изхождаше от неправилната представа за бавното, постепенно фашизиране и не забеляза готвения от ръководещата група на буржоазията фашистки преврат, който изненада партията и работническата класа.

Когато националсоциализмът в Германия стана вече застрашаващо масово движение, намериха се другари, за които правителството на Брюнинг беше вече правителство на. фашистката диктатура и които високомерно заявяваха: „Ако хитлеристкият „трети райх“ някога настъпи, то ще бъде само на метър и половина под земята, а над нея – победилата работническа власт“.

Нашите другари в Германия дълго не се съобразяваха с оскърбеното национално чувство и възмущението на масите против Версай, пренебрежително се отнасяха към колебанията на селяните и дребната буржоазия, закъсняха, с програмата за социално и национално освобождение, а когато я издигнаха, те не съумяха да я приложат към конкретните нужди и нивото на масите, не съумяха даже широко да я популяризират сред масите.

В редица страни необходимото разгръщане на масовата борба против фашизма се заменяше с безплодно резоньорство за характера на фашизма „въобще“ и сектантско тесногръдие по отношение на поставянето и разрешаването на актуалните политически задачи на партията.

Другари, ние говорим за причините за победата на фашизма, ние посочваме историческата отговорност на социалдемокрацията за поражението на работническата класа, ние отбелязваме и нашите собствени грешки в борбата с фашизма не просто заради това:, че искаме да се ровим в миналото. Ние не сме откъснати от живота историци, ние, боевите дейци на работническата класа, сме длъжни да отговорим на въпроса, който мъчи милиони работници: може ли и по какъв начин да бъде предотвратена победата на фашизма? И ние отговаряме на тези милиони работници: да, другари, пътят на фашизма може да бъде преграден. Това е напълно възможно. Това зависи от самите нас – от работниците, селяните, от всички трудещи се!

Предотвратяването на победата на фашизма зависи преди всичко от боевата активност на самата работническа класа, от сплотяването на нейните сили в единна, бореща се против настъплението на капитала и фашизма боева армия. Пролетариатът, като установи своето боево единство, би парализирал въздействието на фашизма върху селяните, дребната градска буржоазия, върху младежта и интелигенцията, би съумял да неутрализира една част от тях, друга – да привлече на своя страна.

Второ, това зависи от наличието на силна революционна партия, която правилно да ръководи борбата на, трудещите се против фашизма. Партия, която систематически зове работниците към отстъпление пред фашизма и позволява на фашистката буржоазия да укрепва своите позиции – такава партия неизбежно ще доведе работниците до поражение.

Трето, това зависи от правилната политика на работническата класа спрямо селяните и на дребнобуржоазните градски маси. Тези маси трябва да се взимат такива, каквито са те, а не такива, каквито ние бихме искали да ги видим. Само в процеса на борбата те ще изживяват своите съмнения и колебания, само при търпеливо отношение към техните неизбежни колебания и при политическата помощ на пролетариата те ще се издигнат на по-висока степен на революционно съзнание и активност.

Четвърто, това зависи от бдителността и навременните, действия на революционния пролетариат. Да не даваме на фашизма да ни изненадва, да не му предоставяме инициативата, да му нанасяме решителни удари, когато той още не е успял да събере своите сили, да не му позволяваме да се укрепва, като му даваме отпор на всяка крачка, където той се проявява, да не му даваме да завоюва нови позиции така, както се опитва с успех да прави френският пролетариат.

Ето главните условия за предотвратяване растежа на фашизма и неговото идване на власт.

Фашизмът е свирепа, но нездрава власт

Фашистката диктатура на буржоазията – това е свирепа, но нездрава власт.

В какво се заключават главните причини за нездравината на фашистката диктатура?

Фашизмът, който се готвеше да преодолее разногласията и противоречията в буржоазния лагер, още повече изостря тези противоречия.

Фашизмът се старае да установи своя политически монопол, като унищожава насилствено другите политически партии. Но наличието на капиталистическата система и съществуването на разни класи и изострянето на класовите противоречия водят неизбежно към разклащане и рухване на политическия монопол на фашизма. Това не е съветска страна, където диктатурата на пролетариата също се осъществява от монополна партия, но където този политически монопол отговаря на интересите на милиони трудещи се и се опира все повече и повече върху построяването на безкласовото общество. Във фашистката страна партията на фашистите не може да запази задълго своя монопол, тъй като тя не е в състояние да си постави за задача унищожението на класите и класовите противоречия. Тя унищожава легалното съществуване на буржоазните партии, но редица от тях продължават да запазват своето нелегално съществуване. Комунистическата партия пък и в нелегалните условия върви напред, закалява се и ръководи борбата на пролетариата против фашистката диктатура. По такъв начин под ударите на класовите противоречия политическият монопол на фашизма трябва да се разпадне.

Друга причина за нездравината на фашистката диктатура се заключава в това, че контрастът между антикапиталистическата демагогия на, фашизма и политиката на най-грабителското обогатяване на монополистическата буржоазия улеснява разобличаването на класовата същност на фашизма и води към разклащане и стесняване на неговата масова база.

По-нататък победата на фашизма извиква дълбоката омраза и възмущението на масите, способства за тяхното революционизиране и дава могъщ тласък на единния фронт на пролетариата против фашизма.

Водейки политика на икономически национализъм (автархия) и заграбвайки по-голямата част от националния доход за подготовка на война, фашизмът подрива цялата икономика на страната и изостря икономическата война между капиталистическите държави. Той придава на възникващите вътре в буржоазията конфликти характер на резки и нерядко кървави стълкновения, което подравя устойчивостта на фашистката държавна власт в очите на народа. Власт, която убива своите собствени привърженици, както беше на 30 юни миналата година в Германия; фашистка власт, против която с оръжие в ръка се бори друга част на фашистката буржоазия (националсоциалистическият пуч в Австрия, острата борба на отделните фашистки групи против фашисткото правителство в Полша, в България, във Финландия и др. страни) – такава власт не може да има дълго авторитет в очите на широките дребнобуржоазни маси.

Работническата класа трябва да умее да използва противоречията и конфликтите в лагера на буржоазията, но тя не трябва да храни илюзиите, че фашизмът ще падне сам по себе си. Фашизмът не ще рухне автоматически. Само революционната активност на работническата класа ще помогне да се използват неизбежно възникващите в лагера на буржоазията конфликти за подравянето на фашистката диктатура и нейното събаряне.

Ликвидирайки остатъците на буржоазната демокрация, издигайки откритото насилие в система на управление, фашизмът подравя демократическите илюзии и авторитета на законността в очите на трудещите се маси. Това става още повече в такива страни, където, както например в Австрия и Испания, работниците с оръжие в ръка се вдигнаха против фашизма. В Австрия героичната борба на щуцбунда и комунистите, въпреки поражението, разклати от самото начало фашистката диктатура.

Буржоазията в Испания не успя да надене фашисткия намордник на трудещите се маси. В резултат на въоръжените боеве в Австрия и Испания все по-широки маси на работническата класа осъзнават необходимостта от революционна класова борба.

Само такива чудовищни филистери, такива лакеи на буржоазията като най-стария теоретик на II Интернационал – Карл Кауцки, могат да хвърлят упрек на работниците в Австрия и Испания, че не трябвало да се залавят за оръжието. Как би изглеждало сега работническото движение в Австрия и Испания, ако работническата класа в тези страни би се ръководила от предателските съвети на хора като Кауцки? Работническата класа би преживяла   дълбока  деморализация в  своите   редове.

„Школата на гражданската война – казва Ленин – не минава напразно за народите. Това е тежка школа и пълният й курс неизбежно съдържа в себе си победи на контрареволюцията, развихряне на озлобелите реакционери, диви разправи на старата власт над метежниците и т. н. Но само отявлени педанти и изумени мумии могат да съжаляват по повод постъпването на народите в тази мъчителна школа; тази школа учи потиснатите класи как да водят гражданска война, учи ги на победоносна революция, съсредоточава сред масите от съвременни роби онази омраза, която вечно таят за себе си измъчените, затъпени и невежи роби и която води към най-велики исторически подвизи робите, осъзнали позора на своето робство“

Победата на фашизма в Германия, както е известно, повлече след себе си нова вълна на фашистко настъпление, която доведе в Австрия до провокацията на Долфус, в Испания – до ново настъпление на контрареволюцията против революционните завоевания на масите, в Полша – до фашистка реформа на конституцията, а във Франция тикна  въоръжените  фашистки  отряди  през февруари 1934 година към опит за държавен преврат. Но тази победа и вилнеене на фашистката диктатура предизвикаха насрещното движение за единен пролетарски фронт против фашизма в международен мащаб. Подпалването на райхстага, което беше сигнал за генерално настъпление на фашизма против работническата класа, завземането и ограбването на профсъюзите и другите работнически организации, излизащите из подземията на фашистките казарми и концентрационни лагери стонове на изтезаваните антифашисти показват нагледно на масите към какво доведе реакционната разцепническа роля на водачите на германската социалдемокрация, които отхвърлиха предложението на комунистите за съвместна борба против настъпващия фашизъм, и убеждават в необходимостта от обединяване на всички сили на работническата класа за събарянето на фашизма.

Победата на Хитлер даде също решителен тласък за създаване на единен фронт на работническата класа против фашизма във Франция. Победата на Хитлер не само породи в работниците страх пред участта на германските работници, не само разпали омразата към палачите на техните германски братя по класа, но и укрепи в тях решителността да не допускат в никой случай в своята страна това, което стана с работническата класа в Германия.

Мощното влечение към единен фронт във всички капиталистически страни показва, че уроците от пораженията не отиват напразно. Работническата класа почва да действа по новому. Инициативата на комунистическите партии в организирането на единен фронт и беззаветната самоотверженост на комунистите и революционните работници в борбата против фашизма доведоха до небивал досега растеж на авторитета на Комунистическия интернационал. В същото време във II Интернационал се развива дълбока криза, която особено ярко се прояви и усили след банкрута на германската социалдемокрация. Социалдемократическите работници могат все по-нагледно да се убеждават в това, че фашистка Германия с всичките нейни ужаси и варварство – това е в края на краищата последица от социалдемократическата политика на класово сътрудничество с буржоазията. Тези маси все повече си уясняват, че пътят, по който водиха пролетариата водачите на германската социалдемокрация, не бива да бъде повторен. Никога още досега в лагера на II Интернационал не е имало такава идейна безпътица, както в настояще време. Извършва се диференциация вътре във всички социалистически партии. От техните редове се обособяват два основни лагера: Наред със съществуващия лагер на реакционните елементи, които с всички средства се опитват да запазят блока на социалдемокрацията с буржоазията и яростно отхвърлят единния фронт с комунистите, започва да се формира лагер на революционните елементи, които се съмняват в правилността на политиката на класово сътрудничество с буржоазията, които са за създаването на единен фронт с комунистите и които започват във все по-голяма степен да преминават на позициите на революционната класова борба.

Така фашизмът, който се яви в резултат на упадъка на капиталистическата система, действа в края на краищата като фактор за нейното по-нататъшно разлагане. Така фашизмът, който се е нагърбил със задачата да погребе марксизма и революционното движение на работническата класа, сам води в резултат на диалектиката на живота и класовата борба към по-нататъшното развитие на ония сили, които ще бъдат негови гробокопачи, гробокопачи на капитализма.

2. Единният фронт на работническата класа против фашизма

Другари! Милиони работници и трудещи се в капиталистическите страни поставят въпроса: как да се възпрепятства идването на фашизма на власт и как да се събори победилият фашизъм? Комунистическият интернационал отговаря: първото, което трябва да бъде направено и с което е необходимо да се започне – това е създаването на единен фронт, установяването на единството на работниците във всяко предприятие, във всеки район, във всяка област, във всяка страна, в целия свят. Единодействие на пролетариата в национален и международен мащаб – ето могъщото оръжие, което прави работническата класа способна не само за успешна отбрана, но и за успешно контранастъпление против фашизма, против класовия враг.

Значението   на  единния  фронт

Не е ли ясно, че съвместните действия на привържениците на партиите и организациите на двата Интернационала – Комунистическия и II Интернационал – биха облекчили съпротивата на масите срещу фашисткия натиск и биха увеличили политическата тежест на работническата класа?

Съвместните действия на партиите от двата Интернационала против фашизма обаче не биха се ограничили с влиянието върху днешните техни привърженици, върху комунистите и социалдемократите; те биха оказали мощно въздействие върху редовете на католическите, анархистите и неорганизираните работници, даже върху тия, които временно са станали жертва на фашистката демагогия.

Нещо повече, могъщият единен фронт на пролетариата би оказал огромно влияние върху всички други слоеве на трудовия народ – върху селячеството, градската дребна буржоазия, интелигенцията. Единният фронт би внушил на колебаещите се слоеве вяра в силата на работническата класа.

Но и това още не е всичко. Пролетариатът от империалистическите страни има възможни съюзници не само в лицето на трудещите се от своята собствена страна, но и в лицето на угнетените народни в колониите и полуколониите. Доколкото пролетариатът е разцепен в национален и международен мащаб, доколкото една от неговите части поддържа политиката на сътрудничество с буржоазията и особено нейния потиснически режим в колониите и полуколониите, това отблъсква от работническата класа потиснатите народи в колониите и полуколониите и отслабва световния антиимпериалистически фронт. Всяка крачка по пътя към единодействие, насочена към подкрепа на освободителната борба на колониалните народи от страна на пролетариата от империалистическите метрополии означава превръщане на колониите и полуколониите в един от главните резерви на световния пролетариат.

Ако ние, най-сетне, вземем под внимание, че международното единодействие на пролетариата се опира на постоянно растящата сила на пролетарската държава, страната на социализма – Съветския Съюз, то ние ще видим какви широки перспективи открива, осъществяването на единодействието на пролетариата в национален и международен мащаб.

Установяването на единодействието на всички части на работническата класа, независимо от тяхната принадлежност към една или друга партия и организация е необходимо преди още болшинството на работническата класа да се е обединило за борба за събарянето на капитализма и победата на пролетарската революция.

Възможно ли е осъществяването на това единодействие на пролетариата в отделните страни и в целия свят? Да, възможно е. И е възможно още сега. Комунистическият интернационал не поставя за единодействието никакви условия с изключение на едно елементарно, приемливо за всички работници условие. А именно: единодействието да бъде насочено против фашизма, против настъплението на капитала, против опасността от война, против класовия враг. Ето нашето условие.

За главните аргументи  на  противниците  на  единния  фронт

Какво могат да възразят и как възразяват противниците на единния фронт?

„За комунистите лозунгът за единния фронт е само маневра“ – казват едни. Но ако това е маневра – отговаряме ние, – то какво ви пречи да разобличите „комунистическата маневра“ със своето честно участие в единен фронт? Ние заявяваме открито: ние желаем единодействието на работническата класа, за да укрепне пролетариатът в своята борба против буржоазията така, че защитавайки днес своите ежедневни интереси против настъпващия капитал, против фашизма, той да бъде в състояние утре да създаде предпоставките за своето окончателно освобождение.

„Комунистите ни нападат“ – казват други. Но послушайте, ние вече неведнъж сме заявявали: ние няма да нападаме никого, ни лица, ни организации, ни партии, които са за единния фронт на работническата класа против класовия враг. Но в същото време ние сме длъжни в интереса на пролетариата и на неговото дело да критикуваме тези лица, тези организации и партии, които пречат на единодействието на работниците.

„Ние не можем да сключим единен фронт с комунистите, тъй като те имат друга програма“ – казват трети. Но нали вие твърдите, че вашата програма се отличава от програмата на буржоазните партии, а това не ви пречеше и не ви пречи да влизате в коалиция с тези партии.

„Буржоазнодемократическите партии са по-добри съюзници против фашизма, отколкото комунистите“ – казват противниците на единния фронт и защитниците на коалиция с буржоазията. А за какво говори опитът в Германия? Та нали социалдемократите сключиха блок с тези „по-добри“ съюзници? А какви са резултатите?

„Ако ние установим единен фронт с комунистите, дребните буржоа ще се изплашат от „червената опасност и ще преминат към фашистите“ – чуваме ние нерядко. Но нима единният фронт застрашава селяните, дребните търговци, занаятчиите, трудовата интелигенция? Не, единният фронт застрашава едрата буржоазия, финансовите магнати, юнкерите и другите експлоататори, чийто режим носи пълно разорение на всички тези слоеве.

„Социалдемокрацията е за демокрация, а комунистите са за диктатура, затова ние не можем да установим единен фронт с комунистите“ – казват редица социалдемократически лидери. Но нима ние ви предлагаме сега единен фронт за провъзгласяване диктатура на пролетариата? Ние засега това не предлагаме.

„Нека комунистите признаят демокрацията и се обявят в нейна защита – тогава ние сме готови за единен фронт.“ На това ние отговаряме: ние сме привърженици на съветската демокрация, демокрацията на трудещите се, най-последователната демокрация в света. Но ние защитаваме и ще защитаваме в капиталистическите страни всяка педя от буржоазнодемократическите свободи, върху които посяга фашизмът и буржоазната реакция, защото това се диктува от интересите на класовата борба на пролетариата.

„Но малките комунистически партии не ще прибавят нищо със своето участие към този единен фронт, който се осъществява от лейбъристката партия“ – казват например лейбъристките водачи в Англия. Но спомнете си, че същото казваха и австрийските социалдемократически водачи за малката Австрийска комунистическа партия. А какво показаха събитията? Не австрийската социалдемокрация начело с Ото Бауер и Ренер се оказа права, а малката Австрийска комунистическа партия, която своевременно сигнализираше за фашистката опасност в Австрия и зовеше работниците на борба. Целият опит на работническото движение показа именно, че комунистите даже при своята относителна малочисленост са моторът на боевата активност на пролетариата. Освен това не трябва да се забравя, че комунистическите партии в Австрия или в Англия – това са не само десетките хиляди работници, които са привърженици на партията, това са части от световното комунистическо движение, това са секции на Комунистическия интернационал, чиято ръководна партия е партията на победилия вече пролетариат, управляващ върху една шеста от земното кълбо.

„Но единният фронт не попречи на победата на фашизма в Саар“ – възразяват противниците на единния фронт. Странна е логиката на тези господа! Отначало те правят всичко, за да осигурят победата на фашизма, а след това злорадстват, че единният фронт, на който те са се съгласили в най-последния момент, не е довел до победата на работниците.

„Ако бихме образували единен фронт с комунистите, ние би трябвало да излезем от коалицията и в правителството ще влязат реакционните и фашистките партии“ – казват социалдемократическите водачи, които влизат в правителствата на разните страни. Добре. Влизаше ли германската социалдемокрация в коалиционното правителство? Влизаше. Влизаше ли в правителството австрийската социалдемокрация? Също влизаше. Влизаха ли испанските социалисти в едно правителство с буржоазията? Влизаха и те. Попречи ли участието на социалдемокрацията в буржоазните коалиционни правителства в тези страни на нападението на фашизма против пролетариата? Не, не попречи. Следователно ясно е като ден, че участието на социалдемократическите министри в буржоазното правителство не е бариера против фашизма.

„Комунистите действат диктаторски, те искат всичко да ни предписват и диктуват“ – казват те. Не! Ние нищо не предписваме и нищо не диктуваме. Ние само внасяме своите предложения, осъществяването на които по нашето убеждение отговаря на интересите на трудовия народ. Това е не само право, но и дълг на всички, които действат от името на работниците. Вие се боите от „диктатурата“ на комунистите? Нека заедно да изложим на работниците всички предложения, ваши и наши, да ги обсъдим общо заедно с всички работници и изберем предложенията, които са най-полезни за делото на работническата класа!

И така, всички тия аргументи против единния фронт не издържат никаква критика. Това са по-скоро извъртания на реакционните водачи на социалдемокрацията, които предпочитат своя единен фронт с буржоазията пред единния фронт на пролетариата.

Не, тези извъртания няма да минат! Международният пролетариат изстрада последствията от разцеплението на работническото движение и все повече се убеждава, че единният фронт и единодействието на пролетариата в национален и международен мащаб са и необходими, и напълно възможни.

Съдържание  и  форми   на   единния  фронт

Кое е и кое трябва да бъде главното съдържание на единния фронт в дадения етап? Защитата на непосредствените икономически и политически интереси на работническата класа, нейната защита против фашизма трябва да бъде изходният пункт и главното съдържание на единния фронт във всички капиталистически страни.

Ние не трябва да се ограничаваме само с голи апели към борба за пролетарска диктатура, а трябва да намираме и издигаме такива лозунги и форми на борба, които да произтичат от жизнените нужди на масите, от равнището на тяхната боеспособност в дадения етап на развитие.

Ние трябва да посочваме на масите какво трябва да правят днес, за да се защитят от капиталистическия грабеж и фашисткото варварство.

Ние трябва да се борим за изграждането на най-широк единен фронт с помощта на съвместни действия на работническите организации от различни течения за защита на жизнените интереси на трудещите се маси.

Това означава:

Първо, съвместна борба за действително прехвърляне последствията от кризата върху плещите на господстващите класи, върху плещите на капиталистите, помешчиците – с една дума, върху плещите на богаташите.

Второ, съвместна борба против всички форми на фашистко настъпление, за защита на завоеванията и правата на трудещите се, против ликвидирането на буржоазнодемократическите свободи.

Трето, съвместна борба против надигащата се опасност от империалистическа война, такава борба, която би затруднила нейната подготовка.

Ние трябва неуморно да подготвяме работническата класа за бърза смяна на формите и методите на борба при изменение на обстоятелствата. В зависимост от растежа на движението и укрепването на единството на работническата класа ние трябва да отидем по-нататък – да подготвим преминаването от отбрана към настъпление против капитала, държейки курс на организиране масовата политическа стачка. При това задължително условие за такава стачка трябва да бъде въвличането в нея на основните професионални съюзи във всяка дадена страна.

Комунистите, разбира се, не могат и не трябва нито за минута да се отказват от своята самостоятелна работа по комунистическото просвещаване, организиране и мобилизиране на масите. За да се осигури обаче пътят на работниците към единодействие, необходимо е едновременно да се стремим както към кратковременни, така и към дълготрайни съглашения за съвместни действия със социалдемократическите партии, реформистките профсъюзи и другите организации на трудещите се против класовите врагове на пролетариата. Главното внимание при това трябва да бъде насочено върху разгръщането на масови действия по места, провеждани от низовите организации чрез местни съглашения. Изпълнявайки лоялно условията на всички сключени с тях съглашения, ние безпощадно ще разобличаваме всяко саботиране на съвместните действия от страна на лица и организации, участващи в единния фронт. На всеки опит да се провалят съглашенията – а такива опити може да бъдат извършени – ние ще отговаряме с апелиране към масите, продължавайки неуморно борбата за възстановяване нарушеното единство на действията.

Разбира се, конкретното осъществяване на единния фронт в разните страни ще върви различно, ще приема разни форми в зависимост от състоянието и характера на работническите организации, от тяхното политическо равнище, от конкретната обстановка в дадена страна, от извършващите се изменения в международното работническо движение и т. н.

Такива форми могат да бъдат например: съгласувани съвместни действия на работниците от случай на случай по конкретни поводи, по отделни искания или въз основа на обща платформа; съгласувани действия в отделни предприятия или по производствени отрасли; съгласувани действия в местен, областен, общонационален или международен мащаб; съгласувани действия за организиране икономическата борба на работниците, за провеждане на масови политически акции, за организиране на съвместната самоотбрана против фашистките нападения; съгласувани действия за оказване помощ на затворниците и техните семейства, в областта на борбата против социалната реакция; съвместни действия за защита интересите на младежта и жените, в областта на кооперацията, културата, спорта и т. н., и т. н.

Би било недостатъчно да се задоволим само със сключването на пакт за съвместни действия и със създаването на контактни комисии от участващите в единния фронт партии и организации подобно на тия, които ние имаме например във Франция. Това е само първата крачка. Пактът – това е спомагателно средство за осъществяването на съвместни действия, но сам по себе си той още не е единен фронт. Контактна комисия между ръководствата на Комунистическата и Социалистическата партия е необходима за улесняване на провеждането на съвместните действия, но сама по себе си тя далеч още не е достатъчна за действителното разгръщане на единния фронт, за въвличането на най-широките маси в борбата против фашизма.

Комунистите и всички революционни работници трябва да се борят за създаването на изборни (а в страните на фашистката диктатура – подбрани из средата на най-авторитетните участници в движението на единния фронт) извънпартийни класови органи на единния фронт в предприятията, сред безработните, в работническите райони, сред дребните градски съществувания и в селата. Само такива органи ще успеят да обхванат движението на единния фронт и огромната неорганизирана маса на трудещите се, ще успеят да съдействат за развитието на инициативата на масите в борбата против настъплението на капитала, против фашизма и реакцията и върху тази основа – за създаването на необходимия широк работнически актив на единния фронт, за създаването на стотици и хиляди безпартийни болшевики в капиталистическите страни.

Съвместните действия на организираните работници – това е началото, това е основата. Но ние не трябва да изпускаме изпредвид, че неорганизираните маси са грамадното болшинство на работниците. Така, във Франция броят на организираните работници – комунисти, социалисти, членове на профсъюзите от разните течения – е всичко приблизително около милион, а общият брой на работниците е 11 милиона. В Англия в профсъюзите и партиите от всички течения има приблизително 5 милиона, докато броят на всички работници е 14 милиона. В Американските съединени щати са организирани около 5 милиона работници, а там има всичко 38 милиона работници. Приблизително такова е съотношението и в редица други страни. В „нормални“ времена тази маса, общо взето, стои вън от политическия живот. Но сега тая гигантска маса все повече се раздвижва, въвлича се в политическия живот, излиза на политическата арена.

