В много области на класовата борба нуждата от международна солидарност и координация вече е осъзната и вече се развиват съответни инициативи. Обаче в сферата на работата сред жените ние все още сме в най-първоначален етап на развитие, докато жените от буржоазията и от дребната буржоазия постигнаха поне известно ниво на международни контакти и сътрудничество. Предвид настоящата слабост на работата на комунистите сред жените, днес международните контакти и обмяна на мнения са важни повече от всякога, за да се поучим един от друг, да обменим опит и засилим борбата на трудещите се жени в отделните страни.
Раждането на женското движение
Потисничеството над жените, което се демонстрира във всички обществени сфери на живота, започва с прехода от колективна собственост към частна собственост, с премахването на матриархата и разделението на обществото на класи.
Сигурно още от самото начало е имало съпротива на жените срещу положението им на потиснат пол, макар че твърде малко е известно за тези времена – освен легенди и отделни примери на съпротива.
Организираното женско движение започва с Френската буржоазна революция в края на 18 век. За пръв път е издигнато искане за пълно социално равенство. Почвата за това създава капиталистическият начин на производство, който е водещата сила зад борбата за равенство: целта е да получи възможност да експлоатира и жените както мъжете без никаква пречка. Буржоазното женско движение никога не е поставяло въпроса за причината зад потисничеството над жените – съществуването на частна собственост – но в исторически план то е изиграло прогресивна роля и е постигнало някои придобивки – например, право на жените да гласуват, на равни граждански права с мъжа, на законова защита на трудещите се майки и др.
Първото и единствено женско движение, което наистина цели освобождението на жените от експлоатация и потисничество, е пролетарското женско движение, защото то разглежда женския въпрос като социален въпрос и свързва борбите на трудещите се жени с тези на работническата класа като цяло. То се бори не просто за формално, законово равенство в рамките на съществуващия строй, но напротив – още и за икономическо и социално равенство на жените и за премахване на корена на потисничеството над жената – частната собственост.
Пролетарското женско движение започва да се развива в края на 19 век и става все по-значимо и силно под ръководството на жени-комунистки като Клара Цеткин. Дейността на І Интернационал, създаден от Маркс и Енгелс, също допринася за осъзнаване на нуждата от организиране и въвличане на жените – също както мъжете – в класовата борба. През 1910 г. ІІ Интернационал обявява 8 март за Международен ден на трудещите се жени по инициатива на Клара Цеткин и в памет на съпротивата на жените-работнички в Ню Йорк на 8 март 1857 г. 8 март и до днес се отбелязва с протестни демонстрации в много страни по света.
Феминизмът и буржоазното женско движение
Днес съществуват различни тенденции в международното женско движение и феминизмът от дълго време е най-силната измежду тях. Най-общо казано, феминизмът счита не противоречието между класите, а противоречието между половете за основно противоречие в обществото. Съобразно това феминизмът не прави разлика между жените от буржоазията и жените от пролетариата, а само между мъжете и жените. Този възглед води до опит за класово „помирение” и отклонява вниманието от корена на проблемите – частната собственост.
До днес феминизмът не е представил проект, водещ до освобождаването на жените, а няма и как да представи такъв проект. Феминизмът и не претендира, че иска да се освободи цялото човечество, но вместо това се опитва да обедини жени от различни класи в едно класово общество, което обективно е разделено по класов признак съобразно различните класови интереси. Поради това феминизмът не може да постигне действителна фундаментална промяна в общественото положение на жената.
Разбира се, има различни тенденции в самия феминизъм, които трябва да се разграничат една от друга. След първата вълна на женското буржоазно движение, което извоюва такива придобивки като правото на жените да гласуват, правото да се кандидатират и да бъдат избирани, равенство на двата пола пред закона и др., основната част от него тръгва по пътя на либерално-феминистките тенденции, подкрепяни и от буржоазните държави. Тези тенденции се развиват след Втората световна война, особено през 60-те и 70-те години, като своеобразна втора вълна на буржоазното женско движение, чийто класов състав за разлика от класовия състав на първата вълна, е предимно дребнобуржоазен. В рамките на това движение, което се развива особено много в Европа, на свой ред възникват различни тенденции. Сред тях е т.нар. радикален феминизъм, който отстъпва от универсализма – идеята за равенство между двата пола – и обяснява разликите между тях главно със социалната балансировка на властта и социализацията на хората. Друг голям клон във феминизма през тези години е социалистическият феминизъм, който приема връзката между частната собственост и женския въпрос, но поставя противоречието между половете над класовите противоречия и по този начин дава погрешно тълкуване на същността на отношението на марксизма към женския въпрос. Социалистическият феминизъм обуславя негативното отношение на ревизионистките партии по женския въпрос, които го противопоставят на марксизма.
След бума на радикалния феминизъм през 70-те години, той се свлича през 80-те години до нивото на „постмодерен феминизъм” и се разделя на няколко нови клона. Един от тях е този на деконструктивисткия феминизъм, който, както много други подобни течения, се основава на екзистенциалисткия феминизъм на Бовоар и даже отива още по-далеч, твърдейки, че биологическият пол, също като общественото положение, са социални конструкции и поради това полът трябва да се отхвърли като средство за класификация. Разликата между човешките същества стои в центъра на тази теория, което означава, че възприетите полови идентичности трябва да бъдат „премахнати”. Отхвърля се идеята, според която съществуват още много други различни идентичности освен идентичността на отделните човешки същества. Тези буржоазни възгледи по женския въпрос са много популярни, особено в империалистическите страни; те често се защитават и в рамките на Социалния форум, посредством различни неправителствени организации, в рамките на т.нар. анти-глобалистко движение, а също и във връзка с инициативи по женския въпрос, директно спонсорирани от правителствата. Както всички пост-модерни теории, пост-модерните и либерални феминистки теории са загубили всякакъв прогресивен характер днес и служат само за разделяне на работническата класа освен по религиозен и етнически, също и по полов признак.
