Живеем във времена, когато от печат излизат основно книги за мними евроатлантически герои, германски и американски слуги, фалирали буржоазни политици и псевдомислители. Все по-рядко се появяват книги за действителни народни герои и героини, още по-малко пък свързани с историята на СССР и Русия. Затова трябва високо да оценим отпечатването на спомените на легендарната съветска снайперистка Людмила Павличенко (1916 – 1974 г.) – „Аз – снайперистката. В боевете за Севастопол и Одеса“ (София, 2019).
Това е историята на едно обикновено съветско момиче, което следва история в Киевския държавен университет. В мирния довоенен период Людмила е покрила нормите за значката „Ворошиловски стрелец“ втора степен, които включват точна стрелба, ориентиране в местност, мятане на граната и физическа подготовка (бягане, скокове, набиране на лост). Такива норми покриват още милиони съветски момчета и момичета през периода 1927 – 1941 година.
Агресията на фашисткия Запад начело с Германия, започнала на 22 юни 1941 г., не остава без реакция от страна на Павличенко.
„Картините на ужасна разруха и огромна човешка мъка предизвикваха болка в сърцата ни, с която е невъзможно да се живее спокойно… Пришълците от запада, които коварно нарушиха мирния живот на родната ми страна, трябваше да бъдат наказани сурово…“ (с. 43).
Павличенко се включва като доброволец в Червената армия още на 26 юни 1941 г. Вместо да стане учителка по история, тя отива да се сражава като фронтови снайперист срещу борците за „европейска цивилизация“.
При отбраната на Одеса и Севастопол Людмила Павличенко успява да унищожи 309 западни агресори. В спомените си тя нееднократно мотивира решителното си поведение на фронта:
„Не може да има прошка за нашествениците за техните зверски действия, за безсмисленото убиване на мирни жители. Земята трябва да гори под краката им. Те трябва да бъдат намирани където и да са и да се унищожават по всякакъв начин“ (с. 134).
След като придобива световна слава със снайперските си умения, през лятото на 1942 г. е взето решение Павличенко да замине за САЩ, където, използвайки като повод провеждащата се Световна студентска асамблея, да проагитира американците по-скоро да открият обещания втори фронт срещу хитлеризма в Западна Европа. За пътуването си Павличенко е подготвена лично от Сталин и Георги Димитров, към които изпитва огромно уважение. Специално за Димитров тя казва, че в СССР е познат като „твърд борец за освобождението на работническата класа, предан на комунистическите идеи“ (с. 254). Впечатлението й за Сталин е като за „велик човек“, облечен в „прост кител“ (признак за скромност) и излъчващ „огромна вътрешна сила“ (с. 258).
По време на пътуването си в САЩ Павличенко успява да защити по блестящ начин позицията на своята съветска държава във войната с фашизма и да разясни необходимостта от американско съдействие за крайната победа.
„Обясних на тези хора, живеещи далеч от битките с фашизма, че сме дошли оттам, където бомби унищожават градове и села, където се пролива кръв, където убиват невинни хора и моята родина преживява тежки изпитания. Точният куршум е само отговор на злобния враг. Съпругът ми загина в Севастопол пред очите ми и човекът, когото виждам в окуляра на оптичния прицел, е този, който го е убил…“(с. 263)
Павличенко се оплаква, че е засипана от американските журналисти с нелепи, неадекватни, подигравателни и обидни въпроси, засягащи външния й вид и по-специално униформата на Червената армия, с която е облечена. Тя им дава заслужен отговор:
„Гордея се с униформата на легендарната Червена армия. Тя е осветена с кръвта на моите другари, загинали в боевете с хитлеристите. На нея е орденът „Ленин“, който е бойно отличие. А на вас желая поне веднъж да попаднете под бомбардировка. Честна дума, веднага ще забравите за кройката на вашия тоалет“ (с. 268).
Съветският посланик в САЩ – Максим Литвинов, не крие възхищението си от достойното държане на Павличенко. „Браво, Людмила! Така им се пада на тия вашингтонски хлебарки“ (с. 268)
Павличенко изрично подчертава, че не харесва видяното в Америка, и че е тук не по собствено желание, не от интерес към пътуванията, а само и единствено „по заповед на другаря Сталин“. Тя бързо установява „безграничната самоувереност“ на американците и „нелепите им идеи за света, който се намира извън техния континент“ (с. 306). Павличенко нееднократно се опитва да им разясни какво представлява тя като съветски човек, като съветски патриот. „…аз съм офицер от Червената армия. Аз се сражавах и ще се сражавам за свободата и независимостта на родината си“ (с. 302). Тук тя изрича и своите най-прочути слова, с които изобличава американското коварство и лицемерие:
„Господа! Аз съм на двадесет и пет години. На фронта вече успях да унищожа триста и девет фашистки войници и офицери. Не ви ли се струва, господа, че твърде дълго се криете зад гърба ми?“ (с. 295)
Все пак Павличенко успява да се открие и прогресивни хора в САЩ. Такъв е великият американски актьор Чарли Чаплин, който се прекланя пред подвига на съветския народ. Павличенко описва Чаплин като „гениален човек, хуманист и голям приятел на Съветския съюз“ (с. 303).
За наше голямо съжаление, спомените на Людмила Павличенко остават недовършени поради преждевременната й смърт през 1974 г. Въпреки това, дори и така, нейната книга представлява ценен документ за подвига на съветския народ във войната срещу западните фашистки агресори през 1941-1945 г. Война и победа, която никога не трябва да забравяме.
Б-23