Създаването на извънпартийни класови органи е най-добрата форма на провеждане, разширяване и укрепване единния фронт в самите низини на най-широките маси. Тези органи ще бъдат също така най-добрата опора против всички опити на противниците на единния фронт да осуетят създаващото се единство на действията на работническата класа.

За антифашистки народен  фронт

При мобилизирането на трудещите се маси на борба против фашизма особено важна задача е създаването на широк народен антифашистки фронт върху базата на пролетарския единен фронт. Успехът на целокупната борба на пролетариата е тясно свързан с установяването на боеви съюз на пролетариата с трудещите се селяни и е основната маса на градската дребна буржоазия, които съставляват болшинството от населението даже в индустриално развитите страни.

Фашизмът, желаейки да завоюва тези маси на своя страна, в своята агитация се опитва да противопостави трудещите се маси от града и селото на революционния пролетариат, да сплаши дребния буржоа с плашилото на „червената опасност“. Ние трябва да обърнем острието и да покажем на трудещите се селяни, занаятчиите и на трудовата интелигенция откъде ги заплашва действителна опасност: конкретно да покажем кой стоварва върху селянина бремето на данъците и бериите, изтисква от него лихварски проценти; кой, притежавайки най-добрата земя и всички богатства, пропъжда селянина и семейството му от неговия участък и го обрича на безработица и просия. Конкретно да разясняваме, търпеливо и упорито да разясняваме кой разорява занаятчиите с данъци, берии, високи наеми и с непоносима за тях конкуренция; кой изхвърля на улицата и лишава от работа широките маси на трудовата интелигенция.

Но това е недостатъчно.

Основното, най-решаващото за изграждането на антифашисткия народен фронт – това е решителното действие на революционния пролетариат в защита на исканията на тези слоеве и по-специално на трудещите се селяни, искания, които са свързани с коренните интереси на пролетариата, съчетавайки в процеса на борбата исканията на работническата класа с тези искания.

При създаването на антифашисткия народен фронт има голямо значение правилният подход към ония организации и партии, в които влизат голям брой трудещи се селяни и основните маси на градската дребна буржоазия.

В капиталистическите страни болшинството от тези партии и организации както политически, така и икономически се намира още под влиянието на буржоазията и върви след нея. Социалният състав на тези партии и организации е нееднороден. В тях има едри кулаци наред с безимотни селяни, крупни спекуланти наред с дребни търговци, но ръководството в тях принадлежи на първите – на агентите на едрия капитал. Това ни задължава към диференциран подход към тези организации, като се има предвид, че членската маса твърде често не знае действителното политическо лице на своето ръководство. При определени обстоятелства ние можем и сме длъжни да насочваме своите усилия така, че въпреки тяхното буржоазно ръководство да привличаме тия партии и организации или отделни техни части на страната на антифашисткия народен фронт. Такова е например сега положението във Франция с радикалната партия, в Съединените щати – с различните фермерски организации, в Полша – със „Строництво людове“, в Югославия – с хърватската селска партия, в България – със Земеделския съюз, в Гърция – с аграристите и т. н. Но независимо от това, има ли шансове за привличането на такива партии и организации на страната на народния фронт, нашата тактика при всички условия трябва да бъде насочена към въвличане на влизащите в тях дребни селяни, занаятчии и др. в антифашисткия народен фронт.

Вие виждате следователно, че тук по цялата линия трябва да се тури край на нерядко срещащото се в нашата практика игнориране и пренебрежително отношение към различните организации и партии на селяните, занаятчиите и градските дребнобуржоазни маси.

Възловите въпроси на единния фронт в отделните страни

Във всяка страна има възлови въпроси, които в дадения етап вълнуват най-широки маси и около които трябва да бъде разгърната борбата за изграждането на единния фронт. Да се напипат правилно тези възлови пунктове и възлови въпроси – това значи да се осигури и ускори изграждането на единния фронт.

а) Американските съединени щати

Да вземем например такава важна страна на капиталистическия свят като Американските съединени щати. Кризата тук раздвижи милионни маси. Рухна програмата за оздравяването на капитализма. Огромни маси започват да се оттеглят от буржоазните партии и се намират сега на кръстопът.

Зараждащият се американски фашизъм се опитва да насочи разочарованието и недоволството на тези маси към реакционни фашистки канали. При това своеобразието в развитието на американския фашизъм се заключава в това, че на дадения стадий той се проявява предимно под маската на опозиция спрямо фашизма, тъй като той е течение „неамериканско“, внесено от чужбина. За разлика от германския фашизъм, който издигаше антиконституционни лозунги, американският фашизъм се опитва да се представи в ролята на борец за конституцията и за „американската демокрация“. Той още не представлява непосредствено застрашаваща сила. Но ако му се удаде да проникне в широките маси, разочаровани от старите буржоазни партии, той може да стане сериозна опасност в най-близко време.

А какво би означавала победата на фашизма в Съединените щати? За трудещите се маси това би означавало, разбира се, необуздано засилване на режима на експлоатацията и разгром на работническото движение. А какво би било международното значение на тази победа на фашизма? Съединените щати, както е известно – това не е Унгария и не е Финландия, нито е България или Латвия. Победата на фашизма в Съединените щати би изменила твърде съществено цялата международна обстановка.

Може ли при тия условия американският пролетариат да се задоволи с организирането само на своя класосъзнателен авангард, който е готов да върви по революционния път? Не.

Съвършено очевидно е, че интересите на американския пролетариат изискват неотложното откъсване на всички негови сили от капиталистическите партии. Той трябва да намери пътища и подходящи форми, за да може своевременно да не допусне привличането от фашизма на недоволните широки трудещи се маси. И тук трябва да се каже: създаването на масова партия на трудещите се, на „работническо-фермерска партия”, би могло да бъде такава подходяща форма при американските условия. Такава партия би била специфична форма на масовия народен фронт в Америка, който трябва да бъде противопоставен на партиите, на тръстовете и банките, а така също и на растящия фашизъм. Такава партия няма да бъде наистина нито социалистическа, нито комунистическа. Но тя трябва да бъде антифашистка и не трябва да бъде антикомунистическа партия. Програмата на тая партия трябва да бъде насочена против банките, тръстовете и монополите, против главните врагове на народа, които спекулират с неговите бедствия. Такава партия може да отговаря на своето назначение само ако тя отстоява насъщните искания на работническата класа, ако се бори за истинско социално законодателство, за осигуряване срещу безработица; ако се бори за земя за белите и черните изполичари и за тяхното избавяне от бремето на дълговете; ако тя се бори за анулиране на дълговете на арендаторите; ако тя се бори за равноправието на негрите, за защита на исканията на ветераните от войната, за защита на интересите на представителите на свободните професии, на дребните търговци и занаятчии. И така нататък.

От само себе си се разбира, че такава партия ще се бори за издигането на свои представители в местните самоуправления, в представителните органи на отделните щати, и в конгреса, и в сената.

Нашите другари в Съединените щати постъпиха правилно, като проявиха инициатива за създаването на такава партия. Но на тях им предстои още да вземат практически мерки, за да стане създаването на такава партия дело на самите маси. Въпросът за организирането на „работническо-фермерска партия“ и нейната програма трябва да се обсъдят на масови народни събрания. Необходимо е да се разгърне и възглави най-широко движение за създаването на тази партия. Не бива в никой случай да се допусне преминаване на инициативата за организиране на партията в ръцете на ония елементи, които искат да използват недоволството на милионните маси, разочаровани от двете буржоазни партии, демократическата и републиканската, за създаването на „трета“ партия в Съединените щати, като партия антикомунистическа, като партия, насочена против революционното движение.

б) Англия

В Англия фашистката организация на Мосли в резултат на масовите акции на английските работници временно отстъпи на заден план. Но ние не трябва да си затваряме очите пред факта, че тъй нареченото „национално правителство“ провежда редица реакционни мероприятия против работническата класа, с помощта на които и в Англия се създават условия, улесняващи преминаването на буржоазията в случай на нужда към фашистки режим.

Борбата против фашистката опасност в Англия на дадения етап, това значи борба преди всичко против „националното правителство“, против неговите реакционни мероприятия, против настъплението на капитала, в защити исканията на безработните, против намаляването на заплатите, за отменяването на всички закони, с помощта на които английската буржоазия снижава жизненото равнище на масите.

Но растящата омраза на работническата класа против „националното правителство“ обединява все по-широки маси под лозунга за създаването в Англия на ново лейбъристко правителство. Могат ли комунистите да игнорират това настроение на широките маси, които са запазили още вяра в лейбъристкото правителство? Не, другари! Ние трябва да намерим пътя към тия маси. Ние им казваме открито, както направи XIII конгрес на Английската комунистическа партия: ние, комунистите, сме привърженици на съветската власт като единствена власт, способна да освободи работниците от игото на капитала. Но вие искате лейбъристко правителство? Добре, ние сме се борили и се борим ръка за ръка заедно с вас за поражението на „националното правителство“. Ние сме готови да подкрепим вашата борба за създаване на ново лейбъристко правителство, въпреки че двете по-раншни лейбъристки правителства не изпълниха обещанията, дадени от лейбъристката партия на работническата класа. Ние не очакваме от това правителство провеждане на социалистически мероприятия. Но от името на милионите работници ние ще му предявим искане да защитава най-насъщните икономически и политически интереси на работническата класа и на всички трудещи се. Нека заедно да обсъдим общата програма на такива искания и да осъществим това единство на действието, което е необходимо на пролетариата, за да даде отпор на реакционното настъпление на „националното правителство“, на настъплението на капитала и фашизма, на подготовката на нова война. Английските другари върху тази основа са готови да излязат в предстоящите парламентарни избори съвместно с организациите на лейбъристката партия против „националното правителство“, а така също и против Лойд Джордж, който по своему се опитва да увлече масите след себе си против работническата класа, в интереса на английската буржоазия.

Такава позиция на английските комунисти е правилна. Тя ще улесни изграждането на единния фронт на борбата заедно с милионните маси на английските трейдюниони и на лейбъристката партия. Оставайки винаги в първите редове на борещия се пролетариат, показвайки на масите единствено правилния път – пътя на борбата за революционно събаряне господството на буржоазията и установяване на съветска власт, комунистите не бива при определянето на своите актуални политически задачи да се опитват да прескачат необходимите етапи на масовото движение, в процеса на което работническите маси изживяват чрез собствения си опит своите илюзии и преминават на страната на комунизма.

в) Франция

Франция е страната, където, както е известно, работническата класа дава пример на целия международен пролетариат как трябва да се води борбата против фашизма. Френската комунистическа партия дава пример на всички секции на Коминтерна как трябва да се провежда тактиката на единния фронт, а социалистическите работници дават пример какво трябва да правят сега социалдемократическите работници от другите капиталистически страни в борбата против фашизма.

Значението на полумилионната антифашистка демонстрация, станала на 14 юли т. г. в Париж, и на многочислените демонстрации в другите градове на Франция е огромно.

Това вече не е само движение на единния работнически фронт, това е началото на широкия общонароден фронт против фашизма във Франция. Това движение на единния фронт повдига вярата на работническата класа в нейните сили, укрепва в нея съзнанието за ръководната й роля по отношение на селяните, градската дребна буржоазия и интелигенцията. То разширява влиянието на Комунистическата партия в работническите маси и следователно прави пролетариата по-силен в борбата с фашизма. То своевременно мобилизира бдителността на масите спрямо фашистката опасност. И то ще послужи като заразителен пример за разгръщането на антифашистката борба в другите капиталистически страни, ще окаже ободряващо въздействие върху германския пролетариат, потиснат от фашистката диктатура.

Победата – няма какво да се каже – е голяма, но тя още не решава изхода на антифашистката борба. Огромното болшинство на френския народ е безспорно против фашизма. Но буржоазията с помощта на въоръжената сила умее да насилва волята на народите. Фашисткото движение продължава да се развива съвършено свободно при активната подкрепа на монополистическия капитал, на държавния апарат на буржоазията, на генералния щаб на френската армия и реакционните ръководители на католическата църква – опората на всяка реакция. Най-силната фашистка организация „Огнените кръстове“ разполага днес с 300 000 въоръжени хора, чието ядро са 60 000 запасни офицери. Тя има здрави позиции в полицията, в жандармерията, в армията, в авиацията, в Целия държавен апарат. Последните общински избори показват, че във Франция растат не само революционните сили, но и силите на фашизма. Ако фашизмът успее широко да проникне сред селяните и да си осигури поддръжката на една част от армията при неутралитета на другата част, френските трудещи се маси не ще могат да попречат на фашистите да дойдат на власт. Не забравяйте, другари, за организационната слабост на френското работническо движение, която улеснява успеха на фашисткото настъпление. Работническата класа и всички антифашисти във Франция нямат никакви основания да се задоволяват с постигнатите резултати.

Какви задачи стоят пред работническата класа във Франция?

Първо, да успее да изгради единния фронт не само в политическата, но и в икономическата област, за да организира борбата против настъплението на капитала, да сломи със своя напор съпротивата по отношение на единния фронт от страна на върховете на реформистката Конфедерация на труда.

Второ, да успее да осъществи профсъюзното единство във Франция: единни професионални съюзи върху основата на класовата борба.

Трето, да въвлече в антифашисткото движение широките селски маси, масите на дребната буржоазия, като отдели особено място в програмата на антифашисткия народен фронт на техните насъщни искания.

Четвърто, организационно да закрепи и по-нататък да разшири разгърналото се антифашистко движение посредством масово създаване на изборни извънпартийни органи на антифашисткия народен фронт, които да обхващат под своето влияние много по-широки маси, отколкото съществуващите сега във Франция партии и организации на трудещите се.

Пето, със своя натиск да наложи разтурянето и обезоръжаването на фашистките организации, като организации на заговорници против републиката и на хитлеристки агенти във Франция.

Шесто, да наложи прочистването на държавния апарат, армията и полицията от заговорниците, които подготвят фашистки преврат.

Седмо, да разгърне борба против ръководителите на реакционните клики на католическата църква като една от най-важните опори на френския фашизъм.

Осмо, да свърже армията с антифашисткото движение чрез създаването в нея комитети за защита на републиката и конституцията, против тия, които искат да използват армията за държавен антиконституционен преврат, да не позволи на реакционните сили във Франция да провалят френско-съветското съглашение, което защитава делото на мира против агресията на германския фашизъм.

И ако във Франция антифашисткото движение доведе до създаването на правителство, което ще води действителна борба – не на думи, а на дело – против френския фашизъм, ще провежда програмата от искания на антифашисткия народен фронт, то комунистите, оставайки непримирими врагове на всяко буржоазно правителство и привърженици на съветската власт, при все това пред лицето на растящата фашистка опасност ще бъдат готови да поддържат такова правителство.

Единният фронт и масовите фашистки организации

Другари! Борбата за изграждането на единния фронт в страните, дето фашистите са на власт, е може би най-важната проблема, която стои пред нас. Там тази борба, разбира се, протича в значително по-тежки условия, отколкото в страните с легално работническо движение. Между туй във фашистките страни има всички предпоставки за разгръщането на действителен антифашистки народен фронт в борбата против фашистката диктатура, тъй като социалдемократическите, католическите и другите работници, например в Германия, могат по-непосредствено да осъзнаят необходимостта от единна борба съвместно с комунистите против фашистката диктатура. Широките слоеве на дребната буржоазия и селяните, вкусили вече горчивите плодове на фашисткото господство, изпитват все по-голямо недоволство и разочарование, което улеснява тяхното въвличане в антифашисткия народен фронт.

Основната задача обаче във фашистките страни, особено в Германия и Италия, дето фашизмът успя да си създаде масова база и да вкара насилствено работниците и другите трудещи се в своите организации, се състои в умелото съчетаване на борбата против фашистката диктатура отвън с подравянето й извътре в масовите фашистки организации и органи. Необходимо е да се изучат, усвоят и приложат в съответствие с конкретните условия в тези страни особени методи и подходи, които да способстват за най-бързото разложение на масовата база на фашизма и да подготвят събарянето на фашистката диктатура. Това трябва да се изучи, усвои и приложи, а не само да се вика: „Долу Хитлер!“ и „Долу Мусолини!“ Да, да се изучи, да се усвои и да се приложи!

Това е трудна и сложна задача. Толкова по-трудна, защото нашият опит на успешна борба против фашистката диктатура е крайно ограничен. Нашите италиански другари например се борят в условията на фашистката диктатура вече около 13 години. Но на тях все още не се е удало да разгърнат истинска масова борба против фашизма и поради това те, за съжаление, малко можеха да помогнат с положителен опит в това отношение на другите комунистически партии от фашистките страни.

Германските и италианските комунисти и комунистите от другите фашистки страни, а така също комсомолците проявиха чудеса от героизъм, те понасяха и понасят ежедневно огромни жертви. Пред този героизъм и жертви всички ние прекланяме глави. Но един само героизъм е недостатъчен. Необходимо е да се съчетае този героизъм с ежедневна работа сред масите, с такава конкретна борба против фашизма, че да се получат тук най-чувствителни резултати. В нашата борба против фашистката диктатура е особено опасно да се взема желанието за действителност. Трябва да се изхожда от фактите, от действителната конкретна обстановка.

А каква е сега действителността например в Германия?

В масите растат недоволство и разочарование от политиката на фашистката диктатура, които взимат даже формата на частични стачки и други акции. Въпреки всички старания, фашизмът не успя да завоюва политически на своя страна основните маси на работниците. Той губи и все повече ще губи даже своите предишни привърженици. Но ние все пак трябва да държим сметка за това, че тези работници, които са убедени във възможността да бъде съборена фашистката диктатура и които са готови още днес активно да се борят за това, са засега още малцинство – това сме ние, комунистите, и революционната част на социалдемократическите работници. Болшинството обаче на трудещите се засега още не е осъзнало реалните и конкретни възможности и пътища за събарянето на тази диктатура и се намира още в очаквателно положение. Това трябва да се има предвид, когато набелязваме нашите задачи в борбата против фашизма в Германия и когато ще търсим, изучаваме и прилагаме особени методи за събарянето и разклащането на фашистката диктатура в Германия.

За да нанесем чувствителен удар върху фашистката диктатура, ние трябва да знаем нейното най-уязвимо място. Къде е Ахилесовата пета на фашистката диктатура? В нейната социална база. Последната е крайно разнородна. Тя обхваща разни класи и разни слоеве на обществото. Фашизмът провъзгласи себе си за единствен представител на всички класи и слоеве на населението: на фабриканта и на работника, на милионера и на безработния, на земевладелеца и на дребния селянин, на едрия капиталист и на занаятчията. Той си дава вид, че защитава интересите на всички тия слоеве, интересите на нацията. Но бидейки диктатура на едрата буржоазия, фашизмът неизбежно трябва да влезе в конфликт със своята масова социална база, толкоз повече че именно при фашистката диктатура най-релефно се проявяват класовите противоречия между глутницата от финансови магнати и огромното болшинство на народа.

Ние можем да доведем масите до решителна борба за събарянето на фашистката диктатура само като въвличаме работниците, насилствено вкарани или влезли по несъзнание във фашистките организации, в най-елементарните движения, за защитата на техните икономически, политически и културни интереси. Именно затова комунистите трябва да работят в тези организации като най-добри защитници на ежедневните интереси на членската маса, имайки предвид, че в зависимост от това, доколко работниците, намиращи се в тези организации, започват все по-често да искат права и да защитават своите интереси, дотолкова те неизбежно се сблъскват с фашистката диктатура.

На почвата на защитата на насъщните, на първо време най-елементарни интереси на трудещите се градски и селски маси е сравнително по-лесно да се намери общ език не само със съзнателните антифашисти, но и с тези трудещи се, които са още привърженици на фашизма, но са разочаровани и недоволни от неговата политика, които роптаят и търсят случай да изразят своето недоволство. Въобще ние трябва да разберем, че цялата наша тактика в страните на фашистката диктатура трябва да носи такъв характер, че да не отблъсква от себе си обикновените привърженици на фашизма, да не ги хвърля отново в неговите обятия, а да задълбочава пропастта между фашистките върхове и масата от разочарованите обикновени привърженици на фашизма из средата на трудещите се слоеве.

Няма защо да се смущаваме, другари, ако хората, мобилизирани около тия ежедневни интереси, считат себе си или индиферентни в политиката, или даже привърженици на фашизма. За нас е важно да ги вмъкнем в движението, което, макар в началото и да не върви още открито под лозунгите на борбата против фашизма, обаче обективно се явява вече антифашистко движение, противопоставяйки тези маси на фашистката диктатура.

Опитът ни учи, че вреден и неправилен е възгледът, че въобще е невъзможно да се работи легално или полулегално в страните на фашистката диктатура. Да се поддържа такова гледище значи да изпаднем в пасивност, да се откажем въобще от действителна масова работа. Наистина, да се намерят форми и методи на легална или полулегална дейност в условията на фашистката диктатура, е трудна и сложна задача. Но както и по много други въпроси, пътят се посочва от самия живот и от инициативата на самите маси, които вече показаха ред примери; тия примери ние трябва да обобщим и прилагаме организирано и целесъобразно.

Необходимо е най-решително да се тури край на недооценяването на работата във фашистките масови организации. И в Италия, и в Германия, и в редица други фашистки страни наши другари прикриваха своята пасивност и често пъти на дело даже своя пряк отказ от работа във фашистките масови организации, като противопоставяха работата в предприятията на работата въз фашистките масови организации. А в действителност тъкмо това схематично противопоставяне довеждаше до това, че работата се водеше крайно слабо, а понякога и съвсем не се водеше нито във фашистките масови организации, нито в предприятията.

Между това за комунистите във фашистките страни е особено важно да бъдат навсякъде, дето има маси. Фашизмът отне от работниците техните собствени легални организации. Той им натрапи фашистките организации и масите се намират там – принудително или отчасти доброволно. Тези масови организации на фашизма могат и трябва да бъдат наше легално и полулегално поле на действие, гдето ние ще общуваме с масите. Те могат и трябва да станат за нас легална или полулегална изходна точка за защита на ежедневните интереси на масите. За използването на тези възможности комунистите трябва да се стремят да завоюват изборни постове във фашистките масови организации с цел да се свържат с масата, като веднъж завинаги се освободят от предразсъдъка, че такъв род дейност не подобава и е недостойна за работника-революционер.

В Германия например съществува системата на така наречените „заводски пълномощници“. Но къде е казано, че ние трябва да предоставим на фашистите монопола в тези организации? Нима ние не можем да се опитаме да обединим комунистическите, социалдемократическите, католическите и другите антифашистки работници в предприятията, та те при гласуване листата на „заводските пълномощници“ да зачеркват явните агенти на господаря и вписват в листите други кандидати, които се ползват с доверието на работниците? Практиката вече показа, че това е възможно.

Нима практиката не говори също, че може заедно със социалдемократическите и другите недоволни работници да искаме от „заводските пълномощници“ действителна защита на интересите на работниците?

Вземете „трудовия фронт“ в Германия или фашистките профсъюзи в Италия. Нима не може да се иска избирането, а не назначаването на функционерите на „трудовия фронт“, да се настоява, щото ръководните органи на местните групи да се отчитат пред събранията на членовете на организациите, да се отправят по решение на групата тези искания към господаря, към „попечителя на труда“, към висшите органи на „трудовия фронт“? Това е възможно при условие че революционните работници в действителност работят в „трудовия фронт“ и се стремят да получат постове в него.

Подобни методи на работа са възможни и необходими и в другите масови фашистки организации: в хитлеристкия младежки съюз, в спортните организации, в организациите „Крафт дурх фройде“, „Дополаворо“ в Италия, в кооперациите и т. н.

Другари, вие помните древната приказка за превземането на Троя. Троя се оградил от атакуващата го армия с непристъпни стени. И атакуващата армия, понесла не малко жертви, не е могла да завоюва победата, докато с помощта на знаменития троянски кон не проникнала вътре, в самата сърцевина на врага.

Ние, революционните работници, струва ми се, не трябва да се стесняваме да прилагаме същата тактика по отношение на нашия фашистки враг, който се защитава от народа с живата стена на своите главорези.

Този, който не разбира необходимостта от прилагането на такава тактика спрямо фашизма, който счита такъв подход за „унизителен“, той може да бъде твърде прекрасен другар, но той, разрешете да кажа, е дърдорко, а не революционер, той не ще съумее да доведе масите до събарянето на фашистката диктатура.

Масовото движение на единния фронт, което се ражда вън и вътре във фашистките организации в Германия, Италия и другите страни, дето фашизмът има масова база, започвайки от защитата на най-елементарните нужди, менявайки своите форми и лозунги на борба в зависимост от разширяването и разрастването на тази борба ще бъде таранът, който ще разруши крепостта на фашистката диктатура, която на мнозина сега се струва непристъпна.

Единният фронт в страните, където социалдемократите влизат в правителството

Борбата за изграждането на единния фронт повдига и друга твърде важна проблема – проблемата за единния фронт в страните, дето има социалдемократически правителства или коалиционни правителства с участието на социалисти, както например в Дания, Норвегия, Швеция, Чехословакия и Белгия.

