Излезлият от печат сборник в два тома „Българите в световните хроники“ (София, 2004 г.) под редакцията на изследователя Стоян Райчевски съдържа отзиви, съобщения и коментари за политическия живот в България (том първи – 1912 – 1925 г., том втори – 1939 – 1948 г.), които са поместени в световния печат или в емисиите на световните информационни агенции. Въпреки че субективното намерение на съставителя е било да изготви един антикомунистически, промонархически и прогермански материал, обективно в книгата са налице редица сведения, оборващи възгледите на самия Райчевски и потвърждаващи народно-демократичния (без кавички) характер на установената след 9 септември 1944 г. власт в България.
За характера на управляващата коалиция Отечествен фронт (ОФ) е приведено сведение от английския вестник „Таймс“ (7 ноември 1944 г.). Според него Отечественият фронт представлява „една коалиция, която обединява всички демократически и противонационалистически партии и движения за съпротива“ (с. 325).
На 4 януари 1945 г. вестник „Ла Тюрки“, излизащ в столицата на Турция – Анкара, дава за пример организирания в България Народен съд. Отбелязва се, че България, една от страните, които са сътрудничели с Германия, е първата, която „съди публично агентите и шпионите на Хитлер, както и самите български военнопрестъпници“. По този начин се счита, че страната ни „може да служи за пример на всички други страни, които се намират в нейното положение“ (с. 339).
Темата за Народния съд се продължава от „Франс прес“ на 5 януари 1945 г. Според дописката на Пиер Олан българското правителство не само изправя пред съда виновниците, но и се заема да докаже, че „българският народ е бил още от 1941 г. в състояние на бунт срещу своето правителство“ (с. 339). Цитират се данни за броя на участниците в съпротивата (264 079 души), както и на понесените от българските патриоти (така „Франс прес“ нарича българските партизани-антифашисти) загуби в боевете или при екзекутиране (около 30 000 души).
Английският вестник „Уайтхол нюз“ (11 юни 1945 г.) изтъква, че след като българската войска е пропъдила германците, една от първите инициативи на правителството на ОФ е („с руско посредничество“) да спомогне за вдигане на схизмата, наложена от Вселенската патриаршия през 1872 г. Двете църкви стигат до помирение на 27 февруари 1945 г.
Чуждестранната преса обръща специално внимание на възникналото „движение на трудовите бригади“. Румънският вестник „Скънтея“ (3 октомври 1945 г.) представя на своите читатели как тези трудови бригади се създават в българските градове с цел да се подпомогнат селата по време на събиране на реколтата и за поправка на земеделския инвентар. Специалисти предоставят медицинска и ветеринарна помощ, както и „земеделски съвети на селяните за подобряване условията им на живот“ (с. 406). Изтъква се, че хиляди български работници и интелектуалци предпочитат „вместо празничната почивка да заминат за селата, за да подпомогнат своите братя селяни с труда, знанието и уменията си“. Идеята за доброволните трудови бригади е възникнала сред младежите в град Русе. Млади работници от една русенска фабрика организират техническа бригада в помощ на хората от село Стамболово. За тази инициатива се съобщава по радиото и се пише във вестниците. В резултат на това, само за няколко седмици, във всеки български град започват да се образуват трудови бригади, които да да оказват помощ на селата по време на почивните и празнични дни. Гръцкият вестник „Неа“ (16 април 1947) също се спира на темата за доброволната взаимопомощ между работници и селяни. Селата се подпомагат всеки неделен или празничен ден чрез най-различни дейности: поправят се колела, калайдисват се съдове, лекари лекуват болни, поправят се машини, акушерки предоставят помощ на бременни жени, зъболекари лекуват зъби, адвокати предоставят юридически съвети, артисти изнасят театрални представления, писатели държат литературни беседи, шивачи шият дрехи и учат селските жени на шивачество. Целта на „този устрем“ е „да се сближи селото с града чрез тясно сътрудничество“ (с. 501). Изчислява се, че към края на 1946 г. общият брой на доброволните работнически групи е достигнал 21 507 с 3 460 000 работни часове на стойност 1.5 милиарда лева – „и всичко това даром“.
Изборите от ноември 1945 г. също са отразени в чуждестранния печат. Американският вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ (20 ноември 1945 г.) отбелязва, че БКП е „неоспоримо печелившата партия“ и че по време на изборите няма никакви безредици. В потвърждение на това се посочва, че една група чуждестранни кореспонденти е обикаляла свободно страната, наблюдавайки гласуването (с. 416). На свой ред московският вестник „Известия“ (23 ноември 1945 г.) изтъква повишената избирателна активност в сравнение с тази от преди 1944 г. Ако през 1931 г. са гласували 75.5 % от имащите право на глас, през 1938 г. – 69.5 %, през 1940 г. – 67.2 %, то сега (ноември 1945) избирателната активност е 86 %, като от ОФ получава подкрепа в размер на 88.2 % от всички гласували избиратели.
