Предоставяме на вниманието на читателите един текст, посветен на революционните събития в средата на ХХ век в Гърция и по-специално на една от най-важните фигури в тях – Никос Захариадис. Той е лидер на Комунистическата партия на Гърция (на гръцки Κομμουνιστικό Κόμμα Ελλάδας – ККЕ) в периода 1931-1956 г., включително по време на борбата против фашистката окупация (1941-1944 г.) и Гръцката гражданска война (1946-1949 г.) – събития, често наричани от гръцките комунисти две фази на гръцката революция. След победата на монархо-фашистките сили с активната подкрепа на американския империализъм, много от дейците на ККЕ търсят убежище в младите социалистически държави в Източна Европа. Много от тях се заселват в България, където живеят с десетилетия, работят и създават семейства. Най-голямата група от гръцки политически емигранти обаче се заселва в СССР и по-конкретно в Ташкент, днешен Узбекистан. След ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. в Съветския съюз започват сериозни промени в сферата на идеологията. Извършва се ревизия на марксистката теория (от там този период се нарича ревизионистически). Налага се теорията за комунистическата партия като „партия на целия народ“ (вместо партия на пролетариата), за социалистическата държава като „общонародна държава“ (вместо диктатура на пролетариата). Твърди се, че с изграждането на социализма класовата борба намалява (обратно на класиците на марксизма, според които класовата борба се засилва след победата на социализма). Под маската на борба с „култа на личността“ и „сталинизма“ се извършва подмяна на комунистическата идеология. Ръководните кадри започват да се обграждат с привилегии. Последователите на идеологическата линия на Ленин и Сталин постепенно се отстраняват от ръководните позиции. В международен план СССР започва процеси на сближаване с империализма, налага идеята за „мирно съвместно съществуване“ между двете системи. Започва смяна на лидерите на комунистическите партии, включително и чрез т.нар. Априлски пленум в България. Същата съдба сполетява и ККЕ. Никос Захариадис обаче се противопоставя на тази ревизионистическа политика, заявявайки, че няма да позволи неговата партия за се превърне в буржоазна такава. Скоро след това е изключен от ККЕ от ревизионистите и е изпратен в Сибир, където през 1973 г. умира след самоубийство, според официалната версия. Неизбежно е да направим сравнението между съдбата на Захариадис и тази на българския революционер Иван Тодоров – Горуня, който също, бидейки ветеран от антифашисткото движение, се изправя срещу пагубния ревизионистически курс на своята партия и се опитва да я върне на марксистки позиции. Той също заплаща за това с живота си през 1965 г. при подобни обстоятелства. Ревизията на марксизма в СССР и държавите от източна Европа е основната причина за реставрацията на капитализма там. Настоящият текст се създава на базата на материала на Комунистическата партия на Великобритания – марксисти-ленинисти (CPGB-ML).
Срещата в Атина ни дава възможност да разсъждаваме върху опита на другарите тук, в Гърция, по време на последната голяма вълна на революционна борба – вълна, която беше отприщена от друга криза на свръхпроизводство и друга глобална война. И докато разглеждаме отново големите победи и поражения на нашите гръцки другари през 40-те години на миналия век, можем да видим, че тази история съдържа много жизненоважни уроци за нашето движение днес.
KKE е основана, както и комунистическите партии по света, след катаклизма и кризата на Първата световна война и след триумфа на болшевишката партия във Великата октомврийска социалистическа революция.
Това разтърсващо събитие решително доказа необходимостта от болшевизиране на нашето движение – от изграждане във всяка страна на партия от ленински тип. Партии, основани здраво на принципите на научния социализъм и опитни в изкуството да популяризират това марксистко разбиране сред масите. Партии, способни да привлекат най-добрите елементи от работническата класа и да ги обучават. Партии, способни да навигират в сложните води на класовата борба и да се придържат твърдо към основната цел във всеки конкретен момент, посочвайки ясна линия на поход към по-широките маси. Партии, организирани така, че техните кадри да могат да изпълняват партийни решения с гъвкавата маневреност и желязната дисциплина на силно мотивирана армия.
