През 1936 г. в България излиза една от най-популярните книги, отпечатвани в междувоенния период (1919 – 1939 г.). Става въпрос за пътеписа на проф. Асен Златаров „В страната на Съветите“. В периода на крайнодясна диктатура (1923 – 1944 г.) е почти невъзможно българин да посети легално СССР. Още по-трудно е впоследствие да представи впечатленията си от пътуването, без да попадне под ударите на цензурата и без да се озове в затвора. Ето защо е толкова забележителна книгата на Асен Златаров. Освен това пътеписът е дело на авторитетен преподавател от Софийския университет (смятан за основоположник на българската биохимия) и социалдемократ по убеждения, което предполага по-голяма обективност при представянето на видяното в СССР.
Проф. Златаров посещава Съветския съюз през 1935 г., за да вземе участие в 15 международен конгрес по физиология.
Още едно достойнство на книгата е, че тя в никакъв случай не може да се оцени като „пропагандна“ или „идеологическа“ (както твърдят някои съвременни изследователи). Става въпрос за един класически пътепис, в който само на 3-4 места с по няколко изречения (от общо 230 страници) проф. Златаров просто не успява да скрие емоцията си и въодушевлението от видяното в СССР. Той открива сродство между сегашните управници на Съветския съюз и епохата на Петър Велики: „свързва ги съдбата на велико строителство, волята за възход и фанатичното решение да се скъса с миналото“ (цитатите са по второто издание на книгата, от 1937 г. – с. 27).
На още едно място в своя пътепис проф. Златаров говори за „фанатизъм“. Става въпрос за впечатленията му от съветските научни лаборатории и институти. Техните помещения са пълни с млади хора „фанатично отдадени на своята работа“. Оттук се прави и изводът, че „науката в СССР е като религия и това там не се прикрива“ (с. 218).
Другата ключова дума за проф. Златаров, символизираща случващото се в голямата славянска страна е думата възраждане. Той я употребява, за да обобщи видяното от организацията на народното, специалното и висшето образование в СССР. Пред очите му ясно се показва „с какъв темп, обхват и замисъл се строи там делото на култура и свяст за народа“. Заслуга за „тоя буен разраст“ имат както управниците, така и обществеността и широките народни маси на СССР. „За последните 7 години, от 1928 година насам, в това направление така много е направено, че с право може да се нарече възраждане на ХХ век“ (с. 225).
Вдъхновен и обнадежден от съветския пример, проф. Златаров търси водещата роля на славянството в бъдещето на света:
„В залеза на Запада не вярвам, но вярвам, че великият славянски океан ще донесе нови жизнени сили за всички: мисията на славянството още не е осъзната за възгордяните в цененето си на напреднали стари народи. Но иде изгрева на новата цивилизация и двадесетия век ще бъде на тия, които носят очакваното утре, а не на тия, които са захласнати в блясъка на своето днешно или вчерашно“ (с. 80)
Завършваме с тези силни думи на проф. Златаров и с надеждата, че нашите братски славянски народи – българският и руският – още не са казали последната си дума, и че бъдещето им принадлежи. А блясъкът на евроатлантическото „днешно и вчерашно“ е обречено на поражение.
Б-23