Сталин – “Марксизмът и националният въпрос”

/Статията „Марксизмът и националният въпрос“ е написана в края на 1912 година – началото на 1913 година във Виена; напечатана е за първи път с подписа К. Сталин в бр. 3-5 на списание „Просвещение“ от 1913 година под заглавие „Националният въпрос и социалдемокрацията“. През 1914 година статията на Й. В. Сталин е издадена в отделна брошура под заглавие „Националният въпрос и марксизмът“ от издателството „Прибой“ (Петербург). Брошурата, по разпореждане на министъра на вътрешните работи, била иззета от всички публични библиотеки и обществени читални. През 1920 година тя е преиздадена от Народния комисариат на националностите в „Сборник статей“ от Й. В. Сталин по националния въпрос (Госиздат, Тула). През 1934 година статията влязла в книгата: И. Сталин. Марксизмът и национално-колониалният въпрос. Сборник избрани статии и речи. В статията „За националната програма на РСДРП“ Ленин, посочвайки причините, които издигнаха в този период националния въпрос на видно място, писал: „В теоретическата марксическа литература това положение на нещата и основите на националната програма на социалдемокрацията бяха осветлени вече през последно време (челно място тук заема статията на Сталин)“. През февруари (н. ст.) 1913 година Владимир Илич пише на А. М. Горки: „У нас един чудесен грузинец се е заел и пише за „Просвещение“ голяма статия, като е събрал всичките австрийски и др. материали.“ Като узнал, че се предлага статията да се смята дискусионна, Ленин се противопоставил решително на това: „Разбира се, ние сме абсолютно против. Статията е много хубава. Въпросът е боен и ние не ще отстъпим ни на йота от принципиалната позиция против бундовската сган“ (Архив ИМЕЛ). Скоро след ареста на Й. В. Сталин през март 1913 година В. И. Ленин пише в редакцията на „Социал-Демократ“: „…Сред нас има тежки арести. Коба е взет… Коба е успял да напише голяма (за три броя на „Просвещение“) статия по националния въпрос. Добре! Трябва да се воюва за истината против сепаратистите и опортюнистите от Бунд и от ликвидаторите“. За допълнителни пояснения – виж Сталин. Съчинения, т. 2. София, 1949, с. 245-308, 341-343/

Периодът на контрареволюцията в Русия донесе не само „гръм и мълния“, но и разочарование в движението, неверие в общите сили. Вярваха в „светлото бъдеще“ – и хората се бореха заедно, независимо от националността: общите въпроси преди всичко! Промъкна се в душата съмнение – и хората започнаха да се разотиват по националните квартири: нека всеки се осланя само на себе си! „Националната проблема“ преди всичко!

В същото време в страната се извършваше сериозен прелом в икономическия живот. 1905 година не мина напразно: на остатъците от крепостния строй в село бе нанесен още един удар. Редица плодородни години след гладуванията и настъпилия след това индустриален подем тласнаха напред капитализма. Диференциацията в селото и растежът на градовете, развитието на търговията и на пътищата за съобщения направиха голяма крачка напред. Това е особено вярно относно покрайнините. Но това не можеше да не ускори процеса на стопанската консолидация на националностите в Русия. Последните трябваше да дойдат в движение …

В същата насока на пробуждане на националностите действаше установилият се през това време „конституционен режим“. Увеличението на вестниците и въобще на литературата, известна свобода на печата и на културните учреждения, увеличението на народните театри и др. т., без съмнение съдействаха за усилването на „националните чувства“. Думата с нейната избирателна кампания и политически групи даде нови възможности за раздвижване на нациите, нова широка арена за мобилизиране на последните.

А повдигналата се отгоре вълна на воинстващия национализъм, цяла редица репресии от страна на „властимащите“, които отмъщаваха на покрайнините за тяхното „свободолюбие“ – предизвикаха съответна вълна на национализъм отдолу, който преминаваше понякога в груб шовинизъм. Усилването на ционизма сред евреите, растящият шовинизъм в Полша, панислямизмът сред татарите, усилването на национализма сред арменците, грузинците, украинците, общият уклон на изостаналите слоеве от населението към антисемитизъм – всичко това са общоизвестни факти.

Вълната на национализма все по-силно се надигаше, като заплашваше да обхване работническите маси. И колкото повече спадаше освободителното движение, толкова по буйно разцъфтяваше национализмът.

В този труден момент на социалдемокрацията се падна високата мисия да даде отпор на национализма, да предпази масите от общата „епидемия“. Защото социалдемокрацията, и само тя, можеше да направи това, като противопостави на национализма изпитаното оръжие на интернационализма, единството и неделимостта на класовата борба. И колкото по-силно се надигаше вълната на национализма, толкова по-гръмко трябваше да се раздава гласът на социалдемокрацията за братство и единство на пролетариите от всички националности на Русия. При това изискваше се особена издържливост от социалдемократите от покрайнините, които (с. д.) непосредствено се сблъскваха с националистическото движение.

Но не всички социалдемократи се оказаха на висотата на задачата, и преди всичко – социалдемократите от крайнините. Бундът, който по-рано подчертаваше общите задачи, сега започна да издига на пръв план свои особени, чисто националистически цели: работата стигна дотам, че той обяви „празнуването на съботата“ и „признаването на жаргона“ за боен пункт на своята избирателна кампания. След Бунда последва Кавказ: една част от кавказките социалдемократи, която по-рано заедно с останалите кавказки социалдемократи отричаше „културно-националната автономия“, сега я издига като  искане на деня.

Да не говорим вече за конференцията на ликвидаторите, която санкционира дипломатически националистическите колебания.

Но от това следва, че възгледите на руската социалдемокрация по националния въпрос още не са ясни на всички социалдемократи.

Необходимо е, очевидно, сериозно и всестранно обсъждане на националния въпрос. Нужна е задружна и неуморна работа на последователните социалдемократи против националистическата мъгла, откъдето и да иде тя.

I

НАЦИЯ

Що е нация?

Нацията е преди всичко общност, определена общност на хора.

Тази общност не е расова, нито племенна. Днешната италианска нация се е образувала от римляни, германци, етруски, гърци, араби и т. н. Френската нация се е създала от гали, римляни, брити, германци и т. н. Същото трябва да се каже за англичаните, немците и други, които са се оформили в нации от хора на различни раси и племена.

И така, нацията не е расова и не е племенна, а исторически създала се общност на хора.

От друга страна, несъмнено е, че великите държави на Кир или Александър не могат да бъдат наречени нации, макар и да са се образували исторически, да са се образували от разни племена и раси. Това са били не нации, а случайни и малко свързани конгломерати от групи, които се разпадали и обединявали в зависимост от успехите или пораженията на един или друг завоевател.

И така, нацията не е случаен и скоропреходен конгломерат, а устойчива общност на хора.

Но не всяка устойчива общност създава нация. Австрия и Русия също са устойчиви общности, обаче никой не ги нарича нации. По какво се отличава националната общност от държавната общност? Между другото по това, че националната общност е немислима без общ език, когато за държавата общият език не е задължителен. Чешката нация в Австрия и полската в Русия биха били невъзможни без общ за всяка от тях език, докато на целостта на Русия и Австрия не пречи съществуването вътре в тях на цяла редица езици. Става дума, разбира се, за народно-разговорни езици, а не за официално-канцеларски.

И така, общността на езика е една от характерните черти на нацията.

Това, разбира се, не значи, че различните нации всякога и навсякъде говорят на разни езици или че всички, които говорят на един и същи език, задължително образуват една нация. Всяка нация има общ език, но не е задължително различните нации да имат разни езици! Няма нация, която да говори едновременно на разни езици, но това още не значи, че не може да има две нации, които да говорят на един и същи език! Англичаните и североамериканците говорят на един език, и все пак те не образуват една нация. Същото трябва да се каже за норвежците и датчаните, за англичаните и ирландците.

Но защо например англичаните и североамериканците не образуват една нация, въпреки общия език?

Преди всичко затова, че те не живеят заедно, а на разни територии. Нацията се образува само в резултат на продължителни и редовни общувания, в резултат на съвместен живот на хората поколение след поколение. А продължителният съвместен живот е невъзможен без обща територия. Англичаните и американците по-рано са населявали една територия, Англия, и са образували една нация. След това една част от англичаните се изселила от Англия на нова територия, в Америка, и тук, на новата територия, с течение на времето, се образувала новата североамериканска нация. Разните територии са довели до образуване на разни нации.

И така, общността на територията е една от характерните черти на нацията.

Но това още не е всичко. Общността на територията сама по себе си още не прави нация. За това е нужна още вътрешна икономическа връзка, която да обединява отделните части на нацията в едно цяло. Между Англия и Северна Америка няма такава връзка и затова те образуват две различни нации. Но и самите североамериканци не биха заслужавали названието нация, ако отделните кътове на Северна Америка не бяха свързани помежду си в икономическо цяло вследствие разделението на труда между тях, развитието на пътищата за съобщения и т. н.

Да вземем например грузинците. В дореформените времена грузинците са живеели върху обща територия и са говорели на един и същи език, при все това те не са образували, строго казано, една нация, защото те, разделени на цяла редица откъснати едно от друго княжества, не са могли да живеят общ икономически живот, векове са водели помежду си войни и са се разорявали взаимно, като са насъсквали един срещу друг персите и турците. Кратковременното и случайно обединение на княжествата, което понякога някой цар-щастливец сполучвал да прокара, в най-добрия случай обхващало само повърхностно-административната сфера, като бързо се е разбивало в капризите на князете и равнодушието на селяните. Инак не е и могло да бъде при икономическата разпокъсаност на Грузия… Грузия, като нация, се появява едва във втората половина на XIX век, когато падането на крепостничеството и засилването на икономическия живот на страната, развитието на пътищата за съобщение и възникването на капитализма създадоха разделение на труда между областите на Грузия, разклатиха окончателно стопанската затвореност на княжествата и ги свързаха в едно цяло.

Същото трябва да се каже и за другите нации, които са преминали стадия на феодализма и в които се разви капитализмът.

 И така, общността на икономическия живот, икономическата свързаност е една от характерните особености на нацията.

Но и това не е всичко. Освен всичко казано, нужно е още да се вземат под внимание особеностите на духовния облик на хората, обединени в нация. Нациите се отличават една от друга не само по условията на своя живот, но и по духовния облик, който се изразява в особеностите на националната култура. Ако говорещите един език Англия, Северна Америка и Ирландия образуват при все това три различни нации, то в това не малка роля играе онова своеобразно психическо устройство, което се е изработило у тях поколение след поколение в резултат на нееднаквите условия на съществуване.

Разбира се, само по себе си психическото устройство или – както другояче го наричат – „националният характер“, за наблюдателя е нещо неуловимо, но доколкото то се изразява в своеобразието на културата, обща за нацията, то е уловимо и не може да бъде игнорирано.

Не ще и дума, че „националният характер“ не представлява нещо веднъж завинаги дадено, а се изменя заедно с условията на живота, но доколкото съществува във всеки даден момент, той слага своя печат върху физиономията на нацията.

И така, общност на психическото устройство, която се проявява в същността на културата, е една от характерните черти на нацията.

По такъв начин ние изчерпихме всичките признаци на нацията.

Нацията е исторически създала се устойчива общност на хора, възникнала върху базата на общността на езика, територията, икономическия живот и психическото устройство, което се проявява в общността на културата.

При това само по себе си се разбира, че нацията, както и всяко историческо явление, попада под закона за изменението, има своя история, начало и край.

Необходимо е да се подчертае, че нито един от посочените признаци, взет отделно, не е достатъчен за определяне на нацията. Нещо повече: достатъчно е да липсва макар и един от тези признаци, за да престане нацията да бъде нация.

Можем да си представим хора с общ „национален характер“ и все пак не можем да кажем, чете образуват една нация, ако те са икономически разединени, живеят на разни територии, говорят на разни езици и т. н. Такива са например руските, галицийските, американските, грузинските и кавказките евреи, които, според нас, не съставят единна нация.

Можем да си представим хора с общност на територията и на икономическия живот, и все пак те да не образуват една нация, ако липсват общността на езика и „националният характер“. Такива са например германците и латвийците в Прибалтийския край.

Най-после, норвежците и датчаните говорят на един и същи език, но те не образуват една нация поради липсата на другите признаци.

Само наличността на всичките признаци, взети заедно, прави нация.

Може да се стори, че „националният характер“ е не един от признаците, а единственият съществен признак на нацията, при което всички останали признаци съставляват собствено условия за развитието на нацията, а не нейни признаци. Такова гледище поддържат например известните в Австрия социалдемократически теоретици по националния въпрос Р. Шпрингер и особено О. Бауер.

Да разгледаме тяхната теория за нацията.

Според Шпрингер, „нацията е съюз на еднакво мислещи и еднакво говорещи хора“. Това е „културна общност на група съвременни хора, не свързана със „земя“.

И така, „съюз“ на еднакво мислещи и говорещи хора, колкото и да са разединени един от друг, където и да живеят.

Бауер отива още по-нататък.

„Що е нация? – пита той. – Общността на езика ли е, която обединява хората в нация ? Но англичаните и ирландците … говорят на един и същи език, без да образуват обаче единен народ; евреите съвсем нямат общ език и при все това образуват нация“.

Тогава що е нация?

„Нацията е относителна общност на характера“.

Но що е характер, в дадения случай – национален характер?

Националният характер е „сума от признаци, които отличават хората на една от хората на друга националност, комплекс от физически и духовни качества, които отличават една нация от друга“.