През зимата на 1946 г. американският кореспондент Александър Ул коментира несправедливото международно положение на България, характеризирайки го като „един от най-странните следвоенни парадокси“. България остава без признато правителство, въпреки че единствена от бившите сателити на Оста не се е сражавала срещу победителите, въпреки че единствена от бившите сателити се е сражавала с германците далеч от собствените си граници и въпреки че само тя е съдила и е екзекутирала повечето от „длъжностните лица от стария режим, които обявиха война на Америка“. Ето защо „много българи се чудят сега защо те трябва да бъдат париите на Балканите, като че условието за признаване е да си се сражавал срещу руснаците“ (с. 436).
Шведският кореспондент Пиер Мойрлинг споделя впечатления от срещата си с проамериканската опозиция в България (21 март 1946 г.). Никола Петков и останалите противници на Отечествения фронт предизвикват отвращение у шведския журналист. Той говори за тях като за „живи остатъци от историческото минало“ и се пита риторично как точно „тези стари хора“ искат да представляват новото, което трябва да дойде. За него това не е нищо по-различно от една „комедия“ и „зрелище“, но не и действителна алтернатива на Отечествения фронт (с. 442).
Английският вестник „Съндей експрес“ публикува специален репортаж за България. Кореспондентът Джон Маю се среща лично с Георги Димитров – „героя от райхстагския процес, обичан от целия народ“. Димитров отхвърля обвиненията, че народно-демократичният строй е наложен отвън. „Аз съм комунист, но преди всичко съм българин и не бих се съгласил комунизмът да бъде наложен на моя народ против волята му“. Също така Димитров подчертава стремежът на нова власт към национална независимост с думите: „Ние нямаме нужда да пълзим пред никоя държава, защото притежаваме гордост и самоуважение“. Заключението на английския кореспондент е, че животът в България „съвсем не е розов“, но „при все това този народ е щастлив“ и „вярва в своето бъдеще“ (с. 448).
Английският кореспондент на радио „Лондон“ Кенет Матиус, в своя репортаж от 27 юни 1946 г., с изненада установява, че му е разрешено да пътува, където иска. Не е имало нужда „нито от въоръжен ескорт, нито от куп писмени разрешения“. Английският журналист изтъква, че е можел да изпраща новините си от България „телеграфически без никаква цензура“ (с. 454).
Белгийският кореспондент Осиан Матио, в своя репортаж от 14 ноември 1946 г. („България или практически урок по източна демокрация“) припомня на своите читатели предисторията на революцията от септември 1944 г. А тя според него е такава, че през периода след 1925 година (така е в текста, макар че по-правилно би било да се каже: „след 1923 година“) буржоазните партии избиват „хиляди комунисти“ (с. 469). Става въпрос за двете десетилетия от българската история, за които днешните мастити евроатлантически професори-историци, добре платени от американски и немски фондации, категорично отричат да е имало фашизъм. Дори наскоро публикуваха една смехотворно-нелепа декларация, отричаща фашисткия характер на управлението в България между 1923 и 1944 г., сякаш история и наука може да се прави с декларации… Друг западен вестник – швейцарският „Ди тат“ (28 ноември 1947 г.), припомня, че след края на Първата световна война правителството на „селския водач Стамболийски“ се е опитало да проведе социални реформи, но една „офицерска клика“ извършва преврат, убива Стамболийски и установява „диктатура, начело на която застава десният радикал професор Цанков“ (с. 536). Но да убиеш министър-председателя и да установиш дяснорадикална диктатура очевидно е в рамките на нормалното и демократичното за съвременните господа историци-евроатлантици.
Американският вестник „Вашингтон пост“ излиза със специален материал за Георги Димитров (29 ноември 1946 г.). Той е определен за „един от шестимата големи на световния комунизъм“ редом със Сталин, Тито, Вилхелм Пик, Палмиро Толиати и Жак Дюкло. Според американския вестник Димитров е оправдал славата си на „един от най-смелите и твърди комунистически водачи“ (с. 473). За Георги Димитров и за българския народ споделя мнението си и известният френски адвокат Марсел Вилар (вестник „Юманите“, 3 май 1947 г.). Той нарича българите „най-старите партизани в света“, които в продължение на пет века водят борба против османските поробители. А човекът, който от 4 месеца е начело на българското правителство – Георги Димитров – е „един от първите, които доказаха, че фашизмът може да бъде сразен“ (с. 503).
Гръцкият вестник „Неа“ описва „София под съветска окупация“ (12 април 1947 г.). От статията става ясно, че „русите има строго и сериозно държане“, „никого не безпокоят“ и „не се месят в работите на хората“. „Окупаторите“ обичат музиката, обожават киното и „не пропускат нито едно представление на операта“. Като цяло, съветските войници се чувстват добре „всред един народ, който ги обича и който се жертва за тях, като им дарява и последния залък от устата си“ (с. 500). От гръцкия репортаж е видно, че ако има нещо, което да е било „под съветска окупация“, то това са били културните институции начело с операта. Наистина, забележителна и нечувана „окупация“.