Тъй като женският въпрос не може да бъде разрешен в рамките на капиталистическата система, сферите на действие на буржоазното женско движение закономерно все повече и повече се ограничават и се свеждат единствено до борба за право на издигане в кариерата и в обществената йерархия, без да се прави каквото и да е относно проблемите на трудещите се жени. По същата причина проблеми, свързани с женския въпрос като потисничество, насилие, изнасилване и т.н., логично продължават да съществуват навсякъде и са реална заплаха за всички жени – макар и в различна степен. Империалистическата буржоазия полага големи усилия да спечели жените и се опитва да ги организира и привлече на своя страна. Важно средство в това отношение са многобройните течения в женското буржоазно движение.
Феминизмът в демократическото женско движение
Феминизмът е разпространен и в демократическото женско движение.
В тези страни, където демократическата, анти-империалистическа революция е на дневен ред и където дребната буржоазия все още играе революционна роля, движението на трудещите се жени, съставено от жените от работническата класа и нейните съюзници, е твърде разнообразно и движения с феминистки характер, чиято социална база е дребната буржоазия, имат прогресивен характер.
Един актуален пример как феминизмът се проявява в демократическото женско движение, е кюрдското женско движение, което е част от кюрдското национално движение.
От втората половина на 90-те години насам са налице някои феминистки влияния в подхода на ПКК (Кюрдска работническа партия) по женския въпрос. След залавянето на Йоджалан в резултат на международен заговор, политическата линия на ПКК рязко се промени – от дребнобуржоазна революционна партия тя се превърна в дребнобуржоазна реформистка партия, в която се засилва вниманието към феминизма като тенденция. Отказът на ПКК от борба за национална независимост и от марксизма беше обоснован теоретически от партията – паралелно с този отказ беше наложен и феминизмът. В една от книгите си самият Йоджалан пише, че „жените сами по себе си са отделна класа”.
Основните документи на ЖПС/КЖРП (Женска партия на свободата/Кюрдска женска работническа партия) включват феминистки тези – например, че жените са потисната класа. Никъде обаче положението на жените като потиснат пол не е обвързано със съществуването на частна собственост. И в стратегическата, и в тактическа части на програмата, както и никъде на друго място не се взима предвид теорията за класите и класовата борба, в резултат на което програмата е неспособна да предложи проект за разрешаване на женския въпрос – проект, в който жената да заема централно място. В документите на ЖПС/КЖРП жените са характеризирани като „най-старата и низша класа”. Да, вярно е, че жените са първите потиснати представители на човешкия род – както казва Бебел, жената е първият роб – но оттук не следва, че жените, които са половината от цялото човечество, са класа сами по себе си.
ЖПС/КЖРП следват типичния феминистки подход да обединяват жените от различни класи под лозунга за „сестринство”.
Въпреки че кюрдското женско движение днес има чисто феминистки характер, то все пак е прогресивно движение, което извежда жените от домашния затвор на феодалното семейство към свободата на въоръжената борба в планините. Днес има твърде малко демократически женски движения, които да са толкова свързани с трудещите се жени и които да са постигнали толкова много конкретни неща, колкото е постигнало кюрдското женско движение.
По същия начин, в много колониални и зависими страни дребно-буржоазните женски движения и феминистките или повлияни от феминизма течения, са важни компоненти от демократическото женско движение и са важни съюзници на пролетарските жени в рамките на демократическото женско движение.
Настъплението на империалистическата глобализация и съпротивата на трудещите се жени
В контекста на нарастваща интернационализация на производството и търговията се предприемат много нападения срещу трудещите се – приватизацията, нарастване на неформалния („нелегален” трудов) сектор, преминаване към т.нар. „гъвкави” условия на труд и др.под. мерки. Трудещите се жени в частност са засегнати от тези посегателства в особено голяма степен, тъй като те работят главно със заплащане на час, в къщи и спорадично, при което в много случаи не са им гарантирани дори най-елементарните права и се плащат най-ниските възможни надници. Но дори и в тези крайно трудни условия те се борят за защита на правата си. Един от многото примери за това са жените, работещи в неформалния сектор в Индия. В Индия много жени, които живеят в селата или в предградията, работят за пари на ръка като прислужници или домакини в градските центрове. Те са принудени да харчат голяма част от малките си заплати за пътни разходи. Благодарение на намесата на революционните организации, тези жени обаче започват да се обединяват около искането за евтини месечни билети – ражда се ново движение, което постига изпълнението на това искане, но само формално. Тъй като жените официално не са регистрирани и организирани, те не получават извоювания билет и дори по време на проверката за билети често стават жертви на сексуално насилие. Тези развития им помагат да осъзнаят нуждата от организиране. Стига се до създаване на профсъюз, наречен „Общобенгалска организация за взаимопомощ на жените-домашни прислужници”. Организацията постига официално признаване на правото на евтин билет, а трудовите отношения са легализирани. Днес тази борба продължава с нови искания – например, за пенсионно осигуряване. Този пример показва как посредством поставяне на конкретни искания е възможно – дори при най-тежки условия – да се създаде сплотеност между трудещите се жени и движение, което да извоюва конкретни социални придобивки.
Борбата на трудещите се жени за правото на жилище
Друг пример за активната роля на трудещите се жени в борбата срещу неолиберализма е борбата за правото на жилище, която е особено актуална от Бразилия до Турция. Жени, чийто живот е ограничен между четирите стени на дома и които носят върху себе си цялата отговорност за домакинството, често са най-активната и боева част от борбата за право на жилище.