Бауер, разбира се, знае, че националният характер не пада от небето, и затова той прибавя :

„Характерът на хората не се определя от нищо друго освен от тяхната съдба“, че … „нацията не е нищо друго освен общност на съдбата“, която на свой ред се определя от „условията, в които хората произвеждат средствата за своето съществуване и разпределят продуктите на своя труд“.

По такъв начин ние дойдохме до най-„пълното“, както се изразява Бауер, определение за нацията.

„Нация е цялата съвкупност от хора, свързани с общността на характера върху почвата на общността на съдбата“.

И така, общността на националния характер върху почвата на общността на съдбата, взета вън от задължителната връзка с общността на територията, езика и икономическия живот.

Но в такъв случай какво остава от нацията? За каква национална общност може да става дума у хора, разединени икономически един от друг, които живеят на разни територии и поколение след поколение говорят на разни езици?

Бауер говори за евреите като за нация, макар че те „съвсем нямат общ език“, но за каква „общност на съдбата“ и национална свързаност може да става дума например между грузинските, дагестанските, руските и американските евреи, които, откъснати съвсем едни от други, живеят на разни територии и говорят на разни езици ?

Поменатите евреи, без съмнение, живеят общ икономически и политически живот с грузинците, дагестанците, русите и американците, в обща с тях културна атмосфера; това не може да не сложи своя отпечатък върху техния национален характер; ако у тях е останало нещо общо, това е религията, общият произход и известни остатъци от националния характер. Всичко това е несъмнено. Но как може да се говори сериозно, че закостенелите религиозни обреди и изчезващите постепенно психологически остатъци влияят върху „съдбата“ на поменатите евреи по-силно отколкото окръжаващата ги жива социално-икономическа и културна среда? А само при такова предположение може да се говори за евреите изобщо като за единна нация.

По какво тогава се отличава нацията на Бауер от мистическия и самозадоволяващ се „национален дух“ на спиритуалистите?

Бауер прокарва непроходима граница между „отличителната черта“ на нацията (националния характер) и „условията“ на техния живот, като откъсва едното от другото. Но що е национален характер, ако не отражение на условията на живота, ако не сгъстеност от впечатления, получени от окръжаващата среда? Как можем да се ограничаваме само с националния характер, като го обособяваме и откъсваме от породилата го почва?

Вън от това, по какво собствено се е отличавала английската нация от североамериканската в края на XVIII и в началото на XIX век, когато Северна Америка се е наричала още „Нова Англия“? Разбира се, че не по националния характер: защото североамериканците са били преселници от Англия, те са взели със себе си в Америка освен английския език още английския национален характер и, разбира се, не са могли така скоро да го загубят, макар че под влияние на новите условия у тях, навярно, да се е изработвал свой особен характер. И все пак, въпреки по-голямата или по-малка общност в характера, тогава те вече са образували отделна от Англия нация! Очевидно „Нова Англия“ като нация се е отличавала тогава от Англия като нация не с особения национален характер, или не толкова с националния характер, колкото с различната от Англия среда, с условията на живота.

По такъв начин, ясно е, че в действителност не съществува никакъв единствено отличителен признак на нацията. Има само сума от признаци, от които при съпоставяне на нациите изпъква по-релефно ту един признак (националният характер), ту друг (езикът), ту трети (територията, икономическите условия). Нацията е съчетание от всички признаци, взети заедно.

Гледището на Бауер, което отъждествява нацията с националния характер, откъсва нацията от почвата и я превръща в някаква си невидима, самозадоволяваща се сила. Получава се не нация, жива и действаща, а нещо мистично, неуловимо и задгробно. Защото, повтарям, що за нация е например еврейската нация, която се състои от грузински, дагестански, руски, американски и други евреи, чиито членове не се разбират един друг (говорят на разни езици), живеят в разни части на земното кълбо, никога не се виждат един друг, никога не действат заедно – нито в мирно, нито във военно време ?!

Не, не за такива книжни „нации“ социалдемокрацията съставя своята национална програма. Тя може да държи сметка само за действителните нации, които действат и се движат, и затова ни заставят да държим сметка за тях.

Бауер очевидно смесва нацията, която е историческа категория, с племето, което е етнографска категория.

Впрочем, сам Бауер, както изглежда, чувства слабостта на своята позиция. Като заявява решително в началото на своята книга, че евреите са нация в края на книгата Бауер се поправя, като твърди, че „капиталистическото общество изобщо не им дава (на евреите) да се запазят като нация“ като ги асимилира с другите нации. Причината, оказва се, се състои в това, че „евреите нямат затворена колонизационна област“ в това време когато такава област имат например чехите, които трябва да се запазят, според Бауер, като нация. Накъсо: причината е в липсата на територия

Разсъждавайки така, Бауер е искал да докаже, че националната автономия не може да бъде искане на еврейските работници, но с това той, без да ще, сам събаря своята собствена теория, която отрича общността на територията като един от признаците на нацията.

Но Бауер отива по-нататък. В началото на своята книга той заявява решително, че „евреите съвсем нямат общ език и при все това образуват нация“. Но още не успял да достигне до сто и тридесетата страница, той вече променя фронта, като заявява също така решително: „несъмнено е, че никаква нация не е възможна без общ език“ (курсивът наш).

Тук Бауер е искал да докаже, че „езикът е най-важното оръдие за човешко общуване“, но той заедно с това неочаквано е доказал и онова, което не е имал намерение да доказва, а именно: несъстоятелността на своята собствена теория за нацията, която отрича значението на общността на езика.

Така съшитата с идеалистически конци теория сама се опровергава.

II

НАЦИОНАЛНОТО ДВИЖЕНИЕ

Нацията не е просто историческа категория, а историческа категория от определена епоха – епохата на възходящия капитализъм. Процесът на ликвидиране на феодализма и развитие на капитализма е в същото време процес за формиране на хората в нации. Така е ставало например в Западна Европа. Англичаните, французите, германците, италианците и другите са се оформили като нации при победоносното шествие на тържествуващия над феодалната разпокъсаност капитализъм.

Но образуването на нациите там е означавало заедно с това превръщането им в самостоятелни национални държави. Английската, френската и другите нации са в същото време английска и пр. държави. Ирландия, останала вън от този процес, не изменя общата картина.

Малко по-инак стои работата в Източна Европа. Докато на Запад нациите се развивали в държави, на Изток се образували междунационални държави – държави, които се състоят от няколко националности. Такива са Австро-Унгария, Русия. В Австрия най-развити в политическо отношение са били немците – затова те поели върху себе си работата по обединяването на австрийските националности в държава. В Унгария най-приспособени към държавна организираност са били маджарите – ядрото на унгарските националности, те са и обединителите на Унгария. В Русия ролята на обединител на националностите поели върху себе си великорусите, начело на които е стояла исторически образувала се силна и организирана дворянска военна бюрокрация.

Така е било на Изток.

Този своеобразен начин за образуване на държави е бил възможен само в условията на неликвидирания още феодализъм, в условията на слабо развития капитализъм, когато изтласканите на заден план националности не са успели още да се консолидират икономически в цялостни нации.

Но капитализмът започва да се развива и в източните държави. Развиват се търговията и пътищата за съобщения. Възникват големи градове. Нациите се консолидират икономически. Нахлулият в спокойния живот на изтласканите националности капитализъм разтърсва последните и ги привежда в движение. Развитието на печата и театъра, дейността на райхсрата (в Австрия) и на Думата (в Русия) помагат за усилването на „националните чувства“. Създалата се интелигенция се прониква от „националната идея“ и действа в същата насока…

Но пробудилите се към самостоятелен живот изтласкани нации вече не се оформят в независими национални държави: те срещат в своя път извънредно силно противодействие от страна на ръководните слоеве на командващите нации, отдавна вече застанали начело на държавата. Те са закъснели!…

Така чехи, поляци и т. н. се оформят като нации в Австрия; хървати и пр. – в Унгария; латвийци, литванци, украинци, грузинци, арменци и пр. – в Русия. Онова, което бе изключение в Западна Европа (Ирландия), на Изток става правило.

На Запад Ирландия отговори на изключителното положение с национално движение. На Изток пробудилите се нации трябваше да отговорят със същото.

Така се сложиха обстоятелствата, които тласкаха към борба младите нации от Източна Европа.

Борбата започва и се разпалва, собствено, не между нациите като цяло, а между господстващите класи на командващите и изтласканите нации. Борбата водят обикновено или градската дребна буржоазия на потиснатата нация против едрата буржоазия на командващата нация (чехи и немци), или селската буржоазия на потиснатата нация против помешчиците на господстващата нация (украинците в Полша), или цялата „национална“ буржоазия на потиснатите нации против управляващото дворянство на командващата нация (Полша, Литва, Украйна в Русия).

Буржоазията е главното действащо лице. Основният въпрос за младата буржоазия е пазарът. Да продаде своите стоки и да излезе победител в конкуренцията с буржоазията  от  другата националност – такава е нейната цел. Оттук нейното желание да си осигури „свой“, „отечествен“ пазар. Пазарът е първото училище, дето буржоазията се учи на национализъм.

Но работата обикновено не се ограничава с пазара. В борбата се намесва полуфеодалната-полубуржоазна бюрокрация на господстващата нация със своите методи „да мъкне и да не пуща“. Буржоазията на командващата нация – все едно дали тя е дребна или едра – има възможност „по-скоро“ и „по-решително“ да се разправи със своя конкурент. „Силите“ се обединяват и – започва цяла редица от ограничителни мерки против „инородната“ буржоазия, които преминават в репресии. От стопанската сфера борбата се пренася в политическата. Ограничаване свободата на преселването, ограничаване на езика, ограничаване на избирателните права, съкращаване на училищата, религиозни притеснения и др. т. се сипят върху главата на „конкурента“. Разбира се, такива мерки имат за цел да защитят не само интересите на буржоазните класи на командващата нация, но и специфичните, така да се каже, кастовите цели на управляващата бюрокрация. Но от гледище на резултатите това е съвършено безразлично: буржоазните класи и бюрокрацията вървят в дадения случай ръка за ръка, все едно дали става дума за Австро-Унгария или за Русия.

Притеснената от всички страни буржоазия на потиснатата нация естествено се раздвижва. Тя апелира към „родните низини“ и започва да крещи за „отечеството“, като представя своето собствено дело за общонародно дело. Тя си вербува армия от „съотечественици“ в интересите на… „родината“. И „низините“ не винаги остават безучастни към повиците, като се събират около нейното знаме: репресиите отгоре засягат и тях, като предизвикват недоволство в тях.

Така се започва националното движение.

Силата на националното движение се определя от степента на участието в него на широките слоеве на нацията, на пролетариата и селячеството.

Ще застане ли пролетариатът под знамето на буржоазния национализъм – това зависи от степента на развитието на класовите противоречия, от съзнателността и организираността на пролетариата. Съзнателният пролетариат има свое собствено изпитано знаме, и той няма защо да застава под знамето на буржоазията.

Що се отнася до селяните, то тяхното участие в националното движение зависи преди всичко от характера на репресиите. Ако репресиите засягат интересите на „земята“, както това стана в Ирландия, то широките селски маси незабавно застават под знамето на националното движение.

От друга страна, ако например в Грузия няма някакъв сериозен антируски национализъм, причината е преди всичко това, че там няма руски помешчици или едра руска буржоазия, които биха могли да дадат храна за такъв национализъм в масите. В Грузия има антиарменски национализъм поради това, че там още има едра арменска буржоазия, която, като надвива дребната, още неукрепнала грузинска буржоазия, тласка последната към антиарменски национализъм.

В зависимост от тези фактори националното движение приема или масов характер, като се разраства все повече и повече (Ирландия, Галиция), или се превръща във верига от дребни схватки, като се изражда в скандали и „борба“ за фирми (някои градчета в Бохемия).

Съдържанието на националното движение, разбира се, не може да бъде навсякъде еднакво: то се определя изцяло от разнообразните искания, издигани от движението. В Ирландия движението има аграрен характер, в Бохемия – „езиков“, тук искат гражданско равноправие и свобода на вероизповеданието, там – „свои“ чиновници или свой сейм. В разнообразните искания често прозират разнообразни черти, които характеризират нацията въобще (език, територия и пр.). Заслужава внимание, че никъде не срещаш искания за бауеровския всеобхващащ „национален характер“. То се разбира: „националният характер“, взет сам по себе си, е неуловим и, както правилно забележи И. Щрасер, „от него няма защо да се прави политика“.

Такива са изобщо формите и характерът на националното движение.

От казаното е ясно, че националната борба в условията на възходящия капитализъм е борба на буржоазните класи помежду им. Понякога буржоазията сполучва да въвлече в националното движение пролетариата, и тогава националната борба външно приема „общонароден“ характер, но това е само външно. По своята същност тя винаги си остава буржоазна, изгодна и угодна главно на буржоазията.

Но от това съвсем не следва, че пролетариатът не трябва да се бори против политиката на потисничество на националностите.

Ограничаването на свободното преселване, лишаването от избирателни права, езиковите пречки, съкращаването на училищата и други репресии засягат работниците не по-малко, ако не и повече, отколкото буржоазията. Такова положение може само да спъне свободното развитие на духовните сили на пролетариата от подчинените нации. Не може да се говори сериозно за пълно развитие на духовните дарби на татарския или еврейския работник, когато не им дават да се ползват от родния си език на събранията и лекциите, когато им закриват училищата.