Известно е нашето абсолютно отрицателно отношение към социалдемократическите правителства, които са правителства на съглашателство с буржоазията, но въпреки това, ние не разглеждаме наличието на социалдемократическо правителство или на правителствена коалиция на социалдемократическата партия с буржоазните партии като непреодолимо препятствие за установяването на единен фронт със социалдемократите по определени въпроси. Ние считаме, че и в този случай е напълно възможен и необходим единният фронт за защита на насъщните интереси на трудовия народ в борбата против фашизма. Разбира се, в страните, където представителите на социалдемократическите партии участват в правителството, социалдемократическото ръководство оказва най-силна съпротива срещу пролетарския единен фронт. И това е напълно понятно, тъй като те искат да покажат на буржоазията, че именно те по-добре и по-изкусно от всички умеят да държат в юзда недоволните работнически маси и да ги предпазват от влиянието на комунизма. Обаче фактът, че социалдемократическите министри се отнасят отрицателно към пролетарския единен фронт, съвсем не може да оправдае такова положение, когато комунистите нищо не правят за създаването на единния фронт на пролетариата.

Нашите другари в скандинавските страни често вървят по пътя на най-малкото съпротивление, като се ограничават с пропагандистко разобличаване на социалдемократическото правителство. Това е грешка. Например в Дания социалдемократическите водачи участват вече десет години в правителството и комунистите десет години всеки ден повтарят, че това е буржоазно, капиталистическо правителство. Трябва да се предполага, че тази пропаганда е известна на датските работници. Това, че значителното болшинство все таки дава своите гласове за правителствената социалдемократическа партия, показва само, че пропагандисткото разобличаване на правителството от страна на комунистите е недостатъчно, обаче то не показва, че тези стотици хиляди работници са доволни от всички правителствени мероприятия на социалдемократическите министри. Не, те са недоволни от това, че социалдемократическото правителство със своето така наречено „кризисно съглашение“ оказва помощ на крупните капиталисти и помешчици, а не на работниците и селската беднота; те са недоволни от това, че социалдемократическото правителство със своя декрет, издаден през януари 1933 г., отне на работниците правото на стачка; те са недоволни от това, че социалдемократическото ръководство проектира опасна   антидемократическа избирателна реформа (със значително съкращаване на броя на депутатите). Аз едва ли ще сгреша, другари, твърдейки, че 99 процента от работниците в Дания не одобряват такива политически стъпки на социалдемократическите водачи и министри.

Нима не могат комунистите да призовават профсъюзите и социалдемократическите организации в Дания да обсъдят този или онзи от подобен род актуални въпроси, да изкажат своето мнение и да се борят заедно за пролетарския единен фронт за прокарването на работнически искания? През октомври миналата година, когато нашите датски другари се обърнаха към профсъюзите с апел да се обявят против намаляването на помощите на безработните и за демократически права на профсъюзите, около 100 местни профсъюзни организации се присъединиха към единния фронт.

В Швеция за трети  път е на власт  социалдемократическо правителство, но шведските комунисти на практика дълго време отказваха да прилагат тактиката на единния фронт. Защо? Нима те бяха против единния фронт? Не, разбира се, те бяха принципиално за единния фронт, за единния фронт въобще, но те не разбраха по какъв повод, по какви въпроси, в защита на какви искания би могло успешно да се изгради пролетарският единен фронт, за какво да се заловят и как да се заловят. Няколко месеца преди образуването на социалдемократическото правителство, през време на изборната борба социалдемократическата партия излезе с платформа, която съдържа ред такива искания, които тъкмо биха могли да бъдат включени в платформата на пролетарския единен фронт. Например лозунгите: „Против митата“, „Против милитаризацията“, „Да се тури край на протакането на въпроса за осигуряване срещу безработица“, „Да се осигури на престарелите достатъчна за живеене пенсия“, „Да не се допуска съществуването на такива организации като Мунх Корпс“ (фашистка организация), „Долу исканото от буржоазните партии класово законодателство против професионалните съюзи“.

В Швеция през 1932 г. повече от 1 000 000 трудещи се гласуваха за издигнатите от социалдемокрацията искания и в 1933 г. приветстваха образуването на социалдемократическо правителство с надеждата, че сега тези искания ще бъдат осъществени. Какво можеше да бъде по-естествено при това положение и какво можеше в по-голяма степен да съответства на желанието на работническите маси от обръщението на Комунистическата партия към всички социалдемократически и профсъюзни организации с предложение да бъдат предприети съвместни действия за провеждането на тези издигнати от социалдемократическата партия искания?

Ако за прокарването на такива искания на самите социалдемократи би се удало действително да бъдат мобилизирани широките маси и да се сплотят в единен фронт социалдемократическите и комунистическите работнически организации, то няма никакво съмнение, че работническата класа в Швеция би спечелила от това. Социалдемократическите министри на Швеция, разбира се, не биха се твърде радвали на това. Защото в тоя случай правителството би било принудено да  удовлетвори макар и само някои искания.  Във всеки случай не би станало това, което се случи сега, когато правителството, вместо да премахне митата, повиши някои мита, вместо да ограничи милитаризма, увеличи военния бюджет и вместо да отклони всяко законодателство, което е насочено против работническите профсъюзи, само представи в парламента подобен законопроект. Наистина, във връзка с последния въпрос Шведската комунистическа партия проведе добра масова кампания в духа на пролетарския единен фронт и постигна, щото даже социалдемократическата парламентарна фракция в края на краищата да се почувства принудена да гласува  против  правителствения законопроект – и той засега е провален.

Норвежките комунисти правилно постъпиха, като призоваха на 1 май организациите на Работническата партия на съвместни демонстрации и като издигнаха ред искания, които, общо взето, съвпадаха с исканията на избирателната платформа на Норвежката работническа партия. Макар тази крачка в полза на единния фронт да беше слабо подготвена и ръководството на Норвежката работническа партия да беше против нея, демонстрации на единния фронт се състояха в 30 места.

По-рано много комунисти се бояха, че ще бъде проява на опортюнизъм от тяхна страна, ако те не противопоставят на всяко частично искане на социалдемократите свои собствени, два пъти по-радикални искания. Това беше наивна грешка. Ако социалдемократите са издигнали например искане за разтуряне на фашистките организации, то ние няма защо да прибавяме: „и премахване на държавната полиция“ (защото това искане е целесъобразно да се издигне при друга ситуация), а ние трябва да кажем на социалдемократическите работници: ние сме готови да приемем това искане на вашата партия като искане на пролетарския единен фронт и да се борим докрай за неговото осъществяване. Нека вървим заедно в борбата.

И в Чехословакия може и трябва да се използват за изграждането на единния фронт на работническата класа определени искания, издигнати от чешката и немската социалдемокрация и от реформистките профсъюзи. Когато социалдемокрацията иска например да се даде работа на безработните или да се отменят законите, които ограничават общинското самоуправление – както това тя иска още от 1927 г., – то трябва тези искания да се конкретизират долу по места и във всеки окръг и ръка за ръка със социалдемократическите организации да се води борба за тяхното действително осъществяване. Или когато социалдемократическите партии клеймят „въобще“ носителите на фашизма в държавния апарат, то трябва във всеки окръг да се извадят на показ конкретните фашистки глашатаи и заедно със социалдемократическите работници да се води борба за тяхното отстраняване от държавните учреждения.

В Белгия водачите на Социалдемократическата партия начело с Емил Вандервелд влязоха в коалиционно правителство. Те постигнаха този „успех“ благодарение на своята продължителна широка кампания за две главни искания: 1) премахване на извънредните декрети и 2) реализиране на плана на де Ман. Първият въпрос е твърде важен. От предишното правителство бяха издадени общо 150 реакционни извънредни декрети, които като извънредно тежко бреме падат върху трудовия народ. Предполагаше се те незабавно да бъдат премахнати. Това поиска социалистическата партия. Но много ли от тези извънредни декрети отмени новото правителство? То не премахна нито един, а само малко нещо смекчи няколко извънредни закони, за да внесе един вид „символичен“ откуп за широките обещания на белгийските социалистически водачи (подобно на оня „символичен долар“, който предлагаха на Америка някои европейски държави за изплащане на своите милионни военни дългове).

Що се отнася до изпълнението на многообещаващия план на де Ман, то работата прие съвършено неочакван обрат за социалдемократическите маси: социалистическите министри заявиха, че трябва първоначално да се преодолее икономическата криза и да се провеждат само ония части от плана на де Ман, които подобряват положението на индустриалните  капиталисти и  банките, и само след това ще могат да бъдат проведени мерки, насочени към облекчаване положението на работниците. Обаче колко дълго трябва да чакат работниците своя пай от „благополучие“, което им обещава планът на де Ман? Над белгийските банкери се изля вече същински златен дъжд. Беше проведено обезценяване на белгийския франк с 28% и посредством тази манипулация банкерите успяха да присвоят като трофеи 4.5 милиарда франка за сметка на получателите на работна заплата и за сметка на спестяванията на дребните съществувания. Но как се съгласува това със съдържанието на плана на де Ман? Ако се вярва на буквата на плана, то той обещава „да преследва монополистическите злоупотребления и спекулантските маневри“.

Въз основа плана на де Ман правителството назначи комисия за контрол над банките, но комисия, съставена от банкери, които весело и безгрижно сега контролират себе си!

Планът на де Ман обещава също ред други хубави неща: „съкращаване на работното време“, „нормализиране на работната заплата“, „минимална работна заплата“, „организиране на всеобгръщаща система на социално осигуряване“, „разширяване на удобствата за живеене в резултат на ново жилищно строителство“ и т. н. Всичко това са искания, които ние, комунистите, можем да поддържаме. Ние трябва да се обърнем към работническите организации в Белгия и да кажем: капиталистите получиха вече достатъчно и даже твърде много. Нека да поискаме от социалдемократическите министри да изпълнят своите обещания, които дадоха на работниците. Нека се сплотим в единен фронт за успешна защита на своите интереси. Министър Вандервелд, ние поддържаме съдържащите се във вашата платформа работнически искания, но ние заявяваме открито: тези искания ние считаме за сериозни; ние искаме дела, а не празни думи, и затова ние обединяваме стотици хиляди работници на борба за тези искания!

По такъв начин в страните със социалдемократическо правителство комунистите, използвайки съответните отделни искания от платформите на самите социалдемократически партии и изборните обещания на социалдемократическите министри като изходен пункт за провеждане ла съвместни действия със социалдемократическите партии и организации, ще успеят след това по-лесно да разгърнат кампания за изграждане на единния фронт вече в името на ред други искания на масите в борбата против настъплението на капитала, против фашизма и опасността от война.

Трябва да се има предвид, по-нататък, че ако въобще съвместните действия със социалдемократическите партии и организации изискват от комунистите сериозна, обоснована критика на социалдемократизма като идеология и практика на класовото сътрудничество с буржоазията и неуморно другарско разясняване на социалдемократическите работници програмата и лозунгите на комунизма, то тази задача е особено важна в борбата за единния фронт тъкмо в страните, където съществуват социалдемократически правителства.

Борбата за профсъюзно  единство

Другари! Най-важен етап в укрепването на единния фронт трябва да бъде осъществяването на профсъюзното единство в национален и международен мащаб.

Както е известно, разцепническата тактика на реформистките водачи се провеждаше с най-голяма острота в професионалните съюзи. И това се разбира: тук тяхната политика на класово сътрудничество с буржоазията намираше своя практически завършък непосредствено в предприятията за сметка на жизнените интереси на работническите маси. Това предизвикваше, разбира се, по отношение на тази практика рязка критика и отпор от страна на революционните работници под ръководството на комунистите. Ето защо в областта на професионалните съюзи се разигра най-силна борба между комунизма и реформизма.

Колкото по-тежко и по-сложно ставаше положението на капитализма, толкова по-реакционна ставаше политиката на водачите на амстердамските професионални съюзи и толкова по-агресивни ставаха техните мероприятия спрямо всички опозиционни елементи вътре в професионалните съюзи. Даже установяването на фашистката диктатура в Германия и усиленото настъпление на капитала във всички капиталистически страни не намалиха тази агресивност. Нима не е характерно, че само през 1933 г. в Англия, Холандия, Белгия и Швеция са издадени най-позорни циркуляри, насочени към изключване на комунистите и революционните работници от профсъюзите? В Англия през 1933 г. се появи циркуляр, който забранява на местните отдели на профсъюзите да влизат в антивоенните и други революционни организации. Това беше прелюдия към знаменития „черен циркуляр“ на генералния съвет на трейдюнионите, който обяви вън от закона всеки профсъвет, който допусне в своя състав делегати, „тъй или иначе свързани с комунистическите организации“. А какво да кажем за ръководството на германските профсъюзи, което прилагаше нечувани репресии против революционните елементи в профсъюзите!

Но нашата тактика трябва да изхожда не от поведението на отделните водачи на амстердамските профсъюзи, каквито и трудности за класовата борба да създава това поведение, а преди всичко от факта къде се намират работническите маси. И тук ние трябва открито да заявим: работата в профсъюзите е най-наболелият въпрос на всички комунистически партии. Ние трябва да постигнем действителен прелом в профсъюзната работа, като поставим в центъра въпроса за борбата за профсъюзно единство.

Още преди 10 години другарят Сталин ни говореше:

„В какво се състои силата на социалдемокрацията на Запад?

В това, че тя се опира на професионалните съюзи.

В какво се състои слабостта на нашите комунистически партии на Запад?

В това, че те още не са се свързали, а някои елементи от тия комунистически партии не искат да се свържат с профсъюзите. Затова основната задача на комунистическите партии на Запад в дадения момент се състои в това, да развият и доведат докрай кампанията за единство на профсъюзното движение, безусловно всички комунисти да влязат в профсъюзите, да се поведе там систематическа, търпелива работа по сплотяването на работническата класа против капитала и по такъв начин се достигне това, че комунистическите партии да могат да се опрат на профсъюзите“

Изпълнено ли е това указание на другаря Сталин? Не, другари, не е изпълнено.

Игнорирайки влечението на работниците към профсъюзите и намирайки се пред трудностите на работата вътре в амстердамските профсъюзи, много наши другари решиха да отминат тая сложна задача.  Те постоянно говореха за организационната криза на амстердамските профсъюзи, за бягството на работниците от профсъюзите и не забелязаха, че след известно отслабване на профсъюзите в началото на световната икономическа криза след това те отново почнаха да растат. Особеността на професионалното движение се заключаваше именно в това, че настъплението на буржоазията против профсъюзните права, опитът да се унифицират в редица страни професионалните съюзи (Полша, Унгария и т. н.), ограничаването на общественото осигуряване, ограбването на работната заплата, въпреки отсъствието на съпротива от страна на реформистките водачи на профсъюзите, заставяха работниците още по-тясно да се сплотяват около профсъюзите, защото работниците искаха и искат да виждат в професионалния съюз боеви защитник на техните най-насъщни класови интереси. С това се обяснява фактът, че болшинството от амстердамските профсъюзи – във Франция, Чехословакия, Белгия, Швеция, Холандия, Швейцария и т. н. – в последните години количествено са пораснали. Американската федерация на труда е увеличила също така твърде значително броя на своите членове в последните две години.

Ако германските другари по-добре разбираха задачата на профсъюзната работа, за която нееднократно им е говорил другарят Телман, то положението в профсъюзите сигурно би било по-добро, отколкото беше в действителност по времето на установяването на фашистката диктатура. Към края на 1932 година само около 10 на сто от членовете на партията влизаха в свободните профсъюзи. И то въпреки че комунистите след VI конгрес на Коминтерна бяха начело на цял ред стачки. В печата нашите другари писаха за необходимостта да се отделят 90 на сто от нашите сили за работа в профсъюзите, а на дело всичко се концентрираше около революционната профсъюзна опозиция, която фактически се стремеше да заменява профсъюзите. А след взимането на властта от Хитлер? В продължение на две години много наши другари упорито и систематически се съпротивяваха на правилния лозунг за борба за възстановяване на свободните профсъюзи.

Аз бих могъл да приведа аналогични примери почти във всички други капиталистически страни.

Но ние имаме вече и първия сериозен успех в борбата за единство на професионалното движение в европейските страни. Имам предвид малката Австрия, където, по инициативата на Комунистическата партия, е създадена база за нелегално професионално движение. След февруарските боеве социалдемократите начело с Ото Бауер издигнаха лозунга: „Свободните профсъюзи могат да бъдат възстановени само след падането на фашизма“. Комунистите се заеха с работа по възстановяване на профсъюзите. Всяка фаза от тази работа беше част от живия единен фронт на австрийския пролетариат. Успешното възстановяване на свободните профсъюзи при  нелегални условия беше сериозно поражение на фашизма. Социалдемократите се намираха на кръстопът. Част от тях се опитваше да води преговори с правителството. Друга част, виждайки нашите успехи, създаде паралелно собствени нелегални профсъюзи. Но пътят можеше да бъде само един: или капитулация пред фашизма,  или  съвместна борба против фашизма – към единство на профсъюзите. Под натиска на масите колебаещото се ръководство на паралелните профсъюзи, създадени от бившите профсъюзни водачи, се реши на обединение. Основата на това обединение е непримиримата борба против настъплението на капитала и фашизма и осигуряването на демокрацията в профсъюзите. Ние приветстваме тоя факт на обединение на профсъюзите, който е първият след формалното разцепление на профсъюзното движение след войната и затова има международно значение.

Единният фронт във Франция без съмнение послужи като гигантски тласък за осъществяване на профсъюзното единство. Ръководителите на Всеобщата конфедерация на труда всячески спъваха и спъват осъществяването на единството, противопоставяйки на основния въпрос за класовата политика на профсъюзите въпроси, които имат подчинено и второстепенно или формално значение. Несъмнен успех на борбата за единство на профсъюзите беше създаването на единни съюзи в местен мащаб, които обхванаха, например при железничарите, почти три четвърти от членския състав на двата профсъюза.

Ние сме решително за възстановяването на единството на профсъюзите във всяка страна и в международен мащаб.

Ние сме за единен профсъюз във всяко производство. Ние сме за единно обединение на профсъюзите във всяка страна.

Ние сме за единно международно обединение на профсъюзите по производства.

Ние сме за единен интернационал на профсъюзите върху основата на класовата борба.

Ние сме за единни класови профсъюзи като една от най-важните опори на работническата класа против настъплението на капитала и фашизма. При това за обединението на професионалните организации ние поставяме само едно условие: борба против капитала, борба против фашизма и за вътрешна профсъюзна демокрация.

Времето не чака. За нас въпросът за единството на професионалното движение, както в национален, така и в международен мащаб, е въпрос на великото дело на обединението на нашата класа в могъщи единни професионални организации против класовия враг. Ние приветстваме обръщението на Червения интернационал на профсъюзите към Амстердамския интернационал – в навечерието на 1 май тази година – с предложение да обсъдят съвместно въпроса за условията, методите и формите на обединяването на световното профсъюзно движение. Водачите на Амстердамския интернационал отхвърлиха това предложение, изтъквайки изтъркания аргумент, че единството на профсъюзното движение е възможно само в редовете на Амстердамския интернационал, а трябва да кажем, че той обединява почти изключително профсъюзните организации на само една част от европейските страни.

Но комунистите, работейки в профсъюзите, трябва неуморно да продължават борбата за единството на профсъюзното движение. Задачата на червените профсъюзи и на Профинтерна е да направят всичко зависещо от тях, за да настъпи по-скоро часът на установяването на съвместната борба на всички профсъюзи против настъплението на капитала и фашизма, за да бъде създадено единството на професионалното движение, въпреки упоритото противодействие на реакционните водачи на Амстердамския интернационал. Червените профсъюзи и Профинтернът трябва да получат нашата всестранна поддръжка в тази посока.

В страните, където съществуват малки червени профсъюзи, ние препоръчваме те да се стремят да навлизат в големите реформистки профсъюзи, като искат свобода за отстояване на своите възгледи и обратното приемане на изключените, а в страните, където съществуват паралелно големи червени и реформистки профсъюзи – борба за свикване на обединителен конгрес въз основа на платформата за борба против настъплението на капитала и осигуряване на профсъюзната демокрация.

Трябва да се каже съвършено категорично, че този работник-комунист, този революционен работник, който не влиза в масовия профсъюз на своята професия, който не се бори за превръщането на реформисткия профсъюз в действително класова профорганизация, който не се бори за единството на професионалното движение върху основата на класовата борба – този работник-комунист, този революционен работник не изпълнява своя първостепенен пролетарски дълг.

Единният фронт и младежта

Аз вече посочвах, другари, каква роля изигра за победата на фашизма въвличането на младежта във фашистките организации. Говорейки за младежта, ние трябва открито да заявим: ние пренебрегвахме нашата задача за въвличане масите на трудещата се младеж в борбата против настъплението на капитала, против фашизма и опасността от война, пренебрегвахме тази задача в редица страни. Ние недооценявахме огромното значение на младежта в борбата против фашизма. Ние не всякога държахме сметка за особените икономически, политически и културни интереси на младежта. Ние също така не обръщахме нужното внимание върху революционното възпитание на младежта.

Фашизмът използва всичко това твърде ловко, като отби в някои страни, по-специално в Германия, голяма част от младежта по антипролетарски път. Трябва да се има предвид, че фашизмът увлича младежта не само с милитаристическа романтика. Известна част от младежта той храни и облича в отрядите, на някои дава работа, създава даже тъй наречените културни учреждения за младежта, стремейки се по тоя начин да внуши на младежта, че той действително иска и може да храни, да облича, да обучава и осигури работа на масата на трудещата се младеж.

Нашите комунистически младежки съюзи в редица капиталистически страни са все още предимно сектантски, откъснати от масите организации. Тяхната основна слабост се заключава в това, че те все още се стараят да копират комунистическите партии, техните форми и методи на работа, като забравят, че комсомолът – това не е комунистическа партия на младежта. Те недостатъчно си дават сметка, че това е организация със свои особени задачи. Нейните методи и форми на работа, на възпитание и борба трябва да бъдат приспособени към конкретното равнище и нужди на младежта.

Нашите комсомолци показаха незабравими образци на героизъм в борбата против фашистките насилия и буржоазната реакция. На тях обаче не им достига още умението конкретно и упорито да отвоюват намиращите се под враждебно влияние младежки маси. Това говори за непреодоляната и досега съпротива срещу работата във фашистките масови организации, за не винаги правилен подход към социалистическата и останалата некомунистическа младеж.

За всичко това носят, разбира се, голяма отговорност и комунистическите партии, които трябва да ръководят и подпомагат комсомола в неговата работа. Защото проблемата за младежта не е само комсомолска проблема. Това е проблема на целокупното комунистическо движение. В борбата за младежта комунистическите партии и комсомолските организации трябва да направят на дело решителна крачка напред. Главната задача на младежкото комунистическо движение в капиталистическите страни е да върви смело по пътя на осъществяването на единния фронт, по пътя на организирането и обединението на трудещото се младо поколение. Какво грамадно влияние върху революционното младежко движение имат даже първите крачки в тази посока – показват примерите на Франция и Съединените щати в последно време. Достатъчно беше само да се пристъпи в тия страни към провеждането на единния фронт, за да се получат веднага значителни успехи. Във връзка с това в областта на международния единен фронт заслужава нашето внимание успешната инициатива на парижкия антифашистки и антивоенен комитет за създаване на международно сътрудничество на всички нефашистки младежки организации.

Тези успешни крачки в движението на младежкия единен фронт в последно време показват също така, че формите на младежкия единен фронт трябва да се прилагат не по шаблон, не непременно същите, каквито има в практиката на комунистическите партии. Комунистическите младежки съюзи трябва по всякакъв начин да се стремят да обединят силите на всички нефашистки масови младежки организации, включително до създаване на различни общи организации за борба против фашизма, против нечуваното безправие и милитаризацията на младежта, за икономически и културни права на младото поколение, за привличане на страната на антифашисткия фронт младежта, където и да се намира тя: в предприятията, в лагерите на принудителния труд, на борсите на труда, в казармите и флотата, в училищата или в различните спортни, културни и други организации.

Развивайки и укрепвайки комсомола, нашите комсомолци трябва да се борят за създаването на антифашистки дружества на комунистическите и социалистическите младежки съюзи върху платформата на класовата борба.

Единният фронт и жените

 

Не по-малка недооценка, другари, отколкото в работата сред младежта се прояви и по отношение на работата сред трудещите се жени – сред работничките, безработните жени, селянките и домакините. Но ако фашизмът най-много онеправдава младежта, то той особено безпощадно и цинично заробва жената, спекулирайки с най-болните чувства на майката, домакинята, самотната работничка, неуверена в утрешния ден. Явявайки се в ролята на благодетел, фашизмът подхвърля просяшки трохи на гладуващото семейство, опитвайки се с това да заглуши нещастието, което предизвиква, особено в средата на трудещите се жени, нечуваното робство, което им носи фашизмът. Той изгонва работничките от производството. Той изпраща насилствено нуждаещите се момичета в село, като ги обрича да бъдат безплатна прислуга на богаташите и помешчиците. Обещавайки на жената щастливо семейно огнище, фашизмът много повече от всеки друг капиталистически режим тласка жената по пътя на проституцията.

Комунистите и преди всичко нашите комунистки трябва да помнят, че не може да има успешна борба против фашизма и против войната, ако не въвлечем в тая борба широките женски маси. Само с агитация това не може да се постигне. Ние трябва да намерим възможност, държейки сметка за всяка конкретна обстановка, да мобилизираме масите на трудещите се жени около техните насъщни интереси и искания, в борба против скъпотията, за увеличение на работната заплата въз основа на принципа „за равен труд равна заплата“, против масовите уволнения, против всяка проява на неравноправие към жената, против фашисткия гнет.

