От светъл гранит,
изрит из недрата
на моята родна земя,
изваян от бронз и гранит,
високо в небето
издига се паметник светъл
в сърцето
на моята родна земя!
Не съм инженер,
но сам безпогрешно разбирам,
че не от гранит
и от бронз
този паметник бил е изваян.
Аз зная –
от камъни само не става,
ако няма признателност,
бронз и гранит,
и обич сърдечна! –
Това е състава
на бялата
каменна
Вечност!
Аз гледам във нея –
гранита мълчи!
В градината пеят –
гранита мълчи!
Дечица край мене се смеят –
гранита мълчи
и ми шепне…
Притварям очи
и виждам:
приижда колоната бойна –
безкрайна
и стройна
колона
бойци,
с червени звезди
по челата…
Колоната спря,
войник от колата
изскочи, усмихна се
и дигнал над нас автомата,
извика: „Ура!“
И страшната мъка
по всички убити,
и светлата радост,
преляла в душите,
изпъна гърдите
и викна с войника
безкрайно,
велико
„Ура-а-а!“…
И после – цветята
и песните
в светлата есен!
Наистина,
беше ли есен тогава!…
Не мога забрави! –
На всичките пролетни дни от полята
набрани цветята
постилаха славния път
на съветската бойна колона!
Наистина,
беше ли есен тогава!…
И после – в прегръдката топла –
през радостни вопли
сълзите,
които трептят,
отронени
по техните прашни пагони!…
И стрина Марина
с дете на ръцете –
в очите й нещо блести;
Семьонов Андрюша
погали детето
и каза:
-Не надо грустить.
Пой! Пой, мамаша!
Семьонов Андрюша
размаха за сбогом
над нас автомата,
остави завинаги тук свободата
и стъпил на свойта „Катюша“
догони
съветската бойна колона…
…Отварям очи
и виждам:
Съзиждана
с бронз
и гранит
и обич сърдечна,
пред мене светлее
могъщата
каменна
Вечност!
Изправили ръст
високо в небето,
там рамо до рамо стоят –
жената засмяна
с дете на ръцете,
която желае
детето й в мир да играе,
расте и се учи;
работникът, тръгнал на смяна,
който иска под мирни простори
да работи в мир,
за новия ден да се бори;
и снажен съветски войник
и „Шпагин“
издигнат
нагоре!
Михаил Маринов, 1956 г.