Английският вестник „Таймс“, в репортаж за стопанското положение в България (17 юни 1947 г.) отбелязва промяната при пропорционалното разпределение на държавния бюджет. Изтъква се, че за просвета, народно здраве и социални грижи се предвиждат два пъти по-големи кредити, отколкото са тези за министерството на войната. Припомня се, че преди Втората световна война тези социални разходи са представлявали едва една четвърт от военните разходи (с. 513).
През лятото на 1947 г. страната ни е посетена от английския композитор Алан Буш. Парижкият „Воа увриер“ (18 юли 1947 г.) пише, че Буш е във възторг „пред решителността и твърдостта, с която българският народ следва пътя на своето светло бъдеще“. Английският композитор изразява уверението си, че е близък денят, в който българският народ „ще изпревари много европейски народи в културно и социално отношение“ (с. 522).
В статия от 16 ноември 1947 г. полският журналист Ян Роснер споделя впечатленията си от видяното в Народна република България. Той изтъква новопостроените училищни сгради „почти във всяко село, и най-малкото дори“. Според него новите селски училища притежават „съвременен естетически вид“, който не би посрамил „и най-големия град в Западна Европа“. Между селските общини е започнало съревнование „коя от тях ще има най-хубаво училище“ (с. 534).
Гръцкият вестник „Вима“ (16 декември 1947 г.) се спира на сложните българо-югославски следвоенни отношения, като отделя специално внимание на Георги Димитров и отношението му към федерирането на двете държави. Според „Вима“ този проект е далеч от осъществяването си, „ако не дори и изоставен“ (с. 542). Самият Димитров упорито се противопоставя на такова федериране, „предпочитайки да се запазят днешните отношения с Югославия и да се засилят с тясно сътрудничество във всички сектори на политиката на двете страни“. За гръцкия вестник е безспорен факт, че „както Димитров, така и мнозинството от днешните водачи на България държат ревностно на независимостта и суверенитета на страната си и не са разположени да ги пожертват“ (с. 543).
В началото на 1948 г. английският журналист Фил Грифит прави репортаж за положението в България („Дейли уъркър“, 23 февруари 1948 г.). Той вижда свободни и щастливи хора. Искрено щастливи и действително свободни. Защото „можеш да заставиш хората да излязат на манифестация, но не можеш да ги накараш да плачат, можеш да принудиш хората да ръкопляскат, но не можеш да ги накараш да се смеят“. А Фил Грифит вижда по лицата на българите „сълзи от радост и смях, породен от щастието, че отново са извоювали свободата си“ (с. 557). Английският журналист оценява демокрацията в България като „една от най-истинските“ (с. 558).
През април и май 1948 г. английският вестник „Таймс“ прави два нови репортажа за България. В първия (от 1 април 1948 г.) се изтъква, че българският народ изпитва уважение към своите комунистически водачи, „които в продължение на цяло поколение са били далеч от домовете си като емигранти или като затворници“ и фактически всички стари комунисти „са минали през тежки изпитания“ (с. 560). В другият репортаж (от 4 май 1948 г.) се припомня, че България е страна с революционно минало и с правителство, „възникнало от партизанско въоръжено въстание“ (с. 561), с което косвено се отрича, че управлението на народната демокрация е изкуствено привнесено отвън, без да е имало такива широки обществени просоциалистически настроения. Вестник „Таймс“ обръща внимание и на подобреното положение на актьорите, оперните певци и музикантите след 9 септември 1944 г. Те вече получават много по-високи заплати, „отколкото техните нищожни доходи в миналото“ (с. 562).
В свой репортаж от 18 юли 1948 г. швейцарският вестник „Воа Увриер“ в лицето на своя кореспондент Пиер Никола, споделя за още една страна на културната революция в Народна република България, а именно наличието на „удивително много книжарници“ (с. 570).
Друг западен кореспондент – Кенет Матюс, в репортаж за английския вестник „Лисънър“ (от 5 август 1948 г.), споделя какъв отговор е получил в България на въпроса си за дефиниция на социализма. Отговарят му, че това означава „повече да няма експлоатация на човек от човека“ и че „всичките ни сили ще се развият чрез производството и стандартът на работниците ще бъде повишен“ (с. 571). В потвърждение на тези думи Матюс привежда следния пример с положението на миньорите в България: някои български миньори – „ударници“ чрез ефективността на своя труд получават заплати, сходни с тези на първите ръководители на държавата – министрите. Примерът очевидно се дава като потвърждение, че след 9 септември 1944 г., България се превръща в Народна република не само на думи, но и на дело.
Автор: Б-23