Стремейки се да въвлечем трудещите се жени в революционното движение, ние не трябва да се боим от създаването за тая цел и на отделни женски организации там, където това е необходимо. Предразсъдъкът, че в името на борбата против „женския сепаратизъм“ в работническото движение е необходимо да се ликвидират намиращите се под ръководството на комунистическите партии женски организации в капиталистическите страни – този предразсъдък често е принасял голяма вреда.

Необходимо е да се намерят най-прости и гъвкави форми за установяване на контакт и съвместна борба на революционните, социалдемократическите и прогресивните антивоенни и антифашистки женски организации. Ние на всяка цена трябва да успеем, щото работничките и трудещите се жени да се борят рамо до рамо със своите братя по класа в редовете на единния фронт на работническата класа и на антифашисткия народен фронт.

Антиимпериалистическият единен фронт

Във връзка с изменилата се международна и вътрешна обстановка във всички колониални и полуколониални страни изключителна важност придобива въпросът за антиимпериалистическия единен фронт.

При създаването на широк антиимпериалистически единен фронт за борба в колониите и полуколониите е необходимо да се държи сметка преди всичко за разнообразието на условията, в които протича антиимпериалистическата борба на масите, за различната степен на зрелост на националноосвободителното движение, за ролята на пролетариата в него и влиянието на Комунистическата партия върху широките маси.

В Бразилия въпросът стои по-иначе, отколкото в Индия, Китай и другите страни.

В Бразилия Комунистическата партия, която тури правилно начало на развитието на единния антиимпериалистически фронт със създаването на националноосвободителния алианс, трябва да положи всички усилия за по-нататъшното разширяване на тоя фронт чрез въвличането на първо място многомилионните селски маси с оглед да се създадат части на народнореволюционна армия, предани докрай на революцията, и за създаване властта на националноосвободителния алианс.

В Индия комунистите трябва да поддържат, да разширяват и участват във всички антиимпериалистически масови акции, включително и тези, които се възглавяват от национал-реформистите. Запазвайки своята политическа и организационна самостоятелност, те трябва да поведат активна работа вътре в организациите, които участват в Националния конгрес на Индия, като способстват за кристализирането сред тях на националнореволюционно крило с цел за по-нататъшното разгръщане на националноосвободителното движение на народите в Индия против британския империализъм.

В Китай, където народното движение успя да създаде съветски райони върху значителна територия на страната и да организира мощна Червена армия, грабителското настъпление на японския империализъм и предателството на нанкингското правителство поставиха под заплаха националното съществуване на великия китайски народ. Китайските съветски райони излизат като обединителен център в борбата против заробването и разделянето на Китай от империалистите, като обединителен център, който ще събере всички антиимпериалистически сили за националната борба на китайския народ.

Ето защо ние одобряваме инициативата на нашата мъжествена братска Китайска комунистическа партия за създаване на най-широк антиимпериалистически единен фронт против японския империализъм и неговите китайски агенти с всички организирани сили, които съществуват върху територията на Китай и които са готови да водят действително борба за спасението на своята страна и на своя народ.

Аз съм уверен, че ще изразя чувствата и мислите на целия наш конгрес, ако заявя: от името на революционния пролетариат от целия свят ние пращаме пламенен братски привет на всички съвети в Китай, на китайския революционен народ. Ние пращаме пламенен братски привет на изпитаната в хиляди боеве героична   китайска   Червена   армия. И ние уверяваме китайския народ в нашата твърда решителност да подкрепим неговата борба за пълното му освобождение от всички империалистически хищници и от техните китайски агенти.

За правителство  на единния фронт

Другари! Ние взехме решителен, смел курс за единен фронт на работническата класа и ние сме готови да го провеждаме напълно последователно.

Ако ни попитат стоим ли ние, комунистите, върху почвата на единния фронт само в борбата за частични искания, или пък сме готови да поемем отговорност даже тогава, когато ще става дума за създаване на правителство върху основата на единния фронт, то ние с пълно съзнание за отговорност ще кажем: да, ние имаме предвид, че може да настъпи такова положение, когато създаването на правителство на пролетарския единен фронт или на антифашисткия народен фронт ще стане не само възможно, но и необходимо в интерес на пролетариата; и в тоя случай ние без всякакви колебания ще се обявим за създаването на такова правителство.

Аз говоря тук не за правителство, което може да бъде образувано след победата на пролетарската революция. Разбира се, не е изключено, че в известна страна веднага след революционното събаряне на буржоазията може да бъде образувано съветско правителство върху основата на правителствен блок на Комунистическата партия с определена партия (или с нейното ляво крило), която участва в революцията. Победилата партия на руските болшевики, както е известно, след Октомврийската революция включи в състава на съветското правителство също така и представители на левите есери. Това беше особеността на първото съветско правителство след победата на Октомврийската революция.

Става дума не за такъв случай, а за възможно образуване на правителство на единния фронт в навечерието и преди победата на съветската революция.

Какво е това правителство? И при каква   ситуация може да става дума за него?

Това е преди всичко правителство на борба против фашизма и реакцията. Това трябва да бъде правителство, възникнало в резултат на движението на единния фронт и което по никой начин не ограничава дейността на Комунистическата партия и масовите организации на работническата класа, а, наопаки, предприема решителни мероприятия против контрареволюционните финансови магнати и техните фашистки агенти.

В подходящ момент, опирайки се на нарастващото движение на единния фронт, Комунистическата партия в дадена страна ще се обяви за създаването на такова правителство върху основата на определена антифашистка платформа.

При какви обективни условия ще бъде възможно образуването на такова правителство? На тоя въпрос в най-обща форма може да се отговори: в условията на политическа криза, когато господстващите класи не са вече в състояние да се справят с могъщия подем на масовото антифашистко движение. Но това е само обща перспектива, без която едва ли на практика ще бъде възможно образуването на правителство на единния фронт. Само наличието  на  определени  особени  предпоставки може да постави на дневен ред въпроса за създаване на такова правителство като политически необходима задача. Струва ми се, че най-голямо внимание при това заслужават следните предпоставки:

първо, когато държавният апарат на буржоазията е вече достатъчно дезорганизиран и парализиран, така че буржоазията не може да попречи на създаване на правителство за борба против реакцията и фашизма;

второ, когато най-широките трудещи се маси, особено масовите профсъюзи, бурно въстават против фашизма и реакцията, но още не са готови да се вдигнат на въстание, за да се борят под ръководството на Комунистическата партия за завоюване на съветска власт;

трето, когато диференциацията и олевяването в редовете на социалдемокрацията и другите партии, които участват в единния фронт, са довели вече до това, че една значителна тяхна част настоява за безпощадни мероприятия против фашистите и другите реакционери, бори се съвместно с комунистите против фашизма и открито се обявява против реакционната и враждебна на комунизма част от своята собствена партия.

Кога и в какви страни ще настъпи фактически такова положение, при което в достатъчна степен ще бъдат дадени тези предпоставки – това не може да се каже предварително, но тъй като такава възможност не е изключена нито в една от капиталистическите страни, то ние трябва да имаме това предвид и не само ние сами да се ориентираме и подготвяме за такава възможност, но да ориентираме по съответен начин и работническата класа.

Това, че ние днес въобще поставяме на обсъждане тоя въпрос, това, разбира се, е свързано с нашата оценка на положението и на най-близките перспективи на развитието, а така също с фактическия растеж на движението на единния фронт в редица страни в последно време. Повече от десет години положението в капиталистическите страни беше такова, че за Комунистическия интернационал не стана нужда да обсъжда такъв род въпроси.

Вие помните, другари, че на нашия четвърти конгрес в 1922 година, а така също на петия конгрес в 1924 година се обсъжда въпросът за лозунга: работническо или работническо-селско правителство. При това първоначално ставаше дума по същество за въпрос почти аналогичен на този, който ние днес поставяме. Дебатите, които се водиха тогава в Комунистическия интернационал около този въпрос, и особено политическите грешки, които при това се допускаха, имат и сега още значение за заострянето на нашата бдителност спрямо опасността от уклони вдясно и „вляво“ от болшевишката линия по този въпрос. Затова аз ще посоча накратко някои от тези грешки, за да извлечем от тях необходимите за сегашната политика на нашите партии уроци.

Първата редица грешки беше обусловена тъкмо от това, че въпросът за работническо правителство не беше ясно и твърдо свързан с наличието на политическа криза. Благодарение на това десните опортюнисти можаха да изтълкуват работата така, че към образуване на работническо правителство, поддържано от Комунистическата партия, трябва да се стремим във всяко, така да се каже, „нормално“ положение. Ултралевите, напротив, признаваха само такова работническо правителство, което може да бъде създадено само чрез въоръженото въстание след събарянето на буржоазията. И едното, и другото беше неправилно и затова, за да се избегне повтарянето на подобни грешки, ние сега придаваме такова значение на точната преценка на особените конкретни условия на политическата криза и подема на масовото движение, при които създаването на правителство на единния фронт може да се окаже възможно и политически необходимо.

Втората редица грешки беше обусловена от това, че въпросът за работническото правителство не беше свързан с развитието на боевото масово движение на единния фронт на пролетариата. Поради това десните опортюнисти имаха възможност да изопачат въпроса, като го сведат до безпринципна тактика на блокиране със социалдемократическите партии върху основата на чисто парламентарни комбинации. Ултралевите, напротив, крещяха „Никакви коалиции с контрареволюционната социалдемокрация!“, разглеждайки по същество всички социалдемократи като контрареволюционери.

И едното, и другото беше неправилно, и ние сега подчертаваме, от една страна, че с това низ съвсем не искаме такова „работническо правителство“, което би било чисто и просто разширено социалдемократическо правителство. Ние предпочитаме даже да се откажем от названието „работническо правителство“ и да говорим за правителство на единния фронт, което по своя политически характер е съвършено друго, принципиално друго в сравнение с всички социалдемократически правителства, които обикновено се именуват „работническо правителство“. Докато социалдемократическото правителство представлява оръдие на класово сътрудничество с буржоазията в интересите на запазването на капиталистическия строй, правителството на единния фронт е орган на сътрудничеството на революционния авангард на пролетариата с другите антифашистки партии в интересите на целия трудов народ, правителство на борба против фашизма и реакцията. Ясно е, че това са две коренно различни неща.

От друга страна, ние подчертаваме необходимостта да се прави разлика между двата различни лагера на социалдемокрацията. Както вече изтъкнах, съществува реакционен социалдемократически   лагер, но съществува и расте заедно с това лагерът на левите социалдемократи (без кавички), на революционизиращите се  работници. Решаващото различие между тях се заключава на практика в отношението им към единния фронт на работническата класа. Реакционните социалдемократи са против единния фронт; те клеветят движението на единния фронт, саботират го и го разлагат, защото той срива тяхната политика на съглашателство с буржоазията. Левите социалдемократи са за единния фронт; те защитават, развиват и укрепват движението на единния фронт. Тъй като това движение на единния фронт е боево движение против фашизма и реакцията, то ще бъде и постоянната двигателна сила, която ще тласка правителството на единния фронт на борба против реакционната буржоазия. Колкото по-силно се разгъне това масово движение, толкова по-голяма сила ще бъде в разпореждане на правителството за борба против реакционерите. И колкото по-добре това масово движение бъде организирано отдолу, колкото по-широка бъде мрежата на извънпартийните класови органи на единния фронт в предприятията, сред безработните, в работническите квартали, сред дребните съществувания в града и селото, толкова по-голяма ще бъде гаранцията против възможното израждане за политиката на правителство на единния фронт.

Третата редица погрешни възгледи, които се проявиха в предишните дебати, засягаха именно практическата политика на „работническото правителство“. Десните опортюнисти считаха, че „работническото правителство“ трябва да се държи „в рамките на буржоазната демокрация“, следователно не трябва да предприема никакви стъпки, които излизат вън от тези рамки. Ултралевите, напротив, фактически се отказаха от всякакъв опит за създаване на правителство на единния фронт.

В 1923 г. в Саксония и Тюрингия можеше да се види нагледна картина на дясноопортюнистическа практика на „работническото правителство“. Влизането на комунистите в саксонското правителство заедно с левите социалдемократи (групата на Цайгнер) само по себе си не беше грешка; напротив, революционната ситуация в Германия напълно оправдаваше тази стъпка. Но участвайки в правителството, комунистите трябваше да използват своите позиции преди всичко, за да въоръжат пролетариата. Те не направиха това. Те даже не реквизираха нито една богаташка квартира, въпреки че жилищната нужда на работниците беше така голяма, че много от тях заедно с децата и жените си нямаха покрив. Те така също не предприеха нищо за организирането на масово революционно движение на работниците. Те въобще се държаха като обикновени парламентарни министри „в рамките на буржоазната демокрация“. Както е известно, това беше резултат на опортюнистическата политика на Брандлер и неговите съмишленици. В резултат се получи такъв банкрут, че ние сме принудени и сега още да посочваме саксонското правителство като класически пример как не трябва да се държат революционери в правителството.

Другари, ние искаме от всяко правителство на единния фронт съвършено друга политика. Ние искаме от него да провежда определени и съответстващи на положението, коренни революционни искания, например: контрол над производството, контрол над банките, разтуряне на полицията, заменяването й с въоръжена работническа милиция и др. т.

Преди 15 години Ленин ни призоваваше да съсредоточим цялото си внимание върху „издирването на форми на прехода или подхода към пролетарската революция“. Правителството на единния фронт в редица страни ще се окаже може би една от най-важните преходни форми. „Левите“ доктринери всякога заобикаляха това указание на Ленин; те като ограничени пропагандисти говореха само за „целта“, без да се грижат ни най-малко за „формите на прехода“. Десните пък опортюнисти се опитваха да установят особен „демократическа промеждутъчен стадий“ между диктатурата на буржоазията и диктатурата на пролетариата, за да внушат на работниците илюзията за мирна парламентарна разходка от едната диктатура в другата. Този фиктивен „промеждутъчен стадий“ те наричаха така също „преходна форма“ и даже се позоваваха на Ленин! Но това мошеничество не беше трудно да се разобличи: защото Ленин говореше за формата на прехода и подхода към „пролетарската революция“, т. е. към събарянето на буржоазната диктатура, а не за някаква си преходна форма между буржоазната и пролетарската диктатура.

Защо Ленин придаваше такова извънредно голямо значение на формата на прехода към пролетарската революция? Защото той имаше предвид „основния законна всички велики революции“, закона, че само пропагандата и агитацията не са в състояние да заменят собствения политически опит на масите, когато става дума за привличането на действително широки трудещи се маси на страната на революционния авангард, без което е невъзможна победоносната борба за власт. Обикновена грешка на левите сектанти е представата, че щом като възникне политическа (или революционна) криза, за комунистическото ръководство е достатъчно да издигне лозунг за революционно въстание и широките маси ще го последват. Не, даже при тази криза масите далеч не всякога са готови за това. Ние видяхме това от примера на Испания. Да се помогне на милионните маси възможно по-скоро чрез собствен опит да усвоят какво трябва да правят, къде да намерят решителен изход, коя партия заслужава тяхното доверие – ето за какво са необходими между другото както преходните лозунги, така и особените „форми на прехода или подхода към пролетарската революция“. Иначе широките народни маси, намирайки се в плен на дребнобуржоазните демократически илюзии и традиции, могат да се колебаят даже при наличността на революционна ситуация, да се суетят и блуждаят, без да намерят пътя към революцията – и след това да попаднат под ударите на фашистките палачи.

Ето защо ние набелязваме възможността за създаване в условията на политическа криза правителство на антифашисткия единен фронт. Доколкото такова правителство ще води действително борба против враговете на народа, ще предостави свобода на действие на работническата класа и Комунистическата партия, ние, комунистите, ще го поддържаме всемерно и като войници на революцията ще се сражаваме на първата бойна линия. Но ние открито казваме на масите: това правителство не може да донесе окончателно спасение. То не е в състояние да събори класовото господство на експлоататорите и затова не може окончателно да премахне и опасността от фашистка контрареволюция. Следователно необходимо е да се готвим за социалистическа революция! Спасение ще донесе единствено и само съветската власт!

Оценявайки сегашното развитие на световното положение, ние виждаме, че назрява политическа криза в цяла редица страни. От това се обуславя голямата актуалност и важност на твърдото решение на нашия конгрес по въпроса за правителство на единния фронт.

Ако нашите партии съумеят по болшевишки да използват възможността за създаване на единофронтовско правителство, борбата около неговото създаване, а също стоенето на власт на такова правителство за революционната подготовка на масите, то това ще бъде и най-доброто политическо оправдание за нашия курс за създаване на единофронтовско правителство.

3а идеологическата борба против фашизма

Една от най-слабите страни на антифашистката борба на нашите партии се заключава в това, че те недостатъчно и несвоевременно реагират против демагогията на фашизма и продължават и досега пренебрежително да се отнасят към въпросите на борбата против фашистката идеология. Много другари не вярваха, че такава реакционна разновидност на буржоазната идеология като идеологията на фашизма, която в своите нелепости често достига до безумие, е способна въобще да завоюва масово влияние. Това беше голяма грешка. Гниенето на капитализма, отишло така далеч, прониква до самата сърцевина на неговата идеология и култура, а отчаяното положение на широките народни маси прави известни техни слоеве възприемчиви към заразяване от идеологическия измет на това гниене.

Ние в никой случай не трябва да недооценяваме тази сила на идеологическата зараза на фашизма. Ние трябва, напротив, от своя страна да разгърнем широка идеологическа борба върху основата на ясна, популярна аргументация и на правилен и добре обмислен подход към своеобразието на националната психология на народните маси.

Фашистите преобръщат цялата история на всеки народ, за да се представят като наследници и продължители на всичко възвишено и героично в неговото минало, а всичко, което било унизително и оскърбително за националните чувства на народа, използуват като оръжие против враговете на фашизма. В Германия се издават стотици книги, които преследват само една цел – да фалшифицират във фашистки дух историята на германския народ. Новоизпечените националсоциалистически историци се стараят да представят историята на Германия по такъв начин, че уж по силата на някаква си „историческа закономерност“ в продължение на две хиляди години преминава като червена нишка тая линия на развитие, която доведе до появяването на историческата сцена на националния „спасител“, на „месията“ на германския народ, на известния „ефрейтор“ от австрийски произход! В тези книги най-крупните дейци на германския народ в миналото се представят като фашисти, а големите селски движения – като преки предтечи на фашисткото движение.

Мусолини усилено се старае да трупа капитал за сметка на героичния образ на Гарибалди. Френските фашисти издигат като своя героиня Жана д’Арк. Американските фашисти апелират към традициите на американските войни за независимост, към традициите на Вашингтон и Линколн. Българските фашисти използват националноосвободителното движение от 70-те години и неговите любими народни герои Васил Левски, Стефан Караджа и т. н.

Тези комунисти, които смятат, че всичко това не се отнася до делото на работническата класа, които нищо не правят, за да осветлят пред трудещите се маси миналото на своя собствен народ исторически правилно, в истински , марксистки, марксистко-ленински, ленинско-сталински дух, за да свържат своята сегашна борба с неговите революционни традиции в миналото – тези комунисти доброволно предоставят на фашистките фалшификатори всичко, което е ценно в историческото минало на нацията, за затъпяване на народните маси.

Не! Другари! Нас ни интересува всеки важен въпрос не само на настоящето и бъдещето, но и на миналото на нашия собствен народ. Ние, комунистите, не водим тесногръда политика на цехови интереси на работниците. Ние не сме ограничени трейдюнионистки дейци или ръководители на средновековни занаятчийски и калфенски гилдии. Ние сме представители на класовите интереси на най-важната, най-великата класа на съвременното общество – на работническата класа, която е призвана да освободи човечеството от мъченията на капиталистическия строй и която вече на една шеста част от земното кълбо е съборила игото на капитализма и е управляваща класа. Ние защитаваме жизнените интереси на всички експлоатирани трудещи се слоеве, т. е. на огромното болшинство на народа във всяка капиталистическа страна.

Ние, комунистите, сме непримирими принципиални противници на буржоазния национализъм във всичките негови разновидности. Но ние не сме привърженици на националния нихилизъм и никога не трябва да действаме като такива. Задачата за възпитанието на работниците и всички трудещи се в духа на пролетарския интернационализъм – това е една от основните задачи на всяка комунистическа партия. Но този, който мисли, че това му позволява и даже го заставя да плюе на всички национални чувства на широките трудещи се маси, той е далеч от истинския болшевизъм, той нищо не е разбрал от учението на Ленин и Сталин по националния въпрос.

Ленин, който всякога решително и последователно се е борил против буржоазния национализъм, ни е показал пример на правилен подход към въпроса за националните чувства в своята статия „За националната гордост на великорусите“, написана в 1914 година. Ето какво пише той:

„Чуждо ли е нам, на великоруските съзнателни пролетарии, чувството на национална гордост? Разбира се, не! Ние обичаме своя език и своята родина, ние повече от всичко работим за издигането на нейните трудещи се маси (т. е. девет десети от нейното население) до съзнателния живот на демократи и социалисти. Най-тежко е за нас да виждаме и чувстваме на какви насилия, гнет и подигравки подлагат нашата прекрасна родина царските палачи, дворяните и капиталистите. Ние се гордеем, че тези насилия предизвикаха отпор в нашата среда, в средата на великорусите, че тази среда излъчи Радишчев, декабристите, революционерите-разночинци от 70-те години, че великоруската работническа класа създаде в 1905 г. могъща революционна партия на масите…

Ние сме изпълнени с чувство на национална гордост, защото великоруската нация също създаде революционна класа, също доказа, че е способна да даде на човечеството велики примери на борба за свобода и социализъм, а не само велики погроми, редици от бесилки, затвори, велики гладувания и велико раболепие пред поповете, царете, помешчиците и капиталистите.

Ние сме изпълнени с чувство на национална гордост и именно затова особено ненавиждаме своето робско минало … и своето робско настояще, когато същите тия помешчици, подпомагани от капиталистите, ни водят на война, за да задушаваме Полша и Украйна: за да смазваме демократичното движение в Персия и Китай, за да засилим позорящата нашето великоруско национално достойнство шайка на романовци, бобринскиевци, пуришкевичевци!“

Ето как пише Ленин за националната гордост.

Аз мисля, другари, че не постъпих неправилно на процеса в Лайпциг, когато при опита на фашистите да оклеветят българския народ като варварски взех под защита националната чест на трудещите се маси на българския народ, беззаветно борещи се против фашистките узурпатори, тези същински варвари и диваци, и когато заявих, че аз нямам никакви основания да се срамувам, че съм българин, а наопаки – гордея се с това, че съм син на героичната българска работническа класа.

Другари! Пролетарският интернационализъм трябва, така да се каже, „да се аклиматизира“ във всяка страна, за да пусне дълбоки корени в родната земя. Националните форми на пролетарската класова борба и на работническото движение в отделните страни не противоречат на пролетарския интернационализъм, напротив, именно в тия форми може с успех да се защитават и международните интереси на пролетариата.

Разбира се, необходимо е всякъде и във всички случаи да разкриваме и конкретно да доказваме пред масите, че фашистката буржоазия под предлог на защита общонационалните интереси води своя егоистична политика на угнетяване и експлоатация на своя собствен народ, както и на ограбвана и заробване на други народи. Но не бива да се ограничаваме с това. Необходимо е едновременно посредством самата борба на работническата класа и акциите на комунистическите партии да показваме, че пролетариатът, въставайки против всякакъв род робство и национално угнетяване, е единственият истински борец за националната свобода и независимост на народа.

Интересите на класовата борба на пролетариата против отечествените експлоататори и угнетители не противоречат на интересите на свободното и щастливо бъдеще на нацията. Напротив: социалистическата революция ще означава спасение на нацията и ще й открие път към висш подем. С това, че работническата класа в настояще време строи своите класови организации и укрепва своите позиции, че тя защищава демократическите права и свободи от фашизма, че тя се бори за събарянето на капитализма, със самото това вече тя се бори за това бъдеще на нацията.

Революционният пролетариат се бори за спасението на културата на народа, за нейното освобождаване от оковите на зашиващия монополистически капитал, от варварския фашизъм, който я насилва. Само пролетарската революция може да предотврати загиването на културата, да я издигне до най-висок разцвет като истинска народна култура – национална по форма и социалистическа по съдържание, – което се осъществява пред очите ни в Съюза на съветските социалистически републики под ръководството на Сталин.

Пролетарският интернационализъм не само не противоречи на борбата на трудещите се в отделните страни за национална, социална и културна свобода, но и осигурява благодарение на международната пролетарска солидарност и боево единство поддръжката, която е необходима за победата в тая борба. Само в най-тесен съюз с победилия пролетариат на великия Съветски съюз работническата класа от капиталистическите страни може да победи. Само борейки се ръка за ръка с пролетариата от империалистическите страни, колониалните народи и угнетените национални малцинства могат да извоюват своето освобождение. Само през революционния съюз на работническата класа от империалистическите страни с националноосвободителното движение на колониите и зависимите страни минава пътят на победата на пролетарската революция в империалистическите страни, защото, както ни учи Маркс, „не може да бъде свободен един народ, който угнетява други народи“.

Комунистите пък, които принадлежат към угнетената, зависима нация, не могат с успех да се борят против шовинизма сред своята нация, ако едновременно не покажат в практиката на масовото движение, че те на дело се борят за освобождението на своята нация от чуждото иго. Не могат също така, от друга страна, комунистите от угнетяващата нация да извършат това, което е необходимо за възпитанието в духа на интернационализма на трудещите се маси на своята нация, ако не водят решителна борба против потисническата политика на своята „собствена“ буржоазия и за правото на пълно самоопределение на заробените от нея нации. Ако не направят това, те не ще помогнат на трудещите се от угнетената нация да преодолеят своите националистически предразсъдъци.