Но политиката на националистически репресии е опасна за делото на пролетариата и от друга страна. Тя отвлича вниманието на широките слоеве от социалните въпроси, от въпросите на класовата борба – по посока на националните въпроси, на въпросите, „общи“ за пролетариата и буржоазията. А това създава благоприятна почва за лъжлива проповед за „хармония на интересите“, за замазване на класовите интереси на пролетариата, за духовното поробване на работниците. С това се поставя сериозна преграда за обединяване на работниците от всички националности. Ако значителна част от полските работници и досега остава под духовното робство на буржоазните националисти, ако и досега тя стои настрана от интернационалното работническо движение, то е главно поради това, че водената от незапомнени времена антиполска политика на „властимащите“ създава почва за такова робство, затруднява освобождаването на работниците от такова робство.

Но политиката на репресии не се спира тук. От „системата“ на потисничество често тя преминава към „системата“ на насъскване на нациите, към „системата“ на кланета и погроми. Разбира се, последната не навсякъде и не винаги е възможна, но там, дето тя е възможна – при условията, когато липсват елементарни свободи, – там често тя приема ужасяващи размери, като заплашва да потопи в кръв и сълзи делото на сплотяване работниците. Кавказ и Южна Русия дават не малко примери. „Разделяй и владей“ – такава е целта на политиката на насъскване. И доколкото такава политика има успех, тя представлява най голямо зло за пролетариата, най-сериозна преграда за сплотяване на работниците от всички националности в държавата.

Но работниците са заинтересовани в пълното сливане на всички свои другари в единна интернационална армия, в скорошното и окончателно тяхно освобождаване от духовното робство на буржоазията, в пълното и свободно развитие на духовните сили на своите събратя, към каквато и нация да принадлежат те.

Ето защо работниците се борят и ще се борят против политиката на национално потисничество във всичките нейни видове, от най-тънките до най-грубите, както и и против политиката на насъскване във всичките нейни видове.

Ето защо социалдемокрацията от всички страни провъзгласява правото на нациите на самоопределение.

Правото на самоопределение, т. е.: само самата нация да има право да определи своята съдба, никой да няма право насилствено да се намесва в живота на нацията, да разрушава нейните училища и други учреждения, да потъпква нейните нрави и обичаи, да ограничава нейния език, да окастря нейните права.

Това, разбира се, не значи, че социалдемокрацията ще поддържа всички и всякакви обичаи и учреждения на нацията. Като се бори против насилията над нацията, тя ще защитава само правото на нацията сама да определи своята съдба, като в същото време води агитация против вредните обичаи и учреждения на тази нация, за да даде възможност на трудещите се слоеве от дадената нация да се освободят от тях.

Право на самоопределение, т. е. – нацията може да се устрои според своето желание. Тя има право да устрои своя живот върху началата на автономията. Тя има право да встъпи във федеративни отношения с други нации. Тя има право да се отдели напълно. Нацията е суверенна, и всичките нации са равноправни.

Това, разбира се, не значи, че социалдемокрацията ще защитава което и да е искане на нацията. Нацията има право да се възвърне дори към старите порядки, но това още не значи, че социалдемокрацията ще се подпише под такова постановление на едно или друго учреждение на дадената нация. Задълженията на социалдемокрацията, защитаваща интересите на пролетариата, и правата на нацията, състояща се от различни класи, са две различни неща.

Като се бори за правото на нациите на самоопределение, социалдемокрацията си поставя за цел да сложи край на политиката на национално потисничество, да я направи невъзможна и с това да подкопае борбата между нациите, да я притъпи, да я сведе до минимум.

С това политиката на съзнателния пролетариат съществено се отличава от политиката на буржоазията, която се старае да задълбочи и раздуха националната борба, да продължи и изостри националното движение.

Именно затова съзнателният пролетариат не може да застане под „националното“ знаме на буржоазията.

Именно затова така наречената „еволюционно-национална“ политика, предлагана от Бауер, не може да стане политика на пролетариата. Опитът на Бауер да отъждестви своята „еволюционно-национална“ политика с политиката на „съвременната работническа класа“ е опит да се приспособи класовата борба на работниците към борбата на нациите.

Съдбата на националното движение, буржоазно по своето същество, е естествено свързана със съдбата на буржоазията. Окончателното изчезване на националното движение е възможно само с изчезването на буржоазията. Само в царството на социализма може да бъде установен пълен мир. Но да се доведе националната борба до минимум, да се подреже от корен, да се направи тя максимално безвредна за пролетариата – това е възможно и в рамките на капитализма. За това свидетелстват да речем примерите на Швейцария и Америка. За това е нужно да се демократизира страната и да се даде на нациите възможност за свободно развитие.

III

ПОСТАНОВКА НА ВЪПРОСА

Нацията има право свободно да определи своята съдба. Тя има право да се устрои така, както й е угодно, без да потъпква, разбира се, правата на другите нации. Това е безспорно.

Но как именно тя трябва да се устрои, какви форми трябва да приеме нейната бъдеща конституция, ако се вземат под внимание интересите на мнозинството от нацията и преди всичко на пролетариата?

Нацията има право да се устрои автономно. Тя има право дори да се отдели. Но това още не значи, че тя трябва да прави това при всякакви условия, че автономията или отделянето винаги и навсякъде ще бъдат изгодни за нацията, т. е. за нейното мнозинство, т. е. за трудещите се слоеве. Закавказките татари, като нация, могат да се съберат, да кажем, на свой сейм и като се подчинят на влиянието на своите бекове и мулли, да възстановят у себе си старите порядки, да решат да се отделят от държавата. Според смисъла на пункта за самоопределението те имат пълно право за това. Но ще бъде ли това в интерес на трудещите се слоеве от татарската нация? Може ли социалдемокрацията да гледа равнодушно как бековете и муллите водят след себе си масите при разрешаването на националния въпрос? Не трябва ли социалдемокрацията да се намеси и да повлияе по определен начин върху волята на нацията? Не трябва ли тя да излезе с конкретен, най-изгоден за татарските маси план за разрешаване на въпроса?

Но какво решение повече от всичко е съвместимо с интересите на трудещите се маси? Автономия, федерация или отделяне?

Всичко това са въпроси, чието решение зависи от конкретните исторически условия, които окръжават дадена нация.

Нещо повече. Условията, както и всичко друго, се изменят, и решението, правилно за даден момент, може да се окаже съвсем неприемливо за друг момент.

В средата на XIX век Маркс е бил привърженик на отделянето на руска Полша, и той е бил прав, защото тогава въпросът е бил да се освободи една по-висока култура от разрушаващата я по-ниска такава. И въпросът се е поставял тогава не само теоретически, не академически, а практически, в самия живот…

В края на XIX век полските марксисти се изказват вече против отделянето на Полша, и те също са прави, защото през последните петдесет години станаха дълбоки изменения по посока на икономическото и културно сближение на Русия и Полша. Освен това, през това време въпросът за отделянето се превърна от предмет на практика в предмет на академически спорове, които вълнуваха едва ли не само задграничните интелигенти.

Това не изключва, разбира се, възможността да се появят известни вътрешни и външни конюнктури, при които въпросът за отделянето на Полша отново може да бъде поставен на дневен ред.

От това следва, че разрешаването на националния въпрос е възможно само във връзка с историческите условия, взети в тяхното развитие.

Икономическите, политическите и културните условия, които окръжават дадена нация – такъв е единственият ключ за решаване на въпроса, как именно трябва да се устрои една или друга нация, какви форми трябва да приеме нейната бъдеща конституция. Възможно е при това всяка нация да поиска особено решаване на въпроса. Ако някъде е тъй необходима диалектическа постановка на въпроса, то е именно тук, по националния въпрос.

Предвид на това ние трябва решително да се изкажем против един много разпространен, но и много общ способ за „разрешаване“ на националния въпрос, който води своето начало от Бунда. Ние говорим за лесния метод да се позоваваме на австрийската и южнославянската социалдемокрация, която вече уж била решила националния въпрос и от която руските социалдемократи трябвало просто да заимствуват решението. При това се предполага, че всичко, което, да кажем, е правилно за Австрия, е правилно и за Русия. Изпуска се изпредвид най-важното и решаващо в дадения случай: конкретните исторически условия в Русия изобщо и в живота на всяка отделна нация в пределите на Русия в частност.

Послушайте например известния бундовец В. Косовски:

„Когато на IV конгрес на Бунда се обсъждаше принципната страна на въпроса (става дума за националния въпрос. Й. Ст.) то предложеното от един измежду членовете на конгреса решение на въпроса в духа на резолюцията на южнославянската социалдеморатическа партия предизвика всеобщо одобрение.

В резултат „конгресът единодушно прие“… националната автономия.

И – само това! Нито анализ на руската действителност, нито изясняване условията на живота на евреите в Русия: отначало заимствали решението от южнославянската социалдемократическа партия, след това „одобрили“, а след това „единодушно приели!“ Така поставят и „решават“ бундовците националния въпрос в Русия…

Между това условията в Австрия и Русия са съвършено различни. С това се и обяснява, че социалдемокрацията в Австрия, приела националната програма в Брюн (1899 г.) в духа на резолюцията на южнославянската социалдемократическа партия (наистина, с известни незначителни поправки), съвсем, тъй да се каже, не по руски пристъпва към въпроса и, разбира се, не по руски го решава.

Преди всичко постановката на въпроса. Как поставят въпроса австрийските теоретици на културно-националната автономия, тълкувателите на брюнската национална програма и на резолюцията на южнославянската социалдемократическа партия, Шпрингер и Бауер?

„Ние оставяме тук – казва Шпрингер – без отговор въпроса, възможна ли е изобщо държава от националности и принудени ли са частно австрийските националности да образуват едно политическо цяло; тези въпроси ние ще смятаме за решени. За тогова, който не е съгласен с поменатата възможност и необходимост, нашето изследване ще бъде, разбира се, безпочвено. Нашата тема гласи: известни нации са принудени да водят съвместно съществуване; какви правни форми ще им дадат възможност да живеят най-добре ?“

И така, държавната цялост на Австрия като изходен пункт.

Същото казва и Бауер.

„Ние изхождаме от предположението, че австрийските нации ще си останат в същия държавен съюз, в който те живеят сега, и питаме – в рамките на този съюз какви ще бъдат отношенията на нациите помежду им и на всичките тях към държавата.“

Пак същото: на първо място целостта на Австрия.

Може ли да постави така въпроса руската социалдемокрация? Не, не може. И не може, защото от самото начало тя поддържа гледището за самоопределение на нациите, по силата на което нацията има право на отделяне.

Дори бундовецът Голдблат призна на втория конгрес на руската социалдемокрация, че последната не може да се откаже от възгледа за самоопределението. Ето какво каза тогава Голдблат :

„Против правото на самоопределение не може да се възрази нищо. Ако някоя нация се бори за самостоятелност, на това не трябва да се противопоставяме. Акo Полша не иска да встъпи в „законен брак“ с Русия, то не ние ще й пречим.“

Всичко това е така. Но оттук следва, че изходните пунктове у австрийските и руските социалдемократи не само не са еднакви, а, наопаки, те са право противоположни. Може ли след това да се говори, че е възможно да се заимства националната програма от австрийците?

По-нататък. Австрийците мислят да осъществят „свободата на националностите“ по пътя на дребните реформи, постепенно. Предлагайки културно-национална автономия като практическа мярка, те съвсем не се надяват на коренно изменение, на демократически-освободително движение, което у тях не стои в перспектива. Между това, руските марксисти свързват въпроса за „свободата на националностите“ с вероятното коренно изменение, с демократически-освободителното движение, като нямат основание да разчитат на реформи. А това съществено изменя въпроса за вероятната съдба на нациите в Русия.

„Разбира се – казва Бауер, – трудно е да се мисли, че националната автономия ще се яви в резултат на голямо решение, на смело, решително действие. Австрия ще върви към национална автономия стъпка по стъпка, чрез бавен и мъчителен процес, с тежка борба, поради която законодателството и управлението ще се намират в състояние на хроническа парализираност. Не, не по пътя на голям законодателен акт, а чрез множество отделни закони, издавани за отделните области, отделните общини, ще бъде създаден новият държавноправов строй.“

Същото казва и Шпрингер:

„Аз прекрасно зная – пише той, – че институти от подобен род (органите на националната автономия. Й. Cт.) се създават не в течение на една година и не за десетина години. За реорганизацията само на пруското управление се изискваше продължително време… На Прусия бяха необходими две десетилетия, за да установи окончателно своите основни административни учреждения. Затова нека не мислят, че аз не знам колко време и колко трудности ще са необходими и на Австрия.“

Всичко това е твърде определено. Но могат ли руските марксисти да не свързват националния въпрос със „смели решителни действия“? Могат ли те да разчитат на частичните реформи, на „множество отделни закони“, като на средство за завоюване „свободата на националностите“? А ако те не могат и не трябва да правят това, то не е ли ясно оттук, че методите на борба и перспективите у австрийците и русите са съвършено различни? Как е възможно при такова положение да се ограничаваме с едностранчивата и половинчата културно-национална автономия на австрийците ? Едно от двете: или привържениците на заимстването не смятат за възможни „решителни и смели действия“ в Русия, или те ги смятат за възможни, но „не знаят какво правят“?