Движения и партии от този тип все още са това, от което работническата класа се нуждае, ако иска да успее да се освободи от експлоатацията веднъж завинаги. Ние трябва да проучим сериозно и подробно опита на болшевиките в изграждането на такава партия, както и опита от правенето на същото в нашите страни. Къде са успели? Къде се провалиха? Как това разбиране може да помогне на нашето движение да се развива днес?
В ранните дни на новия Комунистически интернационал повечето партии, които го съставяха, бяха малки. В много части на света не е съществувало смислено социалистическо движение преди Октомврийската революция да наелектризира зараждащите се национални движения срещу колониализма, катапултирайки сред тях ново съзнание за марксизма.
В Европа новите комунистически организации бяха формирани от революционните крила на старите, гнили социалдемократически партии, които бяха провалили толкова зле работниците по време на междуимпериалистическата касапница и революционната криза на Първата световна война.
И ето още един важен урок за нас днес: не размерът или възрастта на една организация определят нейния успех, а способността й да намери и да се придържа към правилната линия; способността ѝ да устои на постоянния натиск на буржоазната идеология и буржоазния политически и социален живот; неговата искреност в стремежа към наистина революционен резултат; нейният успех в обучението на кадри, които учат задълбочено и които се научават да прилагат теорията на практика, правейки всичко възможно да повишат нивото на колективната мъдрост, дори когато се научават да действат обединено и дисциплинирано.
Във всяка страна тези нови малки партии черпят сила от успеха на Октомврийската революция при свалянето на руския царизъм и империализма, от решаването на националния въпрос от младия СССР, от освобождението на съветските жени и от огромните успехи на първата планова икономика в света – която отприщи латентната сила и креативност на работещите маси, дори когато глобалната капиталистическа икономика потъваше в най-лошата си криза на свръхпроизводство.
И, разбира се, съветският социализъм не е просто далечен пример. Това е база за световната революция в много практически смисъл. От целия потиснат свят млади революционери идват да се обучават – по марксистка философия, история и икономика, по партийно строителство и по техниките и логистиката на нелегалната организация и освободителната война.
Великият гръцки комунистически лидер Никос Захариадис е такъв пример. Като млад той пътува до Съветския съюз и учи както в Международното училище „Ленин“, така и в Комунистическия университет на трудещите се от Изтока. Той се завръща в Гърция със знанията и опита, необходими, за да помогне на партията си да преодолее теоретичното си объркване и вътрешно разделение, водейки KKE във фаза на бърз растеж и развитие.
Разглеждайки този период, виждаме как нашето движение успява да се разрасне бързо в ситуация, в която комунистическите сили са обединени и работят заедно отвъд международните граници. Малките комунистически партии успяват да израснат със съветския пример и подкрепа зад гърба си, както и със смислен анализ и програма, която да предложат на работниците във време, когато икономическата криза излагаше на показ неизбежните и неприлични противоречия на капиталистическата система.
Тази комбинация от възхода на ефективно комунистическо движение и задълбочаващата се криза на капиталистическата система принуждава империалистите да прибегнат до фашизма, тъй като фашизмът е идеологията на империалистическата буржоазия, изправена пред дълбока икономическа криза и заплахата от нейното революционно сваляне. Налагането на фашистки режими в толкова много страни създава изключително трудна ситуация за работниците, които трябва да се научат да водят борба по нелегални начини.
И тук примерът на болшевиките е от голяма полза, тъй като те са първите, които наистина успешно съчетават легални и нелегални форми на работа и имат голям запас от опит и знания, които да споделят.
В Гърция KKE е забранена, а нейните лидери са хвърлени в затвора от профашисткия режим, който има подкрепата на британския империализъм. Партията е дезорганизирана и трябва да се приспособи към нелегалните методи на работа. Но дори и от затворническа килия, Никос Захариадис е един от първите лидери в Европа, които призоваха за национален фронт срещу фашизма, стимулирайки работниците към действие, като пише своите легендарни писма от затвора, в които излага комунистическия подход към воденето на антифашистка и антиимпериалистическа борба.