Пример за това е борбата, която се води срещу разрушаването на къщи в Аязма, Истанбул. В рамките на „Проект за градска промяна” на правителството на АКП (Партия на справедливостта и развитието), планът е да се срине целият квартал и на негово място да се даде простор за действие на големите строителни фирми, което породи съпротива.
Във връзка с подготвителната работа за честването на 8 март, жените от Асоциацията на трудещите се жени (ЕКД) започват кампания сред жените, чиито домове са заплашени от разрушаване. Имайки предвид факта, че мнозинството жени са неграмотни, ясно е, че не може да се постигне много с листовки. Вместо написани материали активистките на ЕКД посещават жените от Аязма по техните домове, провеждат дълги разговори с тях и се опитват да намерят общ език. Въпреки че жените участват активно в протестите и акциите и често дават най-радикални предложения, те избягват да се включат в нарочно създадения комитет за дискусии против разрушаването на жилищата. Жените са с малък опит в обществените дела и често се ограничават с дома и семейството, а реакционните семейни структури и традиции затрудняват свободната дискусия и свободна обмяна на мнения в присъствието на мъжете. Освен това им липса увереност в себе си. Поради всички тези причини, са били необходими специални механизми, за да се въвлекат жените в организираната борба. Женската комисия, която е създадена в Аязма в хода на радикалната борба срещу разрушаването на жилищата, е една от най-важните и решителни части на съпротивителното движение.
Еднакво заплащане за еднакъв труд: стачката на жените в Дания
Много хора мислят, че в Европа равенството на мъжа и жената вече е постигнато, но всъщност, въпреки че законите, гарантиращи формално равенство, да са в сила, действителността показва друго. На първо място в сферата на труда е очевидно, че жените нямат равни права с мъжете и са все още дискриминирани. В Англия, например, всяка година уволняват 30,000 жени поради бременност.
В Германия, „законът за равенството на мъжа и жената” влиза в сила на 1 юли 1958 г., но дори днес жените получават 24% по-ниски заплати от мъжете. В Дания еднаквото заплащане е официално въведено през 1973 г. след голяма битка с участието на 250,000 стачкуващи работници. Обаче еднаквото заплащане си остава само на хартия, докато не се случва следното: работничките от здравния сектор печелят само 1 датска крона от всеки 100, които получават работниците. Това е една от основните причини повече от 100,000 работници от публичния сектор, голямата част от които жени, да организират стачка в Дания през пролетта на 2008 г. В стачката се включват социални работници от детските градини, медицински сестри и други медицински работници, които успяват да извоюват от буржоазното правителство всеобщо повишаване на заплатите и пенсиите с 12.8%. След дълги години стачна борба в публичния сектор против приватизацията, против замяната на квалифицирания персонал с неквалифициран, против крайно стресовите условия на труд и против ниските надници, това е най-голямата стачка, организирана някога в публичния сектор в Дания.
80% от населението подкрепя исканията на стачкуващите за минимум 15% увеличаване на заплащането.
В съседна Швеция хиляди здравни работници също стачкуват с искане за по-високи заплати. След два месеца борба медицински сестри, акушерки и др. решават да се върнат на работа, съгласявайки се на 13.3% увеличение на заплатите, а социалните работници от детските градини и ясли също обявиха край на своята 4-седмична стачка, след като се споразумяват за 12.8% увеличение на заплатите.
Резултатът от тази стачка може да не изглежда много успешен от гледна точка на извоюваните увеличения на заплатите, но без съмнение тя е ценен опит за работничките в Дания, опит който създава предпоставки за нови и нови битки.
Демократичното женско движение и национално-освободителната борба: Северен Кюрдистан
В Северен Кюрдистан, където все още са налице много остатъци от феодализма, в това число и във връзка с традициите и отношенията в семейството, жените са подложени на тройно потисничество, защото освен класово и полово потисничество над кюрдските жени тегне още и национално потисничество. Въпреки това, във връзка с национално-освободителната борба на кюрдския народ, се развива и силно женско движение.
Засилването на партизанската национално-освободителната борба през 90-те години на 20 век увлича и жените. Активното включване на жените във въоръжената борба е първата стъпка по техния път към свободата.
Въпреки че ръководството на ПКК подкрепя участието на жените, в началото те срещат сериозна съпротива в рамките на самата организация. Често се случва жени, дошли да бъдат партизанки, да бъдат връщани обратно от партизанския командир. Известни са близо 300 случая на жени, които не са били взети в партизанските отряди и които впоследствие са попаднали в ръцете на врага и са били убити.
През 1992-93г. се провеждат дискусии относно създаването на специална женска организация сред партизаните и, след остри вътрешни спорове, с помощта на личната намеса на Йоджалан, в средата на 90-те в крайна сметка жените извоюват да бъдат приети в партизанските отряди, включително и да участват в най-трудните операции. През 1995 г. е създадено Освободително движение на кюрдските жени (ОДКЖ), като женско партизанско крило. Започват да се създават партизански части само от жени и с това се поставя начало на процеса на милитаризация на жените. Тази стъпка е от голяма важност за борещите се жени и засилва увереността им в собствените сили, солидарността и организираността между тях. Създаването на ОДКЖ е плод на нуждите на времето. Женското кюрдско движение се ражда като част от партизанското движение; в други сфери на живота от този период няма такава активност сред жените, която да заслужава да се отбележи.
Днес женското кюрдско движение има свои собствени въоръжени отряди, а също и Кюрдска женска работническа партия (КЖРП), която работи активно сред жените.
