Въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили предизвиква негодувание сред българските трудещи се, които предусещат заплахата от нова национална катастрофа, а също така, че цената за тази катастрофа пак ще трябва да плащат те със своята кръв.
„Войнишката маса тръгна на война, но в нейната среда владееше глухо и дълбоко недоволство. Научени от кървавия опит на Балканската война, войниците разбираха, че ги водят на нова касапница, за да мрат за чужди на народа интереси”[1].
Бунтовете в армията са потушавани жестоко. 27 Чепински полк се вдига на бунт още в хода на мобилизацията:
„…не само със стихийно дезертьорство, в разговори, с псувни и клетви против властниците войниците изказваха своето недоволство. В някои части още през време на мобилизацията и в началото на войната се направиха опити за открити въстания против войната.
Най-смел опит в това отношение направиха група войници от 27 пехотен Чепински полк, състояща се от тесни социалисти и земеделци. Групата се ръководела от войниците Иван Тепавичаров, тесняк, от с. Мухово, Панагюрско, обущарски работник в София, и Христо Спасов Минчев, ратай, също от с. Мухово, съчувственик на тесните социалисти.
Това беше към края на септември 1915 г. Войната още не беше обявена, още продължаваше т. нар. „въоръжен неутралитет”. Нашият полк се намираше в Банско-Разлог, а 27 пех. Чепински полк беше разположен около Неврокоп (дн. град Гоце Делчев – Б-23)
Една вечер, когато войниците се прибирали в палатките си, групата революционни войници тръгват между палатките и започват да викат:
„Ставайте бе, братчета, взимайте пушките! Нас пак ни водят на война! Да обезоръжим началниците, да отидем в София и свалим правителството, за да не допуснем нова касапница!”
Настъпва обща суматоха. Офицерите се разбягват. Войниците се раздвижили, излезли из палатките си, но активно не подкрепили въстаналите другари.
На другия ден Иван Тепавичаров е бил хванат и на място, без съд, е бил застрелян от командира на полка.
Христо Спасов с около 25 свои другари сполучил да избяга. А други 17 души, млади, пълни с енергия, достойни синове на народа, по решението на военно-полевия съд били завързани на колове и разстреляни в полето край Неврокоп”[2].
Христо Халачев изтъква в спомените си, че именно страхът от разстрел е заставял българите да не се разбунтуват още по време на мобилизацията:
„Платените буржоазни български журналисти дълги години се опитваха да твърдят, че българският народ уж доброволно, едва ли не с въодушевление, се отзовал на мобилизацията в 1915 г., за да воюва за националните идеали на чорбаджиите.
-Лъжа! Главният аргумент на управниците, за да „убедят” народа в необходимостта от войната, да го накарат да воюва – бяха разстрелите. Именно за това още през пролетта на 1915 г. радославистката камара изработи нов военнонаказателен закон, който отначалото докрай за всяко войнишко престъпление предвиждаше само едно наказание – смърт. Др. Васил Коларов, като депутат от тесняшката партия, безпощадно разобличи тогава в Народното събрание жестокия характер на този закон и съвършено правилно указа, че той е една от мерките, с които правителството се готви насила да вкара българския народ в противонародната война…
…Новият военнонаказателен закон се прилагаше безпощадно от Главната квартира, начело с генерал Жеков. Военно-полевите съдилища работеха усилено. Ежедневно издаваха маса смъртни присъди, които почти без никакво изключение в течение на няколко дни се утвърждаваха от главнокомандващия и веднага се изпълняваха.
По такъв начин стотици, даже хиляди негодуващи войници – работници и селяни – биваха осъждани на смърт от военните съдилища на кървавата буржоазия и разстрелвани, за да се сплаши останалата войнишка маса и се застави да воюва“[3].