Ако ние се борим в тоя дух, ако в цялата си масова работа убедително покажем, че ние сме еднакво свободни както от националния нихилизъм, така и от буржоазния национализъм, то само в тоя случай ние ще можем да водим действително успешна борба против шовинистическата демагогия на фашистите.

Затова е така важно правилното и конкретно прилагане на ленинско-сталинската национална политика. Това е безусловно необходима предпоставка за успешната борба против шовинизма, това главно оръдие за идеологическо въздействие на фашистите върху масите.

3. Укрепването на комунистическите партии и борбата за политическо единство на пролетариата

Другари! Значението на ръководещата роля на Комунистическата партия в борбата за създаване на единния фронт необикновено пораства. Инициатор, организатор, движеща сила на единния фронт на работническата класа всъщност е само Комунистическата партия.

Комунистическите партии могат да осигурят мобилизирането на широките трудещи се маси за единна борба против фашизма и настъплението на капитала само при всестранно укрепване на своите собствени редове, при развиване на своята инициатива, при провеждане на марксистко-ленинска политика и правилна, гъвкава тактика, която държи сметка за конкретната обстановка и за разположението на класовите сили.

Укрепването на комунистическите партии

В периода между VI и VII конгрес нашите партии в капиталистическите страни безспорно пораснаха и значително се закалиха. Но би била най-опасна заблуда да се успокоим с това. Колкото повече ще се разширява единният фронт на работническата класа, толкова повече ще възникват пред нас нови, сложни задачи, толкова повече ние ще трябва да работим над политическото и организационно укрепване на нашите партии. Единният фронт на пролетариата издига армия от работници, която ще бъде в състояние да изпълни своята мисия, ако начело на тази армия стои ръководна сила, която й показва целите и пътищата. Такава ръководна сила може да бъде само силната пролетарска революционна партия.

Когато ние, комунистите, полагаме всички усилия за създаването на единния фронт, ние правим това не от ограничена гледна точка за вербуване на нови членове в комунистическите партии. Но ние сме длъжни всестранно да укрепваме комунистическите партии и да увеличаваме техния числен растеж именно за това, че ние сериозно желаем укрепването на единния фронт. Укрепването на комунистическите партии представлява не тяснопартиен интерес, а е от интерес за цялата работническа класа.

Единството, революционната сплотеност и боевата готовност на комунистическите партии – това е най-ценният капитал, който принадлежи не само на нас, но на цялата работническа класа. Нашата готовност да вървим заедно със социалдемократическите партии и организации на борба против фашизма ние съчетавахме и ще съчетаваме с непримиримата борба против социалдемократизма като идеология и практика на съглашателството с буржоазията и следователно също така против всякакви прониквания на тази идеология в нашите собствени редове.

При смело и решително провеждане на политиката на единния фронт ние срещаме в нашите собствени редове препятствия, които трябва да премахнем на всяка цена във възможно най-кратък срок.

След VI конгрес на Коминтерна във всички комунистически партии в капиталистическите страни бе проведена успешна борба против тенденцията на опортюнистическо приспособяване към условията на капиталистическата стабилизация и против заразяването с реформистки и легалистки илюзии. Нашите партии чистеха своите редове от различните десни опортюнисти, укрепвайки с това своето болшевишко единство и боеспособност. По-малко успешно се водеше, а често и съвсем не се водеше борба против сектантството. Сектантството се проявяваше вече не в примитивни, открити форми както в първите години от съществуването на Комунистическия интернационал, а прикривайки се с формално признаване болшевишките тези, тормозеше разгръщането на болшевишката масова политика. В наше време това често не е вече „детска болест“, както писа Ленин, а вкоренен порок, без избавянето от който не може да бъде решена задачата по създаването на пролетарския единен фронт и превеждането на масите от позициите на реформизма на страната на революцията.

В сегашната обстановка сектантството, самодоволното сектантство, както ние го квалифицираме в проекторезолюцията, пречи преди всичко на нашата борба за осъществяването на единния фронт – сектантството, доволно от своята доктринерска ограниченост, от своята откъснатост от действителния живот на масите, доволно от своите опростени методи на разрешаване на най-сложните въпроси на работническото движение, въз основа на шаблонни схеми, е сектантство, което претендира за всезнание и което счита за излишно да се учи от масите, от уроците на работническото движение, с една дума, сектантство, за което, както се казва, морето е до колене. Самодоволното сектантство не иска и не може да разбере, че ръководенето на работническата класа от страна на Комунистическата партия не се постига от само себе си. Ръководната роля на Комунистическата партия трябва да бъде завоювана в боевете на работническата класа. За това е нужно не да се декламира за ръководната роля на комунистите, а със своята ежедневна масова работа и правилна политика да заслужим, да завоюваме доверието на работническите маси. Това е възможно само ако ние, комунистите, в нашата политическа работа сериозно държим сметка за действителното равнище на класовото съзнание на масите, за степента на тяхното революционизиране, ако ние трезво оценяваме конкретната обстановка не въз основа на нашите пожелания, а въз основа на това, което е действително.  Ние трябва  крачка по крачка търпеливо да облекчаваме преминаването на широките маси на позициите на комунизма. Ние никога не трябва да забравяме думите на Ленин, който най-енергично ни предупреждаваше, че

„работата е именно там, да не вземаме изживяното за нас като изживяно за класата, като изживяно за масите“

Другари, нима са малко и сега такива доктринерски елементи в нашите редове, които в политиката на единния фронт всякога и всякъде виждат единствено само опасности? За такива другари целият единен фронт е опасност от началото докрай. Но тази сектантска „принципиалност“ не е нищо друго освен политическа безпомощност пред трудностите на непосредственото ръководене на борбата на масите.

Сектантството особено се изразява в надценяването на революционизирането на масите, в надценяването на темпа на тяхното оттегляне от позициите на реформизма, в опитите да се прескачат трудните етапи и сложните задачи на движението. Методите на ръководене масите на практика често се заменяха с методите на ръководене на тясна партийна група. Недооценяваше се силата на традиционната връзка на масите с техните организации и ръководства, а когато тези маси не късаха изведнъж тези връзки, към тях започваха да се отнасят също така рязко, както и към техните реакционни ръководители. Шаблонизираха се тактиката и лозунгите за всички страни и не се взимаха под внимание особеностите на конкретната обстановка във всяка отделна страна. Пренебрегваше се необходимостта от упорита борба в средата на самите маси за завоюване доверието на последните, пренебрегваше се борбата за частични искания на работниците и работата в реформистките професионални съюзи и фашистките масови организации. Политиката на единния фронт се заменяше често с голи апели и отвлечена пропаганда.

Сектантските установки не по-малко пречеха на правилния подбор на хората, на възпитанието и издигането на кадри, свързани с масите, ползващи се с доверието на последните, кадри, революционно издържани и проверени в класовите боеве, умеещи да съчетават практическия опит на масовата работа с принципиалната издръжливост на болшевика.

Сектантството по този начин забавяше в значителна степен растежа на комунистическите партии, затрудняваше провеждането на действителна масова политика, пречеше да се използват затрудненията на класовия враг за укрепване позициите на революционното движение, пречеше за завоюването на широките пролетарски маси на страната на комунистическите партии.

Борейки се най-решително за изкореняването и преодоляването на последните остатъци на самодоволното сектантство, ние трябва всестранно да засилим своята бдителност и борбата против десния опортюнизъм и против всички негови конкретни прояви, имайки предвид, че опасността от него ще нараства заедно с разгръщането на широкия единен фронт. Има вече тенденции, които се изразяват в принизяване ролята на Комунистическата партия в редовете на единния фронт и в примиряване със социалдемократическата идеология. Необходимо е да не се изпуска изпредвид, че тактиката на единния фронт е метод за нагледно убеждаване на социалдемократическите работници в правилността на комунистическата и неправилността на реформистката политика, а не примирение със социалдемократическата идеология и практика. Успешната борба за установяването на единен фронт изисква непременно постоянна борба в нашите редове против тенденцията да се принизява ролята на партията, против легалистките илюзии, против заставането на позицията на стихийността и автоматизма както по въпроса за ликвидирането на фашизма, така и в провеждането на единния фронт, против най-малките колебания в момента на решително действие.

„Необходимо е – учи ни другарят Сталин – партията в своята работа да умее да съчетава най-високата принципност (да не се смесва със сектантството!) с максимума връзки и контакт с масите (да не се смесва с опашкарството), без което е невъзможно за партията не само да учи масите, но и да се учи от тях, не само да води масите и да ги издига до равнището на партията, но и да се вслушва в гласа на масите и да отгатва техните наболели нужди.“

Политическото единство на работническата класа

Другари! Развитието на единния фронт на съвместна борба на комунистическите и социалдемократическите работници против фашизма и настъплението на капитала издига също така въпроса за политическото единство, за единна масова политическа партия на работническата класа. Социалдемократическите работници все повече се убеждават от опит, че борбата против класовия враг изисква единно политическо ръководство, защото двойствеността на ръководството затруднява по-нататъшното развитие и укрепване на единната борба на работническата класа.

Интересите на класовата борба на пролетариата и успехът на пролетарската революция диктуват необходимостта от наличието на единна пролетарска партия във всяка страна. Да се постигне това, разбира се, не е така лесно и просто. Това изисква упорита работа и борба и ще бъде по необходимост повече или по-малко дълъг процес. Комунистическите партии трябва, опирайки се на растящото влечение у работниците към обединяване на социалдемократическите партии или отделни организации с комунистическите партии, да вземат твърдо и уверено в своите ръце инициативата за това обединяване. Делото по Обединяването на силите на работническата класа в единна революционна пролетарска партия в момент, когато международното работническо движение влиза в периода на ликвидиране на разцеплението, е наше дело, дело на Комунистическия интернационал.

Но ако за създаването на единен фронт на комунистическите и социалдемократическите партии е достатъчно съглашение за борба против фашизма, настъплението на капитала и войната, то създаването на политическо единство е възможно само върху основата на редица определени условия от принципиален характер.

Това обединяване е възможно само,

първо, при условие на пълна независимост от буржоазията и на пълно разкъсване на блока на социалдемокрацията с буржоазията;

второ, при условие на предварително осъществяване на единодействието;

трето, при условие да бъде призната необходимостта от революционно събаряне на господството на буржоазията и установяване на диктатурата на пролетариата във формата на съвети;

четвърто, при условие на отказване от поддръжка на своята буржоазия в империалистическата война;

пето, при условие на изграждане на партията върху основата на демократическия централизъм, който осигурява единството на волята и действието и който е проверен в опита на руските болшевики.

Ние трябва търпеливо и другарски да разясняваме на социалдемократическите работници защо без тези условия е невъзможно политическото единство на работническата класа. Ние трябва заедно с тях да обсъждаме смисъла и значението на тези условия.

Защо за осъществяване на политическото единство на пролетариата са необходими пълна независимост от буржоазията и разкъсване блока на социалдемокрацията с буржоазията?

Защото целият опит на работническото движение и по-специално опитът на петнадесетте години коалиционна политика в Германия показа, че политиката на класово сътрудничество, политиката на зависимост от буржоазията води към поражение на работническата класа и към победа на фашизма. И само пътят на непримиримата класова борба против буржоазията, пътят на болшевиките е сигурният път към победата.

Защо предварителното установяване на единодействие трябва да бъде предпоставка на политическото единство?

Защото единодействието за отблъскване настъплението на капитала и на фашизма е възможно и необходимо още преди обединяването на мнозинството на работниците върху общата политическа платформа за събарянето на капитализма, а изработването на единство на възгледите по основните пътища и цели на пролетарската борба, без което е невъзможно обединяването на партиите, изисква повече или по-малко продължително време. И защото единството на възгледите се изработва най-добре още днес в съвместната борба против класовия враг. Вместо единен фронт да се предлага веднага обединяване – значи да се постави конят зад талигата и да се мисли, че талигата ще тръгне напред. Именно защото въпросът за политическото единство за нас не е маневра както за мнозина социалдемократически водачи, ние настояваме за осъществяване на единодействието като един от най-важните етапи в борбата за политическо единство.

Защо е необходимо признаването на революционното събаряне на буржоазията и установяването на пролетарската диктатура във формата на съветска власт?

Защото опитът от победата на Великата Октомврийска социалистическа революция, от една страна, горчивите уроци в Германия, Австрия и Испания в течение на целия следвоенен период, от друга, отново потвърдиха, че победата на пролетариата е възможна само по пътя на революционното събаряне на буржоазията и че буржоазията по-скоро ще удави работническото движение в море от кръв, отколкото да позволи на пролетариата да установи социализма по мирен път. Опитът на Октомврийската революция нагледно показа, че основното съдържание на пролетарската революция е въпросът за диктатурата на пролетариата, която е призвана да смаже съпротивата на съборените експлоататори, да въоръжи революцията за борба против империализма и да доведе революцията до пълната победа на социализма. За да се осъществи диктатурата на пролетариата като диктатура на огромното болшинство над нищожното малцинство, над експлоататорите – а само като такава именно тя може да бъде осъществена, – за това са нужни съвети, които да обхващат всички слоеве на работническата класа, основните маси на селяните и другите трудещи се, без пробуждането и включването на които във фронта на революционната борба е невъзможно закрепването на победата на пролетариата.

Защо отказването да се подкрепя буржоазията в империалистическата война е условие за политическото единство?

Защото буржоазията води империалистическа война за своите хищнически цели, против интересите на огромното болшинство от народите, под каквото и прикритие да се води тази война. Защото всички империалисти съчетават трескавата подготовка на войната с крайното усилване на експлоатацията и угнетяването на трудещите се вътре в страната. Поддържането на буржоазията в такава война означава измяна на интересите на страната и на международната работническа класа.

Защо, най-после, изграждането на партията върху основата на демократическия централизъм е условие за единството?

Защото само партия, която е построена върху основата на демократическия централизъм, може да осигури единство на волята и действието, може да доведе пролетариата до победа над буржоазията, разполагаща с такова могъщо оръдие като централизирания държавен апарат. Прилагането принципа на демократическия централизъм издържа блестяща историческа проверка в опита на Руската болшевишка партия, партията на Ленин–Сталин.

Да, другари, ние сме за единна масова политическа партия на работническата класа. Но оттук и необходимостта, както казва другарят Сталин,

„от боева партия, революционна партия, достатъчно смела, за да поведе пролетариата на борба за власт, достатъчно опитна, за да се ориентира в сложните условия на революционната обстановка, и достатъчно гъвкава, за да заобиколи всички и всякакви подводни камъни по пътя към целта“

Ето защо трябва да се борим за политическо обединяване върху основата на посочените условия.

Ние сме за политическото единство на работническата класа! За това ние сме готови най-тясно да сътрудничим с всички социалдемократи, които са за единния фронт и искрено подкрепят обединяването върху посочените условия. Но именно защото сме за единството, ние решително ще се борим против всички „леви“ демагози, които се опитват да използват разочарованието на социалдемократическите работници за създаване на нови социалистически партии или интернационали, насочени против комунистическото движение и задълбочаващи по такъв начин разцеплението на работническата класа.

Ние поздравяваме растящия стремеж сред социалдемократическите работници към единен фронт с комунистите. В този факт ние виждаме растежа на тяхното революционно съзнание и началото на преодоляване на разцеплението на работническата класа. Считайки, че единодействието е наложителна необходимост и най-сигурният път към създаване и на политическото единство на пролетариата, ние заявяваме, че Комунистическият интернационал и неговите секции са готови да влязат в преговори с Втория интернационал и неговите секции за изграждане единството на работническата класа в борбата против настъплението на капитала, против фашизма и опасността от империалистическа война.

Заключение

Другари!

Аз свършвам моя доклад. Както виждате, държейки сметка за изменилата се след VI конгрес обстановка, за уроците от нашата борба и опирайки се на достигнатата вече степен на консолидация на нашите партии, ние поставяме сега по новому редица въпроси и на първо място въпроса за единния фронт и за подхода към социалдемокрацията, реформистките профсъюзи и другите масови организации.

Намират се мъдреци, които във всичко това виждат отстъпление от нашите принципиални позиции, някакъв си завой надясно от линията на болшевизма. Но какво! У нас, в България, казват: „Гладна кокошка просо сънува“.

Нека така мислят тези политически кокошки.

Това малко ни интересува. За нас е важно нашите собствени партии и широките маси от целия свят да разберат правилно към какво се стремим ние.

Ние не бихме били революционни марксисти, ленинци, достойни ученици на Маркс–Енгелс–Ленин–Сталин, ако не престрояваме по съответен начин нашата политика и нашата тактика в зависимост от изменилото се положение и извършващите се промени в световното работническо движение.

Ние не бихме били истински революционери, ако не се учехме от нашия собствен и тоя на масите опит.

Ние искаме нашите партии в капиталистическите страни да се борят и действат като истински политически партии на работническата класа, да играят действително ролята на политически фактор в живота на своята страна, да водят всякога активна болшевишка масова политика, а не да се ограничават само с пропаганда и критика и с голи апели за борба за пролетарска диктатура.

Ние сме врагове на всяка схематичност. Ние искаме да се държи сметка за конкретната обстановка във всеки момент и във всяко дадено място, а не да се действа по определен шаблон винаги и навсякъде, да не се забравя, че в разните условия позицията на комунистите не може да бъде еднаква.

Ние искаме да се държи трезво сметка за всички етапи в развитието на класовата борба и в растежа на класовото съзнание на самите маси, да умеем да намираме и разрешаваме на всеки етап конкретните задачи на революционното движение, които съответстват на този етап.

Ние искаме да намерим общ език с широките маси, за да се борим против класовия враг; да намерим пътища за окончателното преодоляване изолираността на революционния авангард от масите на пролетариата и всички трудещи се, а така също за преодоляване на съдбоносната изолираност на самата работническа класа от нейните естествени съюзници и борбата против буржоазията и фашизма.

Ние искаме да въвличаме все по-широки маси в революционната класова борба и да ги приближаваме към пролетарската революция, изхождайки от техните неотложни нужди и интереси и върху основата на техния собствен опит.

Ние искаме по примера на нашите славни руски болшевики, по примера на ръководещата партия на Комунистическия интернационал – Комунистическата партия на Съветския съюз – да съчетаем революционния героизъм на германските, испанските, австрийските и други комунисти с истинския революционен реализъм и да турим край на последните остатъци от схоластическата суетня около сериозните политически въпроси.

Ние искаме всестранно да въоръжим нашите партии, за да разрешат стоящите пред тях извънредно сложни политически задачи. За това трябва да се издига все по-високо тяхното теоретическо равнище и се възпитават в духа на живия марксизъм-ленинизъм, а не в духа на мъртвото доктринерство.

Ние искаме да изкореним от нашите редове самодоволното сектантство, което на първо място ни прегражда пътя към масите и пречи за провеждането на истинска болшевишка масова политика.

Ние искаме по всякакъв начин да засилим борбата против всички конкретни прояви на десния опортюнизъм, имайки предвид, че опасността от тази страна ще расте тъкмо в практиката на провеждането на нашата масова политика и борба.

Ние искаме комунистите във всяка страна да извличат и използуват своевременно всички уроци от своя собствен опит като революционен авангард на пролетариата. Ние искаме те да се научат възможно по-скоро да плуват в бурните води на класовата борба, а не да седят на брега като наблюдатели и регистратори на прииждащите и плискащи се в брега вълни, чакайки хубаво време.

Ето какво искаме ние!

И ние искаме всичко това, защото само по такъв начин работническата класа начело на всички трудещи се, сплотявайки се в милионна революционна армия, ръководена от Комунистическия интернационал, и имайки такъв велик и мъдър кормчия като нашия вожд другаря Сталин, ще успее несъмнено да изпълни своята историческа мисия – да помете от лицето на земята фашизма и заедно с него капитализма.

***

За единството на работническата класа против фашизма

 

Заключителна реч пред VІІ световен конгрес на Комунистическия интернационал, 13 август 1935 г.

 

Другари! Подробните разисквания по моя доклад свидетелстват за огромния интерес на конгреса към основните тактически проблеми и задачи на борбата на работническата класа против настъплението на капитала и фашизма, против опасността от империалистическа война.

Обобщавайки сега резултата от осемдневните разисквания, ние можем да констатираме, че всички съществени положения на доклада срещнаха единодушното одобрение на конгреса. Никой от изказалите се не възрази против набелязаните от нас тактически положения и предложената резолюция.

Може смело да се каже, че нито на един от предшестващите конгреси на Комунистическия интернационал не се е проявявала такава идейно-политическа сплотеност както сега.  Пълното единодушие на конгреса свидетелства, че в нашите редове е напълно съзряло съзнанието за необходимостта от преустройство на нашата политика и тактика съобразно изменилата се обстановка върху основата на извънредно богатия и поучителен опит от последните години.

Това единодушие несъмнено може да се счита като едно от най-важните условия за успешното разрешение на главната и най-близка задача на международното пролетарско движение – установяване на единодействие на всички части на работническата класа в борбата против фашизма.

За да решим успешно тая задача, нам е нужно, първо, комунистите умело да се ползват от оръжието на марксистко-ленинския анализ, като изучават щателно конкретната обстановка и разположението на класовите сили в тяхното развитие и съобразно с това те да строят своите планове на дейност и борба. Трябва по най-безпощаден начин да изкореним привързаността към измислени схеми, безжизнени формули и готови шаблони, която често спъва нашите другари. Ние трябва да турим край на това положение на нещата, когато комунисти, на които липсват знания и способности за марксистко-ленински анализ, заменят този анализ с общи фрази и общи лозунги от рода на „революционен изход от кризата“, без да се опитат сериозно да разяснят при наличието на какви условия, при какво съотношение на класовите сили, при каква степен на революционна зрелост на пролетариата и трудещите се маси, при каква степен на влиянието на Комунистическата партия е възможен такъв революционен изход от кризата. А без такъв анализ всички подобни лозунги стават пуст звук, безсъдържателна фраза, която само затъмнява нашите днешни задачи. Без конкретен марксистко-ленински анализ ние никога не ще съумеем правилно да поставим и разрешим нито въпроса за фашизма, нито въпроса за пролетарския и общонародния фронт, нито въпроса за отношението към буржоазната демокрация, нито за правителството на единния фронт, нито за процесите, които се извършват вътре в работническата класа и специално сред социалдемократическите работници, нито множество други нови и сложни въпроси, които поставя и ще поставя пред нас самият живот, развитието на класовата борба.

Второ, нам са нужни живи хора, хора, които израстват из средата на работническата класа, из нейната ежедневна борба, хора на боевото действие, беззаветно предани на пролетарското дело, с чиято енергия и мишци ще се провеждат решенията на нашия конгрес. Без болшевишки, ленинско-сталински кадри ние не ще разрешим тези огромни задачи, които стоят пред трудещите се в борбата против фашизма.

На трето място нужни са хора, въоръжени с компаса на марксистко-ленинската теория, без умелото използване на която иначе те се превръщат в ограничени, късогледи практици, неспособни да предвиждат, които, намирайки само от случай на случай решения, изпускат широката перспектива на борбата, която показва на масите къде и защо ние отиваме и накъде водим трудещите се.

Четвърто, нам е нужна организация на масите за провеждането на нашите решения в живота. Само нашето идейно-политическо влияние не е достатъчно. Ние трябва да престанем да разчитаме на стихийността на движението, което е една от основните наши слабости. Трябва да помним, че без организационна работа, упорита, продължителна, търпелива, която  понякога  изглежда неблагодарна, масите не ще преплуват към комунистическия бряг. За да умеем да организираме масите, ние трябва да усвоим ленинско-сталинското изкуство да запознаваме с нашите решения не само комунистите, но и най-широките трудещи се маси. Трябва да се научим да говорим с масите не на езика на книжните формули, а на езика на борците за делото на масите, всяка дума, всяка мисъл, на които отразяват мислите и настроението на милионите.

На тези въпроси преди всичко аз бих искал да се спра в своето заключително слово.

Другари! Конгресът посрещна новите тактически положения с голям ентусиазъм и единодушие. Наистина ентусиазмът и единодушието сами по себе си са прекрасни неща. Но още по-добре е, когато те се съчетават с дълбоко обмислен критически подход към стоящите пред нас задачи, с правилното усвояване на взетите решения и с действително разбиране на средствата и методите на прилагане на тия решения в конкретната обстановка на всяка страна.

Та ние и по-рано вземахме твърде единодушно нелоши решения. Но бедата се заключаваше в това, че ги вземахме често формално и довеждахме тия решения, в най-добрия случай, до знанието само на неголемия авангард на работническата класа. Нашите решения не се превръщаха в плът и кръв на широките маси, те не се превръщаха в ръководство за действие на милионите.

Можем ли да твърдим, че ние сме вече окончателно ликвидирали с такъв формален подход към взетите резолюции? Не. Трябва да се каже, че и на този конгрес в изказванията на отделни другари се проявяват остатъци от формализъм, чувства се понякога стремеж да се замени конкретният анализ на действителността и на живия опит с някаква нова схема, с някаква нова, опростена, безжизнена формула и се представи като действителност, като съществуващо това, което нам е желателно, но което още не съществува.