Най-после, Русия и Австрия стоят пред съвсем различни непосредствени задачи, поради което се налага и различен метод за разрешаване на националния въпрос. Австрия живее в условия на парламентаризъм, при сегашните условия там развитието е невъзможно без парламент. Но парламентарният живот и законодателството в Австрия често съвсем се прекратяват вследствие резките стълкновения на националните партии. С това се и обяснява хроническата политическа криза, от която Австрия отдавна боледува. Предвид на това националният въпрос там образува оста на политическия живот, въпрос на съществуване. Ето защо не е чудно, че австрийските социалдемократически политици се стараят да разрешат тъй или инак преди всичко въпроса за националните сблъсквания, да го разрешат, разбира се, на почвата на вече съществуващия парламентаризъм, по парламентарен начин …

Не е така в Русия. В Русия, първо, „слава богу, няма парламент“ (думите са на царския министър В. Коковцев, 24 април 1908 г. – бел. ред.). Второ – и това е главното, – оста на политическия живот в Русия е не националният въпрос, а аграрният. Затова съдбата на руския въпрос, а значи и „освобождението“ на нациите се свързва в Русия с разрешаването на аграрния въпрос, т. е. с унищожаването на крепостническите остатъци, т. е. с демократизацията на страната. С това се и обяснява, че в Русия националният въпрос се издига не като самостоятелен и решаващ, а като част от общия и по-важен въпрос за разкрепостяване на страната.

„Безплодието на австрийския парламент – пише Шпрингер – е предизвикано именно само от това, че всяка реформа поражда вътре в националните партии противоречия, които разрушават тяхната сплотеност, и поради това вождовете на партиите старателно избягват всичко, което мирише на реформи. Прогресът на Австрия е мислим въобще само в случай ако на нациите бъдат дадени неотнимаеми правови позиции; това ще ги избави от необходимостта да държат в парламента постоянни боеви отреди и ще им даде възможност да се обърнат към разрешаването на стопанските и социални задачи.“

Същото казва и Бауер.

„Националният мир е необходим преди всичко на държавата. Държавата съвършено не може да търпи да се прекратява законодателството заради най-глупавия въпрос върху езика, заради най-малката свада на възбудени хора някъде на националната граница, заради всяко ново училище.“

Всичко това е ясно. Но не по-малко ясно е, че в Русия националният въпрос, стои на съвършено друга плоскост. Не националният, а аграрният въпрос решава съдбата на прогреса в Русия. Националният въпрос е подчинен.

И така, различно поставяне на въпроса, различни перспективи и методи на борба, различни непосредствени задачи. Нима не е ясно, че при такова положение на нещата могат да вземат примери от Австрия и да се занимават със заимстване на програми само книжни хора, които „решават“ националния въпрос вън от пространството и времето?

Още веднъж: конкретните исторически условия като изходен пункт, диалектическата постановка на въпроса като единствено вярна постановка – такъв е ключът за разрешаване на националния въпрос.

IV

КУЛТУРНО-НАЦИОНАЛНАТА АВТОНОМИЯ

По-горе ние говорихме за формалната страна на австрийската национална програма, за методологическите основания, по силата на които руските марксисти не могат просто да вземат пример от австрийската социалдемокрация и да направят нейната програма своя.

Да поговорим сега за самата програма по същество.

И така, каква е националната програма на австрийските социалдемократи?

Тя се изразява с две думи: културно-национална автономия.

Това значи, първо, че автономия се дава, да речем, не на Чехия или Полша, населени главно с чехи и поляци – а изобщо на чехите и поляците, независимо от територията, все едно каква местност в Австрия те населяват.

Именно затова тази автономия се нарича национална, а не териториална

Това означава, второ, че пръснатите по разните кътища на Австрия чехи, поляци, немци и т. н., взети персонално, като отделни лица, се организират в цялостни нации и като такива влизат в състава на австрийската държава. Австрия ще представлява в такъв случай не съюз от автономни области, а съюз от автономни националности, конституирани независимо от територията.

Това означава, трето, че общонационалните учреждения, които трябва да бъдат създадени с тази цел за поляците, чехите и т. н., ще се занимават не с „политически“ въпроси, а само с „културни“. Специфичните политически въпроси се съсредоточават в общоавстрийския парламент (райхсрат).

Затова тази автономия се нарича още културна, културно-национална.

А ето и текста на програмата, приета от австрийската социалдемокрация на Брюнския конгрес през 1899 год.

Като споменава, че „националните разпри в Австрия пречат на политическия прогрес“, че „окончателното разрешение на националния въпрос… е преди всичко културна необходимост“, че „разрешението е възможно само при истински демократично общество, построено върху основата на всеобщото, пряко и равно избирателно право“ – програмата продължава:

„Запазването и развитието на националните особености на народите в Австрия е възможно само при пълно равноправие и при липса на всякакво потисничество. Ето защо преди всичко трябва да бъде отхвърлена системата на бюрократическия държавен централизъм, както и феодалните привилегии върху отделните земи.

При тези и само при тези условия в Австрия ще може да се установи национален ред вместо национални раздори, а именно върху следните основи:

1. Австрия трябва да бъде преобразувана в държава, която представлява демократически съюз на националностите.
2. Вместо историческите коронни земи трябва да бъдат образувани национално-обособени самоуправляващи се корпорации, във всяка от които законодателството и управлението да се намират в ръцете на национални камари, избирани въз основа на всеобщо, пряко и равно гласуване.
3. Самоуправляващите се области от една и съща нация образуват заедно национално-единен съюз, който решава своите национални работи напълно автономно.
4. Правата на националните малцинства се осигуряват с особен закон, издаден от имперския парламент.“

Програмата свършва с повик за солидарност на всичките нации в Австрия.

Не е трудно да се забележи, че в тази програма са останали някои следи от „териториализъм“, но изобщо тя е формулировка на националната автономия. Не напразно Шпрингер, първият агитатор на културно-националната автономия, я посреща с възторг. Бауер също така я споделя, като я нарича „теоретическа победа“ на националната автономия; само в интереса на по-голямата яснота той предлага пункт 4 да се замени с по-определена формулировка, която да говори за необходимостта от „конституиране на националното малцинство вътре във всяка самоуправляваща се област в публичноправна корпорация“ за водене на училищните и другите културни дела. Такава е националната програма на австрийската социалдемокрация.

Да разгледаме нейните научни основи.

Да видим как австрийската социалдемокрация обосновава проповядваната от нея културно-национална автономия.

Да се обърнем към теоретиците на последната, към Шпрингер и Бауер.

Изходен пункт за националната автономия е понятието за нацията като съюз на лица независимо от определена територия.

„Националността – според Шпрингер – не се намира в каквато и да било съществена връзка с територията; нациите са автономни персонални съюзи.“

Бауер също говори за нацията като за „персонална общност“, на която „не е предоставено изключителното господство в каквато и да било определена област“.

Но лицата, които съставляват нацията, не винаги живеят като компактна маса – често те се разбиват на групи и в такъв вид се внедряват в чужди национални организми. Капитализмът ги разгонва по разни области и градове, за да си изкарват прехраната. Но като влизат в чужди национални области и съставляват там малцинство, тези групи са подхвърлени от местните национални мнозинства на притеснение откъм езика, училището и др. т. Оттук националните сблъсквания. Оттук „непригодността“ на териториалната автономия. Единственият изход от такова положение, според мнението на Шпрингер и Бауер, е да се организират разсеяните в разните места на държавата малцинства от дадена националност в един общ междукласов национален съюз. Само такъв съюз би могъл да защити, според тяхното мнение, културните интереси на националните малцинства, само той е способен да прекрати националните раздори.

„Необходимо е – казва Шпрингер – да се даде на националностите правилна организация, да им се предоставят права и задължения“ Разбира се, „лесно е да се създаде закон, но оказва ли той онова действие, което се очаква от него“ … „Ако искат да създадат закон за нациите, преди всичко трябва да създадат самите нации“… „Без конституиране на националностите създаването на национално право и отстраняването на националните раздори е невъзможно.“

В същия дух говори и Бауер, когато той издига като „искане на работническата класа“ „конституирането на малцинствата в публично-правни корпорации върху основата на персоналния принцип“.

Но как да се организират нациите? Как да се определи принадлежността на лицето към една или друга нация?

„Тази принадлежност – казва Шпрингер – се установява с националните свидетелства; всеки, който живее в областта, е длъжен да обяви своята принадлежност към някоя нация.“

„Персоналният принцип – казва Бауер – предполага, че населението ще се раздели по националности… въз основа на свободните заявления на пълнолетните граждани“, за което „трябва да бъдат приготвени национални кадастри.“

По-нататък.

„Всички немци – казва Бауер – в национално еднородните окръзи, след това всички немци, внесени в националните кадастри на двойствените окръзи, образуват немската нация и избират национален съвет.

Същото трябва да се каже за чехите, поляците и пр.

„Националният съвет – според Шпрингер, – това е културно-национален парламент, който трябва да установи основите и да одобри средствата, нужни за подпомагане на националното учи­лищно дело, на националната литература, изкуство и наука, за устройство на академии, музеи, галерии, театри и пр.“

Такива са организацията на нацията и централното учреждение на последната.

Като създава такива междукласови институти, австрийската социалдемократическа партия се стреми, според мнението на Бауер, „да направи националната култура… достояние на целия народ и по такъв единствено възможен начин да сплоти всичките членове на нацията в национално-културна общност“.

Може да се помисли, че всичко това се отнася само до Австрия. Но Бауер не е съгласен с това. Той твърди решително, че националната автономия е задължителна и за другите държави, които са съставени, както Австрия, от няколко националности.

„На националната политика на имущите класи, на политиката за завоюване на властта в държава на националности пролетариатът от всички нации противопоставя, според мнението на Бауер, своето искане за национална автономия“.

След това, като заменя незабелязано самоопределението на нациите с националната автономия, продължава:

„Така националната автономия, самоопределението на нациите, неизбежно става конституционна програма на пролетариата от всички нации, които живеят в държава на националности.“

Но той отива още по-нататък. Той дълбоко вярва, че „конституираните“ от него и Шпрингер междукласови „национални съюзи“ ще послужат като някакъв прототип на бъдещото социалистическо общество. Защото той знае, че „социалистическият обществен строй… ще разчлени човечеството на национално-разграничени общества“, че при социализма ще се извърши „групиране на човечеството в автономни национални общества“, че „по такъв начин социалистическото общество несъмнено ще представлява от себе си пъстра картина от лични национални съюзи и териториални корпорации“, че следователно „социалистическият принцип на националността е висш синтез на националния принцип и националната автономия“.

Струва ми се, стига толкова…

Така е обоснована културно-националната автономия в трудовете на Бауер и Шпрингер.

Преди всичко, бие в очи съвършено неразбраното и с нищо неоправданото заменяване на самоопределението на нациите с националната автономия. Едно от двете: или Бауер не е разбрал самоопределението, или го е разбрал, но кой знае защо съзнателно го стеснява. Защото несъмнено е, че: а) културно-националната автономия има за предпоставка държавата от националности да бъде цялостна, а самоопределението излиза вън от рамките на такава цялост; б) самоопределението предава на нацията всичките нейни права, националната пък автономия – само „културните“ права. Това – първо.

Второ, в бъдеще е напълно възможно такова съчетание на вътрешни и външни конюнктури, при което една или друга националност да се реши да излезе от държавата на националностите, да кажем от Австрия – нали русинските социалдемократи заявиха на Брюнския партайтаг, че са готови да обединят „двете части“ на своя народ в едно цяло. Какво ще стане тогава с „неизбежната за пролетариата от всички нации“ национална автономия?

Какво „решение“ на въпроса е това, което механически вмъква нациите в прокрустовото ложе на държавната цялост?

По-нататък. Националната автономия противоречи на целия ход от развитието на нациите. Тя издига лозунг да се организират нациите, но можем ли ние изкуствено да ги споим, ако животът, ако икономическото развитие откъсва от тях цели групи и разсейва последните по разни области? Няма съмнение, че на първите стадии на капитализма нациите се сплотяват. Но несъмнено е и това, че на висшите стадии на капитализма се започва процес на разсейване на нациите, процес на отделяне от нациите на цяла редица групи, които отиват да си изкарват прехраната, а след това и съвсем се преселват в други области на държавата; при това преселилите се губят старите връзки, придобиват нови в новите места, усвояват поколение след поколение нови нрави и вкусове, а може би и нов език. Пита се: възможно ли е да се обединят такива обособили се една от друга групи в единен национален съюз? Де са тези чудодейни връзки, с чиято помощ би било възможно да се обедини необединимото? Мислимо ли е „да се сплотят в една нация“ например прибалтийските и закавказките немци? Но ако всичко това е немислимо и невъзможно, то по какво се отличава в такъв случай националната автономия от утопията на старите националисти, които са се стараели да върнат назад колелото на историята?

Но единството на нацията се руши не само вследствие на разселването. То се руши още извътре, вследствие изострянето на класовата борба. В първите стадии на капитализма все още може да се говори за „културна общност“ на пролетариата и буржоазията. Но с развитието на едрата индустрия и с изострянето на класовата борба „общността“ започва да изчезва. Не може да се говори сериозно за ,,културна общност“ на нацията, когато господарите и работниците от една и съща нация престават да се разбират едни други. За каква „общност в съдбата“ може да става дума, когато буржоазията жадува за война, а пролетариатът обявява „война на войната“? Може ли от такива противоположни елементи да се организира единен междукласов национален съюз? Може ли след това да се говори за „сплотяване на всички членове на нацията в национално-културна общност“? Не е ли ясно от това, че националната автономия противоречи на целия ход на класовата борба?