В хода на войната недоволството се засилва. Приближаващата катастрофа с всяка изминала година добива все по-ясни очертания. Войниците са хранени изключително лошо, облечени са в дрипи. От тила те получават писма от семействата си, че и там цари глад и че децата им умират. Това предизвиква вълна от бунтове – в 5, 8, 9, 21, 28, 36, 44, 49 и 81 полкове. За бунта в 28 пехотен полк има подробен разказ на един от преките участници в него – Хр. Халачев. Обобщение за бунтовете в отделните полкове и по-специално в 28 пехотен полк е включено в сборника на Невяна Попова и Йоно Митев – „Светли страници от историята на българския народ”:
„Един от организаторите на бунта, тесният социалист Димитър Крахтов, заявил на началниците си от името на всички войници: „Ние искаме мир, искаме да се тури край на войната. Нашите жени и деца гладуват вътре в страната. Защо в Брест-Литовск нашето и другите правителства на централните сили отхвърлиха предложението на руското правителство за справедлив мир. Това води към продължение на войната без край, докато нас тук всички ни унищожат. Не искаме повече да се бием за интересите на българските и германските капиталисти и управници. Идете и кажете това на нашите началници и управници! Ние искаме мир!”. Подобни бунтовнически акции станали и в други полкове. Десетки български патриоти смело излезли пред своите полкове и поставили исканията на войниците. С това започнали бунта. Инициаторите на подобни акции обикновено заплащали с главите си. Такъв е случаят с Димитър Крахтов. При опит да го арестуват, той хвърлил една бомба срещу полковия командир и една срещу дружинния, а с други две се самоубил. С това записал за вечни времена името си като самоотвержен син на партията и народа. Бунтът в 28-ми пехотен полк взел значителни размери и завършил с разстрели и затвор“[4].
Своеобразна форма на бунт е и побратимяването с „вражеските” войски (особено характерно за Северо-източния фронт, където едни срещу други са заставени да воюват българи и руси): „…побратимяването е революционна инициатива на масите, пробуждане на съвестта, ума и смелостта на потиснатите класи, с други думи, то е едно от звената във веригата от крачки към социалистическата, пролетарската революция”[5]
Един от най-големите бунтове е в 21 Средногорски полк. По случая са осъдени на смърт 150 души. Половината от тях са изпратени за екзекуция в Прилеп, а другата половина – в Кавадарци. В Прилеп осъдените войници организират 3-дневен бунт, барикадирайки се в килиите си. Впоследствие една част от тях са разстреляни в килиите, а останалите са изведени, завързани на кол и разстреляни с картечници.
Борбата за мир обаче не може да бъде спряна с разстрели. Напротив, тя още повече се изостря след научаването за Февруарската и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия:
„Ние, войниците на фронта, посрещнахме тази новина с огромна радост. Победата на руските работници и селяни беше и наша победа – победа на всички, които жадуваха за мир, за човешки живот, и особено тези, които бяха тръгнали по пътя на тяхната борба”[6].
В позивите и разговорите на войниците от фронта вместо по-раншните лозунги „Край на войната, искаме мир!”, „Хвърлете пушките!”, „Към дома!” и др., се появяват нови, по-смели и революционни мисли: „Бързайте да свършите войната, защото ще я свършим ние!”, „Да обърнем оръжие срещу нашите управници!”, „Да накажем предателите!” и др.
Изостря се положението и в тила (доминиран от т. нар. „тилови плъхове”, които чрез спекулации натрупват огромни богатства, материализирани впоследствие в недвижими имоти; днес голяма част от реститутите са наследници на същите тези „тилови плъхове”), където, под влияние на глада и мизерията, в периода 1917-1918 г. избухват приблизително 240 женски бунта с участието на около 70 000 жени от градовете и селата.
„Женските бунтове са най-масовата революционна проява на трудещите се в тила”[7].