Комунистическото ръководство на гръцката национално-освободителна война, водена първо срещу италианската, а след това срещу германската фашистка окупация, има много паралели с антияпонската война, водена от Мао Цзедун и неговите другари в Китай – война, в която комунистите трябва да преодолеят своите собствени вътрешни разделения, а също и да принудят ненадеждните и антикомунистически националистически сили за сътрудничество.
Може да се научи много за комунистическата стратегия и тактика в една потисната страна от изучаването на тези два примера.
В Гърция комунистите правят първия си важен напредък в борбата срещу глада, който е предизвикан като отмъщение след нацистката инвазия през май 1941 г. Германските окупатори, присвоявайки храна и други ресурси за себе си, оставят народните маси в такава мизерия, че цяла една трета от гръцкия народ умира от глад. Организираният от комунистите Фронт за национално освобождение (EAM), осъзнавайки, че това е негово първо задължение, организира обществени трапезарии, за да осигури физическото оцеляване на хората.
Комунистите основават и Гръцката народна освободителна армия (ЕЛАС) – единственото антинацистко съпротивително движение, което не е подкрепено от британците и това всъщност му помага да спечели подкрепата на народа. Революционерите скоро установяват освободени райони в провинцията и стават достатъчно силни не само за организиране на партизански атаки, но и за водене на пълномащабна война срещу германските и италианските окупатори.
В освободените райони се установява нова форма на управление. Не само населението е спасено от глад, но за първи път обикновените гърци, включително жените, са включени в определянето на ежедневието си и за първи път те можеха да бъдат включени в политическия живот под ръководството на комунистическата партия. Това е първият път, когато жените получават право на глас в Гърция.
Както и в Китай, подобни дейности значително подобряват репутацията на комунистите и им печели многобройни и верни последователи. Фронтът за национално освобождение нараства до два милиона членове, една трета от населението – най-голямата организация, съществувала някога в Гърция.
Много уроци са капсулирани за комунистите в тази история. Виждаме как чрез мобилизиране на възможно най-широка част от масите зад непосредствените лозунги за антифашизъм, антиимпериализъм, освобождение и самоопределение, но без да се подчинява тяхната комунистическа програма и мироглед, се създават възможно най-добрите условия за свързване на марксизма с масите.
В рамките на едно такова движение е възможно всички участници да научат бързо и от опит, че най-твърдите, най-надеждните приятели на народа са комунистите, тъй като те работят с желязна дисциплина и не търсят нищо за себе си, а само желаят да споделят съдбата на работниците и да им помогнат да стигнат до разбирането, че единственото трайно решение на проблемите им е в замяната на капиталистическата анархия с планово социалистическо производство.
Разбира се, гръцките революционери са подпомогнати изключително много в тези усилия от примера на съветския социализъм, чиято светлина блести като фар в света, който иначе изглежда погълнат от мрака на империалистическия фашизъм и войната.
Въпросът за това как гръцката революция в крайна сметка се проваля, дори когато победата изглежда твърдо в ръцете й, все още се обсъжда днес. Несъмнено отсъствието на най-опитния практически и теоретичен лидер на партията, заточен в концентрационния лагер Дахау в продължение на четири години изиграва своята роля. Същото важи и за сложната геополитическа ситуация, в която гръцките партизани печелят войната си срещу нацистка Германия преди войната като цяло да приключи.
Катастрофални се оказват и компромисите, постигнати с британския империализъм, който официално е от едната страна на световния антифашистки съюз с гръцките партизани, но на практика е дългогодишен спонсор на фашистките и монархически сили в страната. Коварните британци се възползват напълно от условията на мирното споразумение, за да назначат правителство по свой избор, като същевременно нарушават всяко едно от обещанията, които са дадени на революционните сили по време на преговорите.
Четиридесет хиляди английски войници влизат в Атина и без колебание използваха фашистки организации за сигурност, създадени от нацистите, за да установят властта на новия режим. Ролята на Великобритания в опита да смаже гръцката революция е безмилостна и кървава: тя въоръжава и ръководи старите монархо-фашистки организации, които са лоялни към нейните интереси, като същевременно бомбардира и мори с глад работниците без колебание – особено по време на 37-дневната битка в Атина през декември 1944 г.
