Акад. Тодор Павлов – „Левски за значението на субективния фактор“. С., 1946 г.
Един голям българин – Георги Димитров – говорейки за великите национал-революционери от рода на Гарибалди и Петьофи, бе казал, че В. Левски е най-интересната фигура между тях. И наистина, Левски е рядко явление в историята на народите и ние трябва не само да се гордеем с него, но и всестранно да изучим неговия живот и в много и много отношения да се учим от него. Тук ще се спрем накратко върху отношението на Левски към единството на обективния и субективния фактори в историята на нашата национална освободителна борба.
За изнасянето на този въпрос могат да бъдат използвани много документи и факти из живота на великия български революционер, но особено важно в това отношение е писмото му от 10 май 1871 г. до Панайот Хитов. В това си знаменито писмо, като прави упрек на своя бивш войвода за неяснотата на възгледите му и като се обявява най-рязко против прекомерните надежди, възлагани or Хитов на външната (сръбска, в случая) помощ, Левски пише:
„Как си ми разбрал работите, че ми се радваш тъй сляпо и как разбираш времето във Влашко, Сърбия или Българско, задето пишеш, че времето не носело погрешки. Ако е за Българско, то времето е в нас, и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме, а колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания“.
Това са наистина в пълната смисъл на думата класически мисли, заслужаващи да бъдат издълбани с длето върху големия бъдещ паметник на великия български революционер. Като бе пребродил и продължаваше да броди цяла България и като си бе дал ясна сметка за всички трудности на предприетото освободително народно дело, Левски се бе убедил, че под влиянието на обективните условия българският народ бе вече узрял за революцията, но същевременно за него, за великия апостол на тази революция, бе станало не по-малко ясно, че освобождението няма да дойде нито по пътя на романтичното хайдутство, нито по оня на четничеството, нито, най-сетне, по пътя на стихийното народно бунтарство, а само по пътя на масовата, съответно организирана и правилно ръководена народна революция.
В същото си писмо той пише на Панайот Хитов за нуждата от зряло и всестранно задружно обсъждане и приемане „по вишегласие на плана“ на революцията. Както е известно, сам Левски разнесе из цялата страна устава и наредбата на Ц. P. К. за предварително обсъждане, коригиране, допълване и пр. След приемането обаче на устава и наредбата, т. е. след превръщането им в основен революционен „закон“ на организацията, сам Левски се ръководеше във всичките си действия най-строго от тях и критикуваше най-остро всички, като Димитър Общи например, които се отклоняваха от техните нареждания и проявяваха недисциплинираност, опасна нетърпеливост, пакостно бунтарство и пр.
Народният устрем към освобождението, народният ентусиазъм и готовност за борба, жертви и подвиг не бяха още, според Левски, достатъчна гаранция за действителната победа на революцията, макар да бяха, разбира се, едно от първите и най-важни условия за тази победа. Левски знаеше отлично, че освободителното народно движение, за да победи, и то по възможност по-скоро, сигурно и с по-малко жертви, би трябвало да бъде всестранно и с общи сили обсъдено, организирано и ръководено „по план“ от един избран от самия народ и облечен с нужните права революционен център.
Както ще имаме случай да видим това по-подробно в специална статия, Левски, без никога нито за момент да бе подценявал принципа за всенародното обсъждане на въпросите на революцията, същевременно бе решителен привърженик на най-строгата революционна централизация, в рамките, разбира се, и в духа на установения вече основен „закон“ на организацията. Той не смяташе, че делата на върховните ръководители на организацията не подлежат на контрол и критика. Тъкмо напротив, никой повече от него не бе подчертавал значението на този контрол и критика, но пак в рамките и в духа на „основния закон“, а не вън от неговите рамки и против неговия дух.
И оттук именно, правейки своите железни логически изводи, Левски стигна и в своята собствена целокупна революционна дейност и мисъл до заключението, че при дадените вече обективни условия победата на революцията се определя не само от тях, не изключително от тях, а също така и в голяма степен от правилно организираната и „планово“ провеждана революционна борба, изискваща не само общото активно участие на всички революционни сили в борбата, но и правилното познаване и използване на тези сили, като „всеки се поставя на онова място“, което му се отрежда както от обективните нужди и възможности, така и от самите субективни сили и възможности.
Поради това в друго едно писмо Левски пише: „С различните работници работя различно“; а в друго писмо подчертава: „Трябва във всичко да бъдем осторожно умни“.
В същото писмо той добавя: „Има много по-умни, но страхливи. С такива се постъпва другояче, такива трябва да бъдат около нас, да се съветуваме от тях, пък ние да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и те без нас не можат, па и ний без тях“.
Изказаната от Левски мисъл в случая ние днес бихме изразили малко по-иначе в смисъл, че трябва да се прави всичко възможно, щото „умните“ да станат в работата си и „нестрашливи“, а „нестрашливите извършители“ да станат и сами по-умни – и само тогава би имало същинско единство между ума и смелостта, между теорията и практиката.
Но макар в мисълта на Левски да има нещо, с което ние сега не бихме се съгласили напълно, тя си остава доказателство за грижата на великия организатор за събиране и използване по „план“ на всички налични по онова време революционни сили и е още едно доказателство за значението, което той е давал именно на субективния революционен фактор, в лицето преди всичко на самата революционна организация и на нейното върховно ръководство, което трябва да действа смело (нестрашливо) и същевременно „осторожно умно“.
Левски не беше теоретик-философ, не беше дори и същински публицист, но той обладаваше първокласен аналитичен и синтетичен ум, желязна воля, находчивост и вдъхновение на ненадминат и до ден днешен организатор, агитатор и пропагандист; чудно сърце, което му разкриваше вратите на всяка колиба и на всяка къща в България, като изключим ония на явните врагове и предатели народни; светъл човешки характер, който се проявяваше не само в действията му, но и в песните му, в усмивката му, в простото му, но убедително и въодушевляващо за борба и подвиг слово. Той бе и се чувстваше сам истинска еманация, истинско въплъщение на най-хубавото на народната душа.
И когато в писмата си пишеше: „Да бъдем братя и в един глас“ – това не бе у него само фраза, а най-дълбок израз на съзнанието за необходимостта от пълното народно единение и от съзнателно-плановата организираност и провеждане на великото народно освободително дело. И тъкмо това му даде възможност, без да бе теоретик-философ и писател-публицист, да изрази по народному, т. е. във висша степен образно, просто и убедително идеята за единството на обективния и субективния фактори в революционното движение.
Послушайте само: „То (времето) нас обръща и ние него обръщаме“…
На днешен наш теоретико-философски и публицистически език това значи: обективните условия определят нашата воля, нашето поведение, нашето съзнание, но същевременно и субективният фактор действа обратно върху определящите го обективни условия и може при дадени обстоятелства да има голямо, дори изключително значение за изхода на нашите борби.
„Ако е за Българско, то времето е в нас, и ние сме във времето“
Тези чудно образни и пълни с дълбок исторически смисъл думи на нашия народен апостол струват повече от десетки наши философски и публицистични томове. Те по-добре от всичко друго ни говорят, какво би се получило от Левски, ако той бе имал възможност да получи своевременно нужното теоретично образование или ако средата благоприятстваше за развитието на неговите многостранни заложби и дарования. И такъв обаче, какъвто е, Левски си остава наша национална слава и гордост, наш духовен водач и учител, народен пророк и герой.