На много места властта е принудена да разпръсва със сила освирепелите от глад жени. Стига се и до смъртни случаи (в Сливен, Пловдив и др. има застреляни демонстрантки). Особено характерен документ за женските бунтове е следният откъс от „Поверителен бюлетин на информационно-цензурната секция за протестни демонстрации в Пазарджик” от 17 август 1918 г.:
„Демонстрации за храна. На 20 и 21 юли т. г. станалите в гр. Т. Пазарджик демонстрации от жени и деца против органите на прехраната, са били в протест на това, че на 13, 14 и 19 не се раздавал хляб на населението. Били счупени прозорци в къщите на народния представител Г. Абаджиев и комитетския член Г. Копринаров. Никакви наранявания и по-сериозни инциденти не станали. Според районния комитет, градът е останал без хляб по вината на Дирекцията на прехраната, която не обърнала сериозно внимание на многократните и своевременни телеграфически искания на комитета да се даде наряд на местната реквизиционна комисия да отпусне жито за града, и на предупрежденията, че гладът неминуемо ще предизвика безредици.
На първата демонстрация на 20 юли тълпата искала хляб, увеличение на дажбата и край на войната. Германците били ограбили България и немотията се дължела на това; изнасяло се и сега, непрекъснато. Богатите не искали мир, защото имали всичко в доволство. Властите угаждали само тям и били нехайни и залисани в трупане богатства; никой не се грижел за бедния народ. Тълпата заявявала, че ще отиде по къщите на богатите и на представителите на властта, за да вземе и си разподели храните, които намери. Въпреки тези крайни изявления и закани, тълпата се вслушвала в увещанията на някои граждани, които я канели да си отиде, след като й се дало от надлежното място обещание, че до вечерта ще се раздаде хляб. Непримирими останали една малка група крайно ожесточени жени и една група гимназиални ученици (около 20 души), които се изстъпвали с някакви смътни анархистични теории и които изпочупили прозорците на Абаджиев. На края тълпата отчасти се разотишла, отчасти била без мъчноти, разгонена от войската.
На 21 са манифестирали жени от Костадиновския квартал. Главните им искания са били увеличение на хлебната дажба и бързо сключване на мир. Тълпата се опитала да влезе в дома на г. Копринаров, за да търси храна, обаче била разгонена от войската. На 22 в Петковски квартал е правен опит да се бие камбаната и да се даде сигнал за демонстрация, обаче патрулите осуетили събирането на тълпи. И на 20 и 21 тълпата се е събирала с биене на камбаните. Впечатлението е, че движението е избухнало стихийно, без предварителен план и организация. На демонстрациите присъствали и много войници-отпускари, които се държали съчувствено и даже явно насърчително към манифестантите…”[8].
Към есента на 1918 г. броят на убитите български войници вече е около 150 000, а ранените – 300 000. Армията е напълно разложена от глада, мизерията и постоянно съпровождащата я смърт:
„Недоволството беше всеобщо и голямо. Никога в живота си не съм виждал такова страшно недоволство на изстрадали човешки маси. В душата на всеки войник-фронтовак беше залегнало твърдото решение, че в най-близко време трябва да се действа, да се тури край на тази безумна война, инак катастрофата за целия народ ще бъде още по-голяма.”[9].
Пробивът при Добро поле на 15 септември се превръща в катализатор за революционните настроения сред войниците:
„Подкупените чорбаджийски журналисти след войната много писаха и дрънкаха за предателство на Добро поле. Да, на Добро поле биде извършено предателство, но не от страна на войниците, които и там достойно защитиха военната чест на храбрия български народ. Предателство извършиха българските властници и цар Фердинанд, които хвърлиха народа в тази безумна противонародна война и докараха войската до това отчаяно, безизходно положение. За народа нямаше абсолютно никакъв смисъл и никаква полза да воюва повече.
На 15 септември стана пробивът при Добро поле. След жестоки ръкопашни боеве в окопите останалите живи войници отстъпиха… И отказаха да воюват повече!
Този момент трябва да се смята за началото на общото въстание в българската армия, наречено Владайско войнишко въстание.
