Статията представлява писмо на Й. В. Сталин до членовете на Политбюро на ЦК от 19 юли 1934 год. с оценка на известната статия на Енгелс „За външната политика на руския царизъм“. Това писмо на Й. В. Сталин бе отпечатано за пръв път в сп. „Болшевик“, № 9, май 1941 г.
Разпращайки на членовете на Политбюро на ЦК статията на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“, считам за необходимо да направя предварително към нея следните бележки.
Другарят Адоратски предлага да се напечата в следващия брой на „Болшевик“, посветен на двадесетгодишнината от световната империалистическа война, известната статия на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“, публикувана най-напред в чужбина през 1890 г. Аз бих считал за напълно нормално, ако бяха предложили да се напечата тази статия в сборника от съчинения на Енгелс или в едно от историческите списания. Но на нас ни предлагат да я отпечатаме в нашето бойно списание „Болшевик“ в броя, посветен на двадесетгодишнината от световната империалистическа война. Следователно смятат, че тази статия може да бъде разглеждана като ръководна или във всеки случай като дълбоко поучителна за нашите партийни работници, с оглед да бъдат изяснени проблемите на империализма и империалистическите войни. Но статията на Енгелс, както се вижда от съдържанието й, въпреки нейните достойнства, не притежава за съжаление тези качества. Нещо повече, тя има редица такива недостатъци, които ако бъде публикувана без критични бележки, могат да объркат читателя.
Затова аз бих счел за нецелесъобразно обнародване го на статията на Енгелс в следващия брой на „Болшевик“.
Но какви са тия недостатъци?
- Характеризирайки завоевателната политика на руския царизъм и отдавайки заслуженото на мерзостите на тая политика, Енгелс я обяснява не толкова с „потребността“ на военно-феодално-търговската върхушка на Русия от излази към моретата, от морски пристанища, от разширение на външната търговия и от овладяване стратегически пунктове, колкото с това, че начело на външната политика на Русия стояла уж всемогъщата и особено талантлива шайка от чуждестранни авантюристи, на която кой знае защо й вървяло навсякъде и във всичко, на която по удивителен начин се удавало да преодолява всички и всякакви препятствия по пътя към своята авантюристическа цел, която удивително ловко мамела всички европейски управници и успяла накрая да направи от Русия най-могъщата във военно отношение държава.
Такова разглеждане на въпроса в устата на Енгелс може да изглежда повече от невероятно, но то за съжаление е факт.
Ето съответните места от статията на Енгелс.
„Външната политика – казва Енгелс – е безусловно област, в която царизмът е много и много силен. Руската, дипломация образува своего рода нов езуитски орден, достатъчно мощен, за да превъзмогне в случай на нужда даже царските прищевки и широко разпространявайки корупция около себе си, да я пресече в собствената си среда. Отначало тоя орден се вербуваше предимно от чужденци: корсиканци, като например Поццо-ди-Борго, немци, като Неселроде, прибалтийски немци, като Ливен. Чужденка беше и неговата основателка – Екатерина II.
„Досега само един чистокръвен русин – Горчаков, е заемал висш пост в тоя орден. Неговият приемник фон Хирс отново носи чуждестранна фамилия.“
„Това тайно дружество, което се вербуваше първоначално от чуждестранни авантюристи, именно издигна руската държава до нейното сегашно могъщество. С желязна настойчивост, неуклонно преследвайки набелязаната цел, без да се спира нито пред вероломство, нито пред предателство, нито пред убийство из засада, нито пред нископоклонничество, без да се скъпи за подкупи, без да се опиянява от победите, не падайки духом при пораженията, крачейки през милиони войнишки трупове и най-малко през един царски труп – тази шайка толкова безсъвестна, колкото и талантлива, направи повече, отколкото всички руски армии, за да разшири границите на Русия от Днепър и Двина зад Висла към Прут, Дунав към Черно море, от Дон и Волга зад Кавказ, към изворите на Аму Даря и Сър Даря. Тя направи Русия велика, могъща, внушаваща страх и й откри пътя към световното господство.“ (виж горепоменатата статия на Енгелс).
