Васил Коларов – „Събитията през 1923 година и поуките от тях“

Не е възможно да се даде пълна и изчерпваща характеристика на това паметно, влязло вече в историята на нова България събитие, каквото е Септемврийското въстание 1923 г., без да се очертае едновременно и обстановката, при която то бе обявено, без да се свърже то със събитията, които го предшествуваха и които повлияха в голяма степен както върху неговата подготовка, така също и върху крайния му резултат.

Има две основни и прямо противоположни гледища по големите народни движения.

Едното е реакционното гледище, гледището на реакционните класи, което изразява ненавистта на експлоататорите и народните угнетители към живота и борбата на народните маси в защита на своите права и свободи, към всички масови движения, които застрашават интересите на господствуващите класи. Реакционните историци фалшифицират най-безогледно историческите събития, като ги нагаждат според схващанията и интересите на господствуващите експлоататорски и паразитни класи.

Другото гледище изхожда от една обективна преценка на народните движения, то държи сметка за естественото стремление на угнетените класи към нови, по-прогресивни обществени форми на живота. Това е научното гледище. За жалост нашата историческа наука още не е ликвидирала с ненаучното, пропито от класов дух и класов егоизъм отношение към големите събития и крупни народни движения в българската история.

Оставяйки настрана по-далечното минало, аз искам да се спра върху оценката, която намериха в нашия печат съдбоносните събития през 1923 г. Както е известно, официалната общественост характеризира преврата на 9 юни като велика историческа дата, като „нов 19 февруари”, като „освобождение” на българския народ от „дружбашката тирания”. А 23 септември, т.е. славното Септемврийско въстание биде представено като „авантюра”, като „злодеяние” спрямо народните и държавните интереси, като действие на „престъпници”, на „неотговорни хора” и пр.

Това схващане беше тържествено възвеличаване на ония, които разтуриха Комунистическата партия и всички работнически организации, профсъюзи, кооперации, просветни и културни дружества, които бяха независими от волята на фашистките диктатори. Освен това, както е известно, огромна част от въстаналите работници и селяни бяха разстреляни, други пратени по затворите, а ръководителите на въстанието бяха осъдени на тежки наказания и на смърт.

Днес ние знаем прекрасно и сме дълбоко убедени, че 9 юни – това беше един тежък удар от страна на реакцията срещу народнодемократическите и прогресивни сили. Това беше реставрация на стария личен режим, на монархо-капиталистическата диктатура, която беше виновник за две страшни народни катастрофи. Това беше разчистване на почвата за усилване на чуждото влияние у нас, за поробването на България от немския империализъм. Девети юни тласна България с десетилетия назад, спъна нейния възход, нейното прогресивно развитие към една действително народна демокрация. Септемврийското въстание, напротив, беше една решителна стъпка по пътя на сплотяването на основните демократически сили на нашия народ в борба срещу реакцията и фашизма. Септемврийското въстание 1923 г. беше генерална репетиция на победоносното въстание на 9 септември 1944 г.

Кои бяха главните сили, които организираха 9 юни и провокираха 23 септември?

Твърде често в големите исторически събития има актьори, които публиката вижда, има и режисьори, които са скрити от очите на публиката, които тя не вижда, но които държат в ръцете си нишките, чрез които те насочват актьорите и хода на събитията. Хитлер се изобразява като организатор и вожд на тъй наречената „национал-социалистическа революция” в Германия, но Хитлер и неговата компания всъщност бяха само актьори, а други сили зад тях, много по-могъщи, насочваха нацисткото движение. Зад гърба на Хитлер стояха крупните и могъщи стоманени тръстове и картели, които поддържаха, финансираха фашисткото движение, диктуваха неговата програма и чертаеха неговите методи.

Също така и в България на 9 юни на сцената бяха такива големи „герои”, като Александър Цанков, ген. Русев, Калфов и др., но зад Цанков и компанията му стояха други фактори. Зад техния гръб на първо място бяха крупните банки, многобройните новосъздадени през време на войната акционерни дружества, стари и нови милионери, които бяха изникнали като гъби на почвата на всенародното разорение. Техните печатни органи бяха „Слово”, „Дневник” и „Мир”. Магнатите на капитала бяха истинските организатори на 9 юни, те финансираха преврата, те избраха Цанков и неговата компания.

В числото на режисьорите наред с банките и финансовите магнати беше също дворцовата камарила начело с цар Борис, който не желаеше повече да търпи унизителното положение, в което беше поставен при Стамболийски, и който чувствуваше короната си заплашена от едно евентуално обявяване на България за република.

Тия режисьори, истински конспиратори и организатори на преврата, се ползуваха с поддръжката и на външни сили, които бяха заинтересовани в събарянето на земеделското правителство, защото то беше опасно в две отношения: първо, затуй защото чрез аграрната и други реформи, които проведе, то можеше да послужи като пример за подражание от селското население в някои други съседни страни и, второ, затуй защото, въпреки големите свои грехове по отношение на Съветския Съюз, правителството на Стамболийски установи първите връзки със Съветското правителство, които под натиска на народните маси щяха несъмнено в бъдеще да се развиват и задълбочават.