Но да допуснем за минута, че лозунгът: „организирай нацията“ – е осъществим лозунг. Можем още да разберем буржоазно-националистическите парламентаристи, които се стараят да „организират“ нацията, за да получат повече гласове. Но от кога социалдемократи започнаха да се занимават с „организиране“ на нации, с „конституиране“ на нации, със „създаване“ на нации?

Какви са тези социалдемократи, които в епохата на най-силното изостряне на класовата борба организират междукласови национални съюзи? Досега австрийската – както и всяка друга – социалдемокрация имаше една задача: да организира пролетариата. Но тази задача, очевидно, е „остаряла“. Сега Шпрингер и Бауер поставят „нова“, по-занимателна задача: да „създадат“, да „организират“ нацията.

Впрочем, логиката задължава: възприелият националната автономия трябва да възприеме и тази „нова“ задача, но да се възприеме последната – значи да се напусне класовата позиция, да се застане на пътя на национализма.

Културно-националната автономия на Шпрингер и Бауер е изтънчен вид национализъм.

И съвсем не е случайност, че националната програма на австрийските социалдемократи ги задължава да се грижат за „запазване и развитие на националните особености на народите“. Помислете само: „да се запазят“ такива „национални особености“ на закавказките татари, като самобичуването в празника „Шахсей-Вахсей“! „Да се развият“ такива „национални особености“ на грузинците, като „правото на мъст“!

Мястото на такъв пункт е в една фанатична буржоазно-националистическа програма, и ако той е попаднал в програмата на австрийските социалдемократи, то е поради това, че националната автономия търпи такива пунктове, не им противоречи.

Но непригодна за настоящето, националната автономия е още по-непригодна за бъдещето, за социалистическото общество.

Пророчеството на Бауер за „разчленяването на човечеството  на  национално-разграничени  общества“ се опровергава от целия ход на развитието на съвременното човечество. Националните прегради не се укрепяват, а се разрушават и падат. Маркс още в четиридесетте години казваше, че „националната обособеност и противоположността на интересите на различните народи и сега вече все повече и повече изчезват“, че „господството на пролетариата още повече ще ускори тяхното изчезване“. По-нататъшното развитие на човечеството, с неговия гигантски растеж на капиталистическото производство, с неговото размесване на националностите и обединяване на хората върху все по-обширни територии решително потвърждава мисълта на Маркс.

Желанието на Бауер да представи социалистическото общество във вид на „пъстра картина от лични национални съюзи и териториални корпорации“ е плах опит да се замени Марксовата концепция за социализма с реформираната концепция на Бакунин. Историята на социализма показва, че всички такива опити крият в себе си елементи на неминуем крах.

Да не говорим вече за някакъв прехвален от Бауер „социалистически принцип на националността“, който е, според нас, заменяване на социалистическия принцип на класовата борба с буржоазния „принцип на националността“. Ако националната автономия изхожда от такъв съмнителен принцип, необходимо е да се признае, че тя може да донесе на работническото движение само вреди.

Наистина, този национализъм не е така прозрачен, защото той е изкусно замаскиран със социалистически фрази, но толкова повече той е вреден за пролетариата. С открития национализъм винаги можем да се справим: него не е трудно да разпознаем. Много по-трудно е да се борим с национализма, който е замаскиран и в своята маска е неузнаваем. Като се прикрива с бронята на социализма, той е по-малко уязвим и повече жизнен. Я като съществува сред работниците, той отравя атмосферата, като разпространява вредните идеи на взаимно недоверие и на обособяване на работниците от различните националности.

Но вредата от националната автономия не се изчерпва с това. Тя подготвя почвата не само за обособяване на нациите, но и за разпокъсване на единното работническо движение. Идеята за национална автономия създава психологически предпоставки за разделянето на единната работническа партия на отделни, изградени според националностите партии. След партията се разпокъсват съюзите и се получава пълно обособяване. Така се разкъсва единното класово движение на отделни национални поточета.

Австрия, родината на „националната автономия“, дава най-печални примери за такова явление. Австрийската социалдемократическа партия, някога единна, започна да се разпокъсва на отделни партии още от 1897 година (Вимбергския партайтаг). След Брюнския партайтаг (1899), който прие националната автономия, разпокъсването се засили още повече. Най-после, работата дойде дотам, че вместо единна интернационална партия сега има шест национални, от които чешката социалдемократическа партия дори не иска да има работа с немската социалдемокрация.

Но с партиите са свързани професионалните съюзи. В Австрия както в едните, така и в другите главната работа се извършва от същите тези социалдемократически работници. Ето защо имаше опасност, че сепаратизмът в партията ще доведе до сепаратизъм в съюзите, че съюзите също ще се разцепят. Тъкмо така и стана: съюзите също така се разделиха по националности. Сега често работата идва дори дотам, че чешките работници провалят стачката на немските работници или участват в общинските избори заедно с чешките буржоа против немските работници.

Оттук се вижда, че културно-националната автономия не разрешава националния въпрос. Нещо повече: тя го изостря и заплита, като създава благоприятна почва за разрушаване на единството в работническото движение, за обособяване на работниците по националности, за усилване търканията между тях.

Такава е жътвата от националната автономия.

V

БУНД, НЕГОВИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ, НЕГОВИЯТ СЕПАРАТИЗЪМ

По-горе ние говорихме, че Бауер, като признава националната автономия, необходима за чехите, поляците и т. н., се изказва, при все това, против такава автономия за евреите. На въпроса: „трябва ли работническата класа да иска автономия за еврейския народ“, Бауер отговаря, че „националната автономия не може да бъде искане на еврейските работници“. Причината, според Бауер, се състои в това, че „капиталистическото общество не им позволява (на евреите. Й. Cт.) да се запазят като нация.“

Накратко: еврейската нация престава да съществува – значи няма за кого да се иска национална автономия. Евреите се асимилират.

Този възглед за съдбата на евреите като нация не е нов. Той е изказан от Маркс още през четиридесетте години, като е имал предвид главно немските евреи. Повтори го Кауцки през 1903 г., имайки предвид руските евреи. Сега го повтаря Бауер относно австрийските евреи, с тази обаче разлика, че той отрича не сегашното, а бъдещето на еврейската нация.

Невъзможността да се запазят евреите като нация Бауер обяснява с това, че „евреите нямат затворена колонизационна област“. Това обяснение, в основата си правилно, не изразява обаче цялата истина. Работата преди всичко е там, че у евреите няма свързан със земята широк устойчив слой, който естествено споява нацията не само като неин скелет, но и като „национален“ пазар. От 5-6 милиона руски евреи само 3-4 процента са свързани по един или друг начин със селското стопанство. Останалите 96% са заети в търговията, индустрията, в градските учреждения и въобще живеят в градовете, при това са разсеяни из Русия и нито в една губерния не представляват мнозинство.

По такъв начин, закрепени в други национални области като национални малцинства, евреите обслужват главно „чуждите“ нации и като индустриалци и търговци, и като хора на свободните професии, приспособявайки се, естествено, към „чуждите нации“ относно езика и пр. Всичко това, във връзка с растящото разместване на националностите, свойствено на развитите форми на капитализма, води към асимилация на евреите. Унищожаването „чертите на уседналост“ може само да ускори асимилацията.

Предвид на това въпросът за национална автономия за руските евреи приема донякъде куриозен характер: предлага се автономия за нация, бъдещността на която се отрича, съществуването на която още трябва да се докаже!

При все това, Бунд застана върху тази куриозна и несигурна позиция, като прие на своя VI конгрес (1905 г.) „национална програма“ в духа на националната автономия.

Две обстоятелства тикаха Бунд към такава стъпка.

Първото обстоятелство – това е съществуването на Бунд като организация на еврейските социалдемократически работници, и само на еврейските. Още преди 1897 г. социалдемократически групи, които работеха сред еврейските работници, си поставиха за цел да създадат специална еврейска работническа организация“. В 1897 година те създадоха такава организация, която се обедини в Бунд. Това бе по онова време, когато руската социалдемокрация, като цяло, фактически не съществуваше. Оттогава Бунд непрекъснато расте и се разширява, като все повече изпъква върху фона на сивите дни на руската социалдемокрация… Но ето че настъпват деветстотинте години. Започва се масово работническо движение. Расте полската социалдемокрация и въвлича в масовата борба еврейските работници. Расте руската социалдемокрация и привлича към себе си „бундовските“ работници. Националните рамки на Бунд, лишени от териториална база, стават тесни. Пред Бунд възниква въпросът: или да се разтвори в общата интернационална вълна, или да защитава своето самостоятелно съществуване като екстериториална организация. Бунд избира последното.

Така се създава „теорията“ за Бунд, като „единствен представител на еврейския пролетариат“.

Но да се оправдае някак си „просто“ тази странна „теория“ става невъзможно. Необходима е някаква „принципиална“ основа, „принципиално“ оправдание. Такава основа се оказа именно културно-националната автономия. И Бунд се залови за нея, като я заимства от австрийската социалдемокрация. Ако у австрийците нямаше такава програма, Бунд би я измислил, за да оправдае „принципиално“ своето самостоятелно съществуване.

По такъв начин, след боязливия опит през 1901 година (IV конгрес) Бунд окончателно приема „националната програма“ в 1905 год. (VI конгрес).

Второто обстоятелство – това е особеното положение на евреите като отделни национални малцинства в чужди национални компактни мнозинства на цялостни области. Ние вече говорихме, че такова положение подкопава съществуването на евреите като нация, насочва ги по пътя на асимилацията. Но това е обективен процес. Субективно, в главите на евреите, той предизвиква реакция и поставя въпроса за гарантиране правата на националното малцинство, за гарантиране от асимилация. Като проповядва жизнеността на еврейската „националност“, Бунд не можеше да не застане върху гледището на „гаранцията“. А застанал на такава позиция, той не можеше да не възприеме националната автономия. Защото ако Бунд можеше да се залови за някаква автономия, то бе само за националната, т. е. за културно-националната: за териториално-политическа автономия на евреите не можеше и дума да става поради липсата у евреите на определена цялостна територия.

Характерно е, че Бунд от самото начало подчертаваше характера на националната автономия като гаранция за правата на националните малцинства, като гаранция за „свободното развитие“ на нациите. Не е случайно и това, че представителят на Бунд на II конгрес на руската социалдемокрация, Голдблат, формулира националната автономия като „учреждение, което им гарантира (на нациите. Й. Cт.) пълна свобода за културно развитие“. Със също такова предложение влязоха в четвъртата социалдемократическа думска фракция привържениците на идеите на Бунд …

Така Бунд застана на куриозната позиция за национална автономия на евреите.

По-горе ние разгледахме националната автономия изобщо. Разглеждането показа, че националната автономия води към национализъм. По-долу ще видим, че Бунд стигна до същия край. Но Бунд разглежда националната автономия още от специална страна – от страна на гарантиране правата на националните малцинства. Да разгледаме въпроса и откъм тази специална страна. Това е толкова по-необходимо, тъй като въпросът за националните малцинства – и не само еврейските – има за социалдемокрацията сериозно значение.

И така, „учреждения, които гарантират“ на нациите „пълна свобода на културно развитие“.

Но какви са тези „учреждения, които гарантират“ и пр.? Това е преди всичко „националният съвет“ на Шпрингер – Бауер, нещо като сейм по културните работи.

Но могат ли тези учреждения да гарантират „пълна свобода за културно развитие“ на нацията? Могат ли някакви си сеймове по културните работи да гарантират нациите от националистически репресии? Бунд смята, че могат. Но историята говори обратното.

В руска Полша едно време съществуваше сейм, политически сейм, и той, разбира се, се стараеше да гарантира свободата за „културното развитие“ на поляците, но той не само не успя в това, а – напротив – сам загина в неравна борба с общополитическите условия в Русия.

Във Финландия отдавна съществува сейм, който също така се старае да защитава финската националност от „покушения“, но удава ли му се да направи много в това направление – това виждат всички.

Разбира се, има разлика между сейм и сейм и с демократически организирания финландски сейм не е така лесно да се справиш, както с аристократическия полски. Но решаващото е все пак не самият сейм, а общите порядки в Русия. Ако сега в Русия имаше такива грубо-азиатски обществено-политически порядки, както в миналото, в годините, когато бе разпуснат полският сейм, за финландския сейм би било много по-зле. Освен това политиката на „покушения“ върху Финландия се усилва и не може да се каже, че тя търпи поражения…

Ако работата стои така със стари, исторически формирали се учреждения, с политическите сеймове, то толкова повече не могат да гарантират свободното развитие на нациите младите сеймове, младите учреждения, и то такива слаби, като „културните“ сеймове.

Работата, очевидно, не е в „учрежденията“, а в общите порядки в страната. Няма ли в страната демократизация – няма и гаранции за „пълната свобода на културното развитие“ на националностите. Може да се каже с увереност, че колкото страната е по-демократична, толкова по-малко има „покушения“ върху „свободата на националностите“, толкова по-големи са гаранциите от „покушения“.

Русия е полуазиатска страна и затова политиката на „покушения“ често взема там най-груби форми, форми на погром. Няма нужда и да се говори, че „гаранциите“ в Русия са доведени до крайния минимум.

Германия е вече Европа с повече или по-малко политическа свобода. Не е чудно, че политиката на „покушения“ там никога не взема формата на погром.

Във Франция, разбира се, има още повече „гаранции“, тъй като Франция е по-демократична от Германия.

Ние дори и не говорим за Швейцария, дето, благодарение на нейната висока, макар и буржоазна демократичност, националностите живеят свободно – все едно дали те представляват малцинство или мнозинство.