Може да се помисли, че в историята на Русия, в нейната външна история, дипломацията е била всичко, а царете, феодалите, търговците и другите социални групи – нищо или почти нищо.
Може да се помисли, че ако начело на външната политика на Русия са стояли не чуждестранни авантюристи от рода Неселроде или Хирс, а руски авантюристи от рода на Горчаков и други, външната политика на Русия би тръгнала по друг път.
Аз не говоря вече за това, че завоевателната политика с всичките й мерзости и мръсотия съвсем не е била монопол на руските царе. Всекиму е известно, че завоевателната политика е била също присъща – не в по-малка, ако не в по-голяма степен – на кралете и дипломатите от всички страни в Европа, в това число на такъв император от буржоазната формация като Наполеон, който въпреки своя нецарски произход с успех практикувал в своята външна политика и интриги, и измама, и вероломство, и ласкателство, и зверство, и подкупи, и убийства, и подпалвания.
Ясно е, че иначе не е могло и да бъде.
Ясно е, че в своя памфлет срещу руския царизъм (статията на Енгелс е хубав боен памфлет) Енгелс малко се е увлякъл и като се е увлякъл, забравил е за минута някои елементарни, добре известни нему неща.
- Характеризирайки положението в Европа и разкривайки причините и перспективите на приближаващата се световна война, Енгелс пише:
„Съвременното положение в Европа се определя от три факта: 1) от анексията на Елзас и Лотарингия от Германия, 2) от стремежа на царска Русия към Цариград, 3) от борбата между пролетариата и буржоазията, все по-силно разгаряща се във всички страни борба, за термометър на която служи повсеместният подем на социалистическото движение.“
„От двата първи факта се обуславя съвременното разделяне на Европа на два големи военни лагера. Анексията на Елзас и Лотарингия превърна Франция в съюзница на Русия срещу Германия. Царската заплаха срещу Цариград превръща Австрия и дори Италия в съюзница на Германия. Двата лагера се готвят за решителен бой – за война, каквато още не е виждал светът, за война, в която ще застанат едни срещу други от десет до петнадесет милиона въоръжени бойци. Само две обстоятелства пречеха досега за избухването на тази ужасна война: първо, нечувано бързото развитие на военната техника, при което всеки новоизобретен образец оръжие, преди да успеят да го въведат поне само в една армия, бива надминато от нови изобретения; и второ, абсолютната невъзможност да се пресметнат шансовете, пълната неизвестност кой в края на краищата ще излезе победител от тая гигантска борба.“
„Цялата тази опасност от световната война ще изчезне в деня, когато работите в Русия приемат такъв обрат, че руският народ ще успее да сложи кръст над традиционната завоевателна политика на своите царе и вместо с фантазията за световно господство се заеме със своите собствени жизнени интереси вътре в страната, с интересите, които заплашва крайна опасност.“
„… Руското Национално събрание, което ще поиска да се справи поне с най-неотложните вътрешни задачи, ще трябва решително да сложи край на всички стремежи към нови завоевания.“
„С нарастваща бързина, като по наклонена плоскост се плъзга Европа в пропастта на световната война, нечувана по размах и сила. Едно само може да я спре: смяната на строя в Русия. Че това трябва да стане в най-близките години – не подлежи на никакво съмнение.“
„… В деня, когато падне царската власт – тази последна крепост на общоевропейската реакция – в този ден съвсем друг вятър ще повее в Европа“ (виж пак там).
Не може да не се забележи, че в тази характеристика на положението в Европа и в изброяването на причините, които водеха към световна война, е пропуснат един важен момент, който изигра след това решаваща роля, а именно – моментът на империалистическата борба за колонии, за пазари за пласиране (на готови стоки), за източници на суровини, който имаше тогава най-сериозно значение; пропусната е ролята на Англия като фактор в бъдещата световна война, моментът на противоречията между Германия и Англия, противоречия, които имаха тогава сериозно значение и изиграха след това почти определяща роля в процеса на възникването и развитието на световната война.
Аз мисля, че това опущение е главният недостатък на статията на Енгелс.