Превратът обаче на дело биде извършен от армията, която беше инструмент в ръцете на противонародните сили. Войнишката маса, която беше командувана от едно реакционно офицерство или от офицерство заблудено, стана несъзнателно оръдие в ръцете на превратаджиите за извършването на едно грозно престъпление по отношение свободите, интересите и бъдещето на българския народ.

На превратаджиите помогнаха също македонските банди, възглавявани от Тодор Александров и Иван Михайлов, а така също и конспиративните военни съюзи и организации, които след преврата играха ролята на палачи на българския народ.

По определен план, разработен от военни специалисти, роти и взводове, без да знаят на какво дело ги водят, командувани от реакционни или заблудени офицери, в течение на 2–3 часа заеха железниците, пощите и телеграфите, държавните здания, полицейските участъци, арестуваха министрите. И превратът беше извършен.

И след като цар Борис провери и се убеди, че действително всичко е вече свършено, той оформи преврата, като прие „оставката” на Стамболийски и назначи за министър-председател Александър Цанков.

След това вече палачите получиха развързани ръце, за да мъстят и отплащат на българския народ.

За да бъде заблудено общественото мнение, естествено превратаджиите излязоха в името на „свободата” и „демокрацията” против „дружбашката тирания”. Истинската цел обаче на 9-юнския преврат беше да се възстанови в пълен обем властта на едрия капитал, да се осигури монархията като инструмент на реакцията и на чуждите империалистически попълзновения.

Но много е важно да очертаем ролята, която играха тогавашните политически партии в преврата, да характеризираме тяхното отношение към него. И аз веднага бързам да кажа, че всички партийни вождове, начиная от Тодоров, Буров и Вазов /Отнася се за Борис Вазов – народник, редактор на в. „Мир”/ до Венелин Ганев, Пастухов и Чешмеджиев, бяха посветени в готвещия се преврат от войската, одобриха го и насърчаваха неговите организатори. След редицата събития, които бяха станали през изтеклите две години, а именно след така наречените „търновски събития” (септември 1922 година), след „референдума” от същата година, чрез който народът реши да бъдат арестувани и осъдени всички виновници за войната и националната катастрофа, и особено след изборите през април 1923 г., които почти очистиха Народното събрание от представители на буржоазната опозиция, като дадоха едно огромно болшинство на Земеделския съюз, след всички тези събития старите политически партии и вождове, изринати от политическия живот, разбраха и се убедиха, че смяна на правителството по мирен, легален начин е абсолютно изключена. Тогава именно те възложиха надеждите си само върху един преврат, проведен от армията, и ускориха развитието на събитията.

Каква беше ролята на социалдемократическите лидери в тия събития. Една част от тях, като Казасов, Асен Цанков и компания, бяха открито на страната на превратаджиите. Те участвуваха непосредствено в преврата или го поддържаха безрезервно. Друга част от социалдемократическите лидери, като Пастухов, Чешмеджиев и Лулчев, без да участвуват непосредствено в преврата, хвалеха безрезервно „героизма” на реакционното офицерство. Те се присламчваха и към цар Борис.

Неоспорим исторически факт е, че компанията на Пастухов и Чешмеджиев беше готова да служи на банкерско-капиталистическата клика, беше готова също така да се подложи под разклатения трон на цар Борис, обаче дворцовата капиталистическа и милитаристическа клика се задоволи да тури социалистическия етикет наред с този на национал-либералите и народняците на знамето на преврата, а властта предпочете да даде не на Пастухов, а на Цанков.

Днес нам вече не е трудно да определим и да отговорим на какво се дължи успехът на 9-юнския преврат. Главната причина за успеха на преврата е това, че силите на реакцията сполучиха да се обединят и сплотят, докато силите на демокрацията бяха разделени и даже в критическия момент воюваха помежду си. Това е основната причина. И ние трябва да си дадем точна сметка за значението на този факт.

Дворецът, едрият капитал, висшето реакционно офицерство, изпечените буржоазни политически дейци, главатарите на македонските терористически банди, опирайки се при това на външни реакционни сили, образуваха един плътен и реакционен блок, който съумя чрез изкуствени маневри да внесе разцепление всред демократическите сили.

Земеделският съюз се раздираше от вътрешни борби. В него имаше едно дясно реакционно крило, което водеше упорита борба за надмощие в Съюза като агент на двореца и на крупната капиталистическа буржоазия. Това дясно крило успя да разцепи и да разложи в критическите дни земеделското правителство и държавния апарат. Когато превратаджиите пристъпиха към действие, фактически не съществуваше никаква сериозна държавна сила, способна да охранява свободите на народа и да лази държавата.

Чрез социалдемократическите лидери от типа на Пастухов, Чешмеджиев, Лулчев и компания реакционният блок спечели авторитет всред част от железничарите, телеграфо-пощенците, учителите, всред интелигенцията и всред държавните служители.