Освобождаването на Захариадис от Дахау през 1945 г. го връща в Гърция и го възстановява като генерален секретар на партията. Въоръжената борба е организирана отново и изборите, организирани от британските окупатори, са бойкотирани, тъй като е ясно, че те не могат да бъдат нито свободни, нито честни при такива обстоятелства.
Британското лейбъристко правителство, което идва на власт през 1945 г., е напълно ангажирано със същия път, който британският военновременен лидер Уинстън Чърчил е поел в Гърция. Въпреки всички жестокости, нанесени на гръцкия народ обаче, британският империализъм не е в състояние да поддържа военните и икономически усилия, необходими за потушаване на революцията, и тази роля трябва да бъде предадена на все по-доминиращата сила на американския империализъм.
Съгласно с „Доктрината на Труман“ САЩ се ангажират да се намесят навсякъде по света, за да защитят всеки режим, който е изправен пред неизбежна социалистическа революция. През 1947-1948 г. американските сили започват серия от големи нападения в планините на Гърция срещу партизаните. Именно тук американската армия използва за първи път напалмови бомби. Това оръжие се превръща в синоним на империалистическа бруталност след войната във Виетнам, но истината е, че такива оръжия са били използвани от империалистите в почти всяка война, която са водили от 1948 г. до днес, когато най-новата версия на напалм – белият фосфор – се хвърля върху цивилни в Газа.
По време на тази жестока кампания против бунтовниците, партизаните са обезглавявани, младите мъже са прогонвани масово в провинцията, за да лишат демократичните сили от новобранци, и е създадена мрежа от затвори и концентрационни лагери, приютяващи близо 30 000 леви активисти, бойци и техните семейства. Всички форми на мъчения и унижение са приложени срещу онези, които имат достатъчно нещастие, за да бъдат изпратени в такива прословути подземия като Макронисос и Ярос.
Междувременно американските войници действат като окупационна армия. Както в Корея, така и навсякъде другаде, те живеят като привилегирована каста, способна да извършва престъпления срещу местното население напълно безнаказано. От този ден нататък посолството на САЩ действаше като задкулисно правителство в сянка в Гърция.
Последната капка за гръцките партизани е предателството на лидера на Югославия Йосип Броз Тито. Оправяйки се в трудна международна ситуация, в която Съветите работят ден и нощ, за да осъществят възстановяването на своята разкъсана от войната родина и в която САЩ разполагат с атомна бомба, а Съветският съюз не, СССР на Йосиф Сталин официално не оказа военна помощ на гръцките революционери. Очевидно е обаче, че има неофициално споразумение в социалистическия лагер. СССР всъщност изпраща много подкрепа. Дори изпраща танкове през Югославия, но те са конфискувани от Тито.
Когато Тито прави първия разрив в световните социалистически редици, скъсвайки със Съветския съюз и настоявайки за „трети път“ към социализма, за голямото удоволствие на империалистите (едно от многото му враждебни действия е затварянето на югославската граница за гръцките партизани през юли 1949 г.), ръководството на ККЕ заема принципната позиция да подкрепя правилната позиция на КПСС по отношение на социалистическата линия на настъпление.
Приклещена между затворената граница и американските бомбардировки, Демократичната армия на Гърция най-накрая е победена. Разгръща се жестоката кампания на потискане и възмездие, 60 000 гръцки партизани, комунисти и членове на семействата им са принудени да заминат в изгнание в социалистическите страни.
Така виждаме, че опустошенията на ревизионизма в нашето движение взимат първите си жертви още преди смъртта на Сталин.
Следващото голямо предизвикателство за нашето движение е промяната на политическата и икономическа линия в СССР, която предизвиква смяната на ръководството след смъртта на Сталин през 1953 г. Това е идеологическа атака, на която много малко партии се оказват способни да устоят.
Теоретичното изкормване на много комунистически партии е процес, който вече започва да се развива в империалистическите страни, където предоставянето на социални помощи на масите под заплахата от социалистическа революция убеждава комунистите от Великобритания, Франция и САЩ да повярват, че сега има мирен път, отворен към социализма. И този процес получава решителен и световен тласък с издигането на Никита Хрушчов до позицията на лидер на КПСС и СССР.