И така, Бунд стои на погрешен път, като твърди, че „учрежденията“ сами по себе си могат да гарантират пълното културно развитие на националностите.

Могат да забележат, че Бунд сам смята демократизацията в Русия като предварително условие за „създаване на учреждения“ и гаранции за свобода. Но това не е вярно. От „Отчета за VIII конгрес на Бунд“ се вижда, че Бунд мисли да придобие „учреждения“ въз основа на сегашните порядки в Русия, по пътя на „реформирането“ на еврейската община.

„Общината – казва на тази конференция един от лидерите на Бунд – може да стане ядро на бъдещата културно-национална автономия. Културно-националната автономия е форма за самообслужване на нацията, форма за удовлетворяване на националните потребности. Под формата на общината се крие същото съдържание. Това е звено от една верига, етапи от една еволюция.“

Като изхожда от това, конференцията решава, че е нужно да се борят „за реформирането на еврейската община и за превръщането й по законодателен път в светско учреждение“, организирано демократически.

Ясно е, че Бунд смята за условие и гаранция не демократизацията на Русия, а бъдещото „светско учреждение“ на евреите, получено чрез „реформирането на еврейската община“, така да се каже, по „законодателен“ ред, чрез Думата.

Но ние вече видяхме, че „учрежденията“ сами по себе си, без демократически порядки в цялата държава, не могат да служат за „гаранции“.

А все пак, как ще бъде при бъдещия демократически строй? Няма ли да стане нужда и при демократизма от специални „културни учреждения, които да гарантират“ и пр.? Как стои работата в това отношение например в демократическа Швейцария? Има ли там специални културни учреждения от рода на Шпрингеровия „национален съвет“? Такива там няма. Но не страдат ли от това културните интереси например на италианците, които съставляват там малцинство? Не се чува за такова нещо! Та това е понятно: демокрацията в Швейцария прави излишни всякакви специално-културни „учреждения“, които уж „гарантират“ и прочее.

И така, безсилни в настоящето, излишни в бъдещето – такива са учрежденията на културно-националната автономия, такава е националната автономия.

Но тя става още по-вредна, когато я натрапват на „нация“, чието съществуване и бъдеще е под съмнение. В такива случаи привържениците на националната автономия трябва да запазват и консервират всичките особености на „нацията“, не само полезните, но и вредните, само за да „спасят нацията“ от асимилация, само да я „запазят“.

На този опасен път неминуемо трябваше да стъпи Бунд. И той действително стъпи. Ние имаме предвид известните постановления на последните конференции на Бунд за „съботата“, „жаргона“ и пр.

Социалдемокрацията се домогва до правото на роден език за всички нации, но Бунд не се задоволява с това – той иска „с особена настойчивост“ да се защитават „правата на еврейския език“ (курсивът наш. Й. Cт.), при което самият Бунд, при изборите за IV Дума, „предпочита онзи от тях (т. е. гласните), който се задължава да защитава правата на еврейския език“.

Не общото право за роден език, а отделното право на еврейски език, на жаргон! Нека работниците от отделните националности се борят преди всичко за своя език: евреите за еврейския, грузинците за грузинския и пр. Борбата за общото право на всички нации е второстепенно нещо. Вие можете и да не признавате правото за роден език на всички потиснати националности; но ако сте признали правото на жаргона, то знайте: Бунд ще гласува за вас, Бунд ще „предпочете“ вас.

Но тогава по какво се отличава Бунд от буржоазните националисти?

Социалдемокрацията се стреми да установи един задължителен ден за почивка през седмицата, но Бунд не се задоволява с това, той иска „по законодателен ред“ да бъде „осигурено на еврейския пролетариат правото да празнува съботата, като се отстранява принуждението да празнува и друг ден“.

Трябва да се предположи, че Бунд ще направи „крачка напред“ и ще поиска правото да се празнуват всички староеврейски празници. А ако, за нещастие на Бунд, еврейските работници са се освободили от предразсъдъците и не желаят да празнуват, то Бунд със своята агитация за „правото на събота“ ще им напомни за съботата, ще култивира у тях, така да се каже, „духа съботен.. .“

Затова напълно понятни са „пламенните речи“ на ораторите на VIII конференция на Бунд с искането за „еврейски болници“, при което това искане се обосноваваше с туй, че „болният се чувствува по-добре сред своите“, че „еврейският работник ще се чувствува зле сред полските работници, той ще се чувствува добре сред еврейските дюкянджии“.

Да се запази всичко еврейско, да се консервират всички национални особености на евреите, включително до явно вредните за пролетариата, да се отделят евреите от всичко нееврейско, да се устроят дори отделни болници – ето докъде е изпаднал Бунд!

Другарят Плеханов беше хиляди път прав, като казваше, че Бунд „приспособява социализма към национализма“. Разбира се, Вл. Косовски и подобните на него бундовци могат да ругаят Плеханов като „демагог“ – хартията търпи всичко, – но за запознатите с дейността на Бунд не е трудно да разберат, че тези храбри хора просто се боят да кажат истината за себе си, като се прикриват със силни думи за „демагогия“…

Но като остава на такава позиция по националния въпрос, Бунд, естествено, трябваше и по организационния въпрос да тръгне по пътя на обособяването на еврейските работници, по пътя на националните курии в социалдемокрацията. Такава е вече логиката на националната автономия!

И действително, от теорията за „единствено представителство“ Бунд преминава на теорията за „националното разграничаване“ на работниците. Бунд изисква от руската социалдемокрация „да проведе в своя организационен строеж разграничаване по националности“. А от „разграничаването“ той прави „крачка напред“ към теорията на „обособяването“. Не напразно на VIII конференция на Бунд се произнасяха речи за това, че „в обособяването е националното съществуване.“

Организационният федерализъм крие в себе си елементи на разложение и сепаратизъм. Бунд върви към сепаратизъм.

Той, собствено, няма къде повече да отиде. Самото негово съществуване като екстериториална организация го тласка по пътя на сепаратизма. Бунд няма определена цялостна територия, той се подвизава на „чужди“ територии, докато полската, латишката и руската социалдемокрации, с които е в допир, са интернационално-териториални колективи. Но това води към туй, че всяко разширяване на тези колективи означава „ущърб“ за Бунд, стесняване на неговото поле за дейност. Едно от двете: или цялата руска социалдемокрация трябва да се преустрои върху началата на националния федерализъм, и тогава Бунд получава възможност да си „осигури“ еврейския пролетариат; или териториално-интернационалният принцип на тези колективи си остава в сила, и тогава Бунд се преустройва върху началата на интернационалността, както това става в полската и латишката социалдемокрация.

С това именно се обяснява, че Бунд от самото начало иска „преобразуване на руската социалдемокрация върху федеративни начала“.

В 1906 година Бунд, отстъпвайки пред обединителната вълна в низините, избра среден път, като влезе в руската социалдемокрация. Но как влезе той там? Докато полската и латишката социалдемокрации влязоха за мирна съвместна работа, Бунд влезе с цел да воюва за федерация. Лидерът на бундовците Медем така и казваше тогава:

„Ние идем не за идилия, а за борба. Няма идилия, и в близко бъдеще могат да я очакват само Маниловци. Бунд трябва да влезе в партията въоръжен от главата до нозете“.

Би било погрешно да се вижда в това зла воля на Медем. Работата не е в злата воля, а в особената позиция на Бунд, по силата на която той не може да не се бори с руската социалдемокрация, изградена върху началата на интернационалността. Като се бореше с нея, Бунд, естествено, нарушаваше интересите на единството. Най-после работата стига дотам, че Бунд формално скъсва с руската социалдемокрация, като наруши устава и се обедини по време на изборите за IV Дума с полските националисти против полските социалдемократи.

Бунд очевидно намери, че със скъсването той най-добре ще осигури своята самодейност.

Така „принципът“ за организационно „разграничаване“ доведе до сепаратизъм, до пълно скъсване.

Като полемизираше върху федерализма със старата „Искра“, Бунд писа някога:

„„Искра“ иска да ни увери, че федеративните отношения на Бунд към руската социалдемокрация ще отслабят връзките между тях. Ние не можем да опровергаем това мнение, чрез позоваване на практиката в Русия по простата причина, че руската социалдемокрация не съществува като федеративно съединение. Но ние можем да се позовем на извънредно поучителния опит на социалдемокрацията в Австрия, която възприе федеративния характер въз основа на решението на партайтага от 1897 год.“

Това се писа през 1902 год.

Но сега ние имаме 1913 година. Ние имаме сега и руска „практика“, и „опита на социалдемокрацията в Австрия“.

Какво ни говорят те?

Да започнем с „извънредно поучителния опит на. социалдемокрацията в Австрия“. До 1896 година в Австрия още съществуваше единна социалдемократическа партия. През тази година на Лондонския международен конгрес за първи път чехите искат отделно представителство и го получават. В 1897 година, на Виенския партайтаг (във Вимберг), единната партия се ликвидира формално и вместо нея се установява федеративен съюз от шест национални „социалдемократически групи“. По-нататък тези „групи“ се превръщат в самостоятелни партии. Партиите малко по малко скъсват връзките помежду си. След партиите се разпада парламентарната фракция – образуват се национални „клубове“. По-нататък идват съюзите, които също се раздробяват по националности. Работата отива дори до кооперациите, към чието разцепване чешките сепаратисти призовават работниците. Да не говорим за това, че сепаратистката агитация отслабва сред работниците чувството на солидарност, като ги тласка често по пътя на стачкоизменничеството.

И така, „извънредно поучителният опит на социалдемокрацията в Австрия“ говори против Бунд, за старата „Искра“. Федерализмът в австрийската партия доведе до най-безобразен сепаратизъм, до разрушаване единството на работническото движение.

Ние видяхме по-горе, че „практиката в Русия“ говори за същото. Бундовските сепаратисти,  също  както и чешките, скъсаха с общата социалдемокрация, с тази на Русия. Що се отнася до съюзите, до бундовските съюзи, то те от самото начало бяха организирани върху началата на националността, т. е. бяха отделени от работниците на другите националности.

Пълно обособяване, пълно скъсване – ето какво показва „руската практика“ на федерализма.

Не е чудно, че такова положение на нещата се отразява върху работниците, като отслабя чувството за солидарност и всява деморализация, при което последната прониква и в Бунд. Ние имаме предвид все по-честите раздори между еврейските и полските работници на почвата на безработицата. Ето какви речи се произнасяха по този повод на IX конференция на Бунд:

„…Ние гледаме на полските работници, които ни изтласкват, като на погромаджии, като на жълти, не поддържаме техните стачки, проваляме ги. Второ, отговаряме на изтласкването с изтласкване: в отговор на недопускане еврейските работници във фабриките ние не допускаме полските работници до ръчните станове… Ако ние не вземем в свои ръце това дело, работниците ще тръгнат след другите“.

Така се говори за солидарността на бундовската конференция.

С „разграничаването“ и „обособяването“ по-далече не може да се отиде. Бунд достигна целта: той разединява работниците от разните националности до сбиване, до стачкоизменничество. Другояче не може и да бъде: „ако ние не вземем в свои ръце това дело, работниците ще тръгнат след другите“…

Дезорганизация в работническото движение, деморализация в редовете на социалдемокрацията – ето докъде довежда бундовският федерализъм.

По такъв начин идеята за културно-национална автономия, атмосферата, която тя създава, се оказа в Русия още по-вредна отколкото в Австрия.

VI

КАВКАЗЦИТЕ, КОНФЕРЕНЦИЯТА HА ЛИКВИДАТОРИТЕ

По-горе ние говорихме за колебанието на една част от кавказките социалдемократи, които не устояха срещу националистическата „епидемия“. Тези колебания се изразиха в това, че поменатите социалдемократи тръгнаха – колкото това и да е странно – по следите на Бунд, като провъзгласиха културно-националната  автономия.

Областна автономия за целия Кавказ и културно-национална автономия за нациите, които влизат в състава на Кавказ – така формулират своето искане тези социалдемократи – които, тук му е мястото да се каже, застават на позициите на руските ликвидатори.

Да изслушаме техния признат водач, небезизвестния Н.

„На всички е известно, че Кавказ се отличава значително от централните губернии както по расовия състав на своето население, така и по територията и селскостопанската култура. Експлоатацията и материалното развитие на такъв край изискват местни дейци, познавачи на местните особености, привикнали към местния климат и култура. Необходимо е всички закони, които преследват целта да се експлоатира местната територия, да се издават на мястото и да се провеждат от местни сили. Следователно, в компетенцията на централния орган на кавказкото самоуправление ще влезе издаването на зачони по местните въпроси… По такъв начин функциите на кавказкия център ще се състоят да издава такива закони, които целят стопанска експлоатация на местната територия, материалното процъфтяване на края.“

И така – областна автономия на Кавказ.

Ако се абстрахираме от мотивировката на Н., малко заплетена и несвързана, трябва да се признае, че неговият извод е правилен. Областна автономия на Кавказ, която действа в рамките на общодържавната конституция, което и Н. не отрича, е наистина необходима предвид особеностите на състава и битовите условия на последния. Това е признато и от руската социалдемокрация, която провъзгласи на II конгрес „областно самоуправление за онези покрайнини, които по своите битови условия и по състава на населението се отличават от същинските руски области“.

Като внесе този пункт за обсъждане на II конгрес, Мартов го мотивира с това, че „огромното пространство на Русия и опитът на нашето централизирано управление ни дават повод да смятаме за необходимо и целесъобразно съществуването на областно самоуправление за такива крупни единици като Финландия, Полша, Литва и Кавказ“.