Обаче решаващо значение изигра разколът, който се създаде между Земеделския съюз и Комунистическата партия – двете големи меродавни организации, които водеха огромното болшинство от българския народ зад себе си.

Под влиянието на своите народняшки съюзници и под влиянието на дясното крило в Земеделския съюз правителството на Стамболийски и Тодор Тодоров предизвика в края на 1919 г. общата железничарска стачка. Тая стачка създаде първата сериозна цепнатина между земеделци и комунисти.

Хранейки се с илюзията, че е възможна в България една чисто селска самостоятелна власт, под влиянието на реакционната десница земеделското правителство продължаваше да води жестока борба срещу Комунистическата партия през 1920–1921 г., макар че на дело за прокарването на сериозни прогресивни реформи в Народното събрание то, земеделското правителство, можеше да разчита само на Комунистическата партия.

За щастие, през 1922 г. настъпи прелом в отношенията между двете партии и тоя прелом беше доказателство, че между тия две организации бе възможно едно трайно, постоянно сътрудничество, ако здравият разум можеше да надделее и ако те можеха да се предпазят от външни влияния.

За това сближение между двете организации, което характеризира цялата 1922 г., повлия твърде много активизирането на реакцията и нейната явна подготовка за преврат. Земеделското правителство разбра, че бившите негови съюзници и онези, които го използуваха в борба срещу Комунистическата партия – най-голямата опасност за капиталистическата реакция, – му копаеха гроба, и затова в един определен момент то прогледна и между двете партийни организации и техните ръководства се създаде единодушие и единодействие по главните въпроси на защитата на основните правдини и интереси на народните маси.

Тъкмо по онова време беше образуван Народният сговор, нарочно създадена политическа организация за подготовка на военен преврат; бяха организирани конспиративни военни организации и съюзи; беше активизиран съюзът на запасните офицери; бяха спечелени терористическите македонски организации и руските контрареволюционни войски в България, врангелистите – за нещастие, доведени от самото земеделско правителство, за целите на един преврат.

Неоспоримо доказателство за настъпилите приятелски, дружествени отношения, отношения на съюзници, между двете партии в борбата срещу подготвения преврат се явява решението на партийния съвет на Комунистическата партия от април 1922 г., в което Партията постанови, че тя ще действува съвместно със Земеделския съюз, със земеделското правителство, за предотвратяване на какъвто и да бъде преврат от страна на реакцията.

И благотворните последствия от това сътрудничество бяха почувствувани веднага. Бяха разгромени врангелистите в България; беше проведен съборът на тъй наречените „цвеклопроизводители”. насочен против събора на превратаджиите-блокари, който свърши много печално за политическите лидери на превратаджийски партии, които бяха събрали в Търново, за да „прокламират” оттам събарянето на земеделското правителство; бяха проведени септемврийските и октомврийски грандиозни събори на Комунистическата партия, при които огромни народни маси бяха вдигнати под знамето на Комунистическата партия в защита на народните права и свободи, против всеки опит за контрареволюционен преврат; проведен беше знаменитият референдум за съдене виновниците на катастрофата, при който около 80% от гласоподавателите гласуваха за съд над виновниците. При поддръжката на Комунистическата партия чрез Народното събрание бяха проведени редица сериозни реформи в полза на народните маси. Тогава Стамболийски, обръщайки се към буржоазните депутати, произнесе и своите знаменити думи в Народното събрание: „Ако трябва да отстъпя властта, то ще я отстъпя не на вас, а на комунистите”.

Но за жалост през 1923 г. отношенията между двете народни организации отново се влошиха и изостриха до такава степен, че те насърчиха превратаджиите и ускориха извършването на преврата. Политиката на разкол с Комунистическата партия, проповядвана и провеждана от реакционната десница в Земеделския съюз и в правителството, надделя. Редица министерства паднаха в ръцете на явни агенти на превратаджиите.

Вярно е, че Земеделският съюз пристъпи към организиране на своя въоръжена сила, на „оранжева гвардия”, в селата, която няколко пъти се мярна пред очите на буржоазията. Обаче земеделското правителство систематически пречеше за въоръжаването на градовете. Даже органите на земеделското правителство разоръжаваха работниците. А в туй време военната лига, офицерските и подофицерски организации явно се въоръжаваха.

Фактически Комунистическата партия беше обявена едва ли не за враг № 1.

Аз ще припомня един типичен случай. Струва ми се, през април 1923 г. нашата партия беше турила ръка във Варна на едно значително количество оръжие, за да въоръжи варненския пролетариат в случай на преврат. Органите на земеделското правителство заловиха това оръжие, конфискуваха го и арестуваха и дадоха под съд комунистите, които подготвяха отбраната на земеделската власт в случай на един преврат. Тъй голямо беше заслепението в известни влиятелни среди в Земеделския съюз.

Имаше без съмнение и истински демократи в Земеделския съюз, които по въпроса за въоръжаването стояха на друго становище и помагаха на комунистите да се въоръжат.

