Иля Еренбург (1891 – 1967 г.) е съветски писател. На два пъти е отличен със Сталинска награда за литература (1942 г. за романа „Падането на Париж“ и 1948 г. – за романа „Буря“). По време на Втората световна война Еренбург е кореспондент на вестник „Червена звезда“ и публикува повече от 2000 статии, с които вдъхновява съветския народ във войната срещу германските нацистки окупатори. През 1952 г. получава Международна Сталинска награда „За укрепване на мира между народите”.
[3 юли 1941 г.] Речта на Сталин потресе всички. Беше дълбоко човечна. Всеки имаше чувството, че Сталин се обръща именно към него още с първата фраза: „Обръщам се към вас, приятели мои!“ Сталин съобщи за опасността: нужни са големи жертви и голямо мъжество.
[21 юли 1941 г.] В желанието си да успокоят Германия с победни съобщения, хитлеристите са измислили „линията Сталин“, в която уж правели пробиви всеки божи ден. Всъщност „линията Сталин“ е навсякъде, тя е там, където се намира поне един червеноармеец и нея не могат да я пробият.
[16 март 1942 г.] Фашизмът нито за миг не се е опирал на истинска интелигенция. Той е бунт на измета, на неудачниците, на полуграмотните всезнайковци, на духовно декласираните интелектуалци.
[20 април 1942 г.] Миналото лято… фашизмът все още можеше да мине за вестникарска дума. Сега фашизмът се превърна в реалност – в изгорени къщи, в детски трупове, в народна мъка.
[21 юни 1942 г.] Видях Сталин. В очите му имаше решителност, увереност в победата и болка за народа, за страната ни.
[27 юли 1942 г.] Революцията представляваше не само жестока борба и сурово строителство, революцията означаваше и глобус в ръцете на вчерашния номад и тулски селяни в санаториумите на Крим, и паркове на културата, библиотеки и стадиони, младост, бодрост и смях. Нашите хора са дълбоко привързани към живота. Ако отиват безстрашно на смърт, то е, защото искат живот, достоен да бъде живян.
[15 септември 1942 г.] Битката се води не само за нашия нефт и за нашата земя. Битката е за нещо по-голямо – за човека. Германската цивилизация представлява машина. Германците искат да подстрижат всички по свой образец. Това са автомати, диваци, снабдени с великолепна техника. Въобразили са си, че са избрана нация.
[21 юни 1943 г.] …десетки и стотици години думата „Сталинград“ ще плаши Германия. …Думата „Сталинград“ в съзнанието на целия свят е свързана с тържеството на историческата справедливост.
[4 юли 1943 г.] Фашизмът е грандиозно акционерно дружество за ограбване на целия свят. …Какво са за немеца развалините на Житомир, изгореният Чернигов, полумъртвият Киев? Дивиденти от различни акционерни дружества.
[6 август 1943 г.] Войната ще отиде да умре в своята родина: тя се роди в Германия, в нея ще умре.
[4 декември 1943 г.] Ето дъска с надпис: „Село Рудня“, а селото го няма. Виждат се няколко обгорели къщи, тук е бил медицински институт; ето отрязани ябълкови дървета, застреляни крави, множество гробове: на старци, деца, пеленачета. Кой извърши това? Немецът. …Пред очите ми е немецът – нахален, бездушен, безсъвестен. Той пали къщите, беси украинците, мъчи руските момичета. Вкарва белорусите в къщите и живи ги изгаря. Удря главите на еврейските деца о дърветата. Той стои и се смее: „Колко съм умен! Колко съм предвидлив! Ще разоря Русия за десет години“. …Не, немецът трябва да прогоним в гроба. Само мъртъв той е безвреден.
[11 януари 1944 г.] В град Суми една стара жена укрила бюста на Ленин. Изнесла го в деня, когато дошла Червената армия. Не зная името на тази героиня. Не крия обаче, че с голямо вълнение гледах паметника, надживял годините на мрака. Не бронза е спасила неизвестната гражданка, спасила е сърцето си и сърцето на Русия.
[2 февруари 1944 г.] Сталинград бе не само съдбоносно поражение на Германия, той беше най-великото тържество на Русия. …Сталинград прозвуча като погребална камбана над Германия, Сталинград отвори очите на света за величието на Съветска Русия.
…Ние вървим напред не като завоеватели, а като защитници на живота, свободата и човешкото достойнство.
…Защо освобождаването на европейските народи от бездушното и чудовищно робство се заплаща с щедрата кръв на руските селяни, овчари, металурзи, студенти, агрономи и учители? Народът, избрал за своя емблема символите на мирния труд, през суровите години стана воин и, спасявайки себе си, спаси света.
[2 март 1944 г.] Та немците са още на нашата земя. Още измъчват нашите близки. Немецът – това не е литературна тема, това е нещастие. …Благославям деня, когато ще забравим за немците, това ще бъде истински прекрасен ден. …Моите мисли постоянно се връщат към този едър, гнусен, опулен, тъп, бездушен немец, който е изминал хиляди километри, само за да смаже някое дете в глухо руско селце.
[20 юни 1944 г.] Ние не искаме да разрушаваме телескопите на Йена. Не искаме да палим къщата на Гьоте. Не искаме да мажем устните на германските деца с циановодородна киселина. Ние искаме едно: да изчистим света от престъпниците. Искаме да наденем на Германия усмирителна риза. Да отидем при германците, за да не идват никога повече при нас. С това ще спасим не само руските деца и Съветския съюз, но и цялото човечество.
[27 април 1945 г.] Ние сме в Берлин: край на пруската военщина, край на разбойническите набези! Ако всички свободолюбиви народи могат сега на дългата маса в Сан Франциско в безопасност да говорят за международната безопасност, то е, защото руският пехотинец, настрадал се някъде на Дон или при Великие Луки, с въглен е отбелязал над укротената валкирия: „Аз съм в Берлин. Сидоров“.
Ние сме в Берлин: край на фашизма!
…Берлин беше символ на злото, гнездо на смъртта, питомник на насилието. От Берлин хищниците нападнаха Герника, Мадрид и Барселона. От Берлин тръгнаха колоните, изпотъпкали градините на Франция, обезобразили древните паметници на Гърция, измъчвали Норвегия и Югославия, Полша и Холандия. С идването си в Берлин ние спасихме не само нашата страна, но и културата. Ако на Англия е съдено да роди нов Шекспир, ако във Франция дойде нов Делакроа, ако мечтите на най-добрите умове на човечеството за един златен век се въплътят, това е само защото Сидоров сега крачи по улиците на Берлин покрай бирарийките и казармите; покрай затворите и онези работилнички, където от косите на мъчениците са плели усъвършенствани люлки.
Заслушани в гърма на оръдията, който всяка вечер изпълва улиците на нашата столица, нека си спомним тишината на трудното юнско утро. Когато отстъпвахме сред пламтящите села на Белорусия и Смоленска област, ние знаехме, че ще стигнем до Берлин. Колко много може да се говори за това, а може и да не трябват други думи освен една: Берлин, Берлин! Това беше най-мрачната дума, но сега за нас е по-хубава от всички други: там сред развалините и пожарите на града, откъдето бе дошла войната, се ражда щастието – на Родината, на детето, на света.
About the Author