Много малко партии имат такова ръководство, което може да види опасността в новите линии, приети от Хрушчов през този период. Една от големите трагедии както за Гърция, така и за света е, че един от първите и най-принципни от онези, които видяха и се обявиха срещу проблемите, които вижда, че се развиват, е лидерът на ККЕ Никос Захариадис.
В много отношения Захариадис е в уникална позиция да разбере какво се случва, както поради предишния си опит и обучение в СССР и Коминтерна, така и поради опита си от първа ръка за промените, които започват да се случват в Съветския съюз след 1953 г. Но предвид ситуацията, в която той и другарите му са изцяло зависими от съветското гостоприемство, Захариадис се нуждаеше както от принципност, така и от смелост, за да говори.
Наградата за неговата смела позиция се оказва, че е отлъчен от движението. Кликата на Хрушчов го отстранява като лидер и след това го изключва изцяло от партията му. Той е заточен в Сибир и способността му да влияе на дебата и да укрепва силите на антиревизионизма е отрязана.
По този начин е погребано и наследството на Никос Захариадис. Толкова ефективно е скрита информацията за живота и работата му, че днес много малко комунисти извън Гърция помнят името му. Това трябва да бъде променено и истинската природа на неговото революционно наследство да бъде изведена наяве, тъй като примерът му да се изправи срещу опортюнизма и ревизионизма, без значение каква е цената за самия него. Този пример трябва да бъде последван от всички онези, които искрено работят за поражението на империализма.
Нека всички вземем под внимание този най-важен урок. Най-силните удари, донесли най-голямо опустошение на нашето движение, не идват отвън, а измежду нас.
Проблемите, донесени ни от хрушчовския ревизионизъм и свличането до буржоазния парламентаризъм и „еврокомунизма“, братоубийствената война, произтичаща от китайско-съветското разделение, изкормването и дегенерацията на партиите, които се отказват от сериозно и независимо изследване на марксизма причиняват повече щети, отколкото координираните военни атаки на германския, японския, британския и американския империализъм.
Нека се поучим от примера на другаря Ким Ир Сен в Корея, който почти сам сред комунистическите лидери успява да се ориентира в бурните идеологически води на този най-труден период. Не само изправен пред непрестанната враждебност на американския империализъм, но успява да поддържа уважителни и братски отношения със СССР и Китай.
Ключът? Другарят Ким Ир Сен и лидерите на Корейската работническа партия не се отказват от независимото изучаване на марксизма; не се отказват от правото си да поставят под въпрос решенията или предложенията на лидерите дори на най-големите комунистически партии в света.
Това е урок за комунистите навсякъде. Никой от нас не трябва да прехвърля цялата тежест на мисленето на нашите лидери, без значение колко добре са се доказали в миналото. Нашето движение разчита на задълбочени знания и колективно вземане на решения и нашата дисциплина трябва да се основава на това знание.
Без този основен елемент на болшевишката организация ни остава само сляпото подчинение и безпрекословната лоялност, което е перверзна подигравка с комунистическото единство, което се стремим да изградим. Наистина, сляпото подчинение и безпрекословната лоялност са отличителните белези не на комунистическите, а на фашистките организации.
Колкото по-добре образован става всеки един от нашите членове, колкото повече се стремят като индивиди да овладеят науката на марксизма, толкова по-ефективен и способен ще бъде колективът, от който са част – толкова по-способни ще бъдат техните партии да вземат правилни решения толкова по-уверени ще бъдат членовете в изпълнението на програмата на партията и толкова по-бързо нашите партии ще откриват и поправят грешките си.
С развитието на този нов период на революционен подем това е задачата, която спешно се поставя пред комунистите навсякъде, чието твърдо присъствие е отчаяно необходимо, за да даде теоретична яснота и организационна дисциплина на работническите движения срещу империалистическата война и експлоатация. Залозите не можеха да бъдат по-високи.
Нека се изправим пред това предизвикателство и да изпратим това послание на нашите другари по целия свят:
Сега е моментът да овладеете марксизма!
