Христо Смирненски – “Страшният съд”

Едва направил няколко крачки, старият банкер Людоедов трепна и уплашен се огледа. Стори му се, че ведно с него в коридора се вмъкна и някой друг, някой странен и непознат гостенин. Разтревожен, той мигновено обгърна с поглед цялата стая, но нищо подозрително не се забелязваше. Все пак в стаята сякаш присъстваше второ лице, друг чужд и невидим човек и неговото присъствие лъхаше ужас, студенина и закана. Людоедов прегледа всички ъгли, надникна зад гардероба, приведе се под кревата и, поуспокоен, позвъни. Яви се камериер и сънливо се поклони.

– Донеси ми бутилка вино. Вземи и сифон-сода! Камериерът излезе. По коридора глухо прозвучаха стъпките му и скоро замряха.

Минаха няколко минути. В стаята бе тихо. Само едрият стенен часовник ритмично напяваше монотонната си песен. По улицата прогърмя файтон, но скоро тропотът му замря, удавен сякаш в черните вълни на нощта. Людоедов пристъпи към прозореца, но мигновено спря, отпускайки немощно ръце, изтръпнал от почуда и страх. Зад гърба си той чу леки стъпки, сякаш някой пристъпяше на пръсти. Лъхна странна студенина и нечий глас ясно, отчетливо прозвуча:

– Заповядайте, г-н банкере.

Този път нямаше място за съмнение. Людоедов много ясно чу това „заповядайте”. Ледни тръпки пропълзяха по цялата му снага и сякаш се събраха над темето му. Някаква властна сила притегли очите му и той, тих и покорен, се извърна. Пред него, подпирайки се леко на масата, стоеше бледолик младеж, в широка бяла дреха, чиито поли допираха до пода. Ясно-руси къдрици се спускаха от двете страни на лицето му като ярък ореол, а погледът на сините му очи ту блясваше хладен и заплашителен като стоманено острие, ту се премрежваше от тиха печал и братско състрадание.

– Заповядайте, г-н банкере, – повтори младежът с глас, в който молбата се преплиташе с желязната повелителност. Людоедов видя в ръцете на младежа малко порцеланово табло с винена бутилка и средновековна медна чаша. Банкерът потърка очите си. Не, това съвсем не беше камериера му! Макар и чужд, този младеж криеше в лицето си някакви познати черти. Старият банкер напразно измъчваше мозъка си. Нищо не можеше да си спомни. Това лице беше тъй познато, тъй близко, а тъй чуждо и хладно в същото време… Банкерът стоеше като мраморно изваяние. Някаква огромна тежест легна върху плещите му и някаква жилава, хладна ръка стисна шията му. Челото му се ороси от едри капки пот. Искаше му се да завика за помощ, но страхът бе помразил гласа му.

Ето младежът още по-настойчиво подигна подноса: в очите му блеснаха някакви синкави пламъчета и Людоедов почувства, че трябва да поеме чашата. Блед, треперящ той поднесе чашата към устните си и тутакси ужасен, с широко отворени очи, я хвърли на пода. Необяснимо как, банкерът разбра, че това не беше вино, а кръв – топла човешка кръв. Като отровна стрела се впи в съзнанието му мисълта, че също такава топла човешка кръв той е пил много, твърде много, че всяка капка в жилите му е чужда кръв, че целият той е изпълнен с кипяща чужда кръв, която се разливаше из жилите му като разтопено олово. Тръпнещ той се огледа. Бледоликият момък бе изчезнал, но на мястото му Людоедов съзря голямо кърваво петно и това петно се разливаше, пълзеше по мебелите и стените и скоро цялата стая се изпълни с топла кръв, която душеше, давеше и погнусяваше. А ето, сякаш всичко в стаята се раздвижи и съживи. Мебелите заскърцаха със злобен смях, масата зарида с остър женски плач, картини, шкафове, книги… всичко зашепна, застена.