От този недостатък произтичат останалите недостатъци, от които не е лошо да се отбележат следните:
а) Надценяване ролята на стремежите на царска Русия към Цариград в процеса на назряване на световната война. Наистина отначало Енгелс поставя на първо място като фактор за войната анексията на Елзас и Лотарингия от Германия, но след това той отмества този момент на заден план и придвижва на пръв план завоевателните стремежи на руския царизъм, твърдейки, че „цялата тази опасност от световна война ще изчезне в деня, когато работите в Русия приемат такъв обрат, че руският народ успее да сложи кръст на традиционната завоевателна политика на своите царе.“
Това, разбира се, е преувеличение.
б) Надценяване ролята на буржоазната революция в Русия, ролята на „руското Национално събрание“ (буржоазен парламент) при предотвратяването на приближаващата се световна война. Енгелс твърди, че падането на руския царизъм се явява единствено средство за предотвратяване на световната война. Това е явно преувеличение. Новият, буржоазен строй в Русия с неговото „Национално събрание“ не би могъл да предотврати войната макар и за това, че главните пружини на войната лежеха в плоскостта на империалистическата борба между основните империалистически държави. Работата е там, че от времето на кримското поражение на Русия (петдесетте години на миналото столетие) самостоятелната роля на царизма в областта на външната политика на Европа започна значително да намалява, а в момента преди световната империалистическа война царска Русия играеше в същност ролята на спомагателен резерв за главните държави на Европа.
в) Надценяване ролята на царската власт като „последна крепостна общоевропейската реакция“ (думи на Енгелс). Че царската власт в Русия беше могъща крепост на общоевропейската (а също и на азиатската) реакция, в това не може да има съмнение. Но че тя е била последна крепост на тая реакция, в това може да се съмняваме.
Трябва да се отбележи, че тези недостатъци на статията на Енгелс са не само „историческа ценност“. Те имат или би трябвало да имат още по-важно практическо значение. В действителност ако империалистическата борба за колонии и сфери на влияние се изпуска изпредвид като фактор на приближаващата световна война, ако империалистическите противоречия между Англия и Германия също се изпускат изпредвид, ако анексията на Елзас и Лотарингия от Германия като фактор на войната се отмества на заден план пред стремежа на руския царизъм към Цариград като по-важен и дори определящ фактор на войната, ако най-после руският царизъм е последна опора на общоевропейската реакция, не е ли ясно, че войната, да кажем, на буржоазна Германия с царска Русия е не империалистическа, не грабителска, не антинародна война, а война освободителна или почти освободителна?
Едва ли можем да се съмняваме, че подобен ход на мислите трябваше да облекчи грехопадението на германската социалдемокрация от 4 август 1914 г., когато тя реши да гласува за военните кредити и провъзгласи лозунга за защита на буржоазното отечество от царска Русия, от „руското варварство“ и тем подобни.
Характерно е, че в писмата си до Бебел, писани в 1891 г. (година след публикуването на статията на Енгелс), където се разглеждат перспективите на приближаващата се война, Енгелс направо казва, че „победата на Германия означава победа на революцията“, че „ако Русия започне войната – напред срещу русите и техните съюзници, които и да биха били те!“
Ясно е, че при такъв ход на мислите не остава място за революционно пораженство, за ленинската политика на превръщане империалистическата война във война гражданска.
Така стои работата с недостатъците в статията на Енгелс.
Изглежда, че Енгелс, разтревожен от подготвящия се тогава (1890-1891 г.) френско-руски съюз, насочен с острието си срещу австро-германската коалиция, си е поставил за цел да атакува в статията си външната политика на руския царизъм и да я лиши от всякакво доверие в очите на общественото мнение на Европа и преди всичко на Англия. Но осъществявайки тази цел, той е изпуснал изпредвид ред други по-важни и даже определящи моменти, в резултат на което се яви едностранчивостта на статията му.
Струва ли си след всичко казано в статията на Енгелс да се печата в нашия боен орган, в „Болшевик“, като ръководна статия или във всеки случай дълбоко поучителна? Защото ясно е, че да се напечата тя в „Болшевик“, значи да се даде за нея мълчаливо именно такъв отзив?
Аз мисля, че не си струва.
19 юли 1934 г.