Освен това съществуват и много други организации на демократическото женско кюрдско движение, като например Майки за мир или Женски служби към кюрдската Партия на демократичното общество (ДТП). Във всички организации на кюрдското национално движение е в сила правилото за поне 33% участие на жените, което действително се прилага и днес. Женското кюрдско движение днес без съмнение е най-ефективната и масова сила в рамките на женското демократическо движение в Турция и Северен Кюрдистан.
Чрез активното си участие в национално-освободителната борба кюрдските жени започват да се бунтуват и срещу положението си на потиснат пол, което се опитват да променят. По този начин, във връзка с национално-освободителната борба на кюрдите, се развива и едно значимо демократическо женско движение, което постига гигантски радикални промени в обществото, макар все още търговията с булки, т.нар. „убийства в името на честта” и феодалното потисничество над жените като цяло да са все още реалност.
Жените се бунтуват срещу реакционните структури на семейството и обществото: Непал
Друга илюстрация на съвременното международно женско движение, която представлява много важен и насърчаващ опит, е демократичната революция в Непал. В тази страна, където полуфеодалните производствени отношения и феодалната политическа система са доминирали до скоро, Комунистическата партия на Непал (маоисти) извоюва важни придобивки. Без съмнение, непалските жени имат значим принос за извоюването на тези придобивки. Още в началото на Народната война през февруари 1996 г. жените, организирани във Всенепалска женска асоциация (революционна), се проявяват, разчупвайки дълбоката тишина, настъпила след първата историческа стачка в Непал (която поставя началото на Народната война в Непал на 13 февруари), като организира семинар по случай 8 март 1996 г. Срещата е проведена в условията на заплахи за репресии от страна на властта, но въпреки това на нея е подчертана нуждата от революционна борба за освобождението на жените. Жените от най-низшата каста в западния окръг на Непал – Каликот, са първите, които отнемат пушки от реакционната кралска армия и ги дават за ползване на КПН(м).
КПН(м) разбира правилно централната роля на жените в революционната борба и се опитва да създаде специални способи за въвличане на жените в борбата не просто в типичната роля на ятаци или на активистки в областта на женския въпрос, но също и по всички водещи позиции на революционната организация. Създаден е специален женски отдел към Централния комитет, който има за задача да води политика на засилване на активността сред жените и да въвлече повече жени в ръководните органи на трите основни сфери: партия, армия, единен фронт. Установено е правило 33% от всички постове в КПН(м) да се заемат от жени и това наистина е приложено на практика. Тази политика вече доведе до обнадеждаващи резултати – в Централния комитет на КПН(м), например, участват много жени, десетки работят в регионалните организации на партията, стотици – на областно ниво и няколко хиляди – на местно ниво и в първичните партийни организации. В Народно-освободителната армия много жени са командири и заместник-командири на бригади, взводове и др. Съществуват отделни женски секции в бригадите, например – женски взводове, женски милиции и др. Регионалните женски милиции също участват активно заедно със селяните в народните съдилища, които съдят предатели, пияници, комарджии, прелюбодейци и измамници.
Въпреки големия прогрес по отношение на активното участие на жените в революционната борба, все още съществуват много проблеми, което не е изненадващо за страна като Непал, в която все още има силни феодални остатъци. По думите на една от ръководителките на КПН(м) – Парвати, мъжете продължават да се развиват във военната област, дори когато достигнат 40-годишна възраст, докато жените рядко продължават да се развиват в тази област след 25-годишна възраст. Парвати твърди, че една от основните причини за това е брачната институция, която отнема много обещаващи жени-водачи, тъй като дори в партията бракът и децата поставят под въпрос по-нататъшното женско водачество. Много жени се оплакват, че раждането на дете е като изтърпяване на дисциплинарно наказание, тъй като то ги откъсва от дейността на партията за продължителен период от време.
Още повече често се упражнява натиск над жените-активистки да се омъжат, тъй като неомъжените жени уж пораждали недоверие между мъжете и жените и поради това се стига до бракове против желанието на жените или преди те да са готови за тях. Съществува също така тенденция на сексуални нападения, а те са много по-сериозни от политическите атаки. Въпреки всички тези и други традиции и навици от миналото, чието влияние е все още силно, все повече и повече жени се бунтуват срещу насилствените и политически неправилни бракове. Вдовиците все по-често се осмеляват да се омъжват отново, което иначе се осъжда от традициите на хиндуизма. Тези развития със сигурност са важни завоевания на непалските революционери, но същевременно те показват колко дълбоко е вкоренено потисничеството над жените в обществото и колко много още има да се направи в тази област.
Борбата против сексуалното насилие срещу затворничките в Турция
Сексуалните атаки и насилие са не само общ проблем, от който жените като потиснат пол страдат, но също така и метод на изтезание, прилаган систематично в редица страни по света. В Турция и Северен Кюрдистан фашисткият режим използва този метод на изтезание особено много по време на мръсната война през 90-те години в Кюрдистан и в затворите. Тъй като за мюсюлманското общество в Турция и Северен Кюрдистан са характерни реакционните идеи за женската чест, то често се дистанцира от жертвата на насилие вместо да я подкрепи. С метода на сексуалното насилие държавата цели да изолира и да подчини жените. Страхът, притеснението и общественият натиск блокират много насилени жени, които отказват да говорят за преживяното и да подведат под отговорност виновниците.