Но от това следва, че под областно самоуправление трябва да се разбира областна автономия.

Но Н. отива по-нататък. Според него областната автономия на Кавказ обхваща „само едната страна на въпроса“.

„Досега ние говорихме само за материалното развитие на местния живот. Но за икономическото развитие на този край спомага не само икономическата дейност, а и духовната, културната … „Културно силната нация е силна и в икономическата сфера“ … „Но културното развитие на нациите е възможно само на националния език“ … „Затова всичките онези въпроси, които са свързани с родния език, са въпроси културно-национални. Такива са въпросите на просвещението, съдопроизводството, църквата, литературата, изкуството, науката, театъра и пр. Ако работата по материалното развитие на края обединява нациите, то национално-културните дела ги разединяват, като поставят всяка от тях на отделно поприще. Дейността от първия вид е свързана с определена територия“ … „Не е така с културно-националните дела. Те са свързани не с определена територия, а със съществуването на определена нация. Съдбата на грузинския език еднакво интересува грузинепа, където и да живее той. Би било голямо невежество да се каже, че грузинската култура се отнася само до живеещите в Грузия грузинци. Да вземем например арменската църква. В ръководенето на нейните работи вземат участие арменците от разни места и държави. Тук територията не играе никаква роля. Или например в създаването на грузинския музей са заинтересовани както тифлиският грузинец, така и бакинският, кутаиският, петербургският и прочее. Значи, управляването и ръководенето на всички културно-национални дела трябва да бъде предоставено на самите заинтересовани нации. Ние провъзгласяваме културно-националната автономия на кавказките националности.“

Накратко: тъй като културата не е територия, а територията не е култура, необходима е културно-национална автономия. Това е всичко, което Н. може да каже в полза на последната.

Тук ние не ще засягаме още веднъж национално-културната автономия изобщо: по-горе ние говорихме вече за нейния отрицателен характер. Ние бихме искали да отбележим само, че изобщо непригодна, културно-националната автономия е още по-безсмислена и нелепа от гледище на кавказките условия.

И ето защо.

Културно-националната автономия предполага повече или по-малко развити националности, с развита култура, литература. Без тия условия тази автономия губи всякакъв смисъл, превръща се в нелепост. Но на Кавказ има цяла редица народности с примитивна култура, с отделен език, но без родна литература, и при това преходни народности, отчасти асимилиращи се, отчасти развиващи се по-нататък. Как да се приложи към тях културно-националната автономия? Какво да се прави с такива народности? Как да се „организират“ в отделни културно-национални съюзи, което несъмнено се предполага от културно-националната автономия?

Какво да се прави с мингрелците, абхазците, аджарците, сваните, лезгинците и пр., които говорят на разни езици, но които нямат своя литература? Към какви нации ще ги отнесем? Възможно ли е да ги „организираме“ в национални съюзи? Около какви „културни дела“ да ги „организираме“?

Какво да правим с осетинците, от които закавказките осетинци се асимилират (но още далеч не са асимилирани) от грузинците, а предкавказките отчасти се асимилират от русите, отчасти се развиват по-нататък, като създават своя литература? Как да ги „организираме“ в единен национален съюз?

Към какъв национален съюз да отнесем аджарците, които говорят на грузински език, но живеят с турската култура и изповядват исляма? Не трябва ли да ги „организираме“ отделно от грузинците на почвата на религиозните дела и заедно с грузинците на почвата на другите културни дела? А кобулетците? А ингушите? А ингилойците?

Каква е тази автономия, която изключва от списъка цяла редица народности?

Не, това не е разрешаване на националния въпрос – това е плод на празна фантазия.

Но нека допуснем недопустимото и да предположим, че национално-културната автономия на нашия Н. се е осъществила. До какво ще доведе тя, до какви резултати? Да вземем например закавказките татари с техния минимален процент на грамотност, с техните училища, начело на които стоят всесилните мулли, с тяхната култура, пропита от религиозен дух … Не е трудно да се разбере, че да се „организират“ те в културно-национален съюз, това значи муллите да застанат начело на тях, това значи да се оставят плячка на реакционните мулли, това значи да бъде създаден нов бастион за духовно заробване на татарските маси от най-злия враг на последните.

Но откога социалдемократите са започнали да наливат вода във воденицата на реакционерите?

Да се отделят закавказките татари в културно-национален съюз, който подчинява масите на най-злите реакционери – нима кавказките ликвидатори не можаха да „провъзгласят“ нещо по-добро?…

Не, това не е разрешаване на националния въпрос.

Националният въпрос в Кавказ може да бъде разрешен само в духа на въвличане изостаналите нации и народности в общия поток на висшата култура. Само такова разрешаване може да бъде прогресивно и приемливо за социалдемокрацията. Областната автономия на Кавказ затова именно е приемлива, че тя въвлича изостаналите нации в общото културно развитие, тя им помага да се излюпят из черупката на дребнонационалната затвореност, тя ги тласка напред и им облекчава достъпа до благата на висшата култура. А пък културно-националната автономия действа в тъкмо противоположна насока, защото тя затваря нациите в старите черупки, задържа ги на ниските степени от развитие на културата, пречи им да се издигнат на по-висшите степени на културата.

С това националната автономия парализира положителните страни на областната автономия, превръща последната в нула.

Затова именно е непригоден и онзи смесен тип автономия със съчетаване на национално-културната и областната, която Н. предлага Това противоестествено съчетание не подобрява положението, а го влошава, защото то, освен че задържа развитието на изостаналите нации, превръща още областната автономия в арена за стълкновение на нациите, организирани в национални съюзи.

По такъв начин културно-националната автономия, изобщо непригодна, би се превърнала в Кавказ в безсмислено реакционен замисъл.

Такава е културно-националната автономия на Н. и на неговите кавказки единомишленици.

Ще направят ли кавказките ликвидатори „крачка напред“ и ще последват ли Бунд и по организационния въпрос – бъдещето ще покаже. Досега в историята на социалдемокрацията федерализмът в организацията винаги е предшествал националната автономия в програмата. Австрийските социалдемократи още от 1897 година провеждаха организационния федерализъм и едва след две години (1899) възприеха националната автономия. Бундовците за пръв път заговориха ясно за националната автономия през 1901 година, докато организационният федерализъм те практикуваха още от 1897 година.

Кавказките ликвидатори започнаха работата откъм края – с националната автономия. Ако по-нататък те тръгнат по стъпките на Бунд, ще трябва предварително да разрушат цялото сегашно организационно здание, построено още в края на деветдесетте години върху началата на интернационалността.

Но колкото лесно беше да се приеме засега още непонятната за работниците национална автономия, толкова ще бъде трудно да се разруши с години строената сграда, възлелеяна и изградена от работниците от всички националности на Кавказ. Трябваше да се пристъпи към този херостратовски замисъл, за да си отворят очите работниците и да разберат националистическата същност на културно-националната автономия.

Докато кавказците решават националния въпрос по обикновения начин, чрез устни разисквания и литературна дискусия, руската конференция на ликвидаторите измисли съвършено необикновен начин. Лесен и прост начин. Слушайте:

„След като изслуша съобшението на кавказката делегация… за необходимостта да се предяви искането за национално-културна автономия, конференцията, без да се изказва по съществото на това искане, констатира, че такова тълкуване на пункта от програмата, който признава на всяка националност правото на самоопределяне, не е в разрез с точния смисъл на последната.“

И така, преди всичко – „не се изказваме по съществото на този“ въпрос, а след това – „констатираме“. Оригинален метод …

А какво „констатира“ тази оригинална конференция?

Това, че „искането“ за национално-културна автономия „не е в разрез с точния смисъл“ на програмата, която признава правото на нациите на самоопределение.

Да разгледаме това положение.

Пунктът за самоопределението говори за правата на нациите. Според този пункт нациите имат право не само на автономия, но и на отделяне. Става дума за политическо самоопределение. Кого са искали да измамят ликвидаторите, като се опитват изопачено да претълкуват това отдавна установено в цялата международна социалдемокрация право за политическо самоопределение на нациите?

Или може би ликвидаторите ще започнат да извъртат, като се защитават със софизма, че културно-националната автономия, тъй да се каже, „не е в разрез“ с правата на нациите? Тоест ако всички нации от дадена държава се съгласят да се устроят на началата на културно-националната автономия, то те, дадената сума от нации, имат за това пълно право и никой не може да им наложи насилствено друга форма на политически живот. И ново, и умно. Не трябва ли да се добави, че, общо казано, нациите имат право да отменят своята конституция, да я заменят със система на произвол, да се върнат към старите порядки, защото нациите, и само самите нации, имат право да определят своята собствена съдба. Повтаряме: в този смисъл нито културно-националната автономия, нито каквато и да е национална реакционност „не е в разрез“ с правата на нациите.

Не това ли е искала да каже уважаемата конференция.

Не, не това. Тя казва направо, че културно-националната автономия „не е в разрез“ не с правата на нациите, а „с точния смисъл“ на програмата. Тук става дума за програмата, а не за правата на нациите.

И това е естествено. Ако към конференцията на ликвидаторите би се обърнала известна нация, то конференцията би могла направо да констатира, че нацията има право на културно-национална автономия. Но към конференцията се обръща не нация, а „делегация“ от кавказки социалдемократи, наистина лоши социалдемократи, но все пак социалдемократи. И те питат не за правата на нациите, а за това, не противоречи ли културно-националната автономия на принципите на социалдемокрацията, не е ли тя „в разрез с точния смисъл“ на програмата на социалдемокрацията?

И така, права на нациите и „точен смисъл“ на програмата на социалдемокрацията – не е едно и също.

Очевидно, има и такива искания, които, без да са в разрез с правата на нациите, могат да са в разрез с „точния смисъл“ на програмата.

Пример. В програмата на социалдемократите има пункт за свободата на вероизповеданието. Според този пункт всяка група от лица има право да изповядва каквато иска религия: католицизъм, православие и т. н. Социалдемокрацията ще се бори против всякакви религиозни репресии, против гоненията на православните, католиците и протестантите. Значи ли това, че католицизмът и протестантството и т. н. „не са в разрез с точния смисъл“ на програмата? Не, не значи. Социалдемокрацията всякога ще протестира против гоненията на католицизма и протестантството, тя всякога ще защитава правото на нациите да изповядват каквато искат религия, но в същото време тя, като изхожда от правилно разбраните интереси на пролетариата, ще агитира и против католицизма, и против протестантството, и против православието, за да се постигне тържеството на социалистическия светоглед.

И тя ще прави това, защото протестантството, католицизмът, православието и т. н., без съмнение, „са в разрез с точния смисъл“ на програмата, т. е. с правилно разбраните интереси на пролетариата.

Същото трябва да се каже за самоопределението. Нациите имат право да се устроят според своето желание, те имат право да запазят всяко свое национално учреждение, и вредно, и полезно – никой не може (няма право!) насилствено да се меси в живота на нациите. Но това още не значи, че социалдемокрацията няма да се бори, няма да агитира против вредните учреждения на нациите, против нецелесъобразните искания на нациите. Наопаки, социалдемокрацията е длъжна да води такава агитация и да повлияе върху волята на нациите така, че нациите да се устроят по начин, който най-вече отговаря на интересите на пролетариата. Именно затова, като се бори за правото на нациите на самоопределение, тя в същото време ще агитира, да речем, и против отделянето на татарите, и против културно-националната автономия на кавказките нации, защото и едното, и другото, без да е в разрез с правата на тези нации, е обаче в разрез _тс точния смисъл“ на програмата, т. е. с интересите на кавказкия пролетариат.

Очевидно, „правата на нациите“ и „точният смисъл“ на програмата – са две съвсем различни плоскости. Докато „точният смисъл“ на програмата изразява интересите на пролетариата, научно формулирани в програмата на последния, правата на нациите могат да изразяват интересите, на която и да е класа – на буржоазията, аристокрацията, духовенството и т. н., според силата и влиянието на тези класи. Там са задълженията на марксиста, тук правата на нациите, съставени от различни класи. Правата на нациите и принципите на социалдемократизма могат да са или да не са „в разрез“ едни с други толкова, колкото, да речем, Хеопсовата пирамида – с прословутата конференция на ликвидаторите. Те са просто несравними.

Но от това следва, че почтената конференция по най-непростителен начин е объркала две съвършено различни неща. Получило се е не разрешаване на националния въпрос, а безсмислица, по силата на която правата на нациите и принципите на социалдемокрацията „не са в разрез“ едни с други – следователно, всяко искане на нациите може да бъде съвместимо с интересите на пролетариата, следователно, нито едно искане на нациите, които се стремят към самоопределение, не ще е „в разрез с точния смисъл“ на програмата!

Не са пожалили логиката …

Върху почвата именно на тази безсмислица израсна онова отсега нататък знаменито постановление на конференцията на ликвидаторите, според което искането на национално-културна автономия „не е в разрез с точния смисъл“ на програмата.

Но конференцията на ликвидаторите нарушава не само законите на логиката.

Тя нарушава още своя дълг пред руската социалдемокрация, като санкционира културно-националната автономия.

По най-определен начин тя нарушава „точния смисъл“ на програмата, защото е известно, че II конгрес, като прие програмата, решително отхвърли културно-националната автономия. Ето какво се казваше по този повод на този конгрес:

„Голдблат (бундовец): … Аз смятам, че е необходимо да се създадат специални учреждения, които биха осигурявали свобода на културното развитие на националностите, и затова предлагам да се прибави към § 8 – „и създаването на учреждения, които да им гарантират пълна свобода за културно развитие“ (това, както е известно, е бундовска формулировка на културно-националната автономия. Й. Cт.).