Борбата против фашизма трябва да бъде конкретна

Никакви общи характеристики на фашизма, колкото и верни да са те сами по себе си, не ни освобождават от необходимостта конкретно да изучаваме и държим сметка за своеобразието на развитието на фашизма и за различните форми на фашистката диктатура е отделните страни и на различните етапи. Необходимо е във всяка страна да се изследва, да се изучи, да се издири национално-особеното, национално-специфичното във фашизма и съобразно с това да се набележат методите на действие и формите на борбата против фашизма.

Ленин настойчиво ни предупреждаваше срещу всяко „шаблонизиране, механическо изравняване и отъждествявана на тактическите правила, правилата на борбата“. Това указание е особено вярно, когато става дума за борба против такъв враг, който тъй рафинирано, тъй езуитски експлоатира националните чувства и предразсъдъци на масите и техните  антикапиталистически настроения в интереса на едрия капитал. Такъв враг трябва да се опознае точно и всестранно. Необходимо е незабавно да се реагира на неговите разнообразни маневри, да се разкриват неговите скрити ходове и да бъдем готови да му дадем отпор на всяко поприще и във всеки момент. Не трябва да се стесняваме даже да се учим от врага, ако това помогне по-скоро и по-сигурно да му извием шията.

Би било груба грешка да се установява някаква си обща схема за развитието на фашизма за всички страни и всички народи. Такава схема няма да помогне, а ще ни попречи да водим действителна борба. Тя, освен всичко друго, довежда до това, че се тласкат безразборно в лагера на фашизма тези слоеве от населението, които на известен стадий на развитието при правилен подход към тях могат да бъдат поведени на борба против фашизма или поне неутрализирани.

Да вземем например развитието на фашизма във Франция и в Германия. Някои другари считат, че във Франция въобще фашизмът не може да се развива така леко както в Германия. Какво има тук вярно и какво невярно. Вярно е, че в Германия нямаше такива дълбоки демократически традиции както във Франция, която извърши в XVIII и XIX век няколко революции. Вярно е, че Франция е страна, която спечели войната и наложи Версайския договор на другите страни, че във Франция няма това накърняване на националното чувство в масите, което изигра такава голяма роля в Германия. Вярно е, че основните маси на селячеството във Франция са настроени републикански, антифашистки, особено в южните райони, за разлика от Германия, дето още преди идването на фашизма на власт значителна част от селячеството се намираше под влиянието на реакционните партии.

Но, другари, въпреки съществуващите различия в развитието на фашисткото движение във Франция и Германия, въпреки моментите, които затрудняват настъплението на фашизма във Франция, би било късогледство да не се вижда непрекъснатият растеж на фашистката опасност в тази страна и да се подценява възможността от фашистки преврат. Във Франция има цял ред моменти, които, от друга страна, благоприятстват за развитието на фашизма. Не забравяйте, че икономическата криза, която се започна във Франция по-късно, отколкото в другите капиталистически страни, продължава да се задълбочава и изостря, а това особено улеснява разпасването на фашистката демагогия. Френският фашизъм има такива силни позиции в армията, сред офицерството, каквито националсоциалистите преди идването си на власт нямаха в райхсвера. По-нататък нито в една почти страна корупцията на парламентарния режим не е вземала такива чудовищни размери и не е предизвикала такова възмущение на масите както във Франция, с което, както е известно, демагогски спекулират френските фашисти в борбата против буржоазната демокрация. Не забравяйте така също, че за развитието на фашизма способства силният страх на френската буржоазия да не изгуби своята политическа и военна хегемония в Европа.

Оттук следва, че успехите, постигнати от антифашисткото движение във Франция, за които говориха тук другарите Торез и Кашен и на които ние се радваме от цялата си душа, още далеч не могат да се разглеждат като показател, че трудещите се маси са успели окончателно да преградят пътя на фашизма. Нужно е още веднъж с всичката настойчивост да се подчертае цялата важност на задачите на френската работническа класа в борбата против фашизма – задачи, които вече посочих в моя доклад.

Опасно е също така да си правим илюзии за слабостта на фашизма в другите страни, където той не разполага с широка масова база. Ние имаме примерите на такива страни като България, Югославия, Финландия, където фашизмът, нямайки широка база, все пак дойде на власт, опирайки се на въоръжените сили на държавата, и след това се опитва да разшири своята база чрез използване на държавния апарат.

Прав беше др. Дът, твърдейки, че в нашите редове имаше тенденция да се разглежда фашизмът въобще, без да се държи сметка за конкретните особености на фашистките движения в отделните страни и приемайки погрешно за фашизъм всички реакционни мероприятия на буржоазията и даже целия некомунистически лагер като фашистки. В резултат на това не се засилваше, а, наопаки, се отслабваше борбата против фашизма.

Но и сега има още остатъци от схематичен подход към фашизма. Нима не е проявление на такъв схематичен подход твърдението на отделни другари, че „новият ред“ на Рузвелт представлява от себе си още по-ясна и остра форма на развитието на буржоазията към фашизма, отколкото е например „националното правителство“ в Англия? Трябва да бъдеш голям схематик, за да не видиш, че тъкмо най-реакционните кръгове на американския финансов капитал, които атакуват Рузвелт, представляват преди всичко тази сила, която стимулира и организира фашисткото движение в САЩ. Да не виждаш действителния фашизъм, който се заражда в САЩ зад лицемерните фрази на такива кръгове относно „защитата на демократическите права на американските граждани“ – това значи да дезориентираш работническата класа в борбата против нейния най-зъл враг.

В колониалните и полуколониалните страни, както се изтъкваше и в разискванията, се развиват също така известни фашистки групи, но тук, разбира се, и дума не може да става за такъв фашизъм, какъвто ние сме привикнали да виждаме в Германия, Италия и другите капиталистически страни. Тук трябва да се изучат и вземат под внимание съвсем особените икономически, политически и исторически условия, съобразно с които фашизмът приема и ще приема своеобразни форми.

Някои другари, страдащи от мързел на мисълта, като не умеят конкретно да разглеждат явленията на живата действителност, заменят подробното и щателно изучаване на конкретната обстановка и съотношение на класовите сили с общи формули, които нищо не говорят. Те напомнят не снайперите, които бият точно в целта, а такива „изкусни“ стрелци, които систематически и безпогрешно бият извън целта, като попадат ту по-горе, ту по-долу, ту по-далеч, ту по-близо. А ние, другари, като комунистически дейци на работническото движение, като революционен авангард на работническата класа искаме да бъдем такива снайпери, които действително безпогрешно бият в целта.

Единен пролетарски фронт или антифашистки народен фронт

Някои другари напразно си блъскат главата над въпроса, с какво да се започне – с единния фронт на пролетариата или с антифашисткия народен фронт?

Едни казват: не може да се пристъпи към установяване на антифашистки народен фронт, преди да се организира здрав единен фронт на пролетариата.

Но тъй като изграждането на единния пролетарски фронт се натъква на съпротивата на реакционната част от социалдемокрацията в редица страни – разсъждават други, – то по-добре е да се започне веднага с народния фронт и само върху тази основа след това да се развива единният фронт на работническата класа.

И едните, и другите очевидно не разбират, че единният фронт на пролетариата и антифашисткият народен фронт са свързани от живата диалектика на борбата, преплитат се, преминават в процеса на практическата борба против фашизма един в друг и съвсем не са отделени един от друг с китайска стена.

Не може наистина сериозно да се мисли, че е възможно истинско осъществяване на антифашисткия народен фронт, без да бъде установено единство в действията на самата работническа класа, която е ръководната сила на този народен фронт. В същото време по-нататъшното развитие на единния пролетарски фронт зависи в значителна степен от превръщането му в народен фронт против фашизма.

Представете си, другари, такъв схематик, който стои пред нашата резолюция и като същински зубрач конструира своята схема:

най-напред единен фронт на пролетариата отдолу в местен мащаб;

след това единен фронт отдолу в областен мащаб;

след това единен фронт отгоре, който преминава същите стъпала;

по-нататък – единство на професионалното движение;

след това привличане на другите антифашистки партии;

след това широк народен фронт отгоре и отдолу;

а след това движението трябва да се повдига на по-висока степен, да се политизира, да се революционизира и така нататък и тем подобни.

Вие ще кажете, другари, че това е явна глупост. Съгласен съм с вас. Но бедата е именно в това, че подобна сектантска  глупост в една или друга форма се среща, за съжаление, още твърде често в нашите редове.

А как стои работата в действителност? Разбира се, ние трябва навсякъде да се борим за създаването на широк общонароден фронт за борба против фашизма. Но в цяла редица страни ние няма да отидем по-далеч от общи разговори за народния фронт, ако не съумеем чрез мобилизиране на работническите маси да сломим съпротивата на реакционната част от социалдемокрацията против единния фронт на пролетарската борба. Така стои въпросът преди всичко в Англия, където работническата класа съставлява болшинството от населението, където английските трейдюниони и Лейбъристката партия водят след себе си основната маса на работническата класа. Така стои въпросът в Белгия, в Скандинавските страни, дето срещу числено неголемите комунистически партии противостоят силни масови синдикални съюзи и числено големи социалдемократически партии.

Комунистите в тези страни биха сторили извънредно голяма политическа грешка, ако биха се отказали от борбата за създаването на единен пролетарски фронт под прикритието на общи разговори за народен фронт, който не може да бъде създаден без участието на масовите организации на работническата класа. За да се създаде в тия страни истински народен фронт, комунистите трябва да извършат огромна политическа и организационна работа сред работническите маси. Те трябва да преодолеят предразсъдъците в тези маси, които считат своите масови реформистки организации вече като въплъщение на пролетарското единство, и да убедят тези маси в това, че изграждането на единния фронт с комунистите означава преминаването на тези маси върху позициите на класовата борба и че само такова   преминаване   гарантира успеха на борбата против настъплението на капитала и фашизма. Ние ще преодолеем изпречващите се пред нас трудности не с това, че ще си поставим тук по-широки задачи. Наопаки, борейки се за отстраняването на тези трудности, ние подготвяме не на думи, а на дело създаването на истински общонароден фронт за борба против фашизма, против настъплението на капитала и против опасността от империалистическа война.

Иначе стои въпросът в такива страни като Полша, където наред с работническото движение се развива силно селско движение, където селските маси имат свои организации, които се радикализират под влиянието на аграрната криза, където националното угнетяване предизвиква възмущение сред националните малцинства. Тук развитието на общонародния фронт на борбата ще върви успоредно с развитието на единния пролетарски фронт, а понякога в такъв тип страни движението на общонародния фронт може дори да изпреварва движението на работническия фронт.

Вземете такава страна като Испания, която се намира в процес на буржоазнодемократическа революция. Може ли да се каже, че тук организационната разпокъсаност на пролетариата изисква създаването на пълното единство на борбата на работническата класа преди още да бъде създаден работническо-селският фронт против Лерус и Хил Роблес? Поставяйки така въпроса, ние бихме изолирали пролетариата от селяните, бихме снели фактически лозунга за аграрната революция, бихме улеснили възможността за враговете на народа да разединяват пролетариата и селяните и да противопоставят последните на работническата класа. А това, както е известно, беше една от основните причини за поражението на работническата класа в октомврийските боеве през 1934 г. в Астурия.

Не бива обаче да се забравя едно: във всички страни, където пролетариатът е сравнително малоброен, където преобладават селяните и дребнобуржоазните градски слоеве – в тези страни е толкова по-необходимо да се полагат всички усилия за създаването на траен единен фронт на самата работническа класа, за да може тя да заеме своето място като ръководен фактор по отношение на всички трудещи се.

И така, другари, при решаване на въпроса за пролетарския фронт и народния фронт не могат да се дават всеизчерпващи рецепти за всички случаи от живота за всички страни и за всички народи. Универсализмът при такъв въпрос, прилагането на едни и същи рецепти към всички страни е равносилно, позволете да кажа, на невежество. А невежеството трябва да се бие даже тогава и още повече тогава, когато то се проявява под булото на универсални схеми.

За ролята на социалдемокрацията и нейното отношение към единния фронт на пролетариата

Другари! От гледна точка на нашите тактически задачи има важно значение правилният отговор на въпроса, явява ли се в дадения момент и къде още социалдемокрацията се явява главна опора на буржоазията.

Някои от другарите, които взеха участие в разискванията (др. Флорин, др. Дът), засегнаха този въпрос, но предвид на неговата важност трябва да му се даде по-пълен отговор. Това е въпрос, който поставят, и не могат да не поставят, работниците от всички течения и особено социалдемократическите работници.

Трябва да се има предвид, че в цяла редица страни положението на социалдемокрацията в буржоазната държава и нейното отношение към буржоазията се е изменило или се изменя.

Първо, кризата издъно разклати положението даже на най-осигурените слоеве на работническата класа, така наречената работническа аристокрация, на която предимно, както е известно, се опира социалдемокрацията. И тези слоеве започват все повече да променят своите предишни възгледи по отношение целесъобразността на политиката на класово сътрудничество с буржоазията.

Второ, в редица страни, както аз вече посочих в своя доклад, самата буржоазия е принудена да се отказва от буржоазната демокрация и да прибягва към терористическа форма на своята диктатура, лишавайки социалдемокрацията не само от нейното предишно положение в държавната система на финансовия капитал, но в определени условия и от нейната легалност, като я подлага на преследвания или даже на разгром.

Трето, под влиянието на поуките от поражението на работниците в Германия, Австрия и Испания, което е резултат главно на социалдемократическата политика на класово сътрудничество с буржоазията, и, от друга страна, под влиянието на победата на социализма в Съветския съюз като резултат на болшевишката политика и прилагане на революционния марксизъм – социалдемократическите работници се революционизират, започва се техният завой към класовата борба против буржоазията.

Съвкупността от тези причини все повече затруднява, а в някои страни прави просто невъзможно за социалдемокрацията да запази занапред своята предишна роля като опора на буржоазията.

Неразбирането на това е особено вредно в тези страни, където фашистката диктатура е лишила социалдемокрацията от нейната легалност. От тая гледна точка беше правилна самокритиката на тия германски другари, които в своите речи отбелязаха необходимостта да се ликвидира със сляпото придържане към буквата на остарели формули и решения, които се отнасят до социалдемокрацията, и се ликвидира с игнорирането на промените в нейно го положение. Ясно е, че такова игнориране води към изопачаване на нашата линия на изграждане единството на работническата класа и улеснява саботажа на единния фронт от страна на реакционните елементи в социалдемокрацията.

Но процесът на революционизирането вътре в социалдемократическите   партии,  който   става сега във всички страни, се развива неравномерно. Не бива да си представяме работата така, че революционизиращите се социалдемократически работници веднага и масово ще преминават върху  позициите на последователната  класова борба и без всякакви междинни етапи направо ще се обединяват с комунистите. Това ще бъде в редица страни повече или по-малко труден, повече или по-малко сложен и продължителен процес, който във всеки случай съществено зависи от нашата правилна политика и тактика. Ние трябва да държим сметка даже за възможността, че някои  социалдемократически  партии и организации, преминавайки от позицията  на класово сътрудничество с буржоазията на позициите на класовата борба против буржоазията, ще продължават да съществуват още известно време като самостоятелни организации и партии. И, разбира се, в такъв случай не може и дума да става да се разглеждат такива социалдемократически организации или партии като опора на буржоазията.

Не бива да се разчита, че ония социалдемократически работници, които се намират под влиянието на втълпяваната им с десетилетия идеология на класовото сътрудничество с буржоазията, ще се простят от само себе си с тази  идеология  само по  силата  на  действието  на обективните причини. Не. Това е наша, на комунистите, задача да им помогнем да се освободят от властта на реформистката идеология. Разясняването на принципите и програмата на комунизма трябва да се води по другарски, търпеливо и съобразно с равнището на политическото развитие на отделните социалдемократически работници. Нашата критика на социалдемократизма трябва да стане по-конкретна и систематична. Тя трябва да се основава върху опита на самите   социалдемократически маси. Трябва да се има предвид, че върху основата преди всичко на опита на съвместната борба против класовия враг, ръка за ръка с комунистите, е възможно и трябва да се облекчи и ускори революционното развитие на социалдемократическите работници. За социалдемократическите работници няма по-действително средство за изживяване на техните колебания и съмнения от участието в пролетарския единен фронт.

Ние ще направим всичко, което зависи от нас, за да улесним не само за социалдемократическите работници, но и за тези дейци на социалдемократическите партии и организации, които искрено желаят да преминат на революционна класова позиция, съвместната с нас работа и борба против класовия враг. Но в същото време ние заявяваме: тези социалдемократически дейци, редови функционери и работници, които продължават да поддържат разцепническата роля на реакционните водачи на социалдемокрацията и се обявяват против единния фронт и които по такъв начин пряко или косвено помагат на класовия враг, със самото това те вземат върху себе си пред работническата класа отговорност не по-малка от историческата отговорност на тези, които поддържаха социалдемократическата политика на класово сътрудничество, политика, която погуби в редица европейски страни революцията в 1918 г. и разчисти пътя на фашизма.

Въпросът за отношението към единния фронт служи като водораздел между реакционната част на социалдемокрацията и нейните революционизиращи се слоеве. Нашата помощ на революционизиращата се част ще бъде толкоз по-действителна, колкото по-усилена бъде нашата борба против реакционния лагер в социалдемокрацията, която се намира в блок с буржоазията. И самоопределението на отделните елементи вътре в левия лагер ще тръгне толкова по-скоро, колкото по-решително комунистите се борят за единен фронт със социалдемократическите партии. Практиката на класовата борба и участието на социалдемократите в движението на единния фронт ще покажат кой в този лагер ще се окаже „ляв“ на думи и кой е действително ляв.

 

За правителство на единния фронт

Ако отношението на социалдемокрацията към практическото осъществяване на единния пролетарски фронт въобще във всяка страна е главен показател на това, изменила ли се е и в каква степен предишната роля на Социалдемократическата партия или на отделни нейни части в буржоазната държава, то особено ярък показател на това ще бъде отношението на социалдемокрацията към въпроса за правителство на единния фронт.

При такава ситуация, когато въпросът за създаването на правителство на единния фронт бъде поставен на дневен ред като непосредствена практическа задача, този въпрос ще стане решаващият, пробният камък за политиката на социалдемокрацията в дадена страна: или заедно с фашизиращата се буржоазия против работническата класа, или заедно с революционния пролетариат против фашизма и реакцията не на думи, а на дело. Така ще бъде поставен неизбежният въпрос както в момента на създаването, така и във време на управлението на правителството на единния фронт.

За характера и условията на създаване на правителство на единния фронт или на антифашисткия народен фронт, струва ми се, другари, че в доклада вече е казано това, което е необходимо за обща тактическа ориентировка. Да се иска повече от това, т. е. да набележим всички възможни видове и всички условия за създаването на такова правителство – това значи да изпаднем в безплодни гадания.

Аз бих искал да предпазя от всяко опростяване и схематизъм по тоя въпрос. Животът е по-сложен от всякакви схеми. Невярно е например да се представя работата така, че правителството на единния фронт е задължителен етап по пътя към установяване на пролетарската диктатура. Това е също така невярно, както беше невярно по-рано да се поставя работата тъй, че във фашистките страни няма да има никакви промеждутъчни етапи и фашистката диктатура ще бъде непременно и непосредствено сменена от пролетарската диктатура.

Същността на въпроса се свежда до това: ще бъде ли готов самият пролетариат в решителния момент за непосредствено събаряне на буржоазията и установяване на своята власт и ще успее ли той да си осигури в този случай подкрепата на своите съюзници, или пък движението на единния пролетарски фронт и на антифашисткия народен фронт ще бъде в дадения етап в състояние само да смаже или да събори фашизма, без да премине непосредствено към ликвидиране на буржоазната диктатура. И само на това основание в последния случай да се откаже от създаване на единния или народния фронт би било недопустимо политическо късогледство, а не сериозна революционна политика.

Не е трудно да се разбере също така, че създаването на правителство на единния фронт в страните, където фашизмът още не е на власт – това е нещо по-друго, отколкото в страните на фашистката диктатура. В последните страни създаването на такова правителство е възможно само в процеса на събарянето на фашистката власт. В страните, където се развива буржоазнодемократическата революция, правителството на народния фронт би могло да стане правителство на демократическата диктатура на работническата класа и селяните.

Както вече посочих в доклада, комунистите ще поддържат всестранно правителството на единния фронт, доколкото то действително ще се бори против враговете на народа и ще предостави на Комунистическата партия и работническата класа свобода на действие. А въпросът за участието на комунистите в правителството зависи изключително от конкретната обстановка. Въпроси от такъв род ще се решават във всеки отделен случай. Никакви готови рецепти тук не могат да се дадат предварително.

За отношението към буржоазната демокрация

В разискванията беше вече посочено, че в полската партия, която мобилизира масите против нападението на фашизма върху правата на трудещите се, „все пак съществувал страх от положително формулиране на демократически искания, за да не се създават демократически илюзии сред масите“. Такъв страх пред положителното формулиране на демократическите искания съществува в една или друга форма не само в полската партия.

Откъде произтича този страх, другари? От неправилното, недиалектическо поставяне на въпроса за отношението към буржоазната демокрация. Ние, комунистите, сме непоколебими привърженици на съветската демокрация, чийто велик опит даде пролетарската диктатура в Съветския Съюз, дето в този момент, когато в капиталистическите страни се ликвидират последните остатъци на буржоазната демокрация, с постановление на VII конгрес на Съветите се провъзгласява въвеждането на общи, равни, преки и тайни избори. Тази съветска демокрация предполага победата на пролетарската революция, превръщането на частната собственост върху средствата за производство в обществена, преминаването на огромното болшинство от народа на пътя на социализма. Тази демокрация не представлява от себе си завършена форма, тя се развива и ще се развива в зависимост от по-нататъшните успехи на социалистическото строителство, от създаването на безкласовото общество и преодоляването на остатъците на капитализма в икономиката и съзнанието на хората.

Но днес милиони трудещи се, които живеят в условията на капитализма, са принудени да определят своето отношение към тези форми, в които в разните страни се облича господството на буржоазията. Ние не сме анархисти и за нас съвсем не е безразлично какъв политически режим съществува в дадена страна: буржоазна диктатура във формата на буржоазна демокрация, макар с най-окастрени права и свободи, или буржоазна диктатура в нейната открита фашистка форма. Като привърженици на съветската демокрация ние ще отстояваме всяка педя от демократическите завоевания, които работническата класа е изтръгнала с многогодишна упорита борба, и решително ще се борим за тяхното разширяване.

Колко жертви е дала работническата класа в Англия, докато извоюва правото на стачки, на легално съществуване на нейните трейдюниони, свобода на събранията и печата, разширение на избирателните права и т. н. Колко десетки хиляди работници дадоха своя живот в революционните боеве във Франция през деветнадесетия век, за да извоюват елементарни права и легални възможности да организират своите сили за борба против експлоататорите! Пролетариатът от всички страни е пролял много кръв за извоюването на буржоазнодемократическите свободи и, разбира се, че той с всички сили ще се бори за тяхното запазване.

Нашето отношение към буржоазната демокрация не е еднакво при всички условия. Например през време на Октомврийската революция руските болшевики водеха борба не на живот, а на смърт против всички тия политически партии, които под флага на защита на буржоазната демокрация се бореха против установяване на пролетарската диктатура. Болшевиките се бореха против тези партии, защото знамето на буржоазната демокрация тогава стана знаме на мобилизацията на всички контрареволюционни сили за борба против победата на пролетариата. Друго е положението сега в капиталистическите страни. Сега фашистката контрареволюция атакува буржоазната демокрация, като се стреми да установи над трудещите се режим на най-варварска експлоатация и потисничество. Сега трудещите се маси в редица капиталистически страни са принудени да избират конкретно днес не между пролетарската диктатура и буржоазната демокрация, а между буржоазната демокрация и фашизма.

Освен това сега положението се отличава от това, което бе например в епохата на капиталистическата стабилизация. Тогава нямаше такава актуална фашистка опасност както сега. Тогава революционните работници имаха пред себе си в редица страни буржоазната диктатура във формата на буржоазна демокрация, против която те съсредоточаваха главния огън. В Германия те се бореха против Ваймарската република, не защото тя беше република, а защото тя беше буржоазна република, която потискаше революционното движение на пролетариата, особено в 1918-1920, 1923 г.

Но можеха ли комунистите да останат на тази позиция и тогава, когато фашисткото движение започна да надига глава, когато например в 1932 г. фашистите в Германия организираха и въоръжиха стотици хиляди щурмоваци против работническата класа? Разбира се, че не. Грешката на комунистите в редица страни, и по-специално в Германия, се заключаваше в това, че те не взеха под внимание станалите изменения, а продължаваха да повтарят тези лозунги и да стоят на тези тактически позиции, които бяха правилни преди няколко години, особено в момента, когато борбата за пролетарска диктатура носеше актуален характер и когато под знамето на Ваймарската република, както това беше в 1918-1920 г., се групираше цялата германска контрареволюция.

И обстоятелството, че става нужда и днес да отбелязваме наличието на страх в нашите редове пред издигането на положително демократически искания – показва доколко нашите другари още не са овладели марксистко-ленинския метод в подхода към такива важни въпроси на нашата тактика. Някои казват, че борбата за демократически права може да отвлече работниците от борбата за пролетарска диктатура. Не ще е безполезно да напомним какво писа по този повод Ленин:

„Би било основна грешка да се мисли, че борбата за демокрация е в състояние да отклони пролетариата от социалистическата революция или да я заслони, засенчи и др. т. Напротив, както е невъзможен победоносен социализъм, който да не осъществява пълна демокрация, така не може да се подготви за победа над буржоазията пролетариат, който не води всестранна, последователна и революционна борба за демокрация“.