В края на 90-те години отново и отново жени-комунистки и революционерки са насилвани от държавните органи и някои от жертвите обявяват публично извършените срещу тях престъпления. В тази обстановка жените-комунистки в и извън затвора започват дискусия по въпроса помежду си. В резултат от тези обсъждания в края на 1999 г. започва широка кампания против сексуалните атаки и насилие, която скоро добива голяма популярност. Кампанията има за цел да запознае обществеността, да посочи виновниците, да организира психологическа и юридическа подкрепа за пострадалите от тези атаки, да организира широко участие в съдебните процеси, организирани срещу насилниците и да информира цялата страна и света за този проблем. В рамките на кампанията голямо внимание се отделя на т.нар. „въпрос за честта” и въобще за доминиращите буржоазно-феодални „ценностни идеи”, тъй като този въпрос е неизбежен и от правилното му разрешаване до голяма степен е зависел успехът на кампанията. Кампанията продължава повече от 6 месеца, като кулминацията в нея е организираната конференция под надслов: „Не на сексуалните атаки и насилие в затвора”. Конференцията се провежда на 10-11 юни 2000 г. в Истанбул. Основните три теми на нея са: 1) насилието по време на война; 2) насилието като метод за изтезание; 3) борбата срещу насилието. По време на конференцията някои жени за пръв път разказват какво са преживели и посочват отговорните за това лица. Конференцията не само дава голяма смелост и сила на делегатите, но се превръща и в извор за борба на цялото демократическо женско движение. Разчупвайки табуто, публично разкривайки извършените престъпления, поставяйки под въпрос реакционните идеи за женската чест, солидарността между жертвите не само засилва борбата срещу сексуалните атаки и насилие, но и неутрализира тази тактика на турската държава. Благодарение на кампанията тази форма на репресия до голяма степен е отхвърлена и случаите на сексуални атаки и насилие сред задържаните намаляват значително.
Движението на трудещите се жени днес е пъстроцветна мозайка
Разбира се, има безброй много примери на повече от значими борби и движения на трудещите се жени в различни страни по света извън вече споменатите. От колумбийските жени, борещи се в редовете на ФАРК с оръжие в ръка срещу реакционния режим и империализма; жените-индианки от крайния квартал на Мексико сити – Атенко, които продължават своята съпротива въпреки масовите насилия срещу тях; африканските жени, които се борят срещу СПИН, глада, бедността и войната; жените-работнички, борещи се срещу бруталната експлоатация в свободните търговски зони в Южна Корея и за достойни условия на труд и живот; до жените в Бразилия, борещи се за земя – това е разностранната картина на борби, които трудещите се жени водят днес. Оценявайки ги поотделно, като форми на борба, като съдържание и като идеологическа гледна точка, демократичното женско движение е толкова разнообразно, колкото е Световният марш на жените /световно прогресивно движение, създадено от женски групи от различни етноси, култури, религии, политическа или класова принадлежност, различна възраст и сексуална ориентация; повече информация – http://www.gert.ngo-bg.org/article125.html – бел. прев./, който приема различен характер в отделните страни. Въпреки всичко, съществуват много общи неща, що се касае до вида проблеми и до издигнатите искания, от което възникват много възможности за сътрудничество в рамките на демократичното и революционно женско движение.
За да се създаде една международна организация на жените днес, е нужно да се положат усилия за осигуряване на предварителни условия за това. В областта на координацията по конкретни въпроси, на акции за солидарност или международни конференции, на които може да се сподели опит и да се обменят гледни точки, дори днес съществуват по-големи възможности от вършеното в момента на практика. Във връзка с това е необходимо да се засили солидарността между трудещите се жени и женските организации както на национално, така и на международно ниво.
Впечатляващ пример за подобна форма на организация на трудещите се жени са срещите на жените, организирани в Аржентина всяка година.
От 23 години трудещите се жени се срещат всяка година в Аржентина и обсъждат заедно голям брой въпроси, които ги засягат. В началото се срещат 700 жени, днес те са десетки хиляди, които честват своите постижения и продължават своята борба. С годините не само нараства броят на участничките, но и дебатите стават все по-разнообразни и дълбоки. Жени от социални, феминистки, политически, студентски, синдикални, правозащитни, културни, природозащитни организации, а също и от организации за право на земя, за право на жилище и за право на различна сексуална ориентация и пол, които се срещат с жени от много други области като пенсионерки, жени-индианки, безработни жени, такива, които са вярващи и такива, които не са вярващи и т.н., и обсъждат широк спектър от теми, касаещи жените като цяло или някоя отделна група от тях. От въпроси като тази за спорта, здравето и комуникациите до политическата стачка, насилието и абортите – практически няма област от живота, която да остава незасегната. Жените обменят в най-свободна форма своите идеи, учат се една от друга, анализират своя опит и разглеждат перспективите пред бъдещите борби.
Срещите на жени от цяла Аржентина, на които също присъстват чуждестранни женски делегации, основно от Латинска Америка, но и от други страни, допринасят за разбирането как политическите, икономическите, културните, религиозни и обществени системи са се формирали исторически на базата на половото и социално разделение на труда и как са породили патриархални и капиталистически форми на йерархия и потисничество. На срещите жените дискутират не само въпроси, свързани с политическите и икономическите структури на властта, но също и културни, етнически и социални обичаи и традиции, насилствено наложени им още отпреди хиляди години.
Ежегодните срещи на трудещите се жени в Аржентина, на които се отдава особено голямо значение на приложението на пряката демокрация, играят значима роля за активизацията и организацията на демократическото женско движение. Всяка година жените се завръщат от срещите изпълнени с нова енергия, обогатени с нови идеи и планове за конкретни действия и резултатите проличават преди всичко в по-голямата увереност в собствените сили и на по-голямата готовност да играят водеща роля в общонародни кампании, като, например, тази за освобождаването на Ромина Техерина, превърнала се в символ на борбата на аржентинското женско движение срещу насилието и патриархалната „справедливост” /Ромина Техерина е аржентинка, станала жертва на сексуално насилие; поради забраната за аборт в Аржентина, тя е принудена да роди нежеланото дете и после го убива, заради което е осъдена през 2005 г. на доживотен затвор. Очевидно е, че не актът на убийството, а условията, които са довели до тази трагедия, а именно – безобразната политика на аржентинската държава по отношение на жените – са причината за възникването на такава всенародна кампания – бел. прев./.
