В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало.
И аз не спя, и те не ще заспят –
замаяни от новини и мисли.
Като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора;
ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката в ритъма отсечен
ще се люлеят тръпните бедра…
Нима това си ти, човечество?
Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.
То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината –
развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.
Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо!
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.
About the Author