Такъв беше случаят в Пловдив, където по съглашение с местния комитет на Комунистическата партия градоначалникът нощем снемаше полицейските постове, за да даде възможност на комунистическите организации да извършат изземването на скрито оръжие за въоръжаване на пловдивския пролетариат.

След изборите през април 1923 г., когато земеделците станаха напълно господари в Народното събрание, където имаше само една дузина опозиционери и една дузина и половина комунисти, за жалост земеделските вождове станаха жертва на илюзията, че те със своето болшинство в Народното събрание са обезпечили завинаги своята власт и са парализирал» един преврат от страна на контрареволюционната буржоазия.

Всъщност, именно в този момент, когато надделяха тези илюзии за увековечаване властта на Земеделския съюз, в своите върхове, както и във върховете на правителството, Земеделският съюз беше разложен, беше разяден от проникналата в неговата среда, реакция, от агентурата на превратаджиите, които комплотираха срещу него и срещу народа заедно с реакционната буржоазия.

И наистина в една нощ с един замах земеделското правителство биде съборено.

Почти по цялата страна този преврат – говоря за преврата на 9 юни – мина без каквато и да било сериозна съпротива от страна на държавната власт, от въоръжената сила на държавата. Обаче не тъй безмълвно и без съпротива срещнаха преврата народните маси, селските маси, организирани и неорганизирани в Земеделския съюз. Идеолозите на преврата от всички категории се опитаха да заблудят света, че народът срещнал 9-юнския преврат с ликуване. Всъщност цяла народна България се възмути и се вдигна да окаже съпротива срещу фашисткия преврат. Всички, които са имали възможност да изучат събитията около 9 юни, знаят, че едва ли имаше село в България, което да не трепна пред извършения преврат и да не се изпълни с възмущение и с желание да се бори за събарянето на превратаджиите.

И действително на много места народното негодувание се изля в истински революционни движения, бунтове, въоръжени въстания. Аз ви припомням преди всичко Плевен, който беше обкръжен от шест хиляди въстанали селяни, и плевенските героични работници, които въстанаха и фактически превзеха града. Две обстоятелства обаче повлияха фатално върху събитията: селяните отвън се оказаха без оръжие и без сериозно ръководство, а комунистическата организация в града, след известната телеграма на Централния комитет на Комунистическата партия, прояви колебание и по този начин завоюваните позиции от селяни и работници бяха без бой дадени в ръцете на превратаджиите. И тогава грозно си отмъсти тържествуващата плутокрация за дните и часовете, които тя прекара под смъртен страх да изгуби завинаги своето владичество. Повече от 100 комунисти и толкова земеделци бяха осъдени на смърт и на тежки наказания.

В Белослатинска и Оряховска околии народът въстана и фактически стана господар на положението. В цялата Карловска околия селяни и работници, ръководени от комунистическия депутат Дворянов, въстанаха и принудиха карловските фашисти да капитулират. Но колебанието отгоре внесе смущение в редовете им и въстанието беше потушено. Шумен беше обкръжен от 10 хиляди селяни и трябваше да бъде турена в действие артилерията от крепостта, която обстрелва околните села, за да застави селяните да се върнат по своите домове. Също беше във Варненска околия, Провадийска, Харманлийска. Там за един момент нямаше нито помен от фашистката власт. Но общите причини, за които споменах, доведоха до разгрома на народното въстание.

Това тежко прегрешение на ръководството на Комунистическата партия е изтъквано много пъти и най-остро осъдено.

Народът се вдигна и в Пазарджишко, където Стамболийски застана начело на въстанието.

Забележително е, че въпреки разкола, който беше създаден между двете партийни организации, въпреки взаимните преследвания и нападки, въпреки неутралната позиция, на която застана ръководството на Комунистическата партия по време на преврата, долу по места масите действуваха съвместно, задружно. Работници и селяни, комунисти и земеделци действуваха заедно: бяха избивани, съдени и осъждани заедно и емигрираха заедно. Бяха избити Стамболийски, Дупаринов, по-късно Даскалов и много още други ръководни лица от Земеделския съюз; бяха избити Асен Халачев, Цвикев, Саралиев и много други ръководни лица от Комунистическата партия.

Разцеплението и разложението на Земеделския съюз, предателството на реакционната десница в Земеделския съюз – ето една много важна причина за неуспеха на народната съпротива след 9 юни. Селяните бяха изненадани от преврата. Те не бяха предупредени за възможността за един такъв преврат, защото, не зная по какви съображения, и земеделските: лидери не вярваха в преврата.

Не въоръжавайки работниците, земеделското правителство трябваше поне да въоръжи селяните. Обаче и селото остана невъоръжено с много малки изключения. По такъв начин превратът завари народните маси от градове и села без оръжие.

Веднага трябва да прибавя, че една твърде важна причина за потушаването на народните движения след 9 юни беше колебанието на Централния комитет на Комунистическата партия.