Нужно е да се създадат повече постоянно съществуващи форми на организация, чрез които успешно да се въвличат и активизират все по-широки маси трудещи се жени.
Социализмът и еманципацията на жените
Източникът на потисничество на жената е частната собственост. Вследствие на преминаването от господство на колективната собственост към господство на частната собственост и свързаното с това разделение на обществото на класи, жените са потиснати не само като представители на потиснатите класи или нации, но и като пол.
Еманципацията на жените и въобще на цялото човечество ще бъде възможна чрез премахването на класите и частната собственост – и построяването на комунизма. Тази задача може да бъде осъществена само от работническата класа, която, като най-революционна класа, трябва да изпълни своята историческа мисия. Половината от работническата класа са жени и задачата на комунистическата работа сред жените е да ги спечели за каузата на комунистическата партия и социализма. Социализмът, първият етап на комунизма, премахва частната собственост над основните средства за производство и това отваря пътя към еманципация на жените. Обаче пълната еманципация на жените ще бъде постигната при комунизма, когато ще изчезнат всички форми на частна собственост и всички класови различия.
Социализмът не само отваря път за еманципацията на жените, унищожавайки частната собственост върху средствата за производство, но в същото време се бори за практическо осъществяване на мерките и законите, приети от социалистическата власт срещу потисничеството над жените, реакционните традиции и обществени „ценности”, останали от стария строй. Ние не можем да разглеждаме еманципацията на жените като процес, който ще протича постепенно и автоматично. Със силата на властта той ще бъде ефективно организиран и провеждан. Домашната работа като готвене, гледане на деца, миене и чистене, ще бъде социализирана, насилието срещу жените ще бъде забранено и наказвано сурово със законови средства, бракът между мъжа и жената ще се превърне в доброволен съюз; със засилване на ролята на жените в производствения процес и в обществения живот, пътят за развитието им ще бъде осигурен, а със средствата на позитивната дискриминация участието на жените в сферите на образованието, производството и политическия живот постоянно ще нараства. Чрез тези и много други конкретни стъпки еманципацията на жените, а заедно с това и еманципацията на цялото общество, ще тласне развитието на човечеството напред.
Комунистите, Комунистическият интернационал и женският въпрос
Още от времето на І Интернационал, международното комунистическо движение подхожда към женския въпрос като към централен въпрос и го поставя твърдо в своя дневен ред.
През 1920 г., по времето на ІІ конгрес на Коминтерна, е създаден Международен женски секретариат към Коминтерна., който има свое собствено ръководство и се намесва активно по различни въпроси на борбата. Обаче, въпреки многото положителни развития и придобивки, запазили се и до днес, като например 8 март – Международният ден за борба на трудещите се жени, който е установен като международен ден за борба от Секретариата през 1921 г. в чест на ролята, която са изиграли жените в Руската революция, следвайки традициите на ІІ Интернационал, комунистическата работа сред жените остава ограничена откъм своите дългосрочни резултати.
През 1926 г., Женският секретариат е реформиран, а през 1935 г. е окончателно премахнат. Значим пропуск е, че този период не е детайлно анализиран от международното комунистическо движение. Въпреки че дейността на жените-комунистки е значим принос за развитието на Коминтерна, по въпроса за работата сред жените като цяло той остава на начално ниво. Това става особено очевидно, когато се погледне броят на жените в комунистическите партии, който е важен критерий за успеха на комунистическата работа сред жените. По това време Чехословакия достига най-висок брой жени – членове на партията – 20%; в Норвегия жените са 19.7% от членския състав на партията; в Германия – 17% от общо 130,000 души (към 1928г.); в Швейцария – 13% и в Англия – 14.2%. Но има много други партии-участници в Коминтерна, където положението е доста по-лошо. В Комунистическата партия на Франция например процентът е само 3-4% през 1924 г., спада до 1.7% през 1926 и дори до 0.6% през 1929 г. В Италия ситуацията е подобна. След Октомврийската революция, която е голям скок напред по пътя към освобождението на жената, са въведени много мерки по подобряване положението на жените. Сред тях трябва да се отбележи социализацията на домакинската работа и образованието на децата, детски градини, въвеждането на обществени перални и столове, легализиране на абортите, въвеждане на гражданския брак и развод. Обаче дори в СССР се запазват много остатъци от хилядогодишното потисничество над жената, например, в областта на производството, семейството и политическата дейност, и това се отразява негативно върху активното участие на жените в развитието и издигането на политическия процес на по-високи нива. Броят на жените в Централния комитет на партията не е бил повече от 3, а броят на жените–кандидат-членове никога не е бил повече от 6. Когато членовете на ЦК са били общо около 70, броят на жените е бил не повече от 3. На партийните конгреси в периода между 1912 – 1952г. процентът на жените-делегатки е между 1% до максимум 13.9%.
Въпреки всички неблагоприятни условия, всички наследени негативни традиции и всички трудности, които са съпътствали работата на ВКП(б), проблемът със слабо застъпеното женско участие в партията се нуждае от по-подробно проучване.
Освен това трябва да не се забравя, че мъжете имат хилядогодишен опит в ръководството, докато светът на жените в мнозинството случаи е бил ограничаван до работа в кухнята и гледане на деца. Илюзия е да се очаква, че тези огромни различия в натрупания опит на мъжете и жените могат да бъдат преодолени за няколко години.