Беше ли поражението на Добро поле същинската причина за въстанието? – Не, ни най-малко. Офанзивата на съглашенските войски и частичният им успех на Добро поле послужиха само като повод за въстанието, за което войниците си бяха дали дума много по-рано. Същинската причина за него се коренеше в нежеланието на войниците да воюват повече за интересите на българските властници и чорбаджии, в решителната им воля да се тури край на противонародната война. Ако у войниците имаше и най-малкото желание да продължават войната, след отстъплението на Добро поле, те щяха да се спрат на друга удобна позиция, щяха да заемат Бабуна планина, която със своите високи и стръмни като стени южни склонове представлява естествена и великолепна отбранителна линия. Нищо подобно не стана, защото войнишките маси въстанаха против империалистическата война, против властта, която ги тикна в тази война, против безумието и предателството, което властници и началници вършеха с армията, с целия български народ”[10].
Така от Добро поле 30 000 войници се отправят към вътрешността на страната с възглас: „Под нож погромаджиите!”. В Кюстендил е арестуван Главният щаб на българската армия, а на 27 септември в Радомир въстаналите войници обявяват България за република. Партията на тесните социалисти обаче отказва да спомогне за успеха на въстанието, например чрез активни паралелни революционни действия на работниците в Перник и в София, които в мнозинството си са под нейно влияние. БРСДП (т.с.) не отчита революционния потенциал на българските селяни, които са огромно мнозинство сред въстаналите войници.
Недоброто ръководство на въстаниците (с оглед на отказа на тесните социалисти да се включат в него), предвождани от земеделеца Райко Даскалов, обуславя поражението. С германска военна помощ българската буржоазия успява да потуши войнишкото надигане и да съхрани властта си. При Владая са избити повече от 2500 разбунтували се войници, а хиляди други са затворени. Впоследствие България излиза от войната, но социален мир не настъпва. Конфронтацията между трудещи се и буржоазия дотолкова е нараснала, че вече нито трудещите се искат да живеят по старому, нито буржоазията може да управлява по старому. Репресията, откритото насилие взима връх във всеки по-остър следвоенен конфликт.
***
Войнишкото въстание остава в историята и в паметта на народа като пръв опит за установяване на народна република в България. Опит, който ще бъде повторен по време на въстанията през юни и септември 1923 г., и ще получи своя победен завършек след 9 септември 1944 г. Така се осъществява идеалът на Васил Левски и на още поколения революционери – за народно управление и за едно знаме, на което да пише: “Свята и чиста република”. Народът извоюва свободата си със своята кръв и със своята саможертва.
Накрая, искам да завърша своя доклад със следния опит за обобщение: цялата световна история сочи, че ако всички хора бяха опортюнисти, ако всички се бояха от саможертвата и се движеха само по линията на най-малкото съпротивление, човечеството още щеше да живее в каменната ера. Който иска прогрес, който иска щастлив и достоен живот, той трябва да върви по пътя на борбата и саможертвата – това е пътят на поп Богомил и Ивайло, на Ботев и Левски, на Димитър Благоев и Георги Димитров, на участниците във Войнишкото и Септемврийското въстание, на партизаните-антифашисти.
*Докладът беше прочетен по време на едно от ежегодните чествания на Войнишкото въстание в село Владая
Автор: Б-23
[1] Халачев, Хр. Бунтът в 28 пехотен полк. Записки на един редник от Първата световна война 1914-1918 г. София,1949, с. 29.
[2] Пак там, с. 30-31.
[3] Пак там, с. 28-29, 32.
[4] Попова, Н., Митев, Й. Светли страници от историята на българския народ. София, 1955, с. 181.
[5] Ленин. Съчинения. София, 1953, т. 24, с. 318-319.
[6] Халачев, Хр. Бунтът в 28 пехотен полк. Записки на един редник от Първата световна война 1914-1918 г. София,1949, с. 129.
[7] Участието на българските жени в революционното движение 1891-1944. София, 1978, с. 46-49.
[8] Великата Октомврийска социалистическа революция и революционните борби в България през 1917-1919. София, 1957, с. 332-333.
[9] Халачев, Хр. Бунтът в 28 пехотен полк. Записки на един редник от Първата световна война 1914-1918 г. София,1949, с. 212.
[10] Халачев, Хр. Бунтът в 28 пехотен полк. Записки на един редник от Първата световна война 1914-1918 г. София,1949, с. 213-215.