Лозунгът „Партията да чака развитието на събитията с пушки при нозе” внесе силен смут в редовете на Комунистическата партия, както в редовете на ония, които бяха излезли вече на бой, както в Плевен и много още други места, така и всред ония комунисти, които очакваха смелата дума на ръководството на Партията, за да се хвърлят в борбата.

Благодарение именно на тая коренно погрешна позиция, на която застана ЦК на Комунистическата партия, в деня на преврата с малки изключения градовете не се вдигнаха. Работниците обаче преживяха тия трагични събития със стиснати юмруци.

Но това, което отличава Комунистическата партия, което е нейно достойнство и залог за нейния успех, за нейното постоянно развитие, то е обстоятелството, че тя никога не е премълчавала своите грешки, бързо ги е съзнавала, водила е вътрешна борба, за да изясни истината, за да почерпи урок за бъдещите борби. Вътре в Комунистическата партия грешката ни беше силно разкритикувана и решително осъдена. Затова в периода на решителната борба срещу немско-фашистката диктатура Комунистическата партия излезе по-единна и по-сплотена като никой друг път. Тя издигна и осъществи лозунга за сплотяването на всички здрави национални сили в един могъщ Отечествен фронт, който удържа победата на 9 септември. Но трябва да се изтъкне, че една вътрешна самокритика не бе проведена в Земеделския съюз.

Деветоюнските народни възмущения и въстания бяха потушени, но с това кризата не бе разрешена. Тържествуващата реакция не можеше да бъде спокойна за своето бъдеще, докато срещу нея и начело на масите оставаше една такава мощна организация, каквато беше Комунистическата партия. Правителството на Цанков, управляващият блок, не можеше и да мисли за нови избори, преди да бъде разгромена Комунистическата партия. Атмосферата наново започна да се сгъстява и всеки чувствуваше, че ще настъпят нови взривове.

Периодът юли–август до Септемврийското въстание е период на едно нагло, цинично, брутално настъпление на фашистките банди срещу Комунистическата партия. Повсеместен терор, провокации срещу отделните организации, арести, побоища, убийства на комунистически дейци, безследни изчезвания – които продължиха и по отношение на арестуваните земеделски дейци.

Но Комунистическата партия и нейният Централен комитет бързо осъзнаха смъртната опасност, която заплашваше Партията и заедно с това народните маси. Решението на Централния комитет от 5 август свидетелствува, че още в началото на август нашата партия, изправяйки своята погрешна девето- юнска линия на неутралитет, се ориентира към решителна борба, включително въоръжено въстание, срещу фашисткото настъпление, борба за разгром на фашистката власт и установяване на работническо-селска демократическа власт. И това не беше само една резолюция. Тя беше последвана от цял ред мероприятия, политически, организационни, военно-технически. Нашата партия подаде братска ръка на Земеделския съюз, на останалото ръководство на разгромените земеделци, помогна им да възстановят своите организации, предложи им общо действие в организацията на съпротивата срещу фашисткото настъпление. И това предложение на Комунистическата партия бе посрещнато охотно, братски от страна на Земеделския съюз. Комунистическата партия се обърна с предложение за единен фронт в защита на народните права и свободи и към Социалдемократическата партия. Единният фронт трябваше да обхване всички възможни действителни съюзници на народа в неговата борба – радикали, македонски революционери и др. Комунистическата партия поиска да сплоти в един действителен блок трудещите се, всички демократически сили срещу настъплението на фашистката реакция.

За жалост от страна на Социалдемократическата партия се получи фактически отказ. С македонските революционери се получи известно сближение, но то не беше искрено от страна на водачите на Македонската организация, както показа поведението на Тодор Александров и на Иван Михайлов през септемврийските дни.

Септемврийското въстание беше преждевременно обявено. То беше още неподготвено. Централният комитет, макар и да имаше решение за решителна борба срещу фашисткото настъпление, включително и въоръжено въстание, не би обявил въстанието на 23 септември, ако не беше безобразната, наглата провокация на фашисткото правителство.

Независимо от всички безобразия, които извършиха фашистките банди през двата летни месеца, на 12 септември полицията зае всички помещения на Комунистическата партия и на работническите организации, които вървяха с нея, спря всички партийни и работнически вестници, преустанови всякаква дейност на Комунистическата партия и на революционното работничество. Арестувани бяха към 2,000 души ръководни комунистически кадри от градове и села. Правителството посегна да арестува всичко, което беше будно, живо в Комунистическата партия, но то успя да арестува само 2,000 души, защото по-голямата част от комунистическите кадри, които бяха под заплаха да бъдат арестувани, своевременно предупредени, успяха да се укрият или забягнаха в горите. По такъв начин и Централният комитет чрез съответни мерки се запази жив и здрав. С изключение на другаря Кабакчиев, който по една случайност се оказа там, където не трябваше да бъде, и затуй бе арестуван, всички останали членове на Централния комитет останаха укрити през цялата септемврийска криза.