Проблемите на комунистическата работа сред жените днес: от 8 март до 8 март
Днес трудещите се жени безспорно са тази част от обществото, която най-силно страда от бедността, безправието, експлоатацията и потисничеството. 70% от 1.3-те милиарда най-бедни хора на света са жени. Трудещите се жени са огромна потенциална сила за революционното движение.
Въпреки многото трудности и организационни слабости, жените са в предните редици в борбата против разрушаването на жилищата в работническите квартали, против националното потисничество, против сексуалното насилие, за по-добри условия на труд в заводите, за право на здравеопазване, образование и т.н. Обаче при по-голямата част от тези борби отсъства устойчивата организираност и революционното ръководство. Една от причините е, че в наши дни революционните и комунистическите партии са твърде малки и без голямо влияние, но не може да се игнорира фактът, че съществуващите революционни и комунистически организации и партии са слаби – що се касае до предприемането на конкретни практически действия – или имат погрешна позиция по женския въпрос. Във всеки случай е очевидно, че комунистическата работа сред жените е твърде слаба и че днес все още не съществува световно комунистическо женско движение, способно да спечели трудещите се жени за каузата на революцията и социализма.
Много революционни и комунистически организации си спомнят за женския въпрос веднъж в годината – на 8 март, а през останалото време не вършат каквато и да е специална, постоянна работа сред жените. Липсата на постоянна, организирана работа сред жените често се съпровожда и от едно арогантно, сектантско отношение към съществуващите инициативи относно дейността на жените, което води до тъжното положение комунистите и революционерите да отлагат борбата за еманципация на жените за неопределена дата след революцията.
Настоящата ситуация в женското демократическо движение в Турция и Северен Кюрдистан е типичен пример за това. Една от тенденцииите в движението се базира на радикалните и социалистическо-феминистки идеи и се застъпва от реформистките партии. Т.нар. „червена тенденция”, зад която стоят жените-комунистки, се изразява с постоянство в работата сред жените и създаване на специални женски организации. Трета тенденция се застъпва от други революционни организации, които работят по женския въпрос от 8 март до следващия 8 март, поради което нямат ясна политическа линия по женския въпрос, нито на 8 март, нито по отношение на проблемите на жените въобще. Идеологическата борба, която се води между първите две тенденции, все пак не предизвика прекратяване на единството в действията на техните застъпници, поне до 8 март 2005 г., когато за пръв път от много години жените-комунистки се отделят от феминистките, от кюрдските жени и реформистките партии като ЕМЕП и ОДП (настояващи 8 март да се чества без мъже), и решават да проведат своя отделна акция. Останалите революционни организации, които дотогава не се включват в организирането на акциите по случай 8 март под претекст, че в тях участват феминистки, които не са полагали каквито и да било усилия, за да сломят хегемонията на феминизма чрез участието заедно с жените-комунистки в тези акции и в други женски мероприятия, които дори на 8 март само говорят за женския въпрос, решават да вземат участие в организирането на 8 март 2005 г., отзовавайки се на поканата на жените-комунистки. В крайна сметка обаче те също се отделят от жените-комунистки и организират акция на 8 март на площад Баязид, оставайки изолирани от трудещите се женски маси. Жените-комунистки, опирайки се на собствените си сили и на трудещи се жени, организират друг митинг, на площад Кадъкьой.
Ако разделянето с феминистките е класически пример как те противопоставят себе си първо на мъжете-революционери, а оттук и на единството на трудещите се, то позицията на мнозинството революционни организации е тъжен пример за високомерно и тесногръдо отношение към масовата работа, пример колко далеч са те от трудещите се жени и от търсенето и желанието да се промени действителността. Те си въобразяват, че могат да придадат революционен характер на 8 март без постоянна масова работа сред жените-работнички, без създаване на женски организации в работническите квартали и без политическа кампания сред жените.
За жалост отношението на много революционни и комунистически организации на международно ниво по въпроса не е по-различно от това в Турция. На практика международното революционно и комунистическо движение не отдава необходимото значение и липсва интерес към женския въпрос. Това може да се види в липсата на внимание и на влияние над демократическото женско движение, и, от друга страна, също и в подхода на комунистическата работа сред жените. Навикът да се отлага борбата за еманципиране на жените за неопределено време след революцията е често срещано явление, а поставянето на работата сред трудещите се жени като приоритетна задача е рядкост. Някои партии, наричащи себе си „комунистически”, не работят с женски демократически организации и не полагат специални усилия за мобилизация и въвличане на жените в борбата за революция и социализъм, макар да е очевидно, че жените са в особено положение, обусловено от стотиците години робство и двойното потисничество в сравнение с техните братя по класа, и ето защо са необходими специални усилия за организирането и спечелването им за социализма.
Друго погрешно мнение е ограничаването на работата сред жените до типичните женски проблеми. В резултат на това в центъра на работата сред жените застават не жените-работнички, принадлежащи към най-революционната класа, а най-потиснатата част от жените, като например домакините и жертвите на насилие. По този начин се пренебрегва, по подобие на феминистките, класовият характер на женския въпрос.
Понякога революционни и комунистически организации дори наивно вярват в значимостта на някои формално приложени мерки от страна на буржоазията или буржоазните движения по женския въпрос. В буржоазните партии има много жени на водещи позиции като например Кристина Киршнер (президент на Аржентина), Мишел Бачелет (президент на Чили), Ангела Меркел, Глория Аройо (президент на Филипините) или Кондолиза Райс. Тяхното участие на водещи позиции обаче не води дори до незначителен прогрес относно еманципацията на жените като цяло, напротив – това, че тези жени провеждат враждебна политика по отношение на трудещите се, половината от които са жени, не може да ни накара да забравим за очевидната слабост на революционните и комунистически организации.
