Откъс от книгата на Махмуд Даруиш – „Дневник на обикновената тъга“ (София, 2018 г.)
…Вече четири години врагът се наслаждава на сънищата си, погълнат от флирта с времето… Само не в Газа. Защото Газа е далече от роднините, плътно долепена до враговете, защото Газа е остров. При всеки неин взрив – а тя не спира да се взривява – издира лицето на врага, разбива сънищата му и му пречи на удовлетвореността от времето. Защото времето в Газа е нещо друго… Защото времето в Газа не е неутрален елемент. То тласка хората не към хладнокръвно съзерцание, а към взрив и сблъсък с истината. Времето там не отнася децата веднага от детството към старостта, а ги прави мъже при първата среща с врага. Времето в Газа не е безделие, то е щурмуване на пламналото пладне. Защото ценностите в Газа са други… други… други. Единствената ценност за окупирания човек е степента на съпротивата му срещу окупацията. Това е единствената конкуренция там. И Газа е пристрастена към познанието за тази жестока благородна ценност… Не я е научила от книгите, нито от ускорените курсове за обучение, нито от силния звук на високоговорителите, нито от химните. Научила я е единствено от опит, от действието, което се извършва не в името на декларацията и снимката.
Газа не се перчи със своите оръжия, революционност и бюджет. Тя отдава своята горчива плът, действа по своя воля и пролива своя кръв.
Газа не умее да произнася речи… Газа няма гърло… Говорят порите по кожата й – с пот, с кръв, с пожари.
Поради това врагът я мрази дотам, че е готов да я убие. Бои се от нея – до престъпление… Стреми се да я удави в морето или в пустинята, или в кръв.
Поради това близките й и приятелите й я обичат – със срам, граничещ понякога с ревност и страх. Защото Газа е дивият урок и светлият пример и за враговете, и за приятелите.
Газа не е най-красивият от градовете…
Брегът й не е по-лазурен от бреговете на другите арабски градове.
Портокалите й не са най-хубавите в Средиземноморието.
Газа не е и най-богатият от градовете…
(Риба, портокали, пясъци, подмятани от вятъра палатки, контрабандна стока и десници, които се продават на купувача.)
Не е най-високоразвитият от градовете. Не е най-големият от градовете. Но е равностойна на историята на цяла нация. Защото тя е най-грозната, най-бедната, най-мизерната, най-свирепата сред нас в очите на враговете… Защото от всички нас тя е най-способна да развали настроението и спокойствието на врага. Защото тя е неговият кошмар. Защото тя е портокал с часовников механизъм, деца без детство, старци без старост, жени без желания. И тъкмо защото е всичко това, тя е най-красивата, най-чистата, най-богатата, най-достойната за любов сред нас.
Несправедливи сме към нея, когато търсим поезията й. Нека не обезобразяваме красотата на Газа. Най-красивото в нея е, че тя е изпразнена от поезия във време, когато ние се опитахме да победим врага със стихове… и сами си повярвахме, и изпаднахме във възторг, когато видяхме врага да ни оставя да си пеем… Ние пък го оставихме да победи. Сетне пресушихме стиховете по устните си и видяхме, че врагът вече бе построил градовете, крепостите, улиците.
Несправедливи сме към Газа, когато я превръщаме в легенда, защото ще я намразим, щом открием, че тя не е нищо повече от един малък беден град, който оказва съпротива. А когато се запитаме: Какво я направи легенда?, ще изпотрошим всичките си огледала и ще заплачем, ако носим в себе си достойнство. Или пък ще я прокълнем, ако откажем да въстанем срещу себе си.
Несправедливи сме към Газа, ако я прославяме. Защото възхищението от нея ще ни доведе дотам, да я чакаме. А Газа няма да дойде при нас. Газа няма да ни освободи. Газа няма кавалерия, нито авиация, нито магически пръчки, нито представителства в столиците. Газа освобождава себе си едновременно от нашите епитети, от нашия език и от своите нашественици. И когато – в някой сън – се срещнем с нея, тя може и да не ни познае. Защото Газа е родена от огъня, а ние сме родени от чакането и сълзите по дома.
Вярно е, че Газа има свои собствени условия и свои собствени революционни традиции.
(Казваме това, не за да анализираме, а за да се размием.)
Нейната тайна обаче не е загадка: Нейната съпротива е народна, сплотена, знае какво иска (иска да прогони врага от дрехите си) и в нея връзката на съпротивата с масите е като връзката на кожата с костите. А не като връзката на учителя с учениците.
Съпротивата в Газа не се е превърнала в служба.
Съпротивата в Газа не се е превърнала в институция.
Не е приела ничия опека, не е обвързала съдбата си с ничий подпис или отпечатък от палец.
За нас не е твърде важно да знаем името й, образа й, красноречието й. Тя не повярва, че е медиен материал и че е фотогенична. Не се приготви за пред камерите, не сложи на лицето си паста за усмивка.
Нито тя го иска… нито ние го искаме.
Раната на Газа не се превърна в трибуна за произнасяне на речи. Част от красотата на Газа е, че ние не говорим много за нея и не парфюмираме дима на сънищата й с женския аромат на нашите песни.
Поради това за посредниците Газа е губеща търговия. И поради това тя е безценно морално и духовно съкровище за всички араби.
Част от красотата на Газа е и това, че нашите гласове не стигат до нея, нищо не я разсейва. Нищо не отклонява юмрука й от лицето на врага. Нито формата на управление в палестинската държава, която ще изградим в източната част на Луната или в западната част на Марс, когато бъде открита, нито начинът на разпределение на местата в Националното събрание. Нищо не я отклонява. Тя е изцяло отдадена на отказа. Глад и отказ. Жажда и отказ. Прокуда и отказ. Изтезания и отказ. Блокада и отказ. Смърт и отказ.
Враговете може и да победят Газа (бурното море може и да победи някой малък остров).
Могат да изсекат дърветата й.
Могат да счупят костите й…
Могат да посеят танкове във вътрешностите на нейните деца и жени. Могат да я хвърлят в морето, в пясъка или в кръвта.
Тя обаче:
Няма да повтори лъжите. Няма да каже на нашествениците „Да”. Ще продължи да се взривява. Това не е смърт, не е и самоубийство. Това е начинът на Газа да заяви, че е достойна да живее.
ЗА АВТОРА: Махмуд Даруиш (1942-2008) e национален палестински поет и прозаик, основоположник на съвременната палестинска култура. Махмуд Даруиш е смятан за един от най-големите съвременни арабски поети.