Какво трябваше да направи Централният комитет при създаденото положение? Вече на някои места работници и селяни, по решение на местните организации, въстанаха спонтанно, без да чакат заповед отгоре. Имаше вече въстания в Мъглиж, Лесичево и др. места. Централният комитет на Комунистическата партия беше поставен пред едно много сериозно, отговорно и тежко решение. Имаше в неговата среда хора, които казваха: „Ураганът ще мине”. Обаче голямото болшинство от Централния комитет, както това се вижда от резолюцията, взета на 20 септември 1923 г., застана на становището, че връщане не може да има, че единственият правилен път може да бъде само обявяване, макар още недостатъчно подготвено, на всеобщо въоръжено въстание. Ако Комунистическата партия не беше взела това отговорно решение, жертвите нямаше да бъдат по-малки, арестуванията и убийствата може би щяха да бъдат и по-многочислени, но народното движение в България щеше да бъде лишено от едно авторитетно ръководство като Комунистическата партия, понеже тя щеше да бъде опозорена, и след разгрома на Земеделския съюз и Комунистическата партия нашият народ щеше да остане за дълги години във фашисткото робство, обезверен и неспособен да се организира и да се издигне на сериозна борба за събаряне на фашистката диктатура.

Можеше ли Септемврийското въстание и при такива условия да победи? Да, можеше да победи. Един компетентен военен, който е изучавал събитията и знае до подробности обстоятелствата през време на Септемврийското въстание, в разговор откровено ми каза: „Правителството се намери в много голямо затруднение от това въстание. Правителството в оня момент не разполагаше с достатъчно надеждни въоръжени сили и ако въстанието беше обхванало цялата страна, правителството щеше да бъде принудено да разпокъса своите сили по градове и села и тогава вашето въстание можеше да победи.” Известно е, че в хода на събитията неведнаж паника е обхващала фашисткото правителство при известни успехи на въстанията в някои пунктове на страната.

Въстанието беше обявено в съюз със Земеделския съюз. И навсякъде, във всички места, работници и земеделци, комунисти и земеделци действуваха съвместно. Развяваха се всред въстаническите дружини и червени комунистически знамена, и оранжеви земеделски знамена. Образуваха се военно-революционни комитети за ръководство на въстанието, съставени от комунисти и земеделци. В състава на главния военно- революционен комитет, който трябваше да ръководи въстанието в цялата страна, беше предвидено участието на двама представители на Земеделския съюз. Очевидно, ако въстанието беше успяло да се разгърне по-нататък, то този тъй попълнен главен военно-революционен комитет щеше да бъде на своя пост.

В името на какво беше обявено това въстание?

Правителственият печат, както и този на съюзниците на правителството, в стремлението си да компрометира въстанието твърдеше наляво и надясно, че то било обявено в името на съветската власт, за установяване на съветско управление. Разбира се, това беше лъжа и клевета. Ние, комунистите, имахме голяма почит и уважение към съветската власт. Ние бихме желали такава да бъде установена и в България. Обаче ръководството на въстанието, нашият Централен комитет беше достатъчно реалистичен, достатъчно болшевишки, за да прецени историческия момент и да определи на въстанието такава цел, каквато политически, практически беше осъществима и за което беше в състояние да мобилизира най-голям брой работници, селяни и антифашисти по цялата страна за събаряне на фашистката диктатура. Затова именно целта на въстанието беше събаряне на фашистката диктатура и установяване на работническо- селско демократическо правителство.

Това въстание, както и местните народни въстания след 9 юни, още не е намерило своите старателни историци, които да съберат всички данни и да възстановят всички ходове на борбата. То не е намерило и достатъчно литератори и художници, които да опишат и изобразят величието на героизма, който проявиха българските работници и селяни, вдигайки се на въоръжена борба срещу една отвратителна, човеко-ненавистническа, мерзка фашистка диктатура. А наистина, въстаналият народ прояви необикновен героизъм, самоотверженост, безстрашие пред смъртта. И както знаете, десетки хиляди от тях загинаха в борбата, станаха жертва на фашисткото зверство.

Какво беше отношението на политическите партии и към Септемврийското въстание?

Колкото се отнася до Цанков и Русев, тая фашистка банда, работата е ясна. Те предприеха своята чудовищна провокация, след като образуваха тъй наречения „Демократически сговор”, в който се обединиха всички буржоазни партии, с изключение на Социалдемократическата партия – собствено, на една част от нея, не на цялата – и на Народнолибералната партия, които останаха вън от „Демократическия сговор”, но в коалиция с фашисткото правителство.

Демократическият сговор беше главният подстрекател и организатор на настъплението срещу Комунистическата партия. Вестник „Мир” и всички други органи на правителствената фашистка коалиция открито пишеха, че не можело да има мир и сигурност в страната, ако не бъдели разгромени комунистите. Трябва, пишеше във в. „Мир” неговият редактор, народнякът Борис Вазов, да бъдат ударени комунистите, преди още те да са се подготвили. Трябва да ги нападнем, преди да са завършили своите приготовления.