Друг пример: поради влиянието на феминистките, дори на срещите на социалния форум доминира правилото мъжете и жените да се редуват да вземат думата. Тъй като жените на брой са по-малко от мъжете, те са привилегировани. Но все още на акции и събрания на революционери не е необичайно по-голяма част от мъжете да говорят, докато жените трудно получават тази възможност. Ето защо по отношение на представянето си революционното и комунистическо движение като цяло е старо и мъжко. Но ние не можем просто да констатираме тези факти, тъй като сме хората, които трябва да представят истинска програма за освобождението на жените.
Гаранция за постоянна работа сред жените: създаването на специални организации
За да се развива постоянна работа сред трудещите се жени и за да се привлекат жените-работнички към комунистическата партия, са необходими специални средства. Подчертаваме, че не дневният ред на борбата, а организационните средства са специални! Работата сред жените не означава непременно да се подхожда специално към техните проблеми, но да се мобилизират с помощта на специални средства, съобразно женската психология, за социалната борба като цяло. По този въпрос нашата партия пише следното в документите на своя обединителен конгрес: „Най-типичната и често срещана форма на ограниченост е да се обясни на жените, че те са потиснат пол и с това да се изчерпи цялата активност по женския въпрос…Напълно правилно е и необходимо партията да използва специални методи в работата си сред жените, вземайки предвид особената психология на жените. Това не означава обаче, че партията следва да превръща специфичните женски проблеми в основа на своята пропаганда, агитация и организация в работата сред жените”.
Една форма на специални средства за организацията на жените на ниво комунистическа партия са женските комитети. Нужно е да съществуват такива женски комитети, без те да образуват паралелна структура, но да са свързани с всеки орган на партията от най-ниско ниво до Централния комитет – на всички нива на партията. Само наличието на постоянни органи могат да гарантират постоянната работа сред жените.
Паралелната структура може да доведе до обособяване на женска партия, което е в противоречие с фундаменталната идея на марксизма-ленинизма за обединяване на най-прогресивната част, авангардът на работническата класа, в една партия и да не се допуска разделение по полов или етнически признак. Тъй като всяка политическа власт е власт на определена класа, а политическите партии, които са средство на класите за завземането на властта, са най-висша форма на организация на класата, погрешно е жените да се обособяват в самостоятелна партия, тъй като те не са класа сами по себе си.
Друг важен механизъм е т.нар. „позитивна дискриминация”. Имайки предвид, че мъжете и жените не изхождат от равни позиции поради обективните социалните условия, в които са принудени да живеят, еднаквото отношение към тях означава дискриминация на жените. За да се компенсира това неравностойно положение и за да се поощри политическото развитие на жените, нашата партия прилага метода на „позитивната дискриминация”. Това означава специално и систематично толериране и подкрепяне на политическо развитие на жените.
Комунистическите партии имат две фундаментални задачи при работата сред жените. Първата касае работата сред демократическото женско движение, а другата се отнася до привличането на жените-пролетарии към комунистическата партия. Нашата партия формулира това в документите на своя обединителен конгрес по следния начин: „При днешния социален ред и политически режим демократическото женско движение, състоящо се от различни социални елементи, които не са хомогенни, е важен резерв на пролетариата. Да се работи за мобилизацията на най-широките женски маси на демократическото женско движение, което е резерв на пролетарската революция, за линията на партията, е форма на приложение на стратегията на партията за революцията и начин за установяването на хегемонията на пролетариата в нея. Комунистическият авангард подкрепя жените във всяко тяхно демократично действие, във всеки конфликт, при който те се сблъскват с капитала; комунистическият авангард трябва да бъде най-решителната и последователна част в борбата на женското демократическо движение.
Второ, половината от пролетарските (и трудещи се) маси са жени. Комунистическият авангард може да организира от тях половината от армията на революцията; трябва в такъв случай половината от работата на партията сред пролетарските (трудещи се) маси да се отделя за работа сред пролетарските и трудещи се (и млади) жени. Освен спечелването и мобилизирането на жените, комунистическата работа сред жените включва и организирането на жените-пролетарки, съставляващи половината от армията на революцията, в специална организация в рамките на МЛКП”.
Важна задача на комунистическата дейност сред жените е достигане на международно ниво на работата сред тях. В много области на класовата борба нуждата от международна солидарност и координация вече е осъзната и се работи върху съответни инициативи. Обаче в сферата на работата сред жените ние все още сме съвсем в началото, докато жените от буржоазията и от дребната буржоазия са постигнали поне известно ниво на международна координация и мрежово сътрудничество.
Днес, повече от всякога, пред лицето на настоящата слабост на работата сред жените, са необходими международни връзки и обмяна на опит, с цел да се учим едни от други и да засилваме борбата на трудещите се жени в отделните страни. Да се отлага тази задача, докато не се създаде по-добро сътрудничество между самите комунистически партии, би било погрешно. Напротив, сътрудничеството и солидарността между жените-революционерки и комунистки би допринесло за развитието и задълбочаването на отношенията между революционните и комунистически организации.
Нека завършим с думите на Инеса Арманд, която правилно изтъкваше, че ако еманципацията на жените е немислима без комунизма, то и комунизмът е немислим без пълната еманципация на жените.
/Материалът е от теоретическото списание
на Марксистко-ленинската комунистическата партия на Турция/Северен Кюрдистан
– „Червена зора”, бр.13, декември 2008г. – http://www.mlkp.info/index.php?kategori=1018&Red_Dawn&PHPSESSID=cc51b0170ee5ea309627a209e2f4175d /