Мартинов посочва, че общите учреждения трябва да бъдат устроени така, че да осигуряват и частните интереси. Невъзможно е да се създава някакво особено учреждение, което да осигурява свободата за културното развитие на националността.

Егоров: По въпроса за националността ние можем да приемем само отрицателни предложения, т. е. ние сме против всякакви ограничения на националността. Но на нас, като социалдемократи, не ни влиза в работа дали една или друга националност ще се развива като такава. Това е работа на стихийния процес.

Колцов: Делегатите на Бунд винаги се обиждат, когато става дума за техния национализъм. А поправката, която е внесена от делегата на Бунда, има чисто националистически характер. От нас се искат чисто настъпателни мерки за поддържане дори на онези националности, които отмират“.

… В резултат „поправката на Голдблат е отхвърлена от мнозинството против трима“.

И така, ясно е, че конференцията на ликвидаторите е отишла „в разрез с точния смисъл“ на програмата. Тя е нарушила програмата.

Сега ликвидаторите се опитват да се оправдаят, като се позовават на Стокхолмския конгрес, който уж бил санкционирал културно-националната автономия. Така, Вл. Косовски пише:

„Както е известно, според договора, приет на Стокхолмския конгрес, на Бунда беше предоставено да запази своята национална програма (до решаване на националния въпрос от общопартийния конгрес). Този конгрес призна, че национално-културната автономия във всеки случай не противоречи на общопартийната програма.“

Но опитите на ликвидаторите са напразни. Конгресът в Стокхолм не е и мислил да санкционира програмата на Бунда – той просто се съгласи временно да остави въпроса открит. На храбрия Косовски не му достига мъжество да каже цялата истина. Но фактите сами говорят за себе си. Ето ги :

„Галин внася поправка: „Въпросът за националната програма остава открит предвид на това, че не е разгледан от конгреса“ (За – 50 гласа, против – 32).

Глас: Какво значи открит?

Председателят: Ако ние казваме, че националният въпрос остава открит, то значи, че до следващия конгрес Бунд може да запази своето решение по този въпрос“.

Както виждате, конгресът дори „не разгледа“ въпроса за националната програма на Бунда – той просто го остави „открит“, като предостави на самия Бунд да реши съдбата на своята програма до следващия общ конгрес. С други думи: конгресът в Стокхолм се отклони от въпроса, без да даде оценка на културно-националната автономия нито в една, нито в друга посока.

А конференцията на ликвидаторите по най-определен начин се заема с оценката на въпроса, признава културно-националната автономия за приемлива и я санкционира от името на партийната програма.

Разликата се хвърля в очи.

По такъв начин конференцията на ликвидаторите, независимо от всякакви хитрувания, не придвижи нито крачка напред националния въпрос.

Умилкване пред Бунда и кавказките национал-ликвидатори – това е всичко, на което тя се показа способна.

VII

НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС В РУСИЯ

Остава ни да набележим положителното решение на националния въпрос.

Ние изхождаме от това, че въпросът може да бъде решен само в неразривна връзка с преживявания в Русия момент.

Русия живее в преходно време, когато „нормален“, „конституционен“ живот още не се е установил, когато политическата криза още не е разрешена. Дните на бури и „усложнения“ са занапред. Оттук движение – сегашно и бъдещо, движение, което си поставя за цел пълната демократизация,

Във връзка именно с това движение трябва да бъде разгледан и националният въпрос.

И така, пълна демократизация на страната като основа и условие за разрешаване на националния въпрос.

При разрешаване на въпроса трябва да се има предвид не само вътрешното, но и външното положение. Русия се намира между Европа и Азия, между Австрия и Китай. Усилването на демократизма в Азия е неизбежно. Усилването на империализма в Европа не е случайност. В Европа става тясно на капитала и той се стреми към чужди страни, като търси нови пазари, евтина работна ръка, нови места за приложение. Но това води към външни усложнения и война. Никой не може да каже, че Балканската война е край, а не начало на усложнения. Затова напълно възможно е такова съчетание на вътрешните и външни конюнктури, при което една или друга националност в Русия ще намери за нужно да постави и реши въпроса за своята независимост. И, разбира се, не е работа на марксистите да поставят прегради в такива случаи.

Но от това следва, че руските марксисти не ще минат без правото на нациите за самоопределение.

И така, правото на самоопределение е необходим пункт при разрешаването на националния въпрос.

По-нататък. А какво ще стане с нациите, които по едни или други причини ще предпочетат да останат в рамките на цялото?

Ние видяхме, че културно-националната автономия е непригодна. Първо, тя е изкуствена и нежизнеспособна, защото предполага изкуствено събиране в една нация на хора, които животът, действителният живот, разединява и прехвърля в разни краища на държавата. Второ, тя тласка към национализъм, защото тя води към гледището за „разграничаване“ на хората по национални курии, към гледището за „организиране“ на нациите, към гледището за „запазване“ и култивиране на „националните особености“ – дейност, която съвсем не подхожда на социалдемокрацията. Не е случайност, че моравските сепаратисти в райхсрата, като се отделиха от немските социалдемократически депутати, се обединиха с моравските буржоазни депутати в едно, така да се каже, моравско „коло“. Не е случайност и това, че руските сепаратисти от Бунда затънаха в национализъм, превъзнасяйки „съботата“ и „жаргона“. В Думата няма още бундовски депутати, но в района на Бунда има клерикално-реакционна еврейска община, в чиито „ръководни учреждения“ Бунд устройва, засега, „обединение“ на еврейските работници и буржоа. Такава е именно логиката на културно-националната автономия.

И така, националната автономия не решава въпроса.

Но де е изходът?

Единственото правилно решение е областната автономия, автономията на такива определили се единици като Полша, Литва, Украйна, Кавказ и др. т.

Предимството на областната автономия се състои преди всичко в това, че при нея имаме работа не с фикция без територия, а с определено население, което живее на определена територия. Освен това, тя не разграничава хората по нации, тя не укрепява националните прегради – наопаки, тя ломи тези прегради и обединява населението, за да открие пътя за разграничаване от друг ред, разграничаване по класи. Най-после, тя дава възможност да се използват най-добре природните богатства на областта и да се развият производителните сили, без да се чака разрешение от общия център – функции, които не са присъщи на културно-националната автономия.

И така, областната автономия е необходим пункт в разрешаването на националния въпрос.

Няма съмнение, че нито една от областите не представлява компактно национално еднообразие, защото във всяка от тях са внедрени национални малцинства. Такива са евреите в Полша, латишите в Литва, поляците в Украйна и т. н. Затова може да се опасяваме, че малцинствата ще бъдат потискани от националните мнозинства. Но опасенията имат основание само в случай, ако страната остане при старите порядки. Дайте на страната пълен демократизъм, и опасенията ще изгубят всякаква почва.

Предлагат да се свържат разпръснатите малцинства в единен национален съюз. Но малцинствата се нуждаят не от изкуствен съюз, а от реални права в своите места. Какво може да им даде такъв съюз без пълна демократизация? Или: каква нужда има от национален съюз при пълна демократизация?

Какво особено вълнува националното малцинство?

Малцинството е недоволно не от липсата на национален съюз, а от липсата на право на роден език. Дайте му да се ползва от родния език, и недоволството ще изчезне само по себе си.

Малцинството е недоволно не от липсата на изкуствен съюз, а от липсата на свое родно училище. Дайте му такова училище, и недоволството ще изгуби всякаква почва.

Малцинството е недоволно не от липсата на национален съюз, а от липсата на свобода на съвестта (свобода на вероизповеданието), на преселване и пр. Дайте му тези свободи, и то ще престане да бъде недоволно.

И така, националното равноправие във всичките негови видове (език, училища и пр.) е необходим пункт за разрешаване на националния въпрос. Нужен е следователно общодържавен закон, даден въз основа на пълното демократизиране на страната и забраняващ без изключение всички видове национални привилегии и каквото и да било стесняване или ограничаване правата на националните малцинства.

В това и само в това може да бъде действителната, а не книжната гаранция за правата на малцинствата.

Може да се оспорва или да не се оспорва съществуването на логическа връзка между организационния федерализъм и културно-националната автономия. Но не може да се оспорва това, че последната създава благоприятна атмосфера за безбрежния федерализъм, който преминава в пълно откъсване, в сепаратизъм. Ако чехите в Австрия и бундовците в Русия, като започнаха с автономия и преминаха след това към федерация, завършиха със сепаратизъм, за това, несъмнено, изигра голяма роля националистическата атмосфера, която, естествено, се разпространява от културно-националната автономия. Не е случайно, че националната автономия и организационната федерация вървят ръка за ръка. То е понятно. И едната, и другата изискват разграничаване по националности. И едната, и другата предполагат организация по националности. Сходството е несъмнено. Разликата е само в това, че там разделят населението изобщо, а тук – социалдемократическите работници.

Ние знаем до какво довежда разделянето на работниците по националности. Разпадане на единната работническа партия, раздробяване на съюзите по националности, изостряне на националните търкания, национално стачкоизменничество, пълна деморализация в редовете на социалдемокрацията – такива са резултатите от организационния федерализъм. Историята на социалдемокрацията в Австрия и дейността на Бунд в Русия красноречиво свидетелстват за това.

Единственото средство против това е организация върху началата на интернационалността.

Сплотяването по места на работниците от всички националности в Русия в единни и цялостни колективи, сплотяването на такива колективи в единна партия – такава е задачата.

От само себе си се разбира, че такова изграждане на партията не изключва, а предполага широка автономия на областите вътре в единното партийно цяло.

Опитът на Кавказ показва цялата целесъобразност на такъв тип организация. Ако кавказците сполучиха да преодолеят националните търкания между арменските и татарските работници, ако сполучиха да предпазят населението от възможни кланета и престрелки, ако в Баку, в този калейдоскоп от национални групи, сега вече са невъзможни национални стълкновения, ако там сполучиха да въвлекат работниците в единния поток на могъщото движение – в това не последна роля изигра интернационалното устройство на кавказката социалдемокрация.

Типът на организацията влияе не само върху практическата работа. Той слага неизгладим печат върху целия духовен живот на работника. Работникът живее живота на своята организация, там той расте духовно и се възпитава. И ето, като се движи постоянно в своята организация и всеки път се среща там със своите другари от други националности, като води заедно с тях обща борба под ръководството на общия колектив, той се прониква дълбоко от мисълта, че работниците преди всичко са членове на едно класово семейство, членове на единната армия на социализма. А това не може да няма грамадно възпитателно значение за широките слоеве на работническата класа.

Ето защо интернационалният тип на организация е школа за другарски чувства, най-голяма агитация в полза на интернационализма.

Не е така с организацията по националности. Като се организират върху основата на националността, работниците се затварят в националните черупки, като се ограждат един от друг с организационни прегради. Подчертава се не общото между работниците, а онова, с което те се отличават един от друг. Тук работникът е преди всичко член на своята нация: евреин, поляк и т. н. Не е чудно, че националният федерализъм в организацията възпитава у работниците дух на национална обособеност.

Ето защо националният тип на организация е школа за национална ограниченост и закостенялост.

Така че пред нас са два принципиално различни типа на организация: тип на интернационална сплотеност и тип на организационно „разделяне“ на работниците по националности.

Опитите да се примирят тези два типа досега не са имали успех. Примиренческият устав на австрийската социалдемокрация, изработен във Вимберг през 1897 година, увисна във въздуха. Австрийската партия се разпадна на части, като увлече след себе си съюзите. „Примирението“ се оказа не само утопично, но и вредно. Щрасер е прав, като твърди, че „сепаратизмът получи своя пръв триумф на Вимбергския партайтаг“. Същото е и в Русия. „Примирението“ с федерализма на Бунда, което стана на Стокхолмския конгрес, завърши с пълен крах. Бунд провали стокхолмския компромис. Още от първия ден след Стокхолм Бунд стана пречка по пътя на сливането на работниците по места в единна организация, която да включва работниците от всички националности. И Бунд упорито продължи своята сепаративна тактика, въпреки че и през 1907, и през 1908 година руската социалдемокрация няколко пъти искаше, щото единството отдолу между работниците от всички националности да бъде най-после осъществено. Бунд, като започна с организационната национална автономия, премина всъщност към федерация, за да завърши с пълно скъсване, със сепаратизъм. А като скъса със социалдемокрацията на Русия, той внесе в нея разпокъсаност и дезорганизация. Да си спомним например случая Ягело.

Ето защо пътят на „примирението“ трябва да бъде изоставен като утопичен и вреден.

Едно от двете: или федерализмът на Бунд, и тогава – руската социалдемокрация се преустройва върху началата на „разделянето“ на работниците по националности; или интернационален тип организация, и тогава – Бунд се преустройва върху началата на териториалната автономия, по подобие на кавказката, латишката и полската социалдемокрация, като открива път за непосредственото обединяване на еврейските работници с работниците от другите националности в Русия!

Среден път няма: принципите побеждават, а не се „примиряват“.

И така – принципът на интернационалното сплотяване на работниците е необходим пункт в решението на националния въпрос.

 

Виена, 1913 год., януари.

 Отпечатано за първи път в списание „Просвещение“,

бр. 3-5, март-май 1913 година

 Подпис: К. Сталин.

 Компютърна обработка: Движение „23 септември“. София, 2017.