Не оставаха назад в подстрекаването срещу комунистите и пастуховци и чешмеджиевци в „Епоха” и „Народ”. За нашите другари-съюзници от Социалдемократическата партия е необходимо да бъде съвършено ясно това минало, защото яснотата по тоя въпрос е от колосално значение за борбата, която ние днес водим съвместно срещу враговете на народната власт. „Народ” от 24 септември, т. е. веднага след обявяването на Септемврийското въстание, писа: „Ние има да благодарим на предвидливостта на вътрешното и военното министерство, които предпазиха страната от грозящата я болшевишка напаст. Ние трябва да подкрепим правителството да продължи решителното си действие в потушаването на комунистическото злодеяние.” А на 2 октомври пак „Народ” пише: „Ние участвуваме в правителствената коалиция не като наемници, а като съюзници и желаем да бъдем третирани с всичките права на съюзника. Комунистите си заслужиха едно жестоко наказание и си го получиха.”

Колкото се отнася до ролята на пастуховци като съюзници на правителството Цанков–Буров, ето как я характеризираше в. „Мир” от 16 октомври: „Широките социалисти – пише в. „Мир” – не се стесняват да признаят, че тяхното участие в управлението на страната имало за външния свят значението на етикет, който трябвало постоянно да се изтъква, за да не подозрели известни кръгове в странство, че сме имали реакционно правителство, или, както писа в. „Таймс”, прикрита военна диктатура. Нека в това отношение – прибавяше „Мир”– да бъдем добри политици и да не се отказваме да си служим с етикети, които могат в известни среди и при известни обстоятелства да минат на добра цена на международния пазар.” Това е изключително важно да се знае днес и да се помни от всеки социалдемократ.

Така народняшките влъхви, фашистки лисици и зверове оценяваха услугите, които им правиха пастуховци, като дадоха под наем своята партия и се съгласиха нейното название да бъде поставено на знамето на фашисткия преврат и на фашистката диктатура.

Кои са причините за поражението на Септемврийското въстание и какви са поуките, които ние извлякохме и днес трябва да извлечем от това голямо народно събитие.

Главна причина за поражението на Септемврийското въстание беше, че ние, понеже не бяхме подготвени, не успяхме да вдигнем въстанието в цялата страна. Въстанието се ограничи само в част от нашата територия, в част от нашите околии и окръзи. Ако можехме да го направим повсеместно, а това беше напълно възможно – ако имахме на разположение поне още един месец време, то ние щяхме да разпокъсаме въоръжените сили на правителството и да му нанесем в определени важни пунктове такива удари, които да определят окончателния изход на въстанието в наша полза.

От решаващо значение беше, че ние не можахме да вдигнем големите градове, за което оказа голямо влияние фактът, че нашето работничество разполагаше с много малко оръжие, и особено обявеният от ЦК на КП неутралитет.

Нашата работа всред армията беше недостатъчна и през време на въстанието ние не съумяхме да привлечем на наша страна някои войскови части. Войнишката маса в огромното си мнозинство се състоеше от селяни и от работници. Тези работници и селяни във войнишки шинели ненавиждаха фашистката диктатура. Те бяха готови да поддържат въстанието, да минат на негова страна, но затова беше необходим похват, съответно отношение, умение на комунистите да се сближат с войниците, да направят възможно тяхното откъсване от военната дисциплина и прехода им към въстанието, както това правеха болшевиките през време на Октомврийското въстание.

Придобивките и поуките на Септемврийското въстание са големи и твърде ценни, въпреки поражението, толкова повече че тези поуки и придобивки са получени с цената на реки от народна кръв.

Първата и най-ценна поука и придобивка, това е осъществяването в жестока кървава борба на съюза между основните сили на народната демокрация – работници и селяни.

След толкова междуособни борби, ожесточени нападки и открити стълкновения работници и селяни в своята маса и чрез своите организации се намериха обединени в братски съюз за съвместна борба срещу фашистката диктатура.

Това беше едно голямо събитие от решаващо значение за хода на историята на българския народ. Тоя съюз, около който се групираха и другите демократически слоеве на нашия народ, всички здрави национални прогресивни сили, във вид вече на Отечествен фронт, удържа славната победа на 9 септември 1944 г. Тоя съюз е и главната опора на народната власт, на нашата Народна република. Докато тоя съюз съществува – а ние трябва да го пазим като зеницата на окото си от всякакви врагове, явни и тайни, които по разни начини се опитват да го подкопаят,, да го разбият и унищожат, – нашата власт ще бъде непоклатима и никакви попълзновения на реакцията отвътре и отвън не са страшни.

Втора важна поука и придобивка от събитията през 1923 г., това е разпръсването, разбиването на дребнобуржоазната илюзия, с която се хранеха някои земеделски вождове, за самостоятелна селска власт.

Опитът на България в това отношение има и международно значение. Нашият опит послужи и на революционното движение в другите страни. Ако в известни страни имаше земеделски съюзи и организации, чиито водители подхранваха у селяните именно тази идея, че понеже те са болшинство в народа, то властта трябва да бъде селска власт, след деветоюнското поражение тия илюзии бяха разпръснати както у нас, така и в други страни. Земеделските маси, нека кажем сега и земеделските организации, дойдоха до убеждението, че самостоятелна селска власт, даже ако тя би била за един момент осъществена – както беше осъществена у нас за един момент, – тя не може да се удържи; тя ще бъде разгромена от първия щурм на буржоазната контрареволюция – това и станал у нас.