Изведнъж електрическата светлина потъмня, но в стаята беше още достатъчно светло. Кръвта сияеше с рубинен блясък. Людоедов в безпомощност се отпусна на едно кресло, но в миг подскочи. Това беше умрелият отдавна още градинар – измъченият дядо Димитрий. Па и всички вещи, всички мебели бяха станали полуживи, окървавени човешки същества.

– Дядо Димитрий, дядо Димитрий, – застена банкерът, – нима това си ти?

Старецът се усмихна болезнено.

– Нима не виждаш, че всяка твоя дреха, всеки предмет, всяка твоя собственост съдържа в себе си някой дядо Димитрий? Един ли умря, за да живееш ти? Погледни…

Костеливата старческа ръка сочеше дълга верига измъчени, прегърбени люде. И у всеки от тях Людоедов позна един от своите роби. А зад тях, далече зад тях, се разкри бранно поле. Банкерът видя как вълни озверени люде с рев налитаха един върху друг. Видя как смъртта косеше младите, пълни с живот тела, чу тътнежа и стоновете, разбра ужаса и погнусата. Разбити черепи, разкъсани тела, премазани членове и кръв, топла човешка кръв, която бликаше в червени вадички и се стичаше в огромен поток – кървавия поток на Войната. А доле, в тихата долина, тоз поток се обръщаше в звънка златна река, от която гребеха стотици изнежени ръце. И между тях банкерът видя своите. Но картините бърже се сменяваха. Пред очите на Людоедов се изпречиха черните подземия на мините, дето голите тела се изпъваха в тежък замах и лъскавото желязо се впиваше в черните недра на земята, ронейки едри парчета и подигайки едри кълбета черен прах. А от челата се стичаха тежки мътни капки пот в шумящ бронзов ручей. Ручеят стенеше и бавно извиваше из обжарените поля, дето притегляше кървавия пот на жетварите; минаваше край фабриките, работилниците и бедните хижи и растеше, непрекъснато растеше. А доле в тихата долина на безделието, този мътен поток се обръщаше на светли бутилки вино, на разкошни тоалети, на златни накити, на разгулни пиршества… И само десетки ръце черпеха, но между тях Людоедов пак съзря своите… Но ето старикът повдигна глава, мощна закана блесна в очите му, сградата се разлюля, стените попукаха и от всяка тухла прогледна жълт, усмихващ се иронично череп. А от към прозореца бликнаха вълни от утринно сияние, понесоха се странни, нечувани до сега химни и някаква чудесна свежест нахлу в стаята, ведно с громкия тътен на разразяваща се буря. Банкерът Людоедов стана и с треперящи крака пристъпи към прозореца. И видя той как потокът от кръв и пот се беше преобразил и тътнещо море.

На улицата, на широката каменна улица, шумеше море от хора. Громък вик, тържествен и страхотен като рева на полунощна буря, тресеше въздуха. Над хилядите глави яки жилести ръце вдигаха огненочервени знамена. Високо, високо се развяваха знамената, плющяха, пращяха, а бурният вятър пилееше техните гънки. Огромното пурпурно слънце ту се изгубваше зад черен разпокъсан облак, ту плъзнало в ясната синева, заливаше с вълни светлина многобройната тълпа. Велик и мощен бе устремът на туй войнство. Рухваха високите стари здания, сриваха се дворци, кули и замъци; облаци дим и кървави пламъци преграждаха пътя на човешката вълна, но в миг стихваха и гаснеха, пламвайки наново след малко. Като пустинен ураган налиташе и ревеше тълпата, земята тътнеше, дърветата смирено привеждаха чела, а високо, високо към небесата се носеше тържественият химн на свободата и в него звучеха и нежността на братската любов и заканата на кървавия бунт…

– Господи, господи, какво е туй? – простена Людоедов.

Старецът се усмихна.

– Нима не виждаш? Това е страшният съд на робите.

1920 г.

Сподели