Тези думи трябва да запомнят много добре всички наши другари, имайки предвид, че от неголеми движения за защита на елементарните права на работническата класа в историята са израствали големи революции. Но за да умеем да свързваме борбата за демократически права с борбата на работническата класа за социализъм, нужно е преди всичко да се откажем от схематическия подход към въпроса за защитата на буржоазната демокрация.

Да имаш правилна линия – това още не е достатъчно

Другари! Изработването на правилна линия, от само себе си се разбира, е основното за Комунистическия интернационал и за всяка негова секция. Но една само правилна линия не е още достатъчна за конкретно ръководство на класовата борба.

За това е необходимо изпълнението на редица условия и преди всичко на следните:

Първото – това е организационното осигуряване провеждането на взетите решения в цялата практическа работа и решително да се преодолеят всички препятствия, които се изпречват по пътя. Това, което другарят Сталин каза на XVII конгрес на ВКП (б) по условията за провеждането на партийната линия, изцяло и напълно може и трябва да се отнесе и към решенията, които се вземат от нашия конгрес:

„Някои мислят – казваше другарят Сталин, – че е достатъчна да се изработи правилна партийна линия, да се провъзгласи тя на всеослушание, да се изложи във вид на общи тезиси и резолюции и да се гласува единодушно, за да дойде победата сама по себе си, така да се каже, по пътя на самотек. Това, разбира се, не е вярно. Това е голямо заблуждение. Така могат да мислят само непоправими бюрократи и канцеларисти … Хубавите резолюции и декларации в полза на генералната линия на партията са само начало на работата, защото те означават само желание за победа, но не самата победа. След като е дадена правилна линия, след като е дадено правилно решение на въпроса, успехът на делото зависи от организационната работа, от организацията на борбата за осъществяване на партийната линия, от правилния подбор на хората, от проверката на изпълнението на решенията на ръководните органи. Без това правилната линия на партията и правилните решения рискуват да бъдат сериозно накърнени. Нещо повече: след като е дадена правилна политическа линия, организационната работа решава всичко, включително и съдбата на самата политическа линия – нейното изпълнение или нейното проваляне“.

Едва ли е нужно да се прибави нещо към тези забележителни думи на другаря Сталин, които трябва да станат ръководно начало в цялата работа на нашата партия.

Другото условие – това е умението да направим решенията на Коминтерна и неговите секции решения на най-широките маси. Това е толкоз по-необходимо сега, когато пред нас стои задачата да създадем единен фронт на пролетариата и въвлечем широките народни маси в антифашисткия народен фронт. Политическият и тактическият гений на Ленин и Сталин най-нагледно и най-ярко от всичко изпъква в майсторското умение да доведат масите чрез собствения им опит към разбиране правилната линия и лозунгите на партията. Ако се проследи цялата история на болшевизма, тази най-богата съкровищница на политическата стратегия и тактика на революционното работническо движение, то можем да се убедим, че болшевиките никога не са заменяли методите на ръководство на масите с методите на ръководство на партията.

Другарят Сталин посочваше, че една от особеностите в тактиката на руските болшевики в периода на подготовката на Октомври е това, че те умееха правилно да определят тези пътища и завои, които естествено довеждат масите до лозунгите на партията, до самия „праг на революцията“, помагайки им да почувстват, да проверят и разпознаят чрез собствения си опит правилността на тези лозунги; че те не смесваха ръководенето на партията с ръководенето на масите и ясно виждаха разликата между първия род и втория род ръководство, разработвайки но този начин тактиката не само като наука за ръководство на партията, но и за ръководство на милионните трудещи се маси.

Необходимо е, по-нататък, да се има предвид, че усвояването на нашите решения от широките маси е невъзможно, ако ние не се научим да говорим на разбран за масите език. Ние далеч не всякога умеем да говорим просто, конкретно, в образи, които са близки и понятни за масите. Ние все още не можем да се откажем от заучените и отвлечени формули. И действително, прегледайте нашите позиви, вестници, резолюции и тезиси и вие ще видите, че те често са написани на такъв език, така тежко са изложени, че са трудни за разбиране даже за функционерите на нашата партия, да не говорим вече за обикновените работници.

Ако помислим, другари, че работниците, особено във фашистките страни, които разпространяват и четат тези позиви, рискуват живота си, тогава ще ни стане още по-ясно защо е необходимо да пишем за масите на достъпен за тях език, за да не отиват напразно жертвите, които се дават.

В не по-малка степен това се отнася и до нашата устна агитация и пропаганда. В това отношение трябва напълно откровено да признаем, че фашистите често се оказват по-ловки и по-гъвкави, отколкото много наши другари.

Аз си спомням например едно събрание на безработните в Берлин преди идването на Хитлер на власт. Това беше по времето на процеса против известните аферисти и спекуланти братя Скларек, който процес продължи няколко месеца. Националсоциалистическият оратор, който взе думата на събранието, използва този процес за своите демагогски цели. Той посочи аферите, подкупите и други престъпления, които бяха извършени от братята Скларек, подчерта, че процесът против тях ще продължава с месеци, и изчисли колко стотици хиляди марки той струва на германския народ и под гръмките ръкопляскания на присъстващите заяви, че подобни бандити като братя Скларек би трябвало да се разстрелят без всякакви разтакавания, а изразходваните по процеса пари да се дадат в полза на безработните.

Вдига се един комунист и иска думата. Председателят в началото отказва, но под натиска на присъстващите, които искаха да чуят комуниста, беше принуден да му даде думата. Когато комунистът се качи на трибуната, всички присъстващи очакваха с нетърпение какво ще каже комунистическият оратор. Какво обаче той каза?

„Другари! – заяви той със силен и гръмък глас. – Току-що се завърши пленумът на Комунистическия интернационал. Той посочи пътя за спасението на работническата класа. Най-главната задача, която той поставя пред вас, другари, това е „завоюването на болшинството на работническата класа“. Пленумът посочи, че движението на безработните трябва да се „политизира“. Пленумът призовава да се издигне това движение на по-висока степен“…

И в този дух ораторът говори по-нататък, мислейки очевидно, че „разяснява“ истинските решения на пленума.

Можеше ли такава реч да завладее безработните? Можеше ли да ги удовлетвори това, че първоначално се готвят да ги политизират, след това да ги революционизират, а след това да ги мобилизират за издигане на тяхното движение на по-висока степен?

Седейки в един от ъглите на помещението, аз с огорчение наблюдавах как присъстващите безработни, които тъй силно желаеха да изслушат комуниста, за да узнаят от него какво конкретно да правят, почнаха да се прозяват и да проявяват явно разочарование. И аз съвсем не се удивих, когато накрая председателят грубо отне думата на нашия оратор, без какъвто и да било протест от страна на събранието.

Това, за съжаление, не е единичен случай в нашата агитация. Такива случаи е имало не само в Германия. Така да агитираш, другари, значи да агитираш против себе си. Време е да свършим веднъж завинаги с такива, позволете да кажа, детински методи на агитация, за да не употребя по-силни думи.

През време на моя доклад председателят др. Куусинен получи от заседателната зала на конгреса едно характерно писмо, адресирано до мене. Аз ще го прочета гласно:

„Моля да засегнете във вашия доклад пред конгреса един въпрос, а именно: всички решения и постановления на Коминтерна да бъдат написани в бъдеще така, че да ги разбират не само подготвените комунисти, но и всеки трудещ се без каквато и да било подготовка, като чете материалите на Коминтерна, да може веднага да разбере какво искат комунистите и каква полза дава на човечеството комунизмът. Някои партийни върхове забравят това. Трябва да им напомним, и то твърде силно, да водят агитацията за комунизма на разбран език“.

Кой е авторът на това писмо не ми е точно известно. Но аз не се съмнявам, че този другар изрази със своето писмо мнението и желанието на милиони работници. Много наши другари мислят, че те толкова по-добре агитират и пропагандират, колкото повече употребяват високопарни думи, неразбрани за масите формули и тезиси, като забравят, че тъкмо най-великите вождове и теоретици на работническата класа в нашата епоха – Ленин и Сталин, всякога са говорили и писали на най-разбран за широките маси език.

Всеки от нас трябва твърдо да усвои като закон, като болшевишки закон, елементарното правило:

Когато пишеш или говориш, всякога трябва да мислиш за обикновения работник, който трябва да те разбере, да повярва на твоя зов и с готовност да те последва! Трябва да мислиш за кого пишеш и кому ти говориш.

За кадрите

Другари, най-добрите наши решения ще си останат на книга, ако няма хора, които ще съумеят да ги проведат в живота. Но аз съм принуден, за съжаление, да констатирам, че един от най-важните въпроси – въпроса за кадрите, нашият конгрес мина почти без внимание.

Отчетът на Изпълкома на Коминтерна се обсъжда в продължение на 7 дена, говориха много оратори от разни страни, но само единици мимоходом се спряха на този извънредно съществен за комунистическите партии и работническото движение въпрос. Нашите партии в своята практика далеч още не са осъзнали, че хората, кадрите решават въпроса. Те не умеят, както ни учи другарят Сталин, да отглеждат кадри, „както градинарят отглежда любимото овощно дърво“, „да ценят хората, да ценят кадрите, да ценят всеки работник, който е способен да принесе полза на нашето общо дело“.

Пренебрежителното отношение към въпроса за кадрите е толкова по-недопустимо, като се знае, че ние непрекъснато губим в борбата част от нашите най-ценни кадри. Защото ние не сме научно дружество, а боево движение, което постоянно се намира на огнената линия. Най-енергичните, най-мъжествените и съзнателни елементи от нас се намират в първите редове. Врагът следи именно тях – най-активните, убива ги, хвърля ги в затворите, в концентрационните лагери, подлага ги на мъчителни изтезания, особено във фашистките страни. Това налага с особена острота необходимостта от постоянно попълване, от подготовка и възпитание на нови кадри, както и грижливото опазване на наличните кадри.

Въпросът за кадрите придобива особена острота още и поради това, че под наше влияние се разгръща масово движение на единния фронт, което издига много хиляди нови пролетарски активисти. При това в редовете на нашите партии се вливат не само млади революционни елементи, революционизиращи се работници, които никога по-рано не са участвали в политическото движение, но при нас често идат и бивши членове и активисти на социалдемократическите партии. Тези нови кадри се нуждаят от специално внимание, особено в нелегалните партии, толкоз повече че тези теоретически слабо подготвени кадри в своята практическа работа често се изправят пред най-сериозни политически проблеми, които те трябва сами да разрешават.

За нашите партии, а така също за комсомола и за всички масови организации, за цялото революционно работническо движение въпросът за правилната кадрова политика е най-актуална проблема.

В какво се заключава правилната кадрова политика?

Първо, необходимо е да познаваме хората. В нашите партии обикновено няма систематическо изучаване на кадрите. Само в последно време Френската комунистическа партия, а на Изток – Китайската комунистическа партия, постигнаха известни успехи в това отношение. На времето си Германската комунистическа партия – преди да стане нелегална – бе се заела също с изучаването на своите кадри. И опитът на тези партии показа, че щом започнаха да изучават хората, започнаха да откриват дейци, които по-рано не забелязваха, а от друга страна – партиите започнаха да се чистят от чужди елементи, вредни идеологически и политически. Достатъчно е да посочим примера със Селор и Барбе във Франция, които, когато ги взеха под болшевишкия микроскоп, се оказаха агенти на класовия враг и бяха изхвърлени от партията. В Унгария проверката на кадрите облекчи разкриването на провокаторските гнезда, на старателно укриващите се агенти на врага.

Второ, необходимо е правилно издигане на кадрите. Издигането трябва да бъде не случайно, а една от нормалните функции на партията. Лошо е, ако издигането се извършва изключително по тяснопартийни съображения, без да се държи сметка дали издиганият комунист има връзки с масите. Издигането трябва да става, като се държи сметка за годността на дадени дейци да изпълняват тази или друга партийна функция и за тяхната популярност сред масите. Ние имаме в нашите партии примери на издигания, които дадоха отлични резултати. В Президиума на нашия конгрес например седи испанската комунистка другарката Долорес. Преди две години тя е била още на низова работа. Но в първите схватки с класовия враг тя се показа като прекрасен агитатор и борец. Издигната по-нататък в ръководството на партията, тя се показа като най-достоен негов член.

Аз бих могъл да посоча редица такива случаи и в някои други страни.

Но в повечето случаи издигането на кадрите се върши неорганизирано, случайно и поради това не всякога сполучливо. Понякога като ръководители се издигат резоньори, фразьори и дърдорковци, които просто вредят на делото.

Трето, необходимо е умело използване на кадрите. Трябва да умеем да намираме и използваме ценните качества на всеки отделен активист. Идеални хора няма: трябва да ги взимаме такива, каквито са си, като изправяме техните слабости и недостатъци. Ние знаем в нашите партии въпиющи примери на неправилно използване на добри и честни комунисти, които биха могли да принесат сериозна полза, ако бяха поставени на по-подходяща за тях работа.

Четвърто, необходимо е правилно разпределяне на кадрите. Преди всичко нужно е в основните звена на движението да има здрави хора, свързани с масите, излезли из техните недра, инициативни и издръжливи; трябва да има съответно количество такива активисти в крупните центрове. Прехвърлянето на кадри от едно място на друго в капиталистическите страни не е лесна работа. Тази задача тук се натъква на цяла редица препятствия и трудности, в това число и на въпроси от материален, семеен и друг характер – трудности, за които трябва да се държи сметка и по съответен начин да се преодоляват, което у нас обикновено съвсем не се прави.

Пето, необходима е систематическа помощ на кадрите. Тази помощ трябва да се състои в подробно инструктиране, в другарски контрол, в изправяне на недостатъците и грешките, в конкретно ежедневно ръководство на кадрите.

Шесто, необходима е грижа за запазване на кадрите. Трябва да умеем навреме да изтеглим кадрите в тила и ги заменим с нови, ако това изискват обстоятелствата. Ние трябва да искаме, особено в нелегалните партии, най-голяма отговорност от страна на ръководството за запазване на кадрите. Правилното запазване на кадрите предполага също така най-сериозно организиране на конспирацията в партията. В някои наши партии много другари мислят, че партиите са вече подготвени за нелегален живот с това, че са се преустроили само по схема, формално. Трябваше скъпо да плащаме за това, че действителното преустрояване се започваше едва след преминаването в нелегално положение, под непосредствените тежки удари на врага. Спомнете си колко скъпо струва преминаването на Германската комунистическа партия в нелегалност! Този опит трябва да бъде сериозно предупреждение за тия наши партии, които днес са още легални, но утре могат да изгубят своята легалност.

Само правилната кадрова политика ще даде възможност на нашите партии максимално да разгърнат и използват силите на наличните кадри и да черпят из огромния резервоар на масовото движение постоянно нови и най-добри активни елементи.

От какъв основен критерий трябва да се ръководим при подбора на кадрите?

Първо: дълбока преданост към делото на работническата класа, вярност към партията, проверена в боевете, в затворите, пред съда – пред лицето на класовия враг.

Второ: най-тясна връзка с масите – да се живее с интересите на масите, да се чувства пулсът на техния живот, на тяхното настроение и нужди. Авторитетът на ръководителите на нашите партийни организации трябва да почива преди всичко на това, че масата вижда в тях свои водачи, убеждава се чрез собствения си опит в техните способности да бъдат ръководители, в тяхната решителност и самоотверженост в борбата.

Трето: умение самостоятелно да се ориентират в дадена обстановка и да не се боят от отговорност за взетите решения. Не е ръководител този, който се бои да поема върху себе си отговорност. Не е болшевик този, който не умее да проявява инициатива, който разсъждава – „ще изпълня само това, което ми кажат“. Само този е истински болшевишки ръководител, който не изпада в паника в моменти на поражения, не се забравя в моменти на успех, който проявява несъкрушима твърдост в провеждането на решенията. Кадрите се развиват и растат най-добре тогава, когато те се поставят пред необходимостта самостоятелно да разрешават конкретните задачи на борбата и чувстват върху себе си всичката отговорност за това.

Четвърто: дисциплинираност и болшевишка закалка както в борбата против класовия враг, така и в непримиримостта към всякакви уклони от линията на болшевизма.

Ние трябва, другари, толкоз по-силно да подчертаваме необходимостта от тези условия за правилния подбор на кадрите, защото на практика твърде често се предпочита такъв другар, който например умее литературно да пише, красиво да говори, но не е човек на делото и е негоден за борба, пред друг другар, който може би не умее така добре да пише и говори, но е издръжлив, инициативен, свързан с масите, способен да върви в бой и да води други в борбата. Малко ли са случаите, когато сектантът, доктринерът, резоньорът измества предания масовик, истинския работнически водач?

Нашите ръководни кадри трябва да съчетават знанието на това, какво трябва да правят, с болшевишка издръжливост и революционен характер и воля за провеждането на това в живота.

Във връзка с въпроса за кадрите разрешете, другари, да се спра така също на огромната роля, която е призван да играе МОПР за кадрите на работническото движение. С материалната и морална помощ, която организациите на МОПР оказват на затворниците и техните семейства, на политическите емигранти и на преследваните революционери и антифашисти, е спасен животът и са запазени силите и боевата способност на хиляди и хиляди най-ценни борци на работническата класа в разните страни. Този от нас, който е седял в затвора, сам непосредствено е изпитал върху себе си колосалното значение на дейността на МОПР.

Със своята дейност МОПР си е извоювал любовта, привързаността и дълбоката признателност на стотици хиляди пролетарии и революционни елементи на селяните и интелигенцията.

В сегашните условия, в условията на растяща буржоазна реакция, на свирепстващ фашизъм и изостряне на класовата борба, ролята на МОПР пораства извънредно. Пред МОПР стои сега задачата да се превърне в истинска масова организация на трудещите се във всички капиталистически страни (особено във фашистките страни, приспособявайки се към особените условия на тези страни). Той трябва да стане, така да се каже, особен род „червен кръст“ на единния пролетарски фронт и на антифашисткия народен фронт, който обхваща милиони трудещи се – „червен кръст“ на армията на трудещите се класи, която се бори против фашизма, за мир и социализъм. За да може МОПР успешно да изпълни тази своя роля, той трябва да създаде хиляди собствени активисти, многобройни собствени кадри, мопровски кадри, които по своя характер и по своите способности да отговарят на особеното призвание на тази извънредно важна организация.

И тук трябва да се каже с всичката рязкост и категоричност: ако бюрократизмът и бездушното отношение към хората в работническото движение са въобще пакостни, то в работата на МОПР това е зло, което граничи с престъпление. Борците на работническата класа, жертвите на реакцията и фашизма, които гният в килиите на затворите и в концентрационните лагери, политическите емигранти и техните семейства трябва да срещнат най-внимателно и грижливо отношение от страна на организациите и функционерите на МОПР. МОПР трябва още по-добре да разбере и изпълнява своя дълг за помощ на борците на пролетарското и антифашисткото движение и по-специално за физическото и моралното запазване кадрите на работническото движение. И комунистите, и революционните работници, които участват в организацията на МОПР, трябва да чувстват на всяка стъпка огромната отговорност пред работническата класа и Комунистическия  интернационал,   отговорност,   която лежи върху тях, за успешното изпълняване на ролята и задачите на МОПР.

Другари, както е известно, най-доброто възпитание на кадрите се получава в процеса на борбата, в преодоляването на трудностите и изпитанията, а така също чрез положителни и отрицателни примери. Ние имаме стотици примери на образцово поведение във време на стачките, демонстрациите, в затворите и на процесите. Ние имаме хиляди герои, но, за съжаление, не са малко и случаите на малодушие, неустойчивост и даже дезертьорство. А често се забравят примерите на едното и другото, не се възпитава чрез тях, не се посочва на какво да се подражава и кое да се отхвърля. Трябва да се изучава поведението на другарите и на работниците-активисти във време на класовите стълкновения, при разпитите в полицията, в затворите и концентрационните лагери, пред съда и т. н. От това трябва да се извлича положителното, трябва да се посочват образците за подражаване и да се отхвърля гнилото, неболшевишкото и еснафското. След Лайпцигския процес ние имаме редица прояви на твърдо държане на наши другари пред буржоазните и фашистки съдилища, които показват, че у нас растат многобройни кадри, които прекрасно разбират какво значи болшевишко поведение пред съда.

Но много ли даже от вас – делегатите на конгреса – знаят подробности по процеса на железничарите в Румъния, за процеса на обезглавения от фашистите Фите Шулце в Германия, за процеса на мъжествения японски другар Ицикава, за процеса на българските революционни войници и за много други процеси, дето бяха показани най-достойни образци на пролетарски героизъм?

Такива високо достойни образци на пролетарски героизъм трябва да се популяризират, да се посочат в противовес на малодушието, еснафщината и на всякакъв род гнилост и слабост в нашите редове и в редовете на работническата класа. Трябва най-широко да се използват тези примери за възпитанието на кадрите на работническото движение.

Другари! Партийните ръководители у нас често се оплакват, че няма хора, че не стигат хора за агитпропа, не стигат за вестника, не стигат за професионалните съюзи, не стигат за работа сред младежта и жените. Не стигат и не стигат, няма хора. Ние бихме могли да отговорим на това със старите и вечно нови думи на Ленин:

„…Няма хора и – има маса хора. Има маса хора, защото и работническата класа, и все по-разнообразни и по-разнообразни слоеве на обществото отделят всяка година все повече и повече недоволни, желаещи да протестират… И в същото време няма хора, защото… няма организаторски таланти, способни да организират такава широка и в същото време единна и стройна работа, в която би намерила приложение всяка, макар и най-незначителна сила“.

Нашите партии трябва дълбоко да усвоят и като ежедневна директива да изпълняват тези думи на Ленин. Има много хора, трябва само да се открият в нашите собствени организации през време на стачки и демонстрации, в разните масови работнически организации, в органите на единния фронт; трябва да им помогнем да растат в процеса на работата и борбата; трябва да се поставят в такова положение, че да могат те действително да принесат полза на работническото дело.

Другари, ние, комунистите, сме хора на делото. Пред нас е поставена задача за практическа борба против настъплението на капитала, против фашизма и опасността от империалистическа война, борба за събарянето на капитализма. Именно тази практическа задача предявява към комунистическите кадри искането за задължително въоръжаване с революционната теория, защото, както ни учи Сталин, този велик майстор на революционното дело, теорията дава на практиците сила на ориентировката, ясност на перспективата, увереност в работата и вяра в победата на нашето дело.

Но истински революционната теория е непримиримо враждебна на всяко празно теоретизиране, на всяка безплодна игра с отвлечени определения. „Нашата теория не е догма, а ръководство за действие“ – казваше неведнъж Ленин. Ето такава теория е необходима на нашите кадри, необходима като насъщен хляб, като въздух и вода.

Който иска действително да изгони от нашата работа мъртвия схематизъм и вредната схоластика, той трябва да ги гори с нажежено желязо – както в практическата активна борба заедно с масите и начело на масите, така и посредством неуморната работа за усвояване на могъщото, плодотворно и всесилно учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин.

Във връзка с това аз считам за особено нужно да спра вашето внимание върху работата на нашите партийни школи. Не зубрачи, не резоньори и майстори на цитати трябва да готвят нашите школи. Не! Из техните стени трябва да излизат практически активни борци за делото на работническата класа. Активни борци не само по своята смелост и готовност към самопожертване, но и поради това, че те виждат по-далеч и знаят по-добре пътя към освобождението на трудещите се, отколкото обикновените работници. Всички секции на Комунистическия интернационал трябва без протакане да се заемат със сериозното уреждане на партийните школи, за да ги превърнат в ковачници на такива борчески кадри.

Основната задача на нашите партийни школи, струва ми се, се състои в това, да научат намиращите се в тях партийци и комсомолци да прилагат марксистко-ленинския метод към конкретната обстановка на дадена страна, към дадени условия, към борбата не против врага „въобще“, а против дадения, конкретния враг. За това е необходимо да се изучава не буквата на ленинизма, а неговият жив, революционен дух.

Кадрите в нашите партийни школи може двояко да се подготвят.

Първият начин: подготвят хората абстрактно-теоретически, стараят се да им дадат възможно повече сухи знания, повърхностно ги учат литературно да пишат тезиси и резолюции и само мимоходом засягат проблемите на дадената страна, на даденото работническо движение, на неговата история, традициите и опита на дадената комунистическа партия. Само мимоходом!

Вторият начин: такава теоретическа подготовка, при която усвояването на основните принципи на марксизма-ленинизма се базира на практическото изучаване от страна на слушателя на основните въпроси на пролетарската борба в неговата страна с оглед на това – като се върне отново на практическа работа, да може самостоятелно да се ориентира, да може да стане самостоятелен практически организатор и ръководител, способен да води масите в бой против класовия враг.

Не всички, които излязоха от нашите партийни школи, се оказаха годни. Много фрази, абстракции, книжност и външна ученост. А ние се нуждаем от действителни, в пълния смисъл болшевишки организатори и ръководители на масите. Това ни е крайно необходимо днес. Нека такъв слушател да не е в състояние може би да напише добри тезиси, макар и това да е твърде нужно, но той трябва да умее да организира и ръководи, без да се бои от трудностите, да умее да ги преодолява.