Българският народ скъпо заплати парламентските илюзии на земеделското правителство, което вярваше, че като има голямо болшинство в Народното събрание, то вече неговата власт и народното управление са осигурени. С Народно събрание се управлява, но властта се пази и осигурява само от реални и организирани обществени и политически сили.

Вярно е, че земеделското правителство пристъпи към организиране на селската оранжева гвардия. Но то изпусна изпредвид едно много важно и съществено обстоятелство. То изпусна изпредвид това, че главните сили на реакцията бяха концентрирани в градовете и че на тях може да даде отпор само организираният и въоръжен пролетариат.

Селските маси образуваха и образуват естествения и многохиляден резерв на пролетарския авангард. Със своята намеса и със своето масово участие в борбата тези маси осигуряват завинаги общата победа на работниците и селяните. Ако софийският пролетариат, пролетариатът от големите градове беше въоръжен преди юни 1923 г., то превратът сигурно щеше да бъде осуетен. Разбира се, при условие, че Комунистическата партия не щеше да пази неутралитет. Крепко организираният промишлен пролетариат и сега е най-важната обществена и политическа опора на народната власт.

Друга важна поука от събитията от 1923 г. е съзнанието, че е абсолютно необходимо армията или поне част от нея да бъде спечелена от революционните антифашистки организации и привлечена на страната на тяхното въстание срещу фашистката диктатура. Само така може да успее борбата на народа или да бъде осигурена народната власт.

Макар войнишката маса да бе предимно селска, земеделското правителство не можа да привлече на своя страна офицерството, което мина почти изцяло на страната на реакцията и завлече със себе си, по силата на казармената дисциплина, и войниците. Комунистическата партия вършеше една значителна антимилитаристическа работа, но не съумя през време на Септемврийското въстание да привлече изцяло на своя страна поне една част от войската.

Благодарение на поуката от 1923 г. Отечественият фронт съумя да разложи войската като инструмент на реакцията и на фашизма, още преди 9 септември да подготви цели войскови части и да я привлече в щурма срещу немско-фашистката диктатура. Отечественофронтовската власт призна политическите права на войниците и офицерите, но заедно с това организира и политическото възпитание на армията в народен демократичен дух. Тя проведе и очистването на армията от непоправимите реакционни фашистки елементи и пристъпи към подготовката на нови, млади, надеждни офицерски кадри из средата на народа, на демокрацията. Така Отечественият фронт осигури завинаги армията като верен страж на народните свободи и на независимостта на нашата родина. Именно затуй всички опити на реакцията да се създадат в армията конспиративни организации Се разбиха в прах. Армията не може вече да бъде инструмент за реакционни преврати и противонародни попълзновения.

Четвърта поука от събитията през 1923 г. е необходимостта от здрава, крепка организация и от наличното уреждане на единно, неподкупно и твърдо ръководство на народните движения и борби.

Работническата партия в пламъка на тежки борби, съпроводени с успехи и с поражения, се закали като ръководител на трудещите се. Работническата партия е била винаги с народа – и при успехи, и при поражения. Тя е дала най-много и най-скъпи жертви за делото на народа. Нейната сила произтича от връзките й с народа, от безграничното доверие, с което тя се ползува сред народа. След всяко поражение тя бързо се съвземаше и ставаше още по-силна. Затуй работническата партия е непобедима.

От бурното, драматическо минало на нашия народ и от неговата нова история има да почерпят уроци и всички останали наши братски партии от Отечествения фронт.

Отечественият фронт е нашата обща организация, която удържа победа на 9 септември и ръководи съдбините на нашата родина. С доверието, което народът й дава, Работническата партия играе ръководна роля в Отечествения фронт. Тя играе ръководна роля и в правителството. И това е естествено. Това е в интерес и на целия народ за създаването на една действително крепка, непобедима власт, това е в интерес на нашата Народна република.

Тази нейна ръководна роля е напълно заслужена. Вождът на Работническата партия, др. Георги Димитров, днес е общопризнат вожд на Отечествения фронт и на целия български народ. Под неговото мъдро ръководство народната власт направи крупни завоевания, под неговото твърдо и мъдро ръководство нашият народ върви смело към светли бъднини.

Вечна слава на падналите борци срещу реакцията и фашизма.

Бодрост и здраве на живите септемврийци, за да продължат делото на Септември, да защищават свободата и независимостта на народа и да изградят напълно нашата Народна република.

Да живее демократическият и свободолюбив български народ!

Да живее вождът на българския народ, другарят Георги Димитров!

 

Доклад на тържественото събрание в кинотеатър „Д. Благоев” по случай 24-та годишнина па Септемврийското въстание, 1947 г.

Сподели