Революционната теория дава обобщения, сумирания опит на революционното движение; комунистите трябва старателно да използват в своите страни не само опита на миналото, но и опита на сегашната борба на другите отряди на международното работническо движение. Обаче правилното използване на опита съвсем не означава механическо пренасяне в готов вид формите и методите на борба от едни условия в други, от една страна в друга, което често става в нашите партии. Голото подражаване, простото копиране на методите и формите на работа даже на Всесъюзната комунистическа партия в страните, където още господства капитализмът, може, въпреки всички най-добри намерения, да принесе не полза, а вреда, както това нерядко се е случвало в действителност. Именно от опита на руските болшевики ние трябва да се учим на живо и конкретно прилагане, съобразно особеностите на всяка страна, на единната интернационална линия в борбата против капитала, да се учим на безпощадно изгонване, опозоряване и всенародно осмиване на фразата, шаблона, педантизма и доктринерството.

Нужно е, другари, да се учим, постоянно да се учим, на всяка стъпка, в процеса на борбата, на свобода и в затвора. Да се учим и борим – да се борим и учим. Трябва да умеем да съчетаваме великото учение на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин със сталинската твърдост в работата и в борбата, със сталинската принципиална непримиримост към класовия враг и отстъпниците от линията на болшевизма, със сталинското безстрашие пред трудностите, със сталинския революционен реализъм.

***

Другари! Никога, нито към един международен комунистически конгрес световното обществено мнение не е проявявало такъв жив интерес, какъвто ние виждаме сега към нашия конгрес. Може да се каже без преувеличение, че няма нито един сериозен вестник, нито една политическа партия, нито един що-годе сериозен политически и обществен деятел, които да не следят с напрежение хода на конгреса.

Погледите на милиони работници, селяни, дребни градски съществувания, служащи, интелигенти, на колониалните народи и потиснатите националности са насочени към Москва, към великата столица на първата, но не последна държава на международния пролетариат. В този факт ние виждаме потвърждение на огромната важност и актуалност на обсъжданите от конгреса въпроси и на неговите решения.

Бесният вой на фашистите във всички страни, особено на настървения германски фашизъм, само потвърждава, че с нашите решения ние сме попаднали действително в целта.

В тъмната нощ на буржоазната реакция и фашизма, в която класовият враг се старае да държи трудещите се маси от капиталистическите страни, Комунистическият интернационал – международната партия на болшевиките – се издига като маяк, който сочи на цялото човечество единствено верния път към освобождение от игото на капитала, от фашисткото варварство и от ужасите на империалистическата война.

Изграждането на единство в действията на работническата класа е решаващият етап по този път. Да, единство на действието на организациите на работническата класа от всички направления, сплотяване на нейните сили във всички области на нейната дейност и на всички участъци на класовата борба.

Работническата класа трябва да извоюва единството на своите профсъюзи. Напразно някои реформистки ръководители на професионални съюзи се стараят да сплашат работниците с призрака на унищожаването на профсъюзната демокрация поради намесата на Комунистическата партия в работите на обединените профсъюзи, поради съществуването на комунистическите фракции вътре в профсъюзите. Явна глупост е да ни представят нас, комунистите, като противници на профсъюзната демокрация. Ние защитаваме и последователно отстояваме правото на профсъюзите сами да решават своите въпроси. Ние даже сме готови да се откажем от създаването на комунистически фракции в профсъюзите, ако това е нужно за интересите на профсъюзното единство. Ние сме готови да се договорим обединяващите се профсъюзи да бъдат независими от всички политически партии. Но ние сме решително против всяка зависимост на профсъюзите от буржоазията и ние не се отказваме от нашето принципиално гледище за недопустимостта на неутрална позиция на профсъюзите към класовата борба между пролетариата и буржоазията.

Работническата класа трябва да се бори да обедини всички сили на работническата младеж и всички организации на антифашистката младеж и трябва да отвоюва тази част на трудещата се младеж, която е попаднала под разлагащото влияние на фашизма и другите народни врагове.

Работническата класа трябва да постигне и тя ще постигне единодействие във всички области на работническото движение. И това ще стане толкоз по-скоро, колкото по-решително и по-твърдо ние, комунистите, и революционните работници от всички капиталистически страни приложим на дело приетата от конгреса нова тактическа ориентация по отношение на най-важните актуални въпроси на международното работническо движение.

Ние знаем, че по нашия път има много трудности. Нашият път не е асфалтирано шосе, той не е посипан с рози. Не, работническата класа ще трябва да преодолее не малко препятствия, препятствия и в своята собствена среда; и преди всичко на нея предстои да обезвреди окончателно разцепническата роля на реакционните елементи на социалдемокрацията. Нея я чакат многобройни жертви под ударите на буржоазната реакция и фашизма. Нейният революционен кораб трябва да мине през много подводни камъни, за да се добере до спасителния бряг.

Но работническата класа в капиталистическите страни сега вече не е такава, каквато беше през 1914 г., в началото на империалистическата война, и не е такава, каквато тя беше през 1918 г., към края на войната. Работническата класа има зад себе си богат 20-годишен опит на борба и революционни изпитания, горчивите уроци от редица поражения, особено в Германия, в Австрия, в Испания.

В лицето на Съветския съюз – страната на победилия социализъм, работническата класа има пред себе си вдъхновяващ пример как може да победи класовия враг, да установи своята власт и да строи социалистическото общество.

Буржоазията вече не господства безразделно в целия свят. На една шеста част от земното кълбо управлява победилата работническа класа.

Работническата класа има здрав и сплотен революционен авангард – Комунистическия интернационал. Тя има изпитания и признат велик и мъдър вожд Сталин.

Целият ход на историческото развитие, другари, действа в полза на работническата класа. Напразни са усилията на реакционерите, на фашистите от всички сортове, на цялата световна буржоазия да върне назад колелото на историята. Не, това колело се върти и ще се върти по пътя към световния съюз на Съветските социалистически републики, до окончателната победа на социализма в целия свят.

Едно още само не достига на работническата класа в капиталистическите страни – единство в нейните собствени редове.

И нека от тази трибуна още по-силно да прозвучи по целия свят бойният зов на Комунистическия интернационал, зовът на Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин:

– Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

***

Сегашните управници на капиталистическите страни са временни хора, истинският господар на света е пролетариатът

 

Заключителна реч при закриването на VII световен конгрес на Комунистическия интернационал 20 август 1935 г.

 

Другари!

VII световен конгрес на Комунистическия интернационал, конгресът на комунистите от всички страни и всички континенти на света, завършва своята работа.

Какви са резултатите, какво представлява конгресът за нашето движение, за световната работническа класа, за трудещите се от всички страни?

Този конгрес беше конгрес на пълното тържество на единството между пролетариата на Съветския съюз – страната на победилия социализъм – и борещия се за своето освобождение пролетариат от капиталистическия свят. Победата на социализма в Съветския съюз, победа от световноисторическо значение, предизвиква мощно движение към социализма във всички капиталистически страни. Тази победа укрепва делото на мира между народите, увеличавайки международното значение на Съветския съюз и неговата роля като могъща опора на трудещите се в тяхната борба против капитала, против реакцията и фашизма. Тя укрепва Съветския съюз като база на световната пролетарска революция. Тя привежда в движение в целия свят не само работниците, които все повече обръщат поглед към комунизма, но и милиони селяни, дребни градски труженици, значителна част от интелигенцията, заробените колониални народи, въодушевява ги за борба, увеличава тяхната привързаност към великото отечество на всички трудещи се, засилва тяхната решителност да поддържат и защитават пролетарската държава от всички нейни врагове.

Тази победа на социализма засилва увереността на международния пролетариат в неговите сили и в реалната възможност за неговата собствена победа, увереност, която сама се превръща в огромна действена сила против господството на буржоазията.

В единението на силите на пролетариата от Съветския съюз с боевите сили на пролетариата и трудещите се маси на капиталистическите страни е заложена великата перспектива на близкото рухване на капитализма и гаранцията за победата на социализма в целия свят.

Конгресът положи основите на такава широка мобилизация на силите на всички трудещи се против капитализма, каквато не е имало никога в историята на борбата на работническата класа.

Нашият конгрес постави пред международния пролетариат като най-важна близка задача – политическото и организационно сплотяване на неговите сили и ликвидиране на изолацията, до която го доведе социалдемократическата политика на класово сътрудничество с буржоазията – сплотяването на трудещите се около работническата класа в широк народен фронт на борба против, настъплението на капитала и реакцията, против фашизма и опасността от война във всяка отделна страна и на международната арена.

Тази задача не е измислена от нас. Нея я издигна самият опит на световното работническо движение и преди всичко опитът на пролетариата във Франция. Заслугата на Френската комунистическа партия се състои в това, че тя разбра какво трябва да прави днес, не послуша сектантите, които разпиляваха силите на партията и пречеха за осъществяването на единния фронт на борба против фашизма, а смело, по болшевишки, чрез пакта за съвместни действия със Социалистическата партия подготви единния фронт на пролетариата като основа на създаващия се антифашистки народен фронт. С това дело, което отговаря на жизнените интереси на всички трудещи се, френските работници, комунисти и социалисти, отново извеждат френското работническо движение на първо, ръководно място в страните на капиталистическа Европа, показват, че те са достойни потомци на комунарите и носители на славните завети на Парижката   комуна.

На Френската комунистическа партия и на френския пролетариат принадлежи заслугата, че те със своята практика на борба чрез единния пролетарски фронт против фашизма помогнаха за подготвянето на решенията на нашия конгрес, които имат такава огромна важност за работниците от всички страни.

Но това, което е направено във Франция, са само първите крачки. Нашият конгрес, набелязвайки тактическата линия за близките години, не можеше да се ограничи само с регистрирането на този опит, той отиде по-нататък.

Ние, комунистите, сме класова, пролетарска партия. Но ние сме готови, като авангард на пролетариата, да организираме съвместни действия между пролетариата и другите трудещи се класи, които са заинтересовани в борбата против фашизма. Ние, комунистите, сме революционна партия. Но ние сме готови да установим съвместни действия с другите партии, които се борят против фашизма.

Ние, комунистите, имаме други крайни цели, различни от целите на тези класи и партии, но борейки се за нашите цели, ние сме готови в същото време да се борим съвместно за такива близки задачи, чието осъществяване отслабва позициите на фашизма и засилва позициите на пролетариата.

Нашите методи на борба се различават от тия на другите партии, но борейки се със свои методи против фашизма, комунистите ще поддържат и методите на борба на другите партии, колкото и недостатъчни да им изглеждат те, ако тези методи действително са насочени против фашизма.

Ние сме готови да направим всичко това, защото искаме да преградим пътя на реакцията и на настъплението на капитала и фашизма в страните на буржоазната демокрация, да попречим на унищожението на буржоазно-демократичните свободи, да предотвратим терористическата разправа на фашизма над пролетариата и революционната част на селяните и интелигенцията, да избавим младото поколение от физическо и духовно израждане.

Ние сме готови да направим всичко това, защото искаме да подготвим и ускорим събарянето на фашистката диктатура във фашистките страни.

Ние сме готови да направим всичко това, защото искаме да спасим света от фашисткото варварство и от ужасите на империалистическата война.

Нашият конгрес е конгрес на борбата за запазване на мира, против опасността от империалистическа война.

Тази борба сега ние поставяме по новому. Нашият конгрес решително отхвърля фаталистическите гледища за империалистическите войни, гледища, навеяни от старите социалдемократически възгледи.

Вярно е, че империалистическите войни са продукт на капитализма, че само събарянето на капитализма ще сложи край на всички войни, но вярно е също така, че трудещите се маси със своите боеви действия могат да попречат на империалистическата война.

Светът сега не е такъв, какъвто беше в 1914 г.

Върху една шеста част от земното кълбо сега се намира могъща пролетарска държава, която се опира на материалната сила на победилия социализъм. Благодарение на мъдрата сталинска мирна политика Съветският съюз не един път е провалял агресивните планове на подпалвачите на война.

В борбата против войната световният пролетариат сега разполага не само с оръжието на своята масова акция, както през 1914 г. Днес масовата борба на международната работническа класа против войната се съчетава с държавното въздействие на Съветския съюз, на неговата мощна Червена армия като най-важен страж на мира.

Днес международната работническа класа не се намира, както през 1914 г., под изключителното влияние на намиращата се в блок с буржоазията социалдемокрация. Днес има световна комунистическа партия – Комунистическият интернационал. Днес масите на социалдемократическите работници обръщат погледите си към Съветския съюз и неговата мирна политика, към единния фронт с комунистите.

Днес народите от колониалните и полуколониалните страни не гледат на своето освобождение като на безнадеждно дело. Наопаки, те все повече преминават към решителна борба против империалистическите поробители. Най-добро свидетелство за това са борбата на китайския народ и героичните подвизи на неговата Червена армия.

Омразата на народите към войната става все по-дълбока и силна. Буржоазията, която тласка трудещите се в бездната на империалистическите войни, рискува с главата си. За запазването на мира сега се борят не само работническата класа, селяните и другите трудещи се, но и угнетените нации и слаби народи, чиято независимост е застрашена от нови войни. Даже отделни големи капиталистически държави, които се боят да не изгубят в резултат на ново разделяне на света, са заинтересовани на дадения етап да се избегне войната.

Оттук произтича възможността за най-широк фронт на работническата класа, на всички трудещи се и на цели народи против опасността от империалистическа война. Опирайки се на мирната политика на Съветския Съюз и на волята за мир на милиони и милиони трудещи се, нашият конгрес откри перспективата за разгръщане на широк антивоенен фронт не само на комунистическия авангард, но и на цялата международна работническа класа и на народите от всички страни. От степента на осъществяване и действие на този световен фронт ще зависи ще съумеят ли фашистките и империалистически подпалвачи на война да запалят в близко време пожара на нова империалистическа война, или техните злодейски ръце ще бъдат отсечени от топора на могъщия антивоенен фронт.

Нашият конгрес е конгрес на единството на работническата класа, конгрес на борбата за единен пролетарски фронт.

Ние не си правим илюзии за леко преодоляване на трудностите, които реакционната част на социалдемократическите водачи ще създава при осъществяването на единния пролетарски фронт. Но ние не се боим от тези трудности, защото ние изразяваме волята на милионите работници, тъй като, борейки се за единен фронт, ние най-добре служим на интересите на пролетариата, тъй като единният пролетарски фронт е сигурният път към събарянето на фашизма и капиталистическия строй, към осуетяването на империалистическите войни.

На този конгрес ние издигнахме високо знамето на профсъюзното единство. Комунистите не държат на всяка цена за самостоятелното съществуване на червените профсъюзи. Но комунистите искат профсъюзно единство върху основата на провеждането на класовата борба и ликвидиране веднъж завинаги на положението, при което най-последователните и решителни привърженици на профсъюзното единство и класовата борба се изключват от профсъюзите на Амстердамския интернационал.

Ние знаем, че още не всички дейци на профсъюзите, които влизат в Профинтерна, са разбрали и усвоили тази линия на конгреса. Още има остатъци от сектантско самодоволство, което ние трябва да преодолеем сред тези дейци, за да проведем твърдо линията на конгреса. Но тази линия ние ще проведем на всяка цена и ще намерим общ език с нашите класови братя, с другарите по борба, с работниците, които сега влизат в Амстердамското обединение.

На този конгрес ние взехме курс за създаване единна масова политическа партия на работническата класа За ликвидиране политическото разцепление на пролетариата, резултат от политиката на класовото сътрудничество на социалдемокрацията. Политическото единство на работническата класа за нас не е маневра, а е въпрос за бъдещите съдбини на цялото работническо движение. Ако сред нас биха се намерили хора, които биха се отнесли към въпроса за създаването на политическо единство на работническата класа като към маневра, ние ще се борим против тях като против хора, които вредят на работническата класа. Именно защото се отнасяме към този въпрос с дълбока сериозност и искреност, диктувана от интересите на пролетариата, ние издигаме определени принципиални условия като основа на такова единство. Тези принципиални условия не са измислени от нас, те са изстрадани от пролетариата в процеса на неговата борба, те отговарят също така на волята на милиони социалдемократически работници, на волята, която израства из уроците на понесените поражения. Тези принципиални условия са проверени от опита на цялото революционно работническо движение.

И тъй като нашият конгрес мина под знака на пролетарското единство, той беше не само конгрес на комунистическия авангард, но беше конгрес на цялата международна работническа класа, която жадува за боево профсъюзно и политическо единство.

Макар на нашия конгрес и да не присъстваха делегати на социалдемократическите работници, на него да нямаше безпартийни делегати, да не бяха представени насилствено вкараните във фашистките организации работници, конгресът говори не само за комунистите, а и за тези милиони работници, той изразяваше мислите и чувствата на огромното болшинство от работническата класа. И ако работническите организации от разните течения биха действително свободно обсъдили нашите решения сред пролетариите от целия свят, то ние не се съмняваме, че работниците биха поддържали тези решения, за които вие, другари, гласувахте с такова единодушие.

И това толкоз повече задължава нас, комунистите, да направим решенията на нашия конгрес наистина достояние на цялата работническа класа. Не е достатъчно да гласуваме за тези решения. Не е достатъчно да ги популяризираме сред членовете на комунистическите партии. Ние искаме работниците, които влизат в партиите на Втория интернационал и в Амстердамското обединение на профсъюзите, и работниците, които принадлежат към организациите на други политически течения, да обсъждат заедно с нас тези решения, да правят свои практически предложения и допълнения, да мислят заедно с нас как най-добре да бъдат те проведени в живота и заедно с нас ръка за ръка да ги осъществяват на дело.

Нашият конгрес беше конгрес на нова тактическа ориентировка на Комунистическия интернационал.

Стоейки твърдо върху непоколебимата позиция на марксизма-ленинизма, която е потвърдена от целокупния опит на международното работническо движение и преди всичко от победите на Великата Октомврийска революция, нашият конгрес именно в духа и с помощта на метода на живия марксизъм-ленинизъм измени тактическите установки на Комунистическия интернационал в съответствие с изменилото се световно положение.

Конгресът взе твърдо решение за необходимостта по новому да прилага тактиката на единния фронт. Конгресът настойчиво иска да не се задоволяваме само с пропагандирането на общите лозунги за пролетарска диктатура и съветска власт, а да водим конкретна активна болшевишка политика по всички вътрешни и външнополитически въпроси на страната, по всички актуални въпроси, които засягат жизнените интереси на работническата класа, на своя народ и на международното работническо движение. Конгресът най-решително настоява всички тактически ходове на партиите да се основават върху трезвия анализ на конкретната действителност, като се държи сметка за съотношението на класовите сили и политическото равнище на широките маси. Конгресът иска пълното изкореняване от практиката на комунистическото движение на всички остатъци от сектантството, което представлява в дадения момент най-голяма пречка за провеждането на действително масова, болшевишка политика на комунистическите партии.

Въодушевен в своята решителност да провежда тази тактическа линия и в своята увереност, че този път ще доведе нашите партии до големи успехи, конгресът заедно с туй не изпуска изпредвид и възможността, че провеждането на тази болшевишка линия на практика не всякога ще върви гладко, без грешки, без отделни отклонения вдясно или „вляво“ отклонения или към опашкарско приспособяване, или към сектантско самоизолиране. Коя от тези опасности е „въобще“ главна, върху това могат да спорят само схоластици. По-голяма и по-страшна е тази опасност, която в даден момент и в дадена страна повече пречи за провеждане на линията на нашия конгрес, за разгръщането на правилната масова политика на комунистическите партии.

Интересите на комунистическото дело изискват не отвлечена, а конкретна борба срещу уклоните, своевременен и решителен отпор против възникващите вредни тенденции и своевременно изправяне на грешките. Да се заменява необходимата конкретна борба срещу уклоните със своеобразен спорт, да търсим мними уклони или уклонисти – това е недопустимо вредно престараване. В нашата партийна практика трябва всестранно да съдействаме за развитието на инициативата в поставянето на нови въпроси, да съдействаме за всестранното обсъждане на въпросите на партийната дейност и да не квалифицираме прибързано всяко съмнение или критическа бележка на партийния член във връзка с практическите задачи на движението като някакъв си уклон. Трябва да направим всичко, щото другарят, който е допуснал грешка, да може на дело да я изправи, а безпощадно да бием само тези, които упорстват в своите грешки и които дезорганизират партията.

Борейки се за единството на работническата класа, ние с толкова по-голяма енергия и непримиримост ще се борим за вътрешното единство на нашите партии. В нашите редове не може да има фракции и фракционни попълзновения. Този, който се опита да наруши желязното единство в нашите редове с каквато и да е фракционност, той ще изпита върху си какво значи болшевишка дисциплина, на която всякога са ни учили Ленин и Сталин.  Нека това бъде предупреждение за тези елементи в отделните партии, които мислят, че могат да използват трудностите на своята партия, раните от пораженията и ударите на свирепстващия враг, за да провеждат своите фракционни планове и да осъществяват своите групови интереси. Партията над всичко! Да пазим болшевишкото единство на партията като зеницата на окото си – това е първият и висш закон на болшевизма!

Нашият конгрес е конгрес на болшевишка самокритика и укрепване ръководството на Комунистическия интернационал и неговите секции.

Ние не се боим да посочваме открито грешките, слабостите и недостатъците в нашите редове, защото ние сме революционна партия, която знае, че тя може да се развива, да расте и да изпълнява своите задачи при условие че се отказва от всичко, което пречи на развитието й като революционна партия.

И работата, която извърши конгресът със своята безпощадна критика на самодоволното сектантство, схематизма, шаблонизирането, леността на мисълта и заменяване методите на ръководство на масите с методите на ръководството на партията – цялата тази работа трябва съответно да продължим по места във всички партии, във всички звена на нашето движение, защото това е една от най-съществените предпоставки за правилното провеждане в живота на конгресните решения.

Със своята резолюция по отчетния доклад на Изпълкома конгресът реши да съсредоточи оперативното ръководство на нашето движение в самите секции. Това ни задължава да засилим всемерно работата по създаването и възпитанието на кадрите и укрепването на комунистическите партии с истински болшевишки ръководители, за да могат партиите въз основа на решенията на конгресите на Комунистическия интернационал и на пленумите на неговия Изпълнителен комитет при резките изменения на събитията бързо и самостоятелно да намират правилно решение на политическите и тактическите задачи на комунистическото движение. При избирането на ръководните органи конгресът се стремеше да създаде ръководство на Комунистическия интернационал от хора, които възприемат, готови са и могат твърдо да провеждат в живота новите принципиални становища и решения на конгреса не от чувство на дисциплина, а поради дълбоко убеждение.

Трябва да се осигури също така правилното прилагане на взетите от конгреса решения във всяка страна, което на първо място ще зависи от съответната проверка, от разпределението и ориентирането на кадрите. Ние знаем, че това не е лека задача. Трябва да се има предвид, че част от нашите кадри се е възпитавала не върху опита на болшевишка масова политика, а предимно върху основата на общата пропаганда. Ние трябва да направим всичко, за да помогнем на нашите кадри да се преустроят, да се превъзпитат в новия дух, в духа на конгресните решения. Но там, дето се окаже, че старите мехове не са годни за новото вино, ще трябва да се направят съответните изводи – не да пролеем или развалим новото вино в старите мехове, а да заменим старите мехове с нови.

Другари, ние нарочно изхвърлихме както из докладите, така и из конгресните решения гръмките фрази за революционните перспективи. Но не поради това, че ние имаме по-малко оптимистически основания за оценката на темпа на революционното развитие, отколкото по-рано, а защото искаме да избавим нашите партии от всяка склонност към заменяване болшевишката активност с революционни фрази или с безплодни спорове върху оценката на перспективата. Водейки решителна борба против всяко базиране върху стихийността, ние виждаме и държим сметка за процеса на развитието на революцията не като наблюдатели, а като активни участници в този процес. Като партия на революционното дело, изпълнявайки на всеки етап на движението задачите, които са в интереса на революцията, които съответстват на конкретните условия на дадения етап, държейки ясна сметка за политическото равнище на широките трудещи се маси, ние най-добре ускоряваме създаването на необходимите субективни предпоставки за победата на пролетарската революция.

„Да се взимат нещата такива, каквито са“ – казва Маркс, „т. е. да защитаваме делото на революцията по начин, който съответства на изменилите се обстоятелства“. В това е същността на работата. Това ние не трябва никога да забравяме.

Другари! Необходимо е да занесем решенията на световния конгрес сред масите, да ги разясним на масите, да ги прилагаме като ръководство за действие на масите, с една дума, да ги превърнем в плът и кръв на милионите трудещи се!

Необходимо е максимално да засилваме навсякъде инициативата на работниците по места, инициативата на низовите организации на комунистическите партии и на работническото движение за провеждането на тези решения.

***

Отивайки си оттук, представителите на революционния пролетариат трябва да отнесат в своите страни твърдото убеждение, че ние, комунистите, носим отговорност за съдбата на работническата класа, на работническото движение, за съдбата на всеки народ, за съдбата на цялото трудещо се човечество.

На нас, работниците, а не на обществените паразити и тунеядци принадлежи светът – светът, построен от работническите ръце. Сегашните управници на капиталистическия свят са временни хора.

Пролетариатът е истинският, утрешният господар на света.  И той трябва да встъпи в своите исторически права, да вземе юздите на управлението в своите ръце във всяка страна, в целия свят.

Ние сме ученици на Маркс и Енгелс, на Ленин и Сталин. Ние трябва да бъдем достойни ученици на нашите велики учители.

Начело със Сталин нашата многомилионна политическа армия, преодолявайки всички трудности, преминавайки мъжествено през всички прегради, е длъжна и ще съумее да разруши крепостта на капитализма и да извоюва победата на социализма в целия свят.

Да живее единството на работническата класа!

Да живее VII световен конгрес на Комунистическия интернационал!

About the Author

23

Administrator

View All